Буреносен фронт

Глава 6

Котаракът Мистър не се виждаше никакъв, когато се прибрах вкъщи, но въпреки това му оставих храната в паничката. Надявах се да ми прости, че се прибирам толкова късно. Събрах нещата, които ми трябваха, и ги подредих върху кухненската маса — домашен прясно опечен хляб без консерванти, мед, мляко, една ябълка, остро сребърно ножче и един малък сервиз за хранене, състоящ се от чинийка, чашка и купичка, които собственоръчно бях издълбал от парче тиково дърво.

Върнах се при колата. Моят син фолксваген „Костенурка“ всъщност не е изцяло син, защото и двете му врати са сменени — едната е зелена, а другата — бяла, а капакът на багажника, който е отпред, е червен, обаче името така си остана. Майк, автомонтьорът, при когото ходя, когато закъсам, е страхотен. Никога не задава въпроси за прогорена от огън дупка в капака на багажника или за следи от нокти и зъби по вратите. Такъв сервиз — цена няма.

Запалих „Костенурката“ и поех по щатската магистрала покрай брега на езерото Мичиган, като за малко навлязох в съседния щат Индиана, а след това пак се върнах в Мичиган. Езерото Провидънс е тузарски район с първокласни големи къщи и обширни имения. Парцелите тук никак не са евтини. Виктор Селс сигурно добре е печелел от предишната си работа в „Силвър и сие“, за да си позволи такава къща.

Пътят край езерото извиваше сред гъсти гори и заоблени хълмове чак до брега. Отделните имения бяха пръснати по на няколкостотин метра едно от друго. Повечето бяха оградени и имаха врати от дясната страна на пътя в северна посока. Къщата на Селс бе единствената от страната на езерото.

Към нея водеше покрита с чакъл алея, оградена от дървета. От брега се издаваше малък полуостров, с достатъчно място за къщата и за малък пристан, на който нямаше никакви лодки. В сравнение с останалите постройки около езерото Провидънс, тази не беше много голяма. Двуетажна модерна сграда — изградена от много стъкло и дърво, но така изгладено и полирано, че приличаше повече на пластмаса. Алеята завиваше зад къщата, където имаше паркинг, достатъчно голям за игра на баскетбол пет на пет под таблото с коша, издигащо се до нивото на дървената веранда на втория етаж.

Заобиколих къщата със синята „Костенурка“ и я паркирах там. Принадлежностите ми бяха в черна найлонова раница на задната седалка. Взех я и излязох от колата да се поразтъпча. От езерото подухваше хладен ветрец, който ме накара да потреперя и да се загърна с шлифера.

Първото впечатление е важно, затова исках да чуя какво ми казва инстинктът за тази къща. Постоях така известно време и само наблюдавах.

Инстинктът ми явно имаше нужда от още една бутилка от тъмната бира на Мак. Не ми казваше нищо друго, освен че къщата изглежда като малко скъпо жилище, което е приютявало семейството през многобройни ваканции. Да, когато инстинктът се провали, трябва да се намеси интелектът. Почти всичко изглеждаше съвсем ново. Тревата наоколо не беше пораснала достатъчно през зимата, за да има нужда от косене. Баскетболната мрежа беше достатъчно разпъната и показваше, че е използвана често. Всички пердета бяха дръпнати.

На тревата под верандата блестеше нещо червеникаво и аз се наведох да го взема. Оказа се пластмасова кутийка за филмова ролка — червена със сива капачка, от тези, които се използват за непроявени филми. Много са удобни за съхраняване на различни дреболийки и аз я прибрах в джоба си.

Мястото не приличаше много на семейно убежище, а по-скоро на любовното гнезденце на някой богаташ — уютно закътано зад дърветата на полуострова и затуляно от любопитни погледи. Идеално също така за начинаещ магьосник да упражнява новите си способности, без риск да бъде обезпокояван. Чудесно място за Виктор Селс да се установи и да започне опитите си.

Обиколих набързо къщата и натиснах дръжките на предната и задната врата, дори на вратата на верандата, която вероятно водеше към кухнята. Всички бяха заключени. Ключалките не са препятствие за мен, но Моника Селс не ме беше поканила да разгледам къщата й отвътре. Освен това е лошо жужу7 да влизаш в чужда къща без покана. Това е и една от причините вампирите да не го правят — за тях е достатъчно трудно да поддържат съществуването си извън Небивалото. За човешки магьосник като мен не е опасно, но може да намали магическите ми способности. И освен това е невъзпитано. Вече споменах, че си падам малко старомоден.

