Буреносен фронт

Глава 3

Джони Марконе — Джентълмена нямаше вид на човек, който иска да ми строши краката или челюстта.

Леко посребрената му коса беше подстригана късо, а в ъгълчетата на очите слънцето и смехът бяха изсекли дълбоки линии. Очите му бяха зеленикави, като изтъркана доларова банкнота. Приличаше повече на треньор на университетски отбор — красавец с хубав тен, атлетичен и ентусиазиран. Това впечатление се подсилваше и от хората, които го заобикаляха. Куджо — Хендрикс, приличаше много на професионален футболист, изгонен от мача заради прекалени непредизвикани грубости.

Куджо се настани в колата, погледна към мен в огледалото и се включи в трафика, като подкара бавно към моя офис. Кормилото изглеждаше мъничко и деликатно в лапите му. Отбелязах си наум — не позволявай на Куджо да те хване за гърлото, дори с една ръка. Тя ще му е достатъчна.

Радиото бе пуснато, но когато влязох в колата, музиката прекъсна и тонколонките започнаха да пращят. Хендрикс изруга и се замисли за секунда. Може би се налагаше да анализира случая с втория си мозък или нещо подобно. След това протегна ръка и започна да бърника копчетата, докато накрая го угаси. С това темпо можех само да се надявам, че колата все някога ще стигне до офиса ми.

— Господин Дрезден? — усмихнато ме попита Марконе. — Разбрах, че от време на време работите за полицейското управление.

— Подхвърлят ми по някоя мръвка — съгласих се аз. — Хей, Хендрикс, трябва да си закопчаете колана. Статистиката твърди, че е 50 до 60 процента по-безопасно.

Куджо изръмжа и ме погледна в огледалото, а аз му се усмихнах в отговор. Усмивките обиждат по-силно хората, отколкото ругатните. Или просто моята усмивка е прекалено обидна.

Марконе изглеждаше малко объркан от поведението ми. Може би очакваше, че ще стоя пред него с шапка в ръка, но аз никога не съм харесвал Франсис Форд Копола и си нямам Кръстник. (Всъщност имам Кръстница, и тя е фея, но това е съвсем друга история.)

— Господин Дрезден — подхвана отново той, — какъв хонорар вземате за услугите си?

Това ме накара да съм нащрек. Какво може да иска от мен някой като Марконе?

— Обичайната ми тарифа е 50 долара на час плюс пътните разходи — казах аз. — Но зависи и от естеството на работата.

Марконе кимаше, докато говорех, сякаш да ме окуражи. Набръчка чело, като че ли обмисляше какво да каже, загрижен за моето благосъстояние като някой доброжелателен дядо.

— В такъв случай колко трябва да ви предложа, за да не се занимавате с това разследване?

— Искате да ми платите да не правя нищо?

— Да кажем, че ви дам стандартния хонорар. Това прави хиляда и четиристотин на ден, нали?

— По-точно, хиляда и двеста — поправих го аз.

Той ми се усмихна.

— Рядко се срещат честни хора. Хиляда и двеста на ден. Да кажем, че ви платя две седмици отпуск, господин Дрезден, а през това време ще можете да се възползвате да погледате филми, да се понаспите — такива неща.

Погледнах го.

— И за повече от хилядарка дневно вие искате от мен…?

— Да не правите нищо, господин Дрезден. — Марконе се усмихна. — Абсолютно нищо. Починете си, опънете си краката. И главно стойте настрана от детектив Мърфи.

Аха. Марконе не искаше да се ровя в убийството на Томи Том. Интересно. Погледнах през прозореца и присвих очи, като че ли се замислям.

— Парите са у мен — каза Марконе. — В брой. Вярвам, че ще изпълните вашата част от сделката, господин Дрезден. Ползвате се с репутация на почтен човек.

— Хм. Не знам, Джон. Доста съм зает, за да приема нова поръчка точно сега.

Колата почти стигна до моя офис. Вратата не беше заключена. Не си бях сложил колана, в случай че се наложи да блъсна вратата и да изскоча навън. Не съм ли предвидлив? Или това е просто магьосническата ми параноя?

Усмивката на Марконе помръкна и той си придаде искрено изражение.

— Господин Дрезден, аз наистина имам желание да установим позитивни работни отношения. Ако е въпрос на пари, мога да ви предложа и повече. Да речем, двоен хонорар. — Докато говореше, ръкомахаше енергично, полуизвърнат към мен. За бога, очаквах едва ли не да ме прикани да хукна и да победя заради Гипър5. Усмихна се отново. — Какво ще кажете?

— Не е въпросът в парите, Джон — казах аз и го фиксирах лениво с поглед. — Не мисля, че тази работа може да стане.

За моя изненада, той не отвърна очи.

Хората, които разбират от магия, се научават да гледат на света под различен ъгъл. Сдобивате се с гледна точка, за която не сте подозирали преди, и начин на мислене, който не би ви споходил, ако сте вникнали в нещата, които един магьосник може да види.

Когато погледнете някого в очите, го виждате по друг начин. И само за секунди и той прониква във вас на същата дълбочина. Марконе и аз се вгледахме един в друг.

