Буреносен фронт

Глава 25

Това, което третото ми око видя в къщата на Виктор, ще остане завинаги в паметта ми. Беше някакво извращение. На пръв поглед нищо особено, поне физически. Но в по-дълбок план беше гнусно и разкапано. Пропито с негативна енергия, гняв, гордост и похот. Особено с похот. Страст към богатство и сила по-скоро, отколкото към плътски наслади.

По стените, водосточните тръби, верандата и по первазите на прозорците се криеха призрачни духове, които не бяха много реални, а по-скоро потвърждаваха негативната енергия на мястото, следи, останали след заклинанията на Виктор. Допусках, че са много. Той не ми оставяше впечатлението на магьосник, който владее напълно заклинанията си.

Изкатерих с препъване стълбите пред входа. Погледът ми не ми изпращаше предупреждение за скрити аларми и заложени магьоснически капани. Може би надценявах Виктор Сянката. Той притежаваше цялата мощ на истински магьосник, но му липсваше образованието. Мускули без мозък. Това беше Виктор Сянката. Трябваше да го имам предвид.

Натиснах дръжката на входната врата, за всеки случай, да проверя.

Не беше заключена.

Примигнах. Не поставих под въпрос късмета си или самоувереността на Виктор да остави вратата незаключена. Поех дъх, мобилизирах останалата си воля и влязох в къщата.

Нямам спомен как беше мебелирана и декорирана отвътре. Помня само това, което Погледът ми показваше. Всичко беше както и отвън, но по-концентрирано и по-нездравословно. Навсякъде висяха неща, същества с бляскави очи и гладно изражение. Някои приличаха на влечуги, други повече на плъхове или насекоми. Но всички бяха неприятни, враждебни и се скриваха веднага щом се появях, сякаш аурата от енергия, която носех, ги беше докоснала. Издаваха някакви звуци, които ушите ми не бяха чували, но погледът допълваше всички сетива.

От вратата започваше дълъг мрачен коридор, покрит целият със същите неща. Докато напредвах бавно и внимателно, те изпълзяваха, отцеждаха се и се просмукваха встрани от пътя ми. Тъмната пурпурна светлина на магията, която бях видял отвън, беше пред мен и ставаше все по-ярка. Чуваше се някаква музика и аз разпознах същото парче, което свиреше на стереоуредбата в апартамента на Томи Том в „Медисън“, когато Мърфи ме повика там в четвъртък. Бавна, чувствена музика, с равномерен ритъм.

Затворих очи за миг и се заслушах. Чух и други звуци. Тих шепот, който се повтаряше непрекъснато като подготовка за заклинание, готово да бъде изречено всеки миг. Това сигурно беше Виктор. Различих също мека женска въздишка на удоволствие. Дали не бяха семейство Бекитс? Можех само да предполагам.

А в разтърсването, което усетих през подметките си, чух приближаването на гръмотевиците над езерото. В тихия пеещ глас се появи нотка на порочно, злорадо задоволство и той продължи заклинанието.

Събрах цялата си енергия, заобиколих ъгъла на коридора и влязох в просторна стая, която се издигаше без прекъсване по цялата височина на къщата — десетки метри свободно пространство. Помещението отдолу беше дневната. Вита стълба водеше нагоре към нещо, което вероятно беше кухня с трапезария и се свързваше на едно ниво с платформата на балкона. Вероятно от нея се излизаше на повдигнатата тераса от задната страна на къщата.

В голямата стая нямаше никого. Пеенето и въздишките идваха от горната платформа. Стереоуредбата беше очевидно разположена отдолу и музиката се лееше от тонколоните, които излъчваха огнени картини и подхранваха с нея десетки подпухнали, отвратителни създания. Можех ясно да видя как музиката се свърза с някаква бледа виолетова мъгла, спускаща се отгоре в ритъм със светлините, които пулсираха на платформата. Това беше някакво сложно ритуално заклинание, състоящо се от много елементи, всичките контролирани от главния магьосник — Виктор. Остроумно. Вероятно го беше постигнал след много опити и грешки.

Хвърлих поглед към платформата и прекосих стаята, като се държах колкото може по-далече от уредбата. Шмугнах се безшумно под платформата и десетки нематериални същества се разбягаха настрани от мен. Навън шумът от дъжда доби постоянен ритъм, удряйки по дървената платформа и по прозорците.

Край мен беше пълно със складирани кутии — пластмасови, дървени и картонени. Отворих най-близката и видях в нея стотици стъклени флакони, пълни с течния наркотик Трето око. Под моя Поглед сега течността изглеждаше различно — по-гъста и мътна. Съдържанието на всеки флакон вещаеше нещастие. В течността плуваха призрачни образи с изкривени от ужас и страдание лица.