Контролният панел на алармата, който забелязах през прозореца, също оказа въздействие върху моето решение — не че не мога да го превърна в безполезна купчина от жици и чипове, но много често системите за сигурност подават алармен сигнал в централата, когато внезапно бъдат изключени. Това беше ненужно и всъщност истинската информация, която ме интересуваше, щеше да дойде от другаде.

Все пак нещо ме смущаваше — като че ли къщата не беше съвсем празна. Почуках на входната врата, дори натиснах звънеца няколко пъти. Никой не дойде да ми отвори. Не се появиха и никакви светлини. Вдигнах рамене и се върнах към задната страна на къщата, минавайки покрай няколко празни кофи за отпадъци.

Ето това вече беше странно. Дори никой да не беше идвал тук в последно време, очаквах все пак в тях да има някакви боклуци. Едва ли камионът за смет идваше до самата къща. По-скоро не. Ако семейство Селс посещаваха къщата през почивните дни и искаха кофите да са празни, логично бе да ги оставят на пътя при входа до алеята. Хората от чистотата просто щяха да ги изпразнят и да ги оставят на предишното им място. Така че вероятно някой ги беше донесъл обратно до къщата.

Естествено, не е задължително да е бил Виктор Селс. Може да го е сторил някой съсед. Или пък да е платил на боклукчиите да го направят. Но все пак това беше малък знак, че къщата не е била необитавана през цялата седмица.

Отдалечих се от нея по посока на езерото. Нощта беше леко ветровита, ясна, но прохладна. Големите стари дървета скърцаха и стенеха от вятъра. Беше все още рано да налитат комари. Над главата ми луната нарастваше към пълнолуние и само от време на време пред нея се прокрадваха леки като дантела облаци.

Идеална нощ за лов на елфи.

Почистих от листата и пръстта един малък участък, недалеч от брега, и извадих сребърното ножче от раницата. С дръжката му очертах кръг, след което отново го запълних с листа и клечки, запомняйки мястото. Стараех се да се концентрирам върху кръга, за да не позволя в него да се вмъкне някаква външна сила и да развали клопката. След това много внимателно приготвих примамката, като разположих в нея чашката и купичката. Сипах една лъжичка мляко в чашката, а купичката напълних с мед.

Отчупих къшей от хляба, който бях взел със себе си, и боднах палеца си с острието на ножа. Когато се появи малка капка кръв, я попих внимателно с къшея. След това го поставих в чинийката с окървавената повърхност надолу.

Клопката беше готова. Събрах си нещата и се скрих зад дърветата.

За да уловите елф, трябва да сте наясно с две страни на магията. Първата е името. Всичко на този свят си има име. Имената са уникални звуци и последователности от думи, присъщи на всеки индивид — нещо като темите в музиката. Ако знаете нечие име, вие можете да се свържете с него по магичен начин, точно както магьосниците могат да се докоснат до някого, ако притежаваш нещо от него — кичур коса, изрезка от нокът, капка кръв. Ако знаете нечие име, вие можете да установите магическа връзка с него, също както можете да се обадите и да говорите с някого, чийто телефонен номер ви е познат. Разбира се, познаването на името не е достатъчно — трябва да можете и да го произнесете правилно. Накарайте двама Джон Смитовци да ви кажат имената си и ще доловите разлики в тона и произношението, уникални за всеки един от тях. Магьосниците имат навика да колекционират имена на хора, духове и различни създания и да ги трупат в нещо като огромна картотека. Човек не знае кога може да му потрябват.

Другата част, която трябва да познавате, е теорията за магическия кръг. Повечето магии се нуждаят от кръг под една или друга форма. Очертаването му поставя границите на онова, което магьосникът се опитва да постигне. То му помага да рафинира магията си, да я фокусира и насочи по-ясно. Това се постига чрез създаване на своеобразна преграда, ограничена от периферията на кръга, която отклонява случайните външни магически енергии. За да получите кръг, достатъчно е да го очертаете на земята или да се хванете за ръце с други хора, или да наръсите аромати, докато обикаляте в кръг. През цялото време трябва да се съсредоточите върху намеренията си. И накрая, когато му вдъхнете искрица енергия, кръгът е готов.

Кръгът върши и още нещо — пречи на разните магически създания като елфите, дори и демоните, да преминават през него. Хитро, нали? Обикновено се използва точно за това. Доста по-трудно е да се направи кръг, който да ги задържи вътре. Тогава на помощ идва кръвта. Тя носи сила. Ако вземете малко кръв от някого, тя носи метафизично значение, един вид енергия. Може да е съвсем малко, но е достатъчно, за да затвори кръга.

