Буреносен фронт

Глава 16

Докато се отдалечавах от апартамента на Линда Рандал, мислите и чувствата, които бушуваха в главата ми, бяха далеч по-бурни от гръмотевиците и светкавиците, които сега напускаха небето над града и се втурваха към ширналото се езеро. От телефонната кабина до една бензиностанция повиках такси и останах да го чакам, подпрян на стената на зданието, ругаейки под дъжда.

Бях загубил доверието на Мърфи. Нямаше никакво значение, че го бях направил, за да защитя и нея, и себе си. Благородните намерения нищо не означават. Важен е резултатът. А резултатът от моите действия беше, че засипах с лъжи единствения човек, когото бих могъл с най-голямо основание да нарека свой приятел. И съвсем не бях сигурен, че ако открия виновника или виновниците и дори ако измисля как да ги пипнем, ако свърша цялата работа на Мърфи, случилото се между нас ще може някога да се изглади.

Докато бях погълнат от подобни тъжни мисли, покрай мен мина някакъв мъж с нахлупена на челото шапка, обърна се и заби юмрук в корема ми.

Едва си казах стига вече и той ме удари втори път и след това още веднъж. Всеки удар раздираше вътрешностите ми, блъскаше ме в коравата стена и направо ми прилоша. Дъхът ми излезе от устата със сподавена, слаба въздишка и дори да имах заклинание наум, едва ли щях да намеря сили, за да го произнеса.

Отпуснах се, когато спря да ме удря, и се свлякох на земята. Това ставаше пред ярко осветената бензиностанция, нямаше още полунощ в събота вечер и можеше да се види от всяка преминаваща кола. Сграбчи ме за косата, вдигна главата ми и с рязко движение на стържеща ножица отряза от нея голям кичур. След което ме остави.

Кръвта ми замръзна.

Косата ми. Той беше отрязал кичур от нея. Тя можеше да бъде използвана в най-различни магии, във всякакви смъртоносни заклинания и не можех да сторя нищо, за да го спра.

Човекът се обърна и започна бързо да се отдалечава, без да тича. Обзет от паника и отчаяние, аз го хванах за коляното и силно го дръпнах. Човекът извика:

— Кучи син! — и чух ясно как главата му се удари в асфалта.

Големият му юмрук с възлести пръсти стискаше косата ми. Поех дълбоко въздух и се хвърлих върху него.

Шапката на моя нападател беше паднала и аз го познах — една от мутрите на Джони Марконе, които ме бяха проследили от хотела в четвъртък, онзи, дето куцукаше след мен, след като беше изминал на бегом няколко пресечки. Очевидно имаше проблем с коляното, а аз го бях накарал да се приземи на него.

Сграбчих китката му и я стиснах с две ръце. Не съм особено силен, но съм много жилав и упорит до крайност. Стиснах китката му и започнах да разтварям дебелите пръсти. Мутрата се опита да изтръгне ръката си. Имаше яки мускули, но не достатъчно, за да преодолеят тежестта на цялото ми тяло. Натисна ме с другата си ръка, опитвайки се да ме избута, и започна да ме удря.

— Пусни ме, мамка ти — изкрещя той. — Махни се от мен.

Свих глава, повдигнах раменете си и стиснах здраво. Ако успеех да забия пръстите си в неговите сухожилия достатъчно дълбоко, ръката му щеше да се разтвори, независимо колко силен беше. Опитах се да си внуша, че китката ми е менгеме, а пръстите — стоманени шипове. Усетих как неговите се отпускат. Можех да видя тъмните си кичури в тяхната хватка.

— Боже мой — извика някой. — Ей, Майк, ела насам.

Чух как някой притича.

След това дойдоха двама млади мъже, облечени в анцузи, и ме издърпаха от Куция. Аз изкрещях отчаяно и изпуснах китката му. Част от космите ми се разпиляха на мокрия асфалт, но повечето останаха в неговата хватка.

— Спокойно, спокойно, човече — каза един от младежите, докато ме издърпаха настрани. — Спокойно.

Безсмислено беше да се преборя с двамата. Вместо това поех дъх и казах:

— Портфейла ми. Открадна ми портфейла.

Като се има предвид как бях облечен в сравнение с костюма и палтото на Куция, нямаше никакъв шанс да мине. Или поне нямаше, ако Куция не беше се изправил и хукнал да се отдалечава. Двамата младежи ме пуснаха смутено. След това избраха предпазливия подход и също се отдалечиха по посока на колата си.

Изправих се на крака и хукнах след Куция, пъхтейки като пробит акордеон. Куция пресече улицата, където го чакаше кола, и когато успях да го настигна, беше вече в нея и потегляше. Спрях, заобиколен от облаци изгорели газове, и се загледах тъпо в стоповете на колата, докато тя се отдалечаваше в дъжда.

Сърцето ми биеше бясно в гърдите и не се успокои дори след като си възстанових дишането. Косата ми. Сега Джони Марконе притежаваше кичур от нея. Можеше да я даде на някого, който владее магия, и да я използва за каквото му скимне.

Те биха могли да си послужат с кичура, за да изтръгнат сърцето ми от гърдите по същия начин, по който го бяха направили с Дженифър Стантън, Томи Том и с бедната Линда Рандал. Марконе ме беше предупредил два пъти да не се бъркам и щеше веднъж завинаги да ме отстрани.

Внезапно в мен се надигна гняв, който надви изтощението, страховете и обзелата ме умора.

— Как ли пък не! — изръмжах аз. — Ще успеят — друг път!

Трябваше само да ги намеря — Марконе, Куция и магьосника на Марконе — който и да е, той или тя. Да ги открия на всяка цена, да си взема кичура, да ги изпонатръшкам като кегли и да пратя Мърфи да ги пипне.

