Буреносен фронт

Глава 24

Подкарах с такава скорост, сякаш животът ми зависеше от това.

Колата на Мак беше чисто бял транс ам от 1989 година, с голям осемцилиндров двигател. Максималното показание на скоростомера е 210 км/час, но на места надвишавах и тази стойност. Дъждът беше направил пътя опасен при скоростта, с която се движех, но имах достатъчно причини да карам така. Все още бях завладян от острата ярост, която ме беше обхванала заради разрушенията в офиса ми и срещата с Морган.

Поради наближаващите облаци и свечеряването, небето ставаше все по-тъмно. Светлината беше странно зеленикава, извън града листата на дърветата изглеждаха прекалено остро очертани, а жълтата лента на пътя — твърде неясна. Повечето коли караха с пуснати фарове и крайпътните лампи се стрелкаха покрай мен, докато фучах по магистралата.

За щастие, движението в неделната вечер не беше много оживено. Всяка друга делнична вечер бих се претрепал при тази скорост. Изглеждаше също, че съм уцелил смяната на пътните патрули, защото никой не се опита да ме спре.

Опитах се да хвана по радиото метеорологичната станция. Както бурята, така и моята възбуда причиняваха много пращене в колонките, но не можах да разбера нищо за бурята. Надявах се само, че ще стигна до езерото Провидънс преди нея.

Надбягах я. Когато подминах ограничителния знак за езерото, дъждовната завеса се разтвори за мен. За да мога да завия по крайбрежния път, който водеше към къщата на Селс, натиснах спирачките и колата поднесе, но с неочаквано за мен спокойствие и хладнокръвие успях да я овладея навреме и да я насоча в правилната посока.

Поех по алеята на Селс, водеща към мочурливия полуостров, вдаден в езерото Провидънс. Автомобилът спря, разхвърляйки чакъла, и изрева с мощния си мотор, преди да се изкашля и да утихне. Почти за секунда и половина се почувствах като частния детектив Магнус от едноименния телевизионен сериал от 80-те. Като оставим настрана синята „Костенурка“, аз си падам по спортните коли. Тази поне удържа достатъчно дълго, за да ме докара до къщата на Селс.

— Благодаря ти, Мак — изръмжах аз и излязох от колата.

Чакълестата алея, която водеше към къщата, беше потънала във вода от последните бури. Болката в крака не ми позволяваше да се движа достатъчно бързо, но поех по алеята с големи крачки и бързо скъсих разстоянието до къщата. Бурята се задаваше над мен, търкаляйки се над езерото към брега му. Виждах дъждовните завеси, осветени от избледняващата светлина, да се спускат над водата.

Надпреварвах се с бурята към къщата и междувременно се опитвах да мобилизирам всички остатъци от сила, с които разполагах, настройвах се до най-висока степен и наострях сетивата си за максимална чувствителност. Спрях запъхтян на двайсетина метра от къщата и затворих очи. Възможно е да има магически капани, разхвърляни наоколо, духовни или скрити пазачи, невидими за окото. Може да са чакащи заклинания и илюзии, които да предпазват Виктор Селс от всеки нежелан посетител. Трябваше да успея да ги видя и се нуждаех от всеки къс информация, която можех да получа.

Затова отворих третото си око.

Как да обясня какво може да види един магьосник? То не подлежи на описание. Да опишеш нещо, означава да го определиш, да му очертаеш границите и да го заобиколиш с пътеки за разбирането му. Магьосниците притежават Погледа, откакто свят светува, и все още не могат да си обяснят по какъв начин той постига това, което вижда.

Единственото нещо, което можех да кажа, беше, че имах чувството, че плътен воал се повдигна и очите ми се отвориха отново — и не само очите, а всичките ми сетива. Внезапно започнах да усещам миризмите на тиня и риба, заобикалящи езерото, на дърветата около къщата, свежия полъх на наближаващия дъжд и вятъра, носещ миризма на дим. Погледнах към дърветата. Виждах ги не само в първата им зелена пролетна премяна, но и в пълния им летен разцвет, във великолепните им есенни багри и в тъжното оголено отчаяние на зимата — всичко едновременно. Виждах къщата и всяка нейна част в различната си собствена същност — гредите, като част от спектралните дървета, прозорците, като пристигнали от далечни пясъчни брегове. Можех да доловя лятната жега и зимния мраз във ветровете, които нахлуваха от езерото. Аз видях къщата, обвита в призрачни огньове, и разбирах, че те принадлежат към някакво възможно бъдеще и че огънят е един от многобройните пътища, по които събитията могат да се развият в следващите часове.

Самата къща беше място на сила. Тъмни чувства — алчност, похот, омраза — съвсем видими, като плесен и слуз я покриваха изцяло, подобно на мъх, от който надничаха зложелателни погледи. Привидения и неспокойни духове се въртяха около нея, привлечени от усещането за страх, отчаяние и гняв, което висеше върху нея, безформени сенки, обитаващи подобни места като плъхове в житен хамбар.

Другото нещо, което видях над къщата, беше един ухилен, празен череп. Черепи имаше навсякъде, където и да погледнех, мълчаливи и неподвижни, ослепително бели, толкова реални, като че ли някакъв фетишист ги бе подредил в очакване на странен празник. Смърт. Смъртта лежеше в бъдещето на къщата, осезаема, солидна и неизбежна.

Може би моята.

Потреперих и отхвърлих това усещане. Независимо колко силна бе гледката и колко мощна изглежда картината, разкрита от Погледа, бъдещето винаги е променливо, винаги нещо в него може да се измени. Никой не трябваше да умре тази нощ. Никой не трябваше да свърши така — нито те, нито аз.