Зад спокойната усмивка и бащинските маниери се криеше войник, боец. Той щеше да получи онова, което иска, и то по най-сигурния начин. Той беше отдаден човек, отдаден на своите цели и на хората си. Никога не позволяваше страхът да го завладее. Бизнесът му се основаваше на човешкото падение и страдания — дрога, проституция, кражби — но той вземаше мерки страданията да бъдат сведени до минимум, защото това беше добре за бизнеса. Беше бесен за смъртта на Томи Том — обзет от студен и овладян гняв — защото някой дръзко бе пристъпил в неговата територия. Той искаше да открие виновните и да се разправи с тях по свой начин — затова не желаеше намесата на полицията. Беше убивал навремето и пак щеше да убива, и за него това не беше нищо повече от бизнес сделка, като плащането на стоките в магазина. Дълбоко в Джони Марконе — Джентълмена цареше хлад. Освен в едно тайно кътче. Там, където, скрит от всекидневните мисли, се таеше някакъв дълбок срам. Не го виждах достатъчно ясно. Но бях убеден, че някога в миналото се е случило нещо, за което той би дал мило и драго да го промени и би пролял кръв, за да го изтрие. Именно от това мрачно кътче произлизаха цялата му решителност и сила.

Такъв го видях, когато се взрях в него, преодолявайки всичките му маски и защити. И по силата на някаква интуиция разбирах, че той осъзнава какво ще видя, когато нарочно срещна погледът ми — беше наясно, че ще се разкрие. Затова бе поискал да се срещне с мен насаме. Искаше и той да надникне в душата ми и да разбере що за човек съм.

Когато се вглеждам в очите на някои хора, в душата и вътрешната им същност, те също могат да надникнат в мен — какво съм извършил, какво искам и съм в състояние да направя. Повечето, които са успявали да направят това, направо пребледняват, а една жена припадна. Не знам какво виждат — това е място, където аз самият не се ровя.

Джони Марконе не беше като другите хора, които бяха надниквали в душата ми. Той даже не мигна — само погледна, оцени видяното и след като моментът премина, кимна, като че ли беше разбрал нещо. Имах неприятното чувство, че ме е преметнал. Че беше разбрал повече за мен, отколкото аз за него. Първото чувство, което изпитах, беше гняв, гняв, че съм манипулиран, гняв, че беше дръзнал да погледне в душата ми.

Секунда след това аз се изплаших до смърт от този човек. Бях видял душата му, а тя бе твърда, като ледена пустиня. Беше повече от смущаващо. Той беше вътрешно силен, див и безмилостен, без да е жесток. Това беше душата на тигър.

— Добре тогава — каза той меко, като че ли нищо не беше станало. — Не искам да ви насилвам, господин Дрезден. — Колата забави ход и Хендрикс спря до тротоара. — Ще ми позволите ли да ви дам един съвет?

Беше изоставил бащинския си тон и говореше спокойно и търпеливо.

— Ако е безплатен — правех се на остроумен, но бях толкова стреснат, че едва ли можех да изтърся нещо умно.

Марконе леко се усмихна.

— Мисля, че за вас ще е по-добре да се разболеете от грип за няколко дни. Тази работа, в която детектив Мърфи иска да погледнете, не е добре да излиза наяве. Това, което ще откриете, няма да ви хареса. То е от моята страна на оградата. Оставете ме да се оправя сам и аз повече няма да ви безпокоя.

— Заплашвате ли ме? — попитах аз.

Не вярвах да го прави, но не исках той да знае, че мисля така. Ако гласът ми не трепереше, щеше да е много по-добре.

— Не — отговори той откровено. — Твърде много ви уважавам, за да прибягна до заплаха. Казват, че вие сте истински, господин Дрезден. Истински маг.

— Казват също, че съм луд за връзване.

— Аз избирам много внимателно кого да слушам — каза Марконе. — Помислете си върху това, което ви казвам, господин Дрезден. Не е необходимо областите, в които работим, непременно да се припокриват. Не бих искал да ви превърна в мой враг по този въпрос.

Стиснах зъби, за да овладея страха си, и изстрелях бързо и остро:

— Не бива да ме превръщате във враг, Марконе. Няма да е умно от ваша страна. Въобще няма да е умно.

Той присви спокойно очите си. Можеше да среща без страх погледа ми. Всеки от нас бе взел мярката на другия. Това не можеше да се повтори вече.

— Би трябвало да сте по-учтив, господин Дрезден — отговори той. — Добре е за бизнеса.

Не си направих труд да му отговоря. Не исках да прозвучи уплашено или преднамерено дръзко. Вместо това казах:

— Ако си загубите някога ключовете на колата, можете да ми се обадите. И не опитвайте да ми предлагате пари или да ме заплашвате. Благодаря, че ме докарахте.

Той ме наблюдаваше безизразно, докато излизах от колата и затворих вратата след себе си. Хендрикс пое отново по улицата, но преди това ми отправи един последен мръсен поглед. И преди бях надниквал в душите на няколко души. Това не е нещо, което лесно се забравя. Но не бях срещал досега подобен човек, толкова хладнокръвен и овладян — дори хора със способности, с които бях разменял поглед, не можеха да се мерят с него. Никой досега не беше ме разглеждал като колона от цифри, които само трябва да се запаметят и да се приложат евентуално в бъдещи уравнения.

Пъхнах ръцете си в джобовете на шлифера и потреперих, когато леденият вятър ме настигна. Напомних си, че съм магьосник, че се занимавам с истинска магия и не се плаша от големи мъже с големи коли. Не се разтрепервам при вида на трупове, чийто живот е прекъснат от магия, по-силна от тази, която владея. Мога да се справя. Честно.

Но тези зеленикави очи, зад които се криеше студена и лишена от емоции душа, ме караха да треперя, докато се изкачвах по стълбите към моя офис. Държах се глупаво. Той ме изненада и внезапната размяна на погледи, прониквайки чак до душата, ме беше изплашила. Всичко това, събрано заедно, ме беше извадило от равновесие и аз бях започнал да му хвърлям заплахи като разстроен ученик. Марконе беше хищник. Той просто подуши моя страх. Ако усети, че съм слаб, любезната усмивка и бащинският тон щяха да изчезнат толкова бързо, колкото и се бяха появили.

Какво гадно първо впечатление.

Е, поне щях да стигна навреме за срещата.