Надникнах в останалите кутии. В една от тях имаше стари бутилки, пълни с почти луминесцентна зеленикава течност. Абсент? Наведох се по-ниско и почти усетих влудяващия вкус на тази напитка. Отдръпнах се назад с разбъркан стомах. Проверих набързо останалите кутии. Миризма на амоняк, като от болнични стаи и лудници. Кактуси пейот25 в пластмасови саксии — това ми беше познато. Бяла, прахообразна стипца. Антифриз, искрящ с хиляди метални отблясъци. И още много неща по-навътре в сенките, за които нямах време да се интересувам. Вече бях разбрал за какво служат всичките тези неща.

За отвари.

Това бяха съставките на отварите. Така Виктор приготвяше Третото око. Също като мен, когато забърквах моите малки отвари, но той го правеше в големи мащаби, използвайки енергии, откраднати от други места и от други хора. Абсентът му служеше за основа и продължаваше нататък. Виктор произвеждаше масово магическа отрова, която вероятно си остава неактивна, докато не бъде погълната от някого и не влезе във взаимодействие с неговите емоции и желания. Това обясняваше защо не бях разбрал нищо досега. Отровата не можеше да се открие с нормално зрение или по друг начин, освен ако не отворех напълно Погледа си, което всъщност правех рядко.

Разтреперан, затворих очи. Погледът ми разкриваше прекалено много неща. Обикновено това е проблемът. Можех да видя съставките и кутиите, пълни с готовата дрога, и в съзнанието ми проблясваха картини на страданията, които тя причиняваше. Прекалено много. Това започваше да ме обърква.

Прогърмя нова светкавица, този път по-силна и точно над мен. Гласът на Виктор се извиси и започна да се чува по-ясно. Той пееше на някакъв древен език. Египетски? Вавилонски? Това нямаше никакво значение. Разбирах достатъчно ясно смисъла на думите. Те съдържаха злоба и омраза. Това бяха думи, предназначени да убиват.

Треперенето ми се засили. Само поради Погледа ли? Или наличието на толкова много негативна енергия започваше да ми въздейства?

Не. Просто бях уплашен. Ужасявах се да изляза от укритието си под платформата и да се изправя пред владетеля на тази хлъзгава орда, която покриваше всичко наоколо. Усещах силата му, неговата увереност и волята, с която ще изпълни въздуха със страшна сигурност. Чувствах същия страх, който изпитва едно дете, когато се изправи пред голямо, разярено куче или пред съседа побойник, страх, който парализира и те кара да си намериш извинение да се скриеш.

Нямаше време за криене. Нито за извинения. Трябваше да действам. Спрях Погледа и събрах целия си останал кураж.

Навън изрева нова гръмотевица, съпроводена почти моментално от проблясването на светкавица. Осветлението примигна, а музиката прескочи няколко такта. Над мен Виктор поде своя напев с нов екстаз. Женският глас, вероятно на госпожа Бекитс, се извиси до трескави височини.

— Щом си давате парите, поемате и рисковете — прошепнах си аз.

Събрах волята си, протегнах длан към стереоуредбата и извиках:

— Fuego!

От дланта ми се излъчи поток топлина и се превърна в огнен език, който погълна стереосистемата в другия край на стаята. Тя започна да издава някакви звуци, които приличаха по-скоро на крясъци от мъчение, отколкото на музика. Белезниците на Мърфи все още висяха на китката ми и едната гривна се люлееше свободно.

Обърнах се след това, разперих ръце и изревах:

— Veni che!26

Вятърът се изви под мен, изду полите на шлифера ми като наметалото на Батман и ме издигна направо на платформата над мен, над ниския парапет, който ограждаше горната стая.

Макар че очаквах гледката пред мен, тя ме разтърси. Виктор беше целият в черно — риза, панталон, обувки — много стилно, особено в сравнение с моя анцуг и каубойските ботуши. Рунтавите му вежди и стройната фигура бяха подчертани феерично от тъмната светлина, излъчвана от окръжността около него, където беше събрал всичко необходимо за моето убийство. В ръцете си държеше нещо като лъжица с изострени като бръснач ръбове, чифт свещи — бяла и черна, и бял заек, чиито крачета бяха вързани с червен конец. От едната му лапичка се процеждаше капка кръв, оцветяваща козината в червено. А на главата му, привързан с друг конец, стърчеше кичурът от моята черна и права коса. Малко встрани имаше друг кръг с диаметър около 4 метра, очертан с тебешир на дървения под. Съпрузите Бекитс лежаха вътре и се гърчеха, обладани от страстни желания, генериращи енергия за заклинанието на Виктор.

Виктор ме погледна шокирано, когато се приземих на балкона, вятърът около мен се завихри в стаята като малко торнадо, което заподхвърля наоколо саксии и предмети.

— Ти! — извика той.

— Да — потвърдих аз. — Искам да ти кажа нещо, Вик.