Докато наблюдавах тъмната къща, пропита с воняща лъст и страх, с цялата ужасна омраза, които третото око ми показа, подобно на одрана човешка кожа, наметната на раменете на красиво момиче с великолепна коса, сладострастни устни, хлътнали очи и гнили зъби, все повече ме обземаше някакво тревожно чувство. Тя ме отвращаваше и плашеше.

Едновременно с това нещо неуловимо, което не можех да назова, ме привличаше. Даваше ми знак. Тук имаше сила, подобна на тази, която преди време бях отхвърлил. Бях се отрекъл от единственото семейство, което познавах, само за да се освободя от точно такава сила. Това беше сила, с която можех да се протегна и да променя света по своя воля, да го подчиня и оформя по свое желание, да пренебрегна дребнавите изисквания на закона и на цивилизацията и да наложа непознат досега ред, който гарантира сигурността, положението и бъдещето ми.

И каква беше наградата, че се отказах от подобна сила? Подозрения и недоволство от същите магьосници, които исках да подкрепя и да предпазя, осъждане от Белия съвет, на чиито закони се бях подчинил, когато светът беше паднал в краката ми.

Можех да убия Сянката още сега, преди да е разбрал, че съм тук. Можех да призова ярост и огън върху къщата, да убия всички и от нея нямаше да остане и камък върху камъка. Можех да се протегна и да хвана мрачната енергия, която той беше съсредоточил тук, да я подчиня и да я използвам за каквото си искам, а пък последиците можеха да вървят по дяволите.

Защо да не го убия още сега? Виолетовата светлина, която моят Поглед разкриваше, пулсираше и играеше зад прозорците — силата се натрупваше и придобиваше форма. Сянката беше вътре и събираше всичките си сили, готвейки се да изстреля заклинанието, което трябваше да ме убие. Защо трябваше да го оставя жив?

Стиснах яростно юмруци и усетих въздуха да пращи от напрежение, докато аз се готвех да разруша къщата край езерото и Виктор, заедно с жалките му съучастници. Силата ми беше толкова голяма, че можех да предизвикам самия Бял съвет и неговите белобради стари глупаци, лишени от всякакво въображение, предвидливост и визия. Съветът и неговият жалък копой Морган нямаха представа за истинския обхват на моята сила. Енергията, която беше на мое разположение, закалена от яростта ми, беше готова да удари и превърне в пепел всичко, от което се страхувах и мразех.

Сребърният пентаграм, който беше на майка ми, изгори с ледено докосване гърдите ми. Почувствах внезапна тежест, която преряза дъха ми. Наведох се напред и вдигнах ръка. Юмруците ми бяха толкова здраво стиснати, че изпитах болка при опита си да ги разтворя. Ръката ми потрепери и отново започна да пада надолу.

Тогава се случи нещо странно. Една друга ръка хвана моята. Беше тънка, с дълги и деликатни пръсти. Женска ръка. Хвана нежно моята и я повдигна, като ръката на малко дете, докато успях накрая да стисна здраво пентаграма на майка си.

Държах го в ръката си и усещах ледената му сила, подредената и рационална геометрия. Петолъчната звезда, вписана в окръжността, беше древният символ на бялата магия, единственият спомен от майка ми. Неговата сила ми даде шанс, време да се замисля и да избистря мислите си.

Поех дълбоко въздух и се опитах да видя нещата отвъд яростта, омразата и жаждата за отмъщение и разплата, които горяха в мен. Това не бяха целите на магията. Магията не служи за такива неща. Тя произлиза от самия живот, от взаимодействието между природата и стихиите, от енергията на всички живи същества и особено от енергията на хората. Магията, която извършва даден човек, показва каква е неговата личност и какво таи дълбоко в себе си. Няма по-точен показател за човешкия характер от начина, по който той използва своята сила и мощ.

Аз не съм убиец. Не съм като Виктор Селс. Аз съм Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Аз съм магьосник. А магьосниците контролират своята мощ. Те не я използват, за да убиват хора. Тя им служи, за да откриват, да предпазват, да поправят, да помагат. Не за да разрушават.

Гневът ми внезапно се изпари. Изгарящата ме омраза си остана, но разумът ми беше достатъчно бистър, за да се замисля отново. Острата болка в крака ми се притъпи и аз потреперих от първите дъждовни капки, довени от вятъра. Не разполагах нито с жезъла, нито с пръчката. Всички джаджи, които носех със себе си, бяха или изгорели, или безполезни. Всичко, което притежавах, беше вътре в мен.

Погледнах нагоре и внезапно се почувствах малък и самотен. Край мен нямаше никого. Никоя ръка не докосваше моята. Никой не ме подкрепяше. За миг долових полъх от парфюм — познат и любим. След миг той изчезна. И единственият, на когото можех да разчитам, бях самият аз.

Въздъхнах.

— Е, добре, Хари — казах си аз. — Това трябва да е достатъчно.

И така, запътих се през призрачния пейзаж, отрупан с черепи, към зъбите на бурята и към късата, изпълнена със злокобна сила, която пулсираше в нея с дива и неукротима мистична мощ. Тръгнах напред, за да се изправя лице в лице с моя смъртен враг, който имаше всички предимства, беше подготвен и желаеше да ме убие, заобиколен от собствената си разрушителна мощ, докато аз бях въоръжен единствено с моите умения, съобразителност и опит.

Е, кажете, нямам ли най-страхотната работа на света?