Буреносен фронт

Глава 11

Отне ми цялата нощ и част от следващата сутрин, но накрая успях да реша задачата как някой е убил Томи Том и Дженифър Стантън по този начин. След петия или шестия опит проверих всички данни и се заех с изчисленията.

Не се получи нищо смислено. Това просто беше невъзможно.

Или ние всички подценявахме опасността от този убиец.

Грабнах шлифера си и излязох, без да си направя труда да пооправя външния си вид. В къщата ми няма огледало. Прекалено много създания могат да използват огледалата като прозорци — или дори като врати, но бях напълно сигурен, че изглеждам ужасно. Огледалото за обратно виждане на студебейкъра го потвърди. Лицето ми беше изпито, с набола брада и дълбоки кръгове под кървясалите очи, а косата ми изглеждаше като че ли съм карал бърз мотоциклет през облак от мазен дим. Ако имате навика да си приглаждате косата с потни длани, ще получите същия ефект. Особено ако го правите в продължение на дванайсет или четиринайсет часа непрекъснато.

Това нямаше никакво значение. Мърфи очакваше тази информация и трябваше да я получи. Положението беше лошо. Много, много лошо.

Бързо стигнах до полицейското управление, защото знаех, че Мърфи ще иска да чуе това лично. Отделът, в който тя работеше, се намираше в едно от остарелите здания, които приютяваха щатската полиция. Бяха поочукани на места, но се държаха като стари войници, които стоят мирно и се опитват да си приберат коремите. По една от стените някой беше нарисувал графити и работниците щяха да ги заличат едва в понеделник.

Паркирах студебейкъра на определеното за посетители място — това не беше трудно в събота сутрин — и се изкачих по стъпалата към зданието. Зад приемното гише не стоеше познатият ми мустакат стар боен кон, а една посивяла матрона със стоманени очи, която само с един поглед оцени какъв начин на живот водя и ме накара да чакам, за да се обади на Мърфи.

Докато се въртях в очакване, влязоха двама полицаи, които водеха някакъв човек с белезници. Той не се съпротивляваше — тъкмо обратното, беше навел глава и стенеше сякаш нареждаше някакъв напев. Беше слаб и имах чувството, че е съвсем млад. Както джинсите и якето, така и косата му изглеждаха неподдържани. Полицаите минаха с него покрай мен и единият каза:

— Тези от отдела за наркотици, на които се обадихме, ще трябва да се заемат с него, когато се посъвземе.

Дежурната на регистрацията им подаде една папка, която другият взе под мишница, и двамата повлякоха младежа нагоре по стълбите. Аз продължих да чакам, потърквайки уморените си очи. Накрая дежурната успя да се свърже с някого от горния етаж. Чух я да възкликва малко изненадано, след това отговори:

— Добре, лейтенант, ще го пратя при вас — и ми махна с ръка да мина.

Усетих погледа й да се забива в гърба ми и неволно прокарах длан по косата и брадата си.

Специалният отдел разполага със собствена малка чакалня, веднага след вратата на горната площадка на стълбите. Тя е обзаведена с четири дървени стола и стара изтърбушена кушетка, която може да ти счупи гръбнака, ако се опиташ да спиш на нея. Кабинетът на Мърфи е последният в дъното на коридора.

Тя стоеше на бюрото си, притиснала телефонната слушалка до ухото си с измъчено изражение. Имаше вид на тийнейджърка, която току-що се беше скарала с гаджето си, макар че щеше да ми счупи главата, ако ме чуе да казвам подобно нещо. Махнах й с ръка и тя ми кимна. Посочи с ръка към чакалнята и затвори вратата на кабинета си.

Седнах на един от столовете и отпуснах глава на стената. Едва затворих очи, когато зад мен от коридора се разнесе писък. Чу се шум от боричкане и няколко гневни възклицания, преди писъкът да се повтори, този път по-наблизо.

Реагирах, без да мисля — бях прекалено уморен за това. Станах и се упътих към коридора по посока на шума. От лявата ми страна се спускаха стълбите, а отдясно беше коридорът.

