Буреносен фронт

Глава 2

Карин Мърфи ме чакаше пред хотел „Медисън“. Двамата с нея сме ярка илюстрация на противоположностите. Колкото аз съм висок и слаб, толкова тя е ниска и набита. Очите и косата ми са тъмни, а тя притежава русите къдрици на Шърли Темпъл и бебешко сини очи. Лицето ми е издължено и ъгловато и имам ястребов нос и заострена брадичка, докато нейното личице е гладко и закръглено, а сладкото й носле би подхождало повече на някоя мажоретка.

И тази година март беше студен и ветровит и тя беше облечена с дълго палто, което прикриваше дамския костюм с панталон отдолу. Мърфи никога не носеше рокли, но аз подозирах, че има мускулести и добре оформени крака, като на гимнастичка. Спортната й натура се потвърждаваше от няколкото купи по айкидо, които красяха кабинета й. Косата й стигаше до раменете и се развяваше безмилостно от пролетния вятър. Не носеше обици, но беше толкова добре гримирана, че почти не личеше. Приличаше по-скоро на нечия любима леля или на дружелюбна майка, отколкото на закоравял детектив по убийствата.

— Нямаш ли друга връхна дреха, Дрезден? — попита тя, когато наближих достатъчно, за да се поздравим.

Пред входа стояха няколко неправилно паркирани полицейски коли. Тя ме погледна за половин секунда, но после отмести очи. Трябва да призная, че издържа на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора биха се осмелили. Не че е толкова опасно, освен ако не продължи няколко секунди, но аз бях свикнал хората, които знаеха, че съм магьосник, да подчертават това, като избягват да ме гледат в очите.

Огледах дългия си черен брезентов шлифер, тип дъстер2, с неговата дебела подплата и мушамено покритие, и ръкави, достатъчно дълги за ръцете ми.

— Какво й е на тази?

— Все едно си я взел от реквизита на „Имало едно време на Запад“.

— Е, и?

Тя изсумтя, което не беше най-нежният звук за една дребна жена, завъртя се на пети и се запъти към вратата на хотела.

Настигнах я и закрачих малко пред нея.

Тя ускори ход. Аз също. Започнахме да се надпреварваме кой ще стигне пръв до входната врата, като прескачахме локвите от снощния дъжд.

Моите крака са по-дълги и, естествено, аз я изпреварих. Отворих вратата и с галантен жест я поканих да влезе. Това си беше стара закачка между нас. Може би ценностите ми са отживелица, но аз съм от старата школа. Вярвам, че трябва да се отнасяме с жените като с нещо повече от по-дребни и по-мекушави мъже с цици. Опитайте се да ме убедите, че това е лошо. Умирам да кавалерствам на жените — да им отварям вратата, да плащам сметката в ресторанта, да им подарявам цветя и други такива работи.

Това обаче вбесява Мърфи, която се беше борила с нокти и зъби срещу най-коравите мъже в Чикаго, за да се издигне до тук. Изгледа ме кръвнишки, докато й държах вратата, но в същото време прочетох в погледа й увереност и спокойствие. Колкото и да й беше досаден, нашият ритуал я караше да се чувства уютно.

Обаче колко лошо можеше да е положението на седмия етаж?

И двамата внезапно млъкнахме, докато се заизкачвахме нагоре с асансьора. Знаехме се от доста време, за да не изпитваме неудобство от мълчанието си. Познавах Мърфи и почти инстинктивно долавях настроенията и мислите й — впрочем случва се често, когато прекарвам достатъчно дълго време с някого. Не знам дали това е естествена, или свръхестествена дарба.

Инстинктът ми подсказваше, че тя е напрегната и опъната като струна. Криеше го, но нещо в начина, по който държеше раменете си, в наклона на врата й, в цялата й стойка ме караше да го усещам.