Сега знаете как се прави това. Не ви препоръчвам обаче да пробвате у дома. Винаги нещо може да се обърка.

Скрих се зад дърветата и извиках името на елфа, който ми трябваше. Много ритмична последователност от срички — всеки път когато го срещах досега, той отговаряше на повикването Тут-тут. Напрегнах волята си да извикам името му, за да се превърне в зов, който ще го накара да се приближи едва ли не по собствено желание. Или поне на теория беше така.

Какво му беше името ли? Моля ви, да не си въобразявате, че магьосниците дават информация просто така? Нямате представа през какво съм минал, за да се сдобия с него.

Десетина минути по-късно Тут запърха над водите на езерото Мичиган. В първия момент го взех за отражение на луната върху леките вълни на езерото. На ръст беше около петнайсетина сантиметра. Имаше сребристи крилца на водно конче и бледо, красиво човешко лице, съответстващо на великолепието на елфите. Заобиколено беше от лек светлинен ореол. Косата му приличаше на къдрава сребриста пурпурна грива, като перата на райска птица.

Тут много обичаше хляб, мляко и мед — често срещан порок сред по-нисшите елфи. Те не могат да си доставят мед от пчелните кошери, а след като високите технологии превзеха млечните ферми, в техния свят настъпи истински глад за естествено мляко. Излишно е да обяснявам, че не са в състояние да отглеждат жито, да го жънат и да го мелят на брашно за хляб.

Тут се приближи предпазливо до земята, оглеждайки околните дървета. Не ме видя. Облиза се и потри жадно коремчето си, обикаляйки в кръг над миниатюрния сервиз. Щом грабне хляба и го затворя в кръга, ще мога да се пазаря с него за информация срещу освобождаването му. Тут стоеше много ниско в йерархията на неговия свят. Но ако някой би могъл да знае нещо за Виктор Селс, това беше той. Или поне щеше да знае кой може да е видял нещо.

Тут се посуети още малко, летейки все по-близо напред-назад над храната. Елфи и мед. Пеперуди и пламък. Тут се беше хващал вече няколко пъти на тази примамка, но на елфите не им беше в природата да помнят дълго време подобно нещо или да променят подобаващо поведението си. Независимо от това, чаках със затаен дъх.

Накрая елфът се спусна, грабна хляба, натопи го в меда и лакомо го задъвка. Кръгът се затвори с щракане, което едва достигна до мен.

Въздействието му върху Тут беше светкавично. Той изпищя почти като заек, хванат в капан, и се стрелна към езерото с яростно размахване на крила. Но на края на кръга се блъсна в нещо като тухлена стена и около него се посипаха цял облак сребристи прашинки. Тут изгрухтя и падна на малкия си задник на земята.

— Знаех си аз — извика той, когато излязох зад дърветата. Гласът му беше писклив, по-скоро детски, а не като преувеличените писъци на елфите от анимационните филми. — Сега си спомням къде съм виждал преди този сервиз. Ти, грозен, долен, дългонос, плоскостъп смъртен червей.

— Хей, Тут — казах аз. — Помниш ли предишната ни сделка, или трябва да започваме всичко отначало?

Тут ме погледна предизвикателно и тропна с крак. Вдигна се ново облаче от сребристи прашинки.

— Пусни ме — поиска той. — Или ще кажа на Царицата!

— Ако не те пусна — възразих аз, — няма да можеш да кажеш на Царицата. И знаеш много добре какво ще си помисли тя за глупавия елф, който се е оставил да бъде съблазнен от малко хляб, мед и мляко.

Тут кръстоса заплашително ръце на гърдите си.

— Предупреждавам те, смъртни човече. Пусни ме веднага или ще усетиш ужасната, непобедима сила на магията на елфите. Зъбите ти ще изгният в устата. Ще ти извадя очите от орбитите. Ще ти напълня устата с тор и ушите с червеи.

— Хайде, кажи си всичко — отговорих аз. — След това можем да обсъдим какво трябва да направиш, за да излезеш от кръга.

Заплахите му бяха чист блъф. Винаги съм му го казвал, но той вероятно не помнеше. Ако живеете няколкостотин години, започвате да забравяте някои дреболии. Тут се намуси и ритна отново земята.

— Хари, можеше поне да се престориш, че те е страх.

— Съжалявам, Тут. Нямам време.

— Време, време — оплака се Тут. — Вие, смъртните, само за това ли мислите? Всеки се оплаква от времето. Целият град се щура наляво и надясно и всички крещят, че са закъснели, и надуват клаксоните. Някога времето ви стигаше, да знаеш.