Появи се някаква фигура — силует на тичащ човек, който се приближаваше с големи крачки. Същият, който преди малко висеше напълно безпомощен между двамата полицаи и стенеше. Точно той надаваше писъците. Чу се тропот и зад него се зададоха полицаите, които бях видял преди миг на долния етаж. И двамата не бяха в първа младост и тичаха запъхтяно, придържайки кобурите на пистолетите, които се люлееха на бедрата им.

— Стой! — извика единият. — Спрете този човек!

Косата ми настръхна. Човекът тичаше право към мен и пищеше силно и ужасено с някаква неясна нотка. Ужас, паника, страст, ярост, свити на кълбо и изплюти във въздуха през гласовите му струни.

Когато излезе от сянката, за миг зърнах луди, ококорени очи, мръсно лице, джинси и яке. Ръцете му бяха зад гърба, вероятно оковани с белезници. Той не виждаше стълбата, към която тичаше. Не знам въобще какво гледаше, но ми се стори, че не го интересува. Беше се втурнал към мен и към стълбите, сляпо и опасно за самия него.

Всичко това не ме засягаше, но не можех да го оставя да се претърколи надолу по стълбището. Хвърлих се към него с всичка сила, опитвайки се да го ударя с рамо в корема като футболист и да го отблъсна обратно.

Заради това ме късаха всяка година в гимназията. Блъснах го, но той се завъртя и отскочи от стената. Струва ми се, че не ме видя и дори не забеляза присъствието ми. Продължи с писък сляпо напред към стълбите. Аз се строполих на земята и усетих остра болка в главата, там, където непознатият грубиян ме беше халосал с бухалката.

Едно от предимствата на високия ми ръст е, че имам дълги ръце. Претърколих се и посегнах с едната. Пръстите ми хванаха плата на джинсите му и дръпнах силно крака му настрани.

Това свърши работа. Изваден от равновесие, той се завъртя и грохна на покрития с плочки под. При падането си изкара въздуха и писъкът спря. Отърколи се до ръба на стълбата и остана там, като едва мърдаше. Полицаите изтропаха покрай мен от двете ми страни.

В този миг стана нещо странно.

Младият човек се загледа в мен, очите му се ококориха и се превърнаха в големи черни кръгчета по средата на кървясалите му очни ябълки. След това се завъртяха назад и той повече едва ли можеше да вижда нещо. И тогава се развика, като че надуваше тръба.

— Магьосник! — крещеше той. — Магьосник! Виждам те! Виждам те! Виждам какво те заобикаля, кой те предхожда, виждам и Този, Който Те Следва. Те идват, идват за теб!

— Боже господи — каза по-нисичкият полицай, докато хващаха момчето за ръцете и го влачеха обратно по коридора. — Наркомани. Благодаря за съдействието, приятел.

Погледнах го и дръпнах по-високия полицай за ръкава на ризата.

— Какво става, сър? — попитах аз.

Той се спря и остави задържания да виси между него и партньора му. Главата на момчето беше наведена, очите му все още показваха бялото, но той беше обърнат към мен и се хилеше с ужасна, озъбена усмивка. Челото му беше силно набръчкано, сякаш се опитваше да ме фокусира през костите на веждите и на челната част на черепа.

— Наркоман — каза високият полицай. — От тези новите, с Третото око. Хванахме го край езерото и в колата му имаше почти четири грама от тази дрога. А в него вероятно и повече. — Поклати глава и ме попита: — Вие добре ли сте?

— Нищо ми няма — успокоих го аз. — Третото око ли? А, онази новата дрога?

По-ниският изсумтя:

— Оня боклук, който им давал възможност да надникнат в духовния свят.

Високият кимна.

— Закачат се по-яко от крека. Благодаря за помощта. Не забелязах, че сте цивилен. Не очаквах да видя други освен полицаи тук по това време.

— Няма проблеми — успокоих го аз. — Добре съм.

— Хей, чакайте — каза пълният. Погледна накриво и ме посочи с пръст: — Вие не сте ли онзи човек? Психо-консултантът, за когото ми каза Кармайкъл?

— Ще се възползвам от Петата поправка14 — му отговорих аз с усмивка, която съвсем не отговаряше на настроението ми. Полицаите се закискаха, обърнаха ми гръб и се заеха със задачата си да отведат арестувания.

