Буреносен фронт

Глава 15

Оказа се, че Линда Рандал е имала съвсем основателна причина да не се яви на срещата ни в събота вечер.

Защото Линда Рандал беше мъртва.

Кихнах, докато се провирах под жълтата полицейска лента, облечен само в долнище от анцуг и тениска, които ми бяха разрешили да изровя от бъркотията в моя апартамент, преди полицейската кола да ме преведе през целия град до апартамента на Линда Рандал. А, и каубойски ботуши. Мистър бе завлякъл гуменките ми някъде и нямах време да ги търся. Затова обух каквото намерих. Котешки капризи.

Линда беше умряла малко по-рано същата вечер. След като пристигнала на местопроизшествието, Мърфи се опитала да ми звънне по телефона и тъй като не успяла да се свърже с мен, пратила една патрулна кола да ме призове към консултантските ми задължения. Съвестният полицай, изпратен да ме вземе, спрял да провери какъв е този гол психопат само на една пресечка от моя апартамент, и за негово учудване и силно подозрение се оказало, че това е същият специалист, когото трябва да вземе и да закара на местопроизшествието.

Горката Сюзан ми се притече на помощ и обясни какво се е случило.

— Нали знаете, от онези неща… — и го увери, че самата тя е наред и може да се прибере вкъщи с колата си.

Когато видя разрушенията в моя апартамент и огромната вдлъбнатина, направена от демона отстрани на колата й, лицето й пребледня, но веднага си придаде смело изражение и напусна сцената с онзи блясък в очите — „имам да пиша репортаж“. Спря за миг да ме целуне по бузата и да ми прошепне в ухото:

— Не беше зле, Хари. — След това ме плесна по голия задник и се качи в колата си.

Изчервих се. Не вярвам, че в мрака и дъжда полицаят видя това. Гледаше ме малко накриво, но на драго сърце ми разреши да вляза вътре и да си намеря някакви дрехи. Единствените чисти, които открих, бяха още няколко анцуга и една тениска, на която пишеше: „ВЕЛИКДЕН СЕ ОТМЕНЯ — НАМЕРИЛИ СА ТЯЛОТО“.

Навлякох ги и се наметнах с шлифера, който по чудо бе оцелял след нападението на демона. Обух и крайно неподходящите ботуши. След което се качих в патрулната кола и прекосихме града. Преди да сляза, закачих ламинирания пропуск на ревера и последвах униформените полицаи. Един от тях ме заведе при Мърфи.

По пътя обърнах внимание на някои подробности. Имаше много хора, които се мотаеха тромаво наоколо. Все пак беше твърде рано. Дъждът ръмеше и смекчаваше контурите на сцената. На паркинга на блока бяха спрели няколко полицейски коли, а една от тях беше навлязла в тревната площ пред малкото дворче на въпросния апартамент. Някой беше оставил включени полицейските сини светлини и те хвърляха пулсиращи отблясъци наоколо. Навсякъде цареше изобилие от жълти ленти.

И точно по средата стоеше Мърфи.

Изглеждаше ужасно, сякаш откакто я бях видял за последно, беше яла само храна от автомат и не беше пила нищо друго, освен престояло кафе. Сините й очи бяха уморени и кървясали, но погледът й беше все така остър.

— Дрезден — каза тя и ме огледа. — Да не си решил Кинг Конг да се катери по косата ти?

Опитах се да се усмихна.

— Продължаваш да се правиш на девойката в юмрука му. Интересно.

Мърфи изсумтя. Тя сумтеше доста добре за някой с толкова сладко носле.

— Ела. — Завъртя се на пети и се запъти към апартамента, като че ли не беше изтощена до предела на силите си.

Експертите криминалисти вече бяха вътре и затова се наложи да обуем найлонови калцуни върху обувките и да сложим ръкавици, които ни подаде един полицай, застанал до вратата.

— Опитах да се обадя по-рано — каза Мърфи. — Но телефонът не работеше. Пак ли, Хари?

— Лоша вечер — отговорих аз, докато нахлузвах калцуните. — Какъв е случаят?

— Нова жертва — каза тя. — Същият почерк като при Томи Том и онази Стантън.

— Боже мой — възкликнах аз. — Те си служат с бурята.