А може би просто проектирах собственото си състояние върху нея. Затвореното пространство на асансьора ме изнервяше. Облизах устни и се огледах. Сянката на Мърфи и моята собствена изглеждаха като разлети по пода. Нещо ме притесняваше, някакъв инстинкт ми опъваше нервите. Успокой се, Хари!

Миг преди асансьорът да спре, тя рязко издиша, след което вдиша отново, преди да се отворят вратите, като че ли имаше желание да задържи въздуха, докато остане на етажа, и да си поеме дъх едва когато влезе отново в кабината и тръгне надолу.

Кръвта има особена, лепкава миризма, напомняща смътно на метал, и когато вратите се отвориха, цялата атмосфера на етажа бе пропита от нея. Стомахът ми се сви, но аз преглътнах мъжествено и излязох от асансьора след Мърфи, след което минахме по коридора покрай няколкото униформени полицаи, които ме познаха и ме пропуснаха, без да ми поискат малката ламинирана карта, предоставена ми от градската управа. Вярно, че дори и в такова голямо полицейско управление като чикагското не разполагат с цели орди консултанти (предполагам, че в документацията им фигурирах като психолог), но въпреки това момчетата в сини униформи не проявиха достатъчна бдителност.

Мърфи влезе преди мен в стаята. Миризмата на кръв стана по-плътна, но зад входната врата нямаше още нищо зловещо. Външната стая на хотелския апартамент приличаше по-скоро на хол, решен в наситено червени и златисти тонове, като интериорите на старите филми — скъпи на вид, но леко фалшиви. Креслата бяха богато тапицирани с тъмна кожа, а подметките ми потъваха в дебелия, ръждив на цвят, мъхест килим. Кадифените завеси на прозорците бяха спуснати и въпреки че всички лампи бяха запалени, стаята тънеше в сумрак и от цветовете и материите се носеше едва доловима чувствена атмосфера. Не беше място, където да ти се прииска да седнеш и да си четеш. Зад вратата вдясно от мен се чуваха гласове.

— Почакай малко тук — каза Мърфи и влезе през вратата, която вероятно водеше към спалнята на апартамента.

Започнах да обикалям хола с притворени очи, като отбелязвах подробностите. Кожено канапе. Две кожени кресла. Стереоуредба и телевизор в лъскав музикален шкаф. Бутилка с топло шампанско в кофичка с вода от разтопилия се предишната вечер лед. Две празни чаши до нея. На пода имаше листенце от роза, което не пасваше на килима (изобщо имаше ли в тази стая две неща, които да си подхождат?).

Малко встрани, под ръба на едно от кожените кресла, се подаваше късче сатенен плат. Наведох се, повдигнах леко креслото, като внимавах да не оставям отпечатъци, и измъкнах лъскави черни гащички. Малък триъгълник, обшит с дантела, на която една от връзките беше направо скъсана. Ррр!

Стереоуредбата беше последна дума на техниката, но не особено скъпа. Извадих молив от джоба си и с гумичката натиснах бутона за включване. Стаята се изпълни с нежна, чувствена музика — ниски баси, ритъм на барабани, вокали без думи и като фон, тежкото дишане на жена.

Музиката продължи още малко, след което спря и един и същи пасаж с продължителност около две секунди започна да се повтаря.

Намръщих се. Както вече казах, имам такова действие върху техниката. Имаше нещо общо с това, че съм магьосник и боравя с магически сили. Колкото по-деликатна и модерна е една апаратура, толкова по-голяма вероятност има да се повреди, щом се приближа на достатъчно разстояние. Унищожавам копирна машина от петдесет крачки.

— Любовното гнезденце — чу се мъжки глас, който удължи думата любов в люююбов. — Е, господине, какво мислите?

— Здравейте, детектив Кармайкъл — отвърнах, без да се обръщам.

Не можех да сбъркам високия му носов говор. С Мърфи работеха заедно и като заклет скептик беше убеден, че не съм нищо повече от измамник, който присвоява трудно спечелените пари на кметството на града.

— Тези гащички ги пазиш, за да си ги вземеш вкъщи, или просто не си ги видял? — попитах го аз и се обърнах към него.