По целия път по коридора той продължи да шепне с налудничавия си глас:

— Виждам те, виждам те, магьоснико. Виждам и Този, Който Те Следва.

Върнах се в чакалнята и седнах на стола, но главата ме болеше и стомахът ме присвиваше. Този, Който Ме Следва. Никога не бях срещал наркомана. И не съм бил близък с него. Не усетих във въздуха край него неуловимото присъствие на сила, която издава практикуващия магия.

Как, за бога, той бе видял сянката на Този, Който Ме Следва?

По причини, които нямам време да обяснявам, аз съм необратимо белязан от присъствието на духа преследвач, известен като Този, Който Те Следва. Бях положил невероятни усилия да надживея врага си, който беше призовал Този, Който Те Следва и го беше изпратил след мен — но въпреки че духът преследвач не успя да ме хване, белегът от неговото присъствие все още може да се види върху мен от тези, които могат да използват третото око. Той се влачи след мен като дълга, отвратителна сянка. Нещо като духовен белег, останал да напомня за срещата.

Единствено магьосниците имат тази способност да почувстват аурата и проявите на магически явления. А наркоманът не беше магьосник.

Възможно ли беше да не съм прав в първоначалната си оценка за тази нова дрога? Може би тя наистина отваряше третото око на тези, които я употребяваха?

Потреперих при тази мисъл. Нещата, които виждате, когато се научите как да отворите третото си око, могат да са ослепително красиви и да ви просълзят — но те могат и да са ужасни и в сравнение с тях най-лошите кошмари биха изглеждали съвсем обикновени и спокойни. Поглед върху миналото, бъдещето и истинската същност на нещата. Психични сияния, странни сенки, духове от всякакъв вид, трептящите сили на Небивалото във всичките му бляскави и нежни сияния — всичко това влиза направо в мозъка ви — незабравимо и вечно. Магьосниците бързо се научават как да контролират третото око и да го държат затворено, освен в моменти на голяма необходимост — в противен случай те биха полудели само за няколко седмици.

Отново потреперих. Ако дрогата наистина може да въздейства върху смъртните и да причинява нещо друго, освен халюцинации, то тя е много по-опасна, отколкото изглежда, а въздействието й, което бях видял при наркомана, ме плашеше. Дори ако привикналият към тази дрога не полудее, той ще успее да проникне през илюзиите и многобройните маски на създанията, които невидими бродят редовно сред хората, и това ще принуди тези създания да се защитават, от страх да не бъдат разкрити. Двойна опасност.

— Дрезден — стресна ме Мърфи, — събуди се.

Примигнах.

— Не спя — промърморих аз. — Отморявам си очите.

— Да бе — изсумтя тя и ми пъхна една чаша в ръката. Беше приготвила кафето с много захар, както го обичах, и макар че беше поизстинало, миришеше чудесно.

— Ти си ангел — прошепнах аз. Отпих една глътка и посочих с глава към редицата кабинети. — По-добре там да ти кажа каквото имам.

Докато отпивах, почувствах как ме оглежда.

— Добре — отговори тя. — Да вървим. А кафето е петдесет цента, Хари.

Последвах я в кабинета й, който беше небрежно скована кутия от шперплат, с врата, която не се затваряше добре. На нея беше залепена хартия, на която грижливо беше написано с флумастер: „Л-т Карин Мърфи“ На дървото все още личеше избелелият белег от табелката на предишния обитател. Това, че управлението никога не си правеше труда да постави нова табелка, напомняше на шефа на Специалния отдел колко несигурно е положението му.

Мебелировката в нейния кабинет и цялото обзавеждане бяха в пълен контраст с коридора и чакалнята. Бюрото и шкафовете бяха строги, черни и нови. Компютърът, разположен отляво на собственото й бюро, винаги беше включен. Специална дъска на една от малките стени показваше прегледно информацията за всички текущи операции. Дипломата й от колежа, трофеите от състезанията по айкидо и стрелба покриваха друга стена и попадаха право пред очите ви, ако седнете на стола пред бюрото. Такава беше Мърфи — организирана, пряма, решителна и съвсем малко войнствена.