Само за миг шокът му се превърна в озъбена ярост.

Той вдигна нагоре заострената лъжица с дясната си ръка и изкрещя думите на заклинанието. Държеше заека пред себе си — това беше церемониалното ми изображение — и посегна да изстърже сърцето му — всъщност моето.

Не му дадох шанс да довърши. Бръкнах в джоба си и хвърлих празната филмова кутийка към Виктор Сянката.

Като оръжие тя не беше кой знае какво. Но беше реална и бе хвърлена от реална личност, от смъртен. И можеше да разруши целостта на магическия кръг.

Кутийката профуча във въздуха над окръжността на Виктор и я прекъсна точно в момента, когато той завършваше заклинанието и насочи подострената лъжица към бедното зайче. Енергията на бурята се втурна през цилиндъра, който Виктор бе направил, за да я привлече, но той вече не беше затворен.

Бурята нахлу с цялата си мощ в стаята, бясна, неуправляема и разфокусирана — ярки цветове и яростно свистене на ураган. Предметите се разлетяха във всички посоки, включително и ние двамата с Виктор, вторичният пръстен с гърчещите се Бекитс бе разчупен и те бяха запратени безмилостно към стената.

Хванах се за парапета и се държах за него с всички сили, докато бурята беснееше около мен и разнасяше из въздуха необуздани, магически сили. Тя бушуваше все едно под натиска на огромни водни маси, търсещи изход.

— Копеле — крещеше Виктор заедно с вихъра. — Защо просто не умреш?! — Вдигна ръка към мен и изрече нещо, след което пространството между нас се изпълни с огън и нажежен въздух.

Улових част от огромната енергия, която изпълваше стаята, и издигнах пред себе си непробиваема, висока стена, стиснал очи за максимална концентрация. Десет пъти по-трудно беше да вдигна щита, без помощта на моята гривна, но успях да блокирам пламъка и го запратих право нагоре към твърдия въздушен купол, който не позволяваше на магията на Виктор да премине. Отворих очи навреме, за да видя как той облиза гредите на тавана и те веднага пламнаха.

Въздухът все още кънтеше от енергия, след като кълбото от пламъци отмина. Когато Виктор видя, че се изправям, изръмжа, протегна ръка встрани и произнесе някакви призоваващи думи. Към него се устреми някаква извита пръчка, която приличаше на бедрена кост, той я хвана с една ръка и я обърна срещу мен, с вид на човек, който държи оръжие.

Проблемът с повечето магьосници е, че те могат да мислят и да реагират само в една посока — магията. Не вярвам Виктор да е очаквал да се изправя, да се хвърля към него, да го ударя с рамото си в гърдите и да го запратя в стената. Приведох се и забих коляно между краката му. Дъхът му излезе със свистене и той се преви на две. Аз закрещях яростно и несвързано и започнах да го ритам в главата.

В този момент чух някакво металическо щракане зад себе си и успях да обърна глава навреме, за да видя как голият Бекитс насочва към мен автоматичен пистолет. Хвърлих се на една страна едновременно с изстрела. Нещо горещо се впи в бедрото ми и аз се превъртях настрани към кухнята. Чух Бекитс да проклина. Последваха няколко щракания едно след друго. Пистолетът беше засякъл. При толкова много магии във въздуха, имаше късмет, че не експлодира още първия път.

През това време Виктор разтърси края на тръбестата кост, която държеше, и на килима изпопадаха половин дузина изсушени кафяви скорпиони. Белите му зъби проблеснаха на фона на почернялото му лице и той изръмжа:

— Scorpis, scorpis, scorpis!

Очите му блестяха от ярост и луд гняв.

Единият ми крак не реагираше на сигналите от мозъка и аз изпълзях обратно в кухнята, подпирайки се на двете си ръце и на все още действащия крак. В трапезарията на балкона скорпионите се размърдаха и започнаха да растат. Най-напред един, след това и останалите се ориентираха към кухнята и запълзяха към мен все по-бързо, като непрекъснато се уголемяваха с приближаването си.

Виктор изрева доволно. Двамата Бекитс се изправиха, голи и диви, насочили оръжия, а в очите им се четеше дива и кръвожадна омраза.

Опрях се с рамо на един шкаф. Нещо изтрака и една метла се стовари върху мен, дръжката й ме удари по главата, преди да падне на пода до мен. Грабнах я, а сърцето ми биеше до пръсване.

Стая, пълна със смъртоносен наркотик. Зъл магьосник на собствен терен. Двама луди с пистолети. Цяла буря от дива магия, която търси да взриви нещо. И половин дузина скорпиони като онзи, от който едва се отървах преди малко, с размери на чудовища от филм на ужасите. Само минута до края и никакви шансове за таймаут за куотърбека27.

Като цяло, изгледите бяха лоши за моя отбор.