— Какво? — Мърфи се обърна към мен и ме фиксира.

— Бурята — повторих аз. — Можеш да впрегнеш бурята или други природни стихии, за да ти свършат работата. Гориво за заклинанието.

— За първи път казваш подобно нещо — упрекна ме тя.

— Защото го разбрах едва тази вечер.

Разтърках си лицето. Това беше логично. По дяволите, ето как Сянката бе успял да направи всичко за една нощ. Повикал е демона и го е изпратил срещу мен, а едновременно с това е създал и образа, който ми се яви. И е бил в състояние отново да убие.

— Идентифицирахте ли жертвата? — попитах аз.

— Линда Рандал. Шофьор. На двайсет и девет години.

Добре, че Мърфи се обърна в този момент, защото начинът, по който ми увисна ченето, щеше да й покаже, че познавам покойната, и това щеше да я накара да ми зададе куп неприятни въпроси. Погледнах за миг след нея, старателно прикрих физиономията си и я последвах в апартамента.

Едностайният апартамент на Линда Рандал изглеждаше като каравана на рок група, чиито членове не правят нищо друго, освен да изнасят концерти, да се събират на партита и да изпадат в ступор след това. От едната страна на голямото двойно легло бяха нахвърляни мръсни дрехи. Имаше невероятно голямо количество, като вероятно бяха купени от някакъв каталог — дантелени, копринени и сатенени материи в ярки цветове, предназначени да привличат погледа. Около леглото, по лавиците и на нощната масичка, бяха разположени множество свещи, повечето догорели докрай. Чекмеджето на масичката бе полуотворено и препълнено с „играчки“ за интимно ползване — изглежда, че Линда Рандал си падаше по тях.

Страничната кухненска ниша имаше вид на неизползвана, като се изключат кафемашината, микровълновата печка и кошчето за боклук, препълнено с опаковки от пица. Може би тъкмо те ми вдъхнаха внезапно разбиране и симпатия към Линда Рандал. Собствената ми кухня изглеждаше точно така, като изключим микровълновата печка. Тук беше живял човек, който е съзнавал, че у дома си ще намери единствено самота. Понякога е удобно. Но най-често не е. Басирам се, че Линда би ме разбрала.

Обаче никога нямаше да разбера. Криминалистите се бяха натрупали около леглото и закриваха гледката. Приличаха на ято лешояди, заобиколили нещастния престъпник, заровен до шия в земята според обичаите на Дивия запад. Разговаряха помежду си тихо и спокойно, като участници в светска вечеря, и споделяха видяното с останалите или хвалеха някого за неговата наблюдателност.

— Хари? — каза спокойно Мърфи. Тонът й подсказваше, че не казва това за пръв път. — Сигурен ли си, че си готов за това?

Устните ми се изкривиха. Естествено, че не бях готов за това. Никой не би могъл да бъде подготвен за подобни неща. Вместо да си призная обаче, аз й казах:

— Само нещо главата ме боли. Съжалявам. Нека да приключваме.

Тя кимна и ме отведе до леглото. Мърфи беше доста по-ниска от повечето мъже и жени, заобиколили леглото, но аз бях почти с една глава над тях. Нямаше нужда да моля някого да се отмести, достатъчно беше да се приближа и да се надигна на пръсти.

Линда е говорила по телефона, когато е настъпила смъртта. Беше гола. Дори толкова рано през годината бе успяла да почернее и имаше разлика. Вероятно беше ходила на солариум. Косата й беше все още влажна. Тя лежеше по гръб с полузатворени очи и изражението й беше спокойно — по-спокойно, отколкото го бях видял при срещата ни.

Сърцето й беше изтръгнато. То лежеше на леглото на около половин метър от нея смазано, хлъзгаво като пихтия. На гърдите й зееше дупка, от която стърчаха кости, начупени от силата, която беше изхвърлила сърцето навън.

Огледах сцената за миг, отбелязвайки си подробностите с незаинтересуван вид. Отново. Някой отново бе използвал магия, за да отнеме живот.