Изтърпях тази лекция в добро настроение. Във всеки случай Тут никога не може да се съсредоточи дълго върху една и съща тема.

— Спомням си хората, които живееха тук, преди да пристигнат тези луди, вятърничави бледолики. Те никога не се оплакваха от язви или…

Очичките на Тут се спряха на хляба, меда и млякото и отново заблестяха. Той се върна там, взе последния къшей хляб, попи всичкия мед и лакомо го изкълва като птиче.

— Това е вкусно, Хари. Не е като гадостите, които ни дават напоследък.

— Консерванти — казах аз.

— Каквото и да е. — Тут изпи млякото на дълги глътки и падна на гърба си, потупвайки заобленото си коремче. — Добре — каза той накрая. — А сега ме пусни.

— Още не, Тут. Преди това имам нужда от нещо.

Тут ме погледна намръщено.

— Вие, магьосниците, винаги се нуждаете от нещо. Мога да ти направя този номер с тора, да знаеш. — Той се изправи и гордо кръстоса ръце на гърдите си, гледайки към мен високомерно, като че ли не бях десет пъти по-висок от него. — Добре де — омекна той. — Мога да ти направя една малка услуга в замяна на обилното угощение.

Останах сериозен.

— Много добре.

Тут изсумтя и някак си успя да ме погледне високомерно над малкото си носле.

— Аз съм си доброжелателен и мъдър по природа.

Кимнах, като че ли това твърдение беше проява на голям разум.

— Ъхъ, виж, Тут. Искам да знам дали си бил наоколо през последните няколко нощи, или познаваш някой, който се е навъртал тук. Търся един човек, който може да е идвал насам.

— А като ти кажа — заяви Тут, — ще отвориш този кръг, който по всяка вероятност си направил около мен?

— Точно така — казах аз сериозно.

Тут се замисли, като че ли се колебаеше, но накрая кимна.

— Много добре. Ще получиш информацията, която търсиш. А сега ме пусни.

Присвих очи.

— Сигурен ли си? Обещаваш ли?

Тут отново тропна с крак, вдигайки сребристи прашинки.

— Хари! Престани да драматизираш!

Скръстих ръце.

— Искам да обещаеш.

Тут разпери ръце.

— Добре, добре, добре. Обещавам, обещавам, обещавам! Ще изровя това, което искаш да разбереш. — Започна възбудено да лети в кръга, размахвайки енергично крила. — Пусни ме навън! Пусни ме навън!

Тройно обещание от един елф е почти равносилно на абсолютна истина. Отидох бързо до кръга и заличих с крак линията, издълбана в пръстта. Пожелах да се отвори и енергията, натрупана в него, се освободи с леко свистене.

Тут се стрелна над водите на езерото Мичиган като малка сребърна комета и изчезна със звън от погледа ми, също както Санта Клаус. Разбира се, той е много по-голям и мощен от Тут, но аз не му знам истинското име. Но не бих се и опитал да го затворя в магически кръг, дори да го знаех. Едва ли някой би събрал достатъчно кураж за това.

Започнах да чакам, като се разхождах, за да не заспя. В такъв случай, ако Тут ми повери информацията, докато спя, ще бъде напълно оправдан. Като се има предвид, че току-що го бях заловил и унижил, той несъмнено щеше да се опита да ми го върне — след две седмици дори нямаше да си спомня, но ако се оставех да ми нанесе този удар, щях да се събудя със страшно главоболие, а това нямаше да е добре за бизнеса.

И така, крачех и чаках. На Тут обикновено му трябва около половин час, за да свърши онова, което съм поискал от него.

Точно след половин час той се завърна целият грейнал и закръжи около главата ми.

— Хей, Хари. Справих се.

— Какво откри, Тут?

— Познай!

— Не мога — изръмжах аз.

— Хайде де. Не можеш ли да отгатнеш?

Намръщих се от умора и досада, но се опитах да не го показвам. Тут си беше такъв по природа.

— Тут, нали обеща да ми кажеш?

— Вечно развалят удоволствието — оплака се той. — Не е чудно, че никое момиче не иска да излиза с теб, освен ако не желае да изкопчи информация.

Аз примигнах и той радостно се изкиска.

— Аха, супер. Ние те следим, Хари Дрезден!

Това вече беше смущаващо. Представих си дузина елфи, които се въртят около апартамента ми и надничат като воайори през прозорците. Трябва да взема мерки това да престане. Не че се страхувах от тях, но така, за всеки случай.