За бога, не мога да приема тази саможертва. Тези гадове не си поплюват. Веднъж се опитаха да ме убият, а сега пак са ме подгонили. Марконе и неговите момчета…

Не, казах си аз. Не е Марконе. Няма никаква логика, освен ако бандата му още от самото начало не се е заела с Третото око. Ако Марконе има под ръка магьосник, защо ще се опитва най-напред да ме подкупва? Защо просто не беше заповядал да отскубнат кичур от косата ми, когато прати онази мутра с бейзболната бухалка, и после да ме убият най-спокойно, когато не съм нащрек?

Може ли да е Марконе? Или пък да играе двойна игра?

Реших, че в края на краищата няма значение. Едно обаче беше ясно. Някой притежаваше кичур от косата ми. Някакъв магьосник имаше намерение да ме убие.

Който и да беше, не беше много добър — убедих се в това, когато разруших заклинанието, с което ми беше изпратил онази Сянка. Нямаше да ми устои, ако го принудех да влезем в пряк двубой — можеше да е дързък и да притежава много груба сила, да впрегне бурята, както го направи, и да има на подчинение демон. Но приличаше на недодялан младеж, който още не си владее силата. Аз притежавах нещо повече от сила и дързост. Имах опита, обучението и познанията на своя страна.

Освен това в момента бях толкова бесен, че можех да сдъвча пирон и да изплюя кламери.

Сянката все още не можеше да ми нанесе удар. Той не притежаваше такъв вид сила. Трябваше да чака пролетните бури и да ги използва, за да ме убие. Имах време. Разполагах с време, за да се подготвя. Можех да открия къде са те, къде Куция е занесъл кичура ми и да ги пипна.

Решението ми проблесна като светкавица и беше съвсем просто. Ако те могат да използват косата ми за връзка с мен, аз пък бих могъл да направя обратното — да създам обратна връзка между мен и косата. По дяволите, бих могъл да я запаля и да я изгоря от апартамента си. Имах нужда от Боб. Той ще ми помогне да съставя заклинание и да намеря формулата за няколко минути, а не за часове или дни.

Намръщих се. Боб го нямаше и щеше да отсъства поне още двайсет и четири часа. Нямаше начин сам да открия формулата за по-малко от десет или дванайсет часа, а не мисля, че в момента мозъкът ми беше достатъчно бистър, за да се справи със сложните изчисления.

Можех да се обадя на Мърфи. Тя вероятно знае къде се подвизава Марконе, а Куция вероятно е наблизо. Тя поне можеше да ми даде някаква идея как да открия Джони Джентълмена, Куция и Сянката. Но сега нямаше да го направи. А дори и да ми кажеше, щеше да поиска да чуе цялата история, а след това щеше да ме прибере под полицейска закрила или нещо още по-смехотворно.

Свих здраво юмруци и ноктите ми се забиха в дланите. Трябва да измисля нещо…

Погледнах ноктите си. След това бързо прекосих улицата, застанах под светлините на бензиностанцията и ги разгледах по-отблизо.

Под ноктите ми имаше кръв, попаднала там, когато ги забих в китката на Куция. Вдигнах глава и се изсмях. Имах всичко, което ми беше необходимо.

Върнах се обратно под дъжда и седнах на бетонния тротоар. С помощта на парче тебешир, което винаги носех в джоба на шлифера, начертах кръг на бетона около мен. Изстъргах малко от кръвта под ноктите ми и я поставих близо до краката ми. Капчиците заблестяха под ситния дъжд, който ръмеше върху тях.

Трябваше да помисля малко, за да се сетя за следващата част, но реших да използвам заклинанието за проследяване, вместо да го променям в нещо по-възвишено. Отскубнах няколко косъмчета от носа си и ги пуснах върху късчетата кожа и кръв на Куция. След това допрях пръст до тебеширения кръг и влях енергията си в него, за да го затворя.

Подсилих я с гнева си, страха, болките в главата и къркорещия си стомах и я запратих със заклинанието: „Segui vostro testatum“20.

Потокът енергия премина през ноздрите ми и ме накара да кихна няколко пъти. И точно в този миг до мен достигна, при това доста силно, мирисът на одеколона на Куция. Изправих се, отворих кръга с крак и излязох от него. Бавно обиколих наоколо, докато направих пълен кръг. Ароматите на Куция достигаха до мен от югозапад, там, където се намираше едно от богатите предградия на Чикаго.

Разсмях се отново. Пипнах го кучия му син. Можех да го проследя чак до Марконе или за когото там работеше, но трябваше да го направя бързо, защото кръвта беше малко и нямаше да изтрае дълго.

— Хей, приятел — шофьорът на таксито се показа от прозореца и ме погледна над оранжевото огънче на цигарата, а моторът на колата мъркаше равномерно.

Погледнах го за миг.

— Какво?

Той изръмжа:

— Да не си глух? Нали някой повика такси от тук?

Ухилих му се, все още гневен и готов да избия зъбите на Куция и Сянката.

— Аз го повиках.

— Защо на мен се падат всички откачалки? — каза той. — Качвай се.

Влязох в таксито и затворих вратата. Той ме наблюдаваше с любопитство в огледалото и попита:

— Накъде?

— Две спирки — казах аз и му дадох адреса на моя апартамент.

Разположих се на задната седалка, но главата ми автоматично сочеше на югозапад, където се намираха мъжете, които искаха да ме убият.

— Това е едната — каза той. — А къде е другата?

Свих очи. Трябваха ми няколко неща от моя апартамент. Талисманите, стрелящата пръчка, жезълът, атрибут, който можеше да се окаже жизненоважен. В края на краищата ми предстоеше сериозен разговор с един от най-големите гангстери в Чикаго.

— Ще ти кажа, като стигнем.