Беше нисък, възпълен и плешив, с кървясали очи и безволева брадичка. Сакото му беше омачкано, а по вратовръзката личаха мазни лекета от храна — всичко това служеше за прикритие на острия му като бръснач интелект. Той беше умен полицай и преследваше безмилостно убийците.

Приближи се до креслото и погледна надолу.

— Не е зле, Шерлок — каза той. — Но това е само увертюра. Почакай да видиш главната атракция. За всеки случай съм ти приготвил една кофа.

Обърна се и изключи засяклата уредба със собствения си молив.

Ококорих се, за да му покажа колко съм yжacèн, след което го заобиколих и влязох в спалнята. И тутакси съжалих. Огледах се и отбелязах механично подробностите, като внимателно изключих онази част от мозъка си, която започна да крещи в мига, в който влязох в стаята.

Съдейки по трупното вкочаняване, смъртта им беше настъпила предишната нощ. Бяха на леглото и тя го беше възседнала, наведена назад с извивка в кръста, като балерина. Гърдите й изпъкваха примамливо. Той беше изпънат под нея — тялото му беше стройно и мускулесто, а ръцете му стискаха сатенените чаршафи. Ако бяха позирали за еротична снимка, щеше да е доста ефектна.

Само дето торсовете и на двамата любовници от горната лява страна бяха отворени навън и ребрата им стърчаха през кожата като остри ножове. Огледалото на тавана беше опръскано от кръвта от артериите им, която бе шуртяла навън, заедно с пихтиести, желатиноподобни парчета плът, които по всяка вероятност бяха остатъците от сърцата им. Когато се наведох над тях, успях да надникна в кухините на телата им. Забелязах посивялата обвивка на двата неподвижни бели дроба и върховете на ребрата, видимо огънати от някаква сила отвътре.

Това определено лишаваше картината от еротичния й заряд.

Леглото заемаше централното място в стаята, което му придаваше лек акцент. Спалнята беше издържана в декоративния стил на хола с изобилие от червено и плюш, които изглеждаха малко прекалени, освен може би на светлината на свещи. И наистина по стените имаше свещници, в които се виждаха изгорели докрай свещи.

Приближих се до леглото. Килимът проскърца под стъпките ми. Малката крещяща част от мозъка ми, здраво залостена зад вратите на самоконтрола и тренировките, продължаваше да ломоти несвързано. Опитах се да се абстрахирам. Наистина. Но ако не напуснех скоро тази стая, сигурно щях да се разцивря като момиченце.

Затова набързо запаметих подробностите. Жената беше двайсет и няколко годишна, с прекрасна външност. Поне така ми се стори. Сега трудно можех да преценя. Косата й беше кестенява, подстригана по момчешки и според мен леко боядисана. Очите й бяха полузатворени, затова беше трудно да се определи цветът им — по-скоро светли или зеленикави.

Мъжът вероятно беше минал четирийсетте и имаше телосложение, което се добива след дълги тренировки. На дясната му мишница се виждаше татуировка, изобразяваща кама, но тя беше отчасти покрита от гънка на сатенения чаршаф. По кокалчетата на пръстите му имаше дълбоки белези, а на долната част на корема личеше грозен белег от рана, вероятно от нож.

Край леглото бяха разхвърляни дрехи — нейната черна рокля, чифт лачени обувки и неговият смокинг. В ъгъла стояха прилежно подредени чантите им, неотваряни и вероятно оставени там от пиколото.

Вдигнах поглед. Кармайкъл и Мърфи ме наблюдаваха мълчаливо.

Свих рамене.

— Е, какво? — попита Мърфи. — Има ли магия тук?

— Или магия, или е било невероятен секс — отговорих аз.

Кармайкъл изсумтя.

Аз се засмях и това беше всичко, от което се нуждаеше крещящата част от моя мозък, за да разбие вратите, зад които я бях залостил. Стомахът ми се разбунтува и аз побягнах навън. Верен на обещанието си, Кармайкъл беше приготвил лъскава кофа и аз се строполих на колене пред нея и започнах да повръщам.