Опитах се да мисля за нея, както звучеше по телефона. Шеговита, бърза. В нейния тон и в начина, по който образуваше изреченията, се усещаше някаква лукава чувственост. Лекият намек за несигурност и ранимост подчертаваше другите страни на личността й. Косата й беше влажна, защото се беше изкъпала, преди да дойде при мен. Каквото и да се каже за нея, тя беше страстна и жизнена. Беше.

Постепенно осъзнах колко притихнала бе станала стаята.

Петимата криминалисти — мъже и жени, гледаха към мен. И чакаха. Когато се озърнах наоколо, всички отклониха погледите си, но не беше необходимо да си магьосник, за да разчетеш какво казват лицата им. Истински, неподправен страх. Бяха се изправили пред нещо, което науката не можеше да обясни. Това ги разтърсваше из основи, това ярко, внезапно и кърваво доказателство, че тристагодишният напредък в науката не може да се справи със силите, които след толкова време продължават да витаят из мрака.

И аз бях този, който се предполагаше да има отговори.

Нямах. Почувствах се ужасно, когато отстъпих назад и се извърнах от тялото на Линда, след което прекосих стаята и влязох в малката баня. Ваната все още беше пълна. На лавицата пред огледалото имаше гривна и обици, малко гримове, шише с парфюм.

Мърфи застана до мен на вратата и огледа банята.

Изглеждаше още по-дребна, отколкото беше в действителност.

— Тя ни се обади — каза Мърфи. — От 911 са записали разговора. Така разбрахме къде да дойдем. Тя казала, че знае кой е убил Дженифър Стантън и Томи Том и сега идват и за нея. След това започнала да крещи.

— Това е моментът, в който заклинанието я е достигнало. Вероятно след това телефонът е млъкнал.

Мърфи се намръщи и кимна.

— Да. Изключи. Но когато пристигнахме, отново имаше сигнал.

— Магията понякога обърква техниката. Ти знаеш. — Потърках си очите. — Говори ли с някакви роднини или приятели?

Мърфи поклати глава.

— Няма никакви роднини в града. Търсим, но това ще отнеме известно време. Опитахме се да се свържем с шефа й, но го нямаше. Някой си господин Бекитс. — Тя ме погледна, очаквайки да кажа нещо. — Чувал ли си за тях? — попита тя накрая.

Аз извърнах поглед и само вдигнах рамене.

Мърфи сви челюсти и в ъгълчетата на устните й се появи напрежение. След което добави:

— Грег и Хелън Бекитс. Преди три години дъщеря им Аманда била убита при улична престрелка. Мутрите на Джони Марконе си разменяли изстрели с някаква банда от Ямайка, която се опитвала да проникне на тяхна територия. Един от тях застрелял малкото момиче. Тя живяла три седмици в интензивното отделение и починала, когато изключили животоподдържащите апарати.

Не казах нищо. Но си спомних скованото лице и мъртвия поглед на госпожа Бекитс.

— Бекитс се опитал да заведе дело за убийство по непредпазливост срещу Джони Марконе, но неговите адвокати били прекалено добри. Те спрели съдебното производство, преди да стигне до съда. А човекът, който застрелял малкото момиче, никога не бил открит. Говори се, че Марконе им предложил кръвнина като компенсация. Но те отказали.

Не казах нищо. Зад нас поставиха тялото на Линда в пластмасов чувал и го запечатаха. Чух как мъжете отброиха до три, повдигнаха я на някаква носилка и я изнесоха от стаята. Един от криминалистите каза на Мърфи, че ще си починат за десет минути и се връщат отново. Тя кимна и ги отпрати. Стаята стана още по-тиха.

— Добре, Хари — каза тя тихо, като че ли не искаше да смути тишината, която бе настъпила в апартамента. — А какво ще кажеш за това?

Почувствах някакъв натиск във въпроса. Можеше да ме попита направо какво крия от нея. Това имаше предвид. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде найлонов плик.

Поех го. Вътре се намираше визитната картичка, която бях дал на Линда. Леко огъната от собствената ми длан. По нея имаше малки петна, които допуснах, че са кръвта на Линда. Погледнах към етикета на пликчето, на който се записват номерът на делото и идентификацията на вещественото доказателство. Беше празно. Все още не беше описано. Не съществуваше официално. Засега.