— Задръж — спря ме Мърфи, както правеше винаги, мина пред мен и изключи компютъра и малкото радио на бюрото си. Тя знаеше каква бъркотия настъпва, когато аз се приближа до някоя машина. Едва тогава ме покани да вляза.

Седнах и пийнах още една глътка кафе. Тя се разположи на креслото зад нейното бюро и ме погледна с присвитите си сини очи. Беше облечена също така строго, както и в работните дни — тъмни панталони и тъмна блуза, с прибрана руса коса, светла сребърна огърлица и обици. Много стилно. Аз от своя страна с измачканата си фланелка, черен шлифер и рошава коса изглеждах доста опърпан.

— И така, Хари — каза тя, — какво имаш за мен?

Изпих последната глътка кафе, потиснах една прозявка и оставих чашата на бюрото. Преди да започна да говоря, тя постави подложка под чашата.

— Цяла нощ работих над проблема — започнах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Отне ми ужасно много време да проумея какво е било заклинанието. И доколкото можах да установя, почти невъзможно е да се извърши върху един обект, камо ли върху два.

Тя ме стрелна с поглед.

— Не казвай, че е невъзможно. Имаме два трупа, които доказват противното.

— Спокойно — изръмжах аз. — Тъкмо започвах. Трябваше да проумея цялата схема, ако искам ти да разбереш каквото и да е.

Погледът й се вкамени. Тя положи ръцете си на ръба на бюрото и каза със студен тон:

— Чудесно. Защо не се опиташ да ми обясниш?

Потърках си отново очите.

— Виж, който и да го е направил, е използвал тавматургично заклинание. Това е сигурно. Той или тя са се сдобили с нещо от Томи Том и Дженифър Стантън — коса или нокът, за да могат да прекарат връзка към тях. След това са изтръгнали сърцето на ритуална кукла или жертвено животно и са използвали огромно количество енергия, за да се случи същото нещо с жертвите.

— Това не ми казва нищо ново, Хари.

— Чакай малко, сега идва най-важното — продължих аз. — Количеството енергия, което е трябвало да се използва, е изумително. По-лесно е да се предизвика земетресение, отколкото да се причини подобно нещо на живи същества. В най-добрия случай аз бих могъл да го направя, без да се самоубия. На някого, който много, ама наистина много ме е ядосал.

— Сам ли се сочиш като заподозрян? — Устните на Мърфи се свиха в ъгълчетата.

Въздъхнах.

— Казах, че съм достатъчно силен, да го направя на един човек, но ако опитам на двама, ще загина още при опита.

— Искаш да кажеш, че магьосникът, който го е сторил, е някакъв вид Арнолд Шварценегер.

Свих рамене.

— Допускам, че е възможно. По-скоро някой изключително добър го е направил. Грубата сила не определя какво можеш да постигнеш с магия. По-важно е фокусирането. Колкото по-добре фокусираш и колкото повече енергия насочваш към една точка в даден миг, толкова повече можеш да постигнеш. Нещо като китайските майстори на бойни изкуства, които пречупват греда с един удар на ръката. Те съсредоточават цялата сила, с която разполагат, и получават изключителен ефект.

Мърфи погледна към трофеите си от айкидо и кимна.

— Така е — отговори тя. — Мисля, че разбирам. Значи трябва да търсим магьосническия еквивалент на Господин Мияги15?

— Или пък — казах аз, повдигайки пръст — няколко магьосници, работещи едновременно. Обединяват силата си и я използват наведнъж. — Главоболието, комбинирано с разбъркания стомах, и кофеинът ме правеха малко замаян. — Екипна работа, екипна работа, това е решението.

— Много убийци — въздъхна Мърфи. — Не съм открила и един, а ти ми казваш, че може да са петдесетина.

— Тринайсет — поправих я аз. — Не можеш никога да използваш повече от тринайсет. Но не мисля, че това е вероятно. Една група може да свърши работата. Всеки един от този кръг трябва да владее заклинанието и да няма никакви съмнения и задръжки. И трябва да си имат пълно доверие. Подобни неща не се срещат при обикновените банди убийци. За целта е необходим и малко фанатизъм. Някакъв култ или политическа организация.