Трябваха ми само няколко мига, за да се овладея отново, но в никакъв случай не можех да се върна в спалнята. Не можех да видя отново двата трупа, чиито сърца бяха буквално експлодирали от гърдите им.

И някой наистина беше използвал магия, за да го направи. И то в нарушение на Първия закон, за да причини вреда на друг човек. Членовете на Белия съвет щяха дружно да получат удар. Това не беше дело на някой зловреден дух или пакостливо същество, или атака на някое от многото същества от Небивалото като вампири и тролове. Това си беше обмислено и целенасочено действие на магьосник, на човек, който е в състояние да се намеси във фундаменталните енергии на съзиданието и на самия живот.

Беше по-лошо от убийство. Беше извратена, жалка перверзия, все едно някой бе пребил човек с шедьовър на Ботичели, превръщайки красотата в инструмент на разрушение.

Трудно може да се обясни това, ако никога не сте се сблъсквали с него. Магията произлиза от живота и се управлява от съзнанието, ума и чувствата на човешките същества. Да отнемеш живот със същата магия, която го е породила, беше отвратително и дори граничеше с кръвосмешение.

Седнах и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да преглътна горчивия вкус в устата си, когато Мърфи и Кармайкъл излязоха от стаята и дойдоха при мен.

— Добре, Хари — каза Мърфи. — Дай да видим какво е станало тук?

Нужно ми беше малко време, за да си събера мислите и да започна да говоря.

— Влезли са в стаята. Пийнали са малко шампанско. Потанцували са на музиката от уредбата и са започнали да се целуват. След това са преминали в спалнята. Общо са били тук по-малко от час. Ударило ги е в мига на най-голямата възбуда.

— По-малко от час? — попита Кармайкъл. — Как го изчисли?

— Дискът е дълъг час и десет минути. Допускам, че са потанцували няколко минути, преди да влязат в спалнята. Уредбата свиреше ли, когато ги намерихте?

— Не — каза Мърфи.

— Не е била нагласена да започва отново от началото. Искали са малко музика за настроение в тон с цялата обстановка.

Кармайкъл изсумтя:

— Нищо повече от това, което и бездруго разбрахме — обърна се той към Мърфи. — Да каже още нещо.

Мърфи изгледа Кармайкъл с поглед, който казваше млък!, след което добави меко:

— Имам нужда от още подробности, Хари.

Прекарах ръка през косата си.

— Съществуват само два начина някой да успее да направи такова нещо. Първият е чрез призоваване. Това е най-директната, впечатляваща и шумна форма на магия. Експлозии, пожари, такива неща. Но се съмнявам случаят да е такъв.

— Защо? — попита Мърфи.

— Защото трябва да можете да виждате или да докоснете обекта, върху когото искате да въздействате — казах аз. — Трябва да попадне в зрението ви. Мъжът или жената, които са извършили това, би трябвало да са били в стаята заедно с тях. В такъв случай ще е трудно да прикрият уликите от присъствието си, затова всеки, който е достатъчно сръчен да извърши подобно заклинание, би предпочел пистолет. По-лесно е.

— Каква е другата възможност? — попита Мърфи.

— Тавматургия3 — отговорих аз. — Правиш нещо в малък мащаб и му придаваш енергия, за да се изпълни в по-голям.

Кармайкъл изсумтя:

— Ама че глупост.

Мърфи беше скептична.

— Как става това, Хари? Може ли да се направи от разстояние?

Кимнах.

— Убиецът трябва да притежава нещо, което да го свързва с жертвите — коса, нокти, кръв. Такива работи.

— Нещо като кукла за вуду магия?

— Точно така.

— Косата на жената е боядисвана наскоро — каза Мърфи.

Кимнах.

— Ако откриете салона, в който си е боядисала косата, може да излезе нещо от там. Не знам.