Мърфи очакваше отговора ми. Искаше да й кажа нещо. Не бях съвсем сигурен дали чака да й кажа, че много хора разполагат с визитната ми картичка и нямам представа как е попаднала тук, или по-скоро се надява да й кажа, че съм познавал жертвата, и да й обясня как съм установил контакт с нея. Тогава щеше да започне да задава въпроси. Които обикновено се задават на заподозрените.

— Ако ти кажа — започнах аз, — че имам ясновидско предчувствие, ще го вземеш ли на сериозно?

— Какво предчувствие? — попита тя, без да ме погледне.

— Имам усещането… — Спрях за миг, подбирайки думите си. Исках да бъда съвсем ясен. — Имам усещането, че тази жена би трябвало да има полицейско досие за притежание на наркотици или за проституция. Чувствам, че тя е работила за „Кадифения салон“ на мадам Бианка. Усещам, че е била близка приятелка, дори любовница на Дженифър Стантън. И че ако някой я беше попитал вчера дали знае нещо за тези убийства, тя е щяла да каже, че няма представа.

Мърфи се замисли над думите ми за момент.

— Трябва да знаеш, Дрезден — започна тя и тонът й беше строг, леден и даже бесен, — че ако беше усетил тези неща вчера или дори тази сутрин, сигурно и ние щяхме да можем да поговорим с нея. И може би щяхме да измъкнем нещо. Дори щеше да е възможно — тя се обърна към мен и внезапно ме блъсна изненадващо силно към вратата с една ръка и с цялата тежест на тялото си, — дори щеше да е възможно — изръмжа тя — тя все още да е жива.

Погледна ме право в очите и вече нямаше вид на мажоретка. Приличаше повече на вълчица, застанала над тялото на едно от своите вълчета, готова да накара някого да плати за това.

Този път аз трябваше да си отместя погледа.

— Много хора имат визитката ми — казах аз. — Раздавам я навсякъде. Нямам представа как я е получила.

— По дяволите, Дрезден — каза тя, отдръпна се от мен и се отдалечи към изцапаните с кръв чаршафи. — Криеш нещо. Знам, че криеш. Мога да взема заповед за задържане. И ще те докарам в участъка за разпит. — Тя се обърна отново към мен. — Някой вече уби трима души. Моята работа е да го спра. Това искам.

Нищо не казах. Усещах аромата на сапун и шампоан от банята на Линда Рандал.

— Не ме карай да правя този избор, Хари. — Гласът й омекна, но не и очите и лицето й. — Моля те.

Замислих се. Можех всичко да й разкажа. Тя точно това искаше — не част от историята, нито част от информацията. Искаше всичко. Искаше да види всичките парченца пред себе си, за да може да нареди пъзела и да арестува лошите. Не искаше да го сглобява, докато знаеше, че държа някои части в джоба си.

На кого щеше да навреди това? Линда Рандал се беше обадила по-рано тази вечер. Тя е възнамерявала да дойде при мен и да поговорим. Щеше да ми предостави някаква информация, а някой й беше затворил устата, преди да го направи.

Ако кажех това на Мърфи, имаше два проблема. Първо, тя щеше да започне да разсъждава като полицай. Нямаше да й е много трудно да открие, че Линда Рандал не беше образец за висок морал. Че е имала голям брой любовници от двата пола. Ами ако между нас двамата с нея е съществувала по-близка връзка, отколкото признавам? Ако в изблик на ревност съм използвал магия да убия любовниците й и съм изчакал следващата буря, за да убия и нея? Звучеше логично — убийство от страстна любов. Мърфи знаеше много добре, че за прокурора ще бъде много трудно да докаже, че магията е била използвана като смъртоносно оръжие, но ако вместо това се посочеше пистолет, делото щеше да мине гладко.

Вторият проблем, който ме притесняваше най-много, беше, че вече има трима убити. И ако нямах достатъчно късмет и не бях изобретателен, щеше да има още двама в моя апартамент. Все още не знаех кои са убийците. Ако кажех на Мърфи малкото неща, които знаех, за нея нямаше да бъде кой знае колко полезна информация. Само щеше да я накара да задава допълнителни въпроси, а тя се нуждаеше от отговори.