— Моля те, Тут, кажи ми — въздъхнах аз.

— Добре де — изписка той.

Протегнах ръка с дланта нагоре и той кацна по средата. Едва почувствах тежестта му, но усещането, че е там, премина като ток през кожата ми. Той ме погледна безстрашно в очите — елфите нямат душа и не могат да надникнат в човешката, дори не могат да я видят.

— Така — каза Тут. — Говорих със Синьоцветко, който питал Червеноско, а пък той се обърнал към Мег О’Аспенс, която му казала, че Златоочко се повозил на колата за доставка на пици, когато дошла тук предната нощ. — И Тут гордо изпъчи гърди.

— Колата за пици? — попитах слисан.

— Пица — изкрещя Тут радостно. — Пица! Пица! Пица!

Размаха отново криле и аз се опитах да опазя очите си от сребристите прашинки, преди да почнат да сълзят.

— Елфите обичат ли пица?

— О, Хари — отвърна той, останал почти без дъх. — Ти никога ли не си опитвал пица?

— Разбира се, че съм — казах аз.

Тут се засегна.

— И не си запазил едно парченце за нас?

Въздъхнах.

— Виж какво. Може скоро да ви донеса пица за благодарност, че ми помогнахте.

Тут започна да подскача радостно по пръстите ми.

— Да, да! Само да кажа на другите. Ще видим тогава дали ще се подиграват на Тут!

— Тут — казах аз, опитвайки се да го успокоя, — а нещо друго видели ли са?

Тут се закиска, като си придаваше многозначително изражение.

— Той каза, че имало някакви смъртни, които спортували и искали да си възстановят силите.

— Коя фирма е доставила пицата, Тут?

Елфът примигна и ме погледна, като че ли съм най-големият глупак.

— Хари, колата за пици. — След това полетя нагоре и изчезна зад дърветата.

Въздъхнах. Тут не можеше да различи „Домино“ от „Пица Хът“. Той нямаше база за сравнение и не можеше да чете — повечето елфи упорито отричаха писаното слово.

И така, разполагах с две следи. Някой е поръчал пица. Това означаваше поне две неща. Първо, че тук е имало хора предната нощ, и второ, че някой ги е видял и е разговарял с тях. Може би дори ще успея да открия шофьора, който е доставил поръчките, и да го питам дали е видял Виктор Селс.

Втората следа беше казаното от Тут, че „смъртните са спортували“. Елфите не ценят особено навика на смъртните да се отдават на спортни занимания, освен ако в тях няма разголване и сладострастие. Те обичат да дебнат тийнейджъри, които се натискат, и да си правят шеги с тях. Ако въобще може да се говори за „спорт“ в случая, вероятно Виктор е бил тук с някоя любовница.

Започнах да мисля, че Моника Селс се заблуждава. Нейният съпруг не се е скрил тук, за да се упражнява в магьосничество, независимо от наличието на съмнителния талисман. Той се е спотаил в това любовно гнезденце с приятелката си, подобно на всеки друг съпруг, отегчен от скучния и еднообразен живот с половинката си. Не е достойно за възхищение, но поне е разбираемо.

Единственият проблем беше как щях да кажа на Моника. Имах чувството, че тя нямаше да повярва на подобно сведение.

Събрах чинийката, чашката и купичката и ги прибрах в черната найлонова раница заедно със сребърния нож. От дългото ходене краката вече ме боляха и с нетърпение очаквах да се прибера вкъщи и да се наспя.

В този момент от мрака изникна мъж с изваден меч в ръката, без никакъв предупредителен звук или полъх на магия да оповести неговото появяване. Той беше висок колкото мен, но едър и широкоплещест и движеше огромното си тяло с някакво особено достойнство. Вероятно петдесетинагодишен, с посребряла на кичури коса, наметнат с дълго черно палто, подобно на моето, а панталонът и сакото му бяха издържани в тъмни цветове — въгленовочерно и тъмносиньо. Носеше искрящо бяла риза, която би била по-подходяща за смокинг. Имаше опасни сиви очи, заобиколени от леки бръчки. Луната се отразяваше в тях със същите отблясъци, както от сребристата повърхност на меча. Той тръгна решително към мен и заговори със спокоен тон:

— Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, безотговорното използване на собствени имена, за да се постави някой в подчинение, е нарушение на Четвъртия Закон на магията. Предупреждавам те, че си под Проклятието на Дамокъл. Следващо нарушение на закона няма да бъде търпяно. Присъдата за него е смърт от посичане с меч и ще бъде изпълнена незабавно.