— Имаш ли нещо друго, което може да ни е от полза?

— Да. Убиецът е познавал жертвите. И мисля, че е жена.

Кармайкъл изсумтя:

— Само си губим времето в приказки. Във всеки девет от десет случая убиецът познава жертвата.

— Млъкни, Кармайкъл — прекъсна го Мърфи. — Защо мислиш така?

Изправих се и потърках лицето си.

— Така действа магията. За да направиш нещо с нея, тя трябва да излезе отвътре, от теб самия. Магьосниците трябва да се съсредоточат върху това, което искат да постигнат, да си го представят, да повярват и то става. Не можеш да причиниш нещо, ако то не е част от теб. Жената, която ги е убила, би могла да умъртви и двамата и да се опита да нагласи нещата като нещастен случай, но е предпочела да го направи по този начин. А за да го направи именно така, трябва да е имала много силни лични мотиви да пожелае смъртта им, та чак да проникне вътре в тях. Вероятно става дума за отмъщение. Би трябвало да търсите съпруга или любовница. А също така и заради момента на настъпване на смъртта — по време на сексуалния акт. Това не е случайно. Емоциите са един вид проводник на магията, път, който може да бъде използван за нейното осъществяване. Избрала е моментът, когато ще са заедно и ще са обладани от похотливото си желание. Разполагала е с техни вещи или нещо, върху което да насочи енергията си, но е планирала всичко предварително. Никой не причинява такива неща на непознати.

— Глупости — каза Кармайкъл, но този път ругатнята му не беше насочена към мен.

Мърфи ме погледна.

— Непрекъснато говориш за жена — предизвика ме тя. — Защо, по дяволите, мислиш така?

Посочих спалнята и отвърнах:

— Не можеш да направиш нещо толкова ужасно, ако не си изпълнен с достатъчно омраза. Жените мразят по-силно от мъжете. Те могат по-добре да насочват и да освобождават омразата си. По дяволите, вещиците са много по-гадни от магьосниците. Това тук ми прилича на някакъв вид женско отмъщение.

— Но би могъл да го направи и мъж — възрази Мърфи.

— Ами… — започнах да увъртам.

— Господи, каква сексистка свиня си, Дрезден. Само жена ли може да направи такова нещо?

— Ами не, не мисля така.

— Не мислиш така? — изръмжа Кармайкъл. — И това ми било експерт!

Стрелнах и двамата с ядосан поглед.

— Още не съм започнал да работя конкретно върху това, което ми трябва, за да накарам нечие сърце да се пръсне, Мърф. Но при първа възможност със сигурност ще те известя.

— И кога може да стане това? — попита Мърфи.

— Не знам. — Спрях с ръка следващия й коментар. — Не мога да кажа кога. Просто не мога. Дори не знам дали ще мога въобще да разгадая историята, камо ли кога ще успея.

— При хонорар от 50 долара на час по-добре да стане бързичко — подхвърли Кармайкъл.

Мърфи го погледна — в погледа й не се четеше съгласие, но нямаше и укор.

Възползвах се от това, да поема дълбоко дъх и да се поуспокоя. След което погледнах отново двамата и попитах:

— Добре, а кои са жертвите?

— Не е твоя работа — сряза ме Кармайкъл.

— Рон — каза Мърфи, — много ми се пие кафе. Ще отидеш ли да вземеш?

Кармайкъл се обърна към нея. Той не беше висок, но въпреки това стърчеше над нея.

— Стига, Мърф. Този тип се занася с нас. Наистина ли мислиш, че ще може да ни каже нещо важно?

Мърфи изгледа студено и възмутено своя изцъклен и потен партньор, който беше с една глава по-висок от нея.

— Чисто, с две бучки захар.

— По дяволите — изруга Кармайкъл. Стрелна ме със студен поглед (но не право в очите), пъхна ръце в джобовете си и излезе от стаята.