Ако гласът от сенките узнаеше, че Мърфи води разследване, което има за цел да го залови, и че е на вярната следа, нямаше да има никакви задръжки да убие и нея. А тя не можеше да направи нищо в своя защита. Тя можеше да е страхотна срещу обикновените престъпници, но никакво айкидо не можеше да й бъде от полза срещу демон.

Освен това съществуваше и Белият съвет. Хора като Морган и неговите началници, убедени в собствената си власт, арогантни и уверени, че стоят над всякакви закони и че трябва да се съобразяват само със своите собствени, не биха се поколебали да отстранят някакъв си полицейски лейтенант, който е на път да проникне в тайния свят на Белия съвет.

Погледнах към окървавените чаршафи и си представих трупа на Линда. Представих си и кабинета на Мърфи и как би изглеждала тя, простряна на пода с изтръгнато от гърдите сърце или разкъсано гърло от някое зловещо отвъдно създание.

— Съжалявам, Мърф — казах аз. Гласът ми звучеше като дрезгав шепот. — Много бих искал да ти помогна. Но не знам нищо полезно.

Опитвах се да не гледам към нея, а въобще не се опитвах да скрия, че лъжа.

По-скоро усетих, отколкото видях трепването около очите й, тънките бръчици на яд и обида. Не съм сигурен дали падна една сълза, или тя просто вдигна ръка, за да оправи косата си. След това се обърна към вратата и извика:

— Кармайкъл, ела веднага тук!

Кармайкъл изглеждаше също толкова развлечен като преди няколко дни, като че ли времето не бе променило нищо — сакото му беше същото, нови бяха само някои лекета от храна по вратовръзката му. В това имаше нещо успокояващо, помислих си аз, някаква стабилност. Без значение колко лошо се развиват нещата или колко ужасяваща е сцената на убийството, можете да разчитате, че Кармайкъл ще си е все същото лайно. Той погледна към мен.

Тя му подхвърли найлоновото пликче и той го улови.

— Отбележи това и го добави към протокола — каза тя. — Стой тук за малко, трябва ми свидетел.

Кармайкъл погледна торбичката и видя в нея моята визитка. Кръглите му очи се изцъклиха. Погледна ме отново и аз усетих смяната на скоростите в мозъка му, премествайки ме от категорията досаден сътрудник в заподозрян.

— Господин Дрезден — каза Мърфи. Тонът й продължаваше да е студен и любезен. — Искам да ви задам някои въпроси. Бихте ли се явили в управлението, за да дадете показания?

Въпроси. Белият съвет ще се събере и ще ме екзекутира след по-малко от трийсет часа. Нямах време за въпроси.

— Съжалявам. Тази нощ, трябва да си реша косата.

— Тогава утре сутринта? — каза тя.

— Ще видим — отговорих аз.

— Ако не се явиш сам сутринта — каза Мърфи, — ще взема заповед за задържане. Ще дойдем и ще те намерим, Хари, и тогава ще ти задам някои въпроси.

— Както кажеш — отговорих аз и се запътих към вратата. Кармайкъл направи крачка към мен и ми препречи пътя. Спрях и го погледнах, а той упорито беше фокусирал очите си в моите гърди.

— Ако не съм арестуван — й казах аз, — предполагам, че мога свободно да си отида.

— Пусни го, Рон — каза Мърфи. В тона на гласа й личеше отвращение, но можех да доловя и дълбока обида. — Пак ще си поговорим с теб, господин Дрезден. — Тя се приближи и каза със съвсем спокоен и равен глас. — И ако се окаже, че ти стоиш зад всичко това, бъди сигурен, че каквото и да можеш да правиш и да измисляш, ще те намеря и ще те хвана. Разбираш ли?

Разбирах, естествено. Разбирах напрежението, под което се намираше, яда й и нейната решителност да не позволи убийствата да продължават. Ако бях герой на роман, щях да успея да кажа нещо кратко, красноречиво и трогателно. Но понеже съм си просто аз, казах:

— Разбирам, Карин.

Кармайкъл се отдръпна.

И аз се отдалечих от Мърфи, с която не биваше да говоря, и от Линда, която не успях да защитя. Главата ме болеше, бях уморен до смърт и се чувствах отвратително.