— Култ? — попита Мърфи и разтърка очите си. — В „Аркейн“ ще празнуват, ако се окаже така. В крайна сметка Бианка също ще се окаже замесена. Тя има достатъчно много врагове, които биха искали да й направят това. Тя може да вдъхнови такива усилия, за да се опитат да се отърват от нея.

Поклатих глава. Болката ставаше по-силна, но парченцата започваха да се наместват.

— Не. Тръгваш в грешна посока. Убиецът не е посегнал на Томи Том и на проститутката, за да нарани Бианка.

— От къде знаеш?

— Срещнах се с нея — отговорих аз.

— По дяволите, Хари!

Не реагирах на яда й.

— Знаеш, че тя нямаше да иска да говори с теб, Мърфи. Тя е старомодно чудовище. Никакво сътрудничество с властите.

— Но е разговаряла с теб? — попита Мърфи.

— Бих казал.

— Бих те пребила, докато заприличаш на лайно, ако вече не приличаше на такова — каза Мърфи. — Какво откри?

— Бианка не е замесена. И няма представа кой може да го е извършил. Но е нервна и уплашена. — Не споменах, че беше толкова уплашена, че се опита да ме разкъса на парчета.

— Значи, има следи, но не към Бианка?

— Към Джони Марконе — потвърдих аз.

— Улична война между бандите — каза Мърфи. — А сега намесват и магията. Мафиотски магически заклинания. Исусе Христе. — Тя потропа с токчета по края на бюрото.

— Война между бандите. Доставчиците на Трето око срещу пласьорите на обикновените дроги. Прав ли съм?

Тя ме погледна за миг.

— Да. Да, прав си. Но как го разбра? Ние самите научаваме подробностите от вестниците.

— Току-що налетях на един тип, който беше дрогиран до козирката с Трето око. Изрече неща, които ме накараха да помисля, че тази дрога не е боклук. Тя е истинска. Вероятно съществува някакъв наистина сериозен магьосник, който може да я произведе в такива количества.

Сините очи на Мърфи блеснаха.

— Следователно този, който разпространява по улиците Трето око, е…

— Същият, който е убил Томи Том и Дженифър Стантън. Сигурен съм. Звучи логично.

— Склонна съм да се съглася — каза Мърфи, кимайки. — Колко души според теб могат да произнесат убийственото заклинание?

— За бога, Мърфи — казах аз. — Не може да искаш от мен просто да ти дам списък на хората, които да привикате на разпит.

Тя се наведе напред към мен и очите й станаха стоманени.

— Грешиш, Хари. Мога да поискам това от теб. Мога да ти наредя да го направиш. А ако откажеш, толкова бързо ще те задържа за възпрепятстване на правосъдието и за съучастничество, че свят ще ти се завие.

— На мен вече ми се вие свят — отговорих аз. Тя леко се изхили. Главата ми пулсираше, бум, бум, бум. — Няма да постъпиш така, Мърф. Познавам те. Знаеш прекрасно, че ако разполагам с данни, които могат да ти бъдат от полза, веднага ще ти ги предоставя. Просто ме остави да си върша работата, дай ми шанс да…

— Не, Хари — каза тя сухо. — Никакъв шанс. Вече ме хвърлиха на зверовете и без трудностите, които ми създаваш. А теб вече са те наранили и не ми пробутвай историята, че си паднал по стълбите. Не искам да те остъргвам от асфалта. Който е убил Томи Том, ще стане много гаден, ако някой започне да рови наоколо. А това не е твоя работа, а моя.

— Както кажеш — казах аз. — Ти си човекът с крайния срок.

Тя пребледня и очите й светнаха.

— Ти си невероятно лайно, Хари.

Опитах се да отговоря, винаги го правя, но черепът ми се размекна и заклати на врата, всичко около мен започна да се върти, задните крака на стола като че ли се подгънаха и той се наведе опасно. Помислих си, че е по-добре да се плъзна на пода като гъвкава змия. Плочките, на които опрях буза, бяха гладки, прохладни и много удобни. Главата ми бумтеше безспирно и ми пречеше да се унеса в сладка дрямка.