Мърфи го последва с тихи крачки и затвори вратата след него. При спомена за двете тела в съседната стая холът моментално стана по-тъмен и клаустрофобичен, обладан отново от ухиления призрак на предишната интимност, който танцуваше сред миризмата на кръв.

— Името на жената е Дженифър Стантън. Тя работи за „Кадифения салон“.

Подсвирнах. „Кадифеният салон“ беше много скъп клуб за компаньонки, ръководен от жена, известна като Бианка. Тя поддържаше цял рояк красиви, очарователни и умни момичета и предлагаше услугите им на най-богатите хора при тарифи над няколкостотин долара на час. Бианка продаваше компанията на жени, които повечето мъже можеха да видят само по телевизията или на кино. Знаех също, че тя е вампир със значително влияние в Небивалото. Притежаваше власт с главно В.

И преди се бях опитвал да обясня на Мърфи какво представлява Небивалото, но тя така и не успя съвсем да разбере. Обаче знаеше, че Бианка е зъл вампир, който понякога се забърква в битки за територия. И двамата бяхме убедени, че щом едно от момичетата на Бианка е замесено, несъмнено и тя имаше пръст.

Мърфи удари право в целта.

— Дали това не е свързано с оспорването на територии от страна на Бианка?

— Не — отговорих аз. — Освен ако не е спор с някой човешки магьосник. Никой вампир, дори вампирски магьосник не може да направи подобно нещо извън Небивалото.

— Възможно ли е да се е скарала с някой магьосник? — попита Мърфи.

— Възможно е. Но не е в стила й. Не е толкова глупава. — Не можех да кажа на Мърфи, че ако някой вампир се заиграе със смъртните, Белият съвет щеше да се погрижи да го лиши от възможността да доживее, за да се похвали с това. Никога не говоря на обикновените хора за Белия съвет. Не бива. — Освен това — казах аз, — ако някой човек би искал да навреди на Бианка, той би предпочел да убие момичето и да остави клиента жив, за да може случката да се разчуе и да попречи на бизнеса й.

— Хм — каза Мърфи. Не беше много убедена, но все пак си отбеляза мнението ми.

— А кой е мъжът? — попитах я аз.

Мърфи ме погледна за миг и после отговори:

— Томи Том.

Примигнах, за да й покажа, че не ми разкрива знание, което е всеобщо достояние.

— Кой?

— Томи Том — повтори тя. — Бодигардът на Джони Марконе.

Сега всичко си дойде на мястото. Джони Марконе — Джентълмена, беше гангстерът, който се изкачи на върха, след като фамилията Варгаси се разпадна от вътрешни боричкания. Полицейското управление гледаше на него с известно облекчение след десетилетията безмилостни свади и кървави отмъщения във фамилията Варгаси. Джони, по прякор Джентълмена, не търпеше ексцесии в своята организация и не обичаше независимите гангстери, които се опитват да проникнат в града. Крадци, банкови обирджии и наркодилъри, които не бяха от неговите хора, по някакъв начин винаги биваха пропъждани или просто изчезваха и никой повече не чуваше за тях.

Марконе оказваше цивилизоващо влияние върху престъпния свят, сред който се подвизаваше. Беше изключително хитър бизнесмен и разполагаше с цял отбор адвокати, които издигаха между него и закона истинска барикада от заявления, документи и записи. Полицаите не си признаваха, но понякога изглеждаше, че просто не искат да го преследват. Той беше за предпочитане пред царувалия преди него хаос.

— Бях чувал, че има бияч — казах аз. — Очевидно вече няма.

Мърфи кимна.

— Така излиза.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Предполагам, че ще проверя фризьорската следа. Ще говоря с Бианка и с Марконе, но от сега знам какво ще ми кажат.

Тя затвори бележника си и поклати недоволно глава.

Наблюдавах я известно време. Изглеждаше уморена и й го казах.

— Наистина съм уморена — отговори тя. — Уморена съм да гледат на мен като на превъртяла. Дори Кармайкъл, партньорът, с когото работя, мисли, че съм преминала границите.

— А останалите от Отдела. И те ли мислят така? — попитах аз.

— Повечето от тях се мръщят и въртят пръст, опрян до слепоочието, когато не гледам към тях. Оставят докладите ми в архива, без дори да ги прочетат. Останалите, които са се сблъсквали с необясними неща, просто си умират от страх. Те не искат да повярват в нищо, което не са гледали като деца по „Дискавъри“.

— А ти?

— Аз ли? — Мърфи се засмя и сви кокетно устни, показвайки, че е много по-красива, отколкото се полага за нейната твърдост. — Светът се разпада по шевовете, Хари. Мисля, че хората са прекалено арогантни, за да си въобразяват, че са научили всичко, което си заслужава да се знае през последния век. По дяволите. Ние едва сега започваме да надникваме в мрака около нас. Може да звучи цинично, но на мен ми харесва.

— Бих искал всички да мислят като теб — казах аз. — Това ще ми спести много шантави обаждания по телефона.

Тя продължи да се усмихва дяволито.

— Можеш ли обаче да си представиш един свят, в който всички радиостанции ще пускат само музиката на АББА?

И двамата се разсмяхме. За бога, тази стая плачеше за малко смях.

— Хей, Хари — каза Мърфи усмихнато. Виждах как зъбчатите колела отново се задвижват в главата й.

— Да?

— Каза, че би могъл да разбереш по какъв начин убиецът е извършил това. И че не си много сигурен дали ще успееш.

— Да?

— Това са глупости. Защо ме излъга?

Стегнах се. Господи, наистина е много умна. Или може би мен не ме бива много да лъжа.

— Виж, Мърф, има неща, които просто не трябва да правиш.

— Понякога и на мен не ми се иска да се ровя в мръсотията, с която се занимавам. Но просто трябва да правиш каквото е нужно, за да бъде свършена работата. Знам какво имаш предвид, Хари.

— Не — отсякох аз. — Не знаеш.

И тя наистина нямаше представа. Не знаеше нищо за миналото ми, за Белия съвет или за Проклятието на Дамокъл, надвиснало над главата ми. Често дори и аз си внушавам, че не знам за това. Съветът имаше нужда само от един дребен повод, един-единствен, за да ме обвини в нарушаване на Седемте закона на магията и Проклятието да се стовари върху мен. Ако започнех да приготвям рецепта за магия за убийство и ме хванеха, това щеше да е достатъчно основание за тях.

— Мърф — казах аз. — Не мога дори да се опитам да разгадая това заклинание. Не мога дори да събера данните, които са ми нужни. Ти просто не разбираш.

Тя ме погледна, без да вижда очите ми. Не съм срещал досега някого, който да може това.

— О, разбирам. Разбирам, че убиецът е на свобода и аз не мога да го хвана. Разбирам, че ти знаеш нещо, което може да ми помогне, или поне можеш да откриеш някаква следа. И разбирам също, че ако ме оставиш на сухо този път, ще извадя твоята карта от досието ти в управлението и ще я скъсам на парчета.

Кучка. Консултациите ми за управлението плащаха повечето ми сметки. Или поне част от тях. Все пак я разбирах. И аз щях да нервнича, ако действах в пълно неведение като нея. Мърфи не знаеше нищо за заклинания, ритуали или талисмани, но познаваше много добре човешката омраза и насилието.

Всъщност, помислих си аз, в случая не става дума да извърша черна магия, а само да открия как е направена. Това е съвсем различно. Щях да помогна на полицейското разследване, нищо повече. Може би Белият съвет щеше да ми влезе в положението.

Да бе. А може някой ден да отида в музея и да се пообразовам малко.

Почти веднага след това Мърфи хвърли примамката. Погледна ме за миг и се извърна. Изражението й беше уморено, честно и гордо.

— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш, Хари. Моля те.

Класически случай на жена в беда. При цялата си освободеност и професионализъм, тя знаеше много добре как да дърпа струните на моите старомодни принципи.

Изскърцах със зъби:

— Добре, започвам още тази вечер.

Уха, на членовете на Белия съвет това много щеше да им хареса. Трябваше само да се погрижа да не разберат.

Мърфи кимна и въздъхна, без да ме погледне.

— Хайде да се махаме от тук — и се запъти към вратата. Този път не се опитах да я изпреваря.

Отвън продължаваха да се мотаят полицаи, а Кармайкъл не се виждаше никъде. Хората от съдебната лаборатория чакаха нетърпеливо да излезем. Те веднага взеха своите пластмасови пликове, пинцети, фенерчета и прочее инструменти и се вмъкнаха покрай нас в стаята.

Докато чакахме старинният асансьор да се довлече до седмия етаж, Мърфи оправи с едно движение косата си. Тя носеше златен часовник и това ме подсети за времето.

— Колко е часът? — попитах аз.

Тя погледна часовника си.

— Два и двайсет и пет. Защо?

Преглътнах ругатнята и се втурнах към стълбите.

— Имам среща.

Почти летях надолу. Имам голям опит в това и влетях тичешком във фоайето. Успях да заобиколя пиколото, който влизаше през входната врата, натоварен с багаж, и изскочих навън. Краката ми са дълги и затичах срещу вятъра, развял след себе си черния шлифер.

Бях на няколко преки от моя офис и след като преминах половината разстояние, успокоих крачките си до ход. Не исках да пристигна на срещата с Моника-с-изчезналия-съпруг пуфтящ като ковашки мех, обрулен от вятъра и с обляно от пот лице.

Заради зимния сезон не бях в добра форма и се запъхтях тежко. Това отвлече вниманието ми и забелязах тъмносиния кадилак едва когато се изравни с мен и някакъв едър мъжага излезе от него и ми препречи пътя. Беше червенокос и с дебел врат. Цялото му лице изглеждаше равно — сякаш някой нарочно го беше удрял с дъска, когато е бил бебе — и само веждите му стърчаха. Имаше малки сини очи, които се свиха още повече, когато го приближих.

Спрях, отдръпнах се назад и се опитах да го заобиколя.

Още двама мъже, високи колкото мен, но доста по-тежки, забавиха ход, приближавайки тичешком. Те очевидно ме бяха следвали и изглеждаха ядосани. Единият леко накуцваше, а другият имаше прическа на остри кичури, очевидно направени с гел. Почувствах се отново като в училище, заобиколен от хулиганите от футболния отбор.

— С какво мога да ви помогна, господа? — попитах аз.

Огледах се за полицай наоколо, но явно всички се бяха събрали в „Медисън“. Всеки обича да зяпа.

— Влизай в колата — ми нареди по-близко стоящият до мен. Другият отвори задната врата.

— Предпочитам да се поразходя. Добре е за сърцето.

— Ако не влезеш в колата, няма да е добре за краката ти — изръмжа мъжът.

От колата се чу глас:

— Моля ви, господин Хендрикс. Бъдете по-учтив. Господин Дрезден, бихте ли влезли за момент? Надявах се да ви закарам до вашия офис, но вие така стремително хукнахте, че това беше невъзможно. Позволете поне да ви съпроводя по останалия път.

Наведох се и погледнах към задната седалка. Отвътре ми се усмихваше мъж с красиви и непретенциозни черти, облечен в спортно яке и джинси „Ливайс“.

Усмивката му се разшири и дори ми се стори, че ми намигна.

— Казвам се Джони Марконе. Бих искал да обсъдя нещо с вас.

Погледнах го за миг, след това обърнах поглед встрани към много едрия и прекалено мускулест господин Хендрикс. Той изръмжа и ми прозвуча като Куджо4 миг преди да нападне. Не бях склонен да се заяждам с Куджо и приятелчетата му.

Затова седнах отзад в кадилака при Джони Марконе — Джентълмена.

Денят се оказа доста натоварен. А аз все така закъснявах за срещата.