Буреносен фронт

Глава 9

В петък вечерта трябваше да се срещна с вампира Бианка.

Разбира се, не тръгнах натам веднага след като се събудих. Не се влиза така лекомислено в леговището на звяра. Преди това трябва добре да закусите.

Аз обаче седнах да закусвам едва към три следобед, защото тогава ме събуди позвъняването на телефона. Наложи се да стана от леглото и да отида до другата стая, за да вдигна слушалката.

— Рррррррррр — изръмжах аз.

— Дрезден — каза Мърфи, — какво успя да разбереш?

Звучеше напрегнато. Гласът й имаше особената острота, която добиваше винаги когато беше нервна, и ме дразнеше като стържене на нокът върху кост. Разследването на убийството на Томи Том явно не вървеше добре.

— Все още нищо — отговорих аз. След това съвсем малко послъгах. — Работих почти цяла нощ, но въпреки това нямам нищо конкретно.

Тя изпусна една ругатня, а после добави:

— Това не е достатъчно, Хари. Трябват ми отговори, и то веднага.

— Ще ги имаш колкото може по-бързо.

— Гледай да е още по-бързо — изръмжа тя.

Беше ядосана. Не че това е необичайно за нея, но явно имаше и друга причина. Някои хора се паникьосват, когато нещата не вървят добре. Други свалят гарда. Мърфи побеснява.

— Комисарят май пак ви е натиснал?

Комисарят от Градското полицейско управление Хауард Феъруедър използваше Мърфи и нейния отдел за изкупителни жертви, като им тропосваше всякакви невъзможни за разкриване престъпления. Непрекъснато слухтеше наоколо и всячески се опитваше да изкара Мърфи виновна за провалите, като че ли това щеше да му спести да не разпънат на кръст него самия.

— Като крилата маймуна от „Вълшебникът от Оз“12. Да се чудиш кой разчита на него да свърши някаква работа. — Гласът й звучеше кисело като зрял лимон и ясно чух как пуска таблетка алка зелцер в чаша с някаква течност. — Говоря сериозно, Хари. Ще ми дадеш отговорите, които ми трябват, и то бързичко. Интересува ме дали е магия, и ако е, как е била направена и кой би могъл да я извърши. Хора, места — всичко.

— Не е толкова просто, Мър…

— Тогава го направи просто. Колко време ти е необходимо? Оценката ми трябва за съвещанието с комисаря след петнайсет минути, иначе ще се наложи да върна значката си.

Намръщих се. Ако успея да изкопча нещо от Бианка, може би щях да помогна на Мърфи, но ако това се окажеше невъзможно, щях да загубя целия следобед и пак нямаше да мога да дам на Мърфи отговорите, от които се нуждаеше. Май трябваше да си забъркам отвара, която да ме държи буден.

— Нима работите и през почивните дни?

Мърфи въздъхна:

— Шегуваш ли се?

— Сигурно до понеделник ще разбера нещо.

— Ще успееш ли дотогава? — попита тя.

— Въпреки че, дори и да успея, не знам колко ще ти е от полза. Дано да имаш и други възможности освен тази…

Чух я как въздъхна и изпи шумящата течност.

— Не ме разочаровай, Хари.

Реших да сменя темата, преди тя да успее да ме приклещи и да ме хване в лъжа. Нямах намерение да се заема със забраненото разследване, преди да измисля начин как да го направя.

— Нищо ли не излезе с Бианка?

Нова ругатня.

— Тая кучка въобще не пожела да разговаря с нас. Само се усмихваше, поклащаше глава и издухваше цигарен дим. Ръсеше празни приказки и непрекъснато кръстосваше крака. Само да го беше видял Кармайкъл — потекоха му лигите.

— Е, не мога да го упрекна. Казват, че била хубавица. Виж какво, Мърф, защо пък аз…

— Не, Хари. Изключено. Няма да ходиш в „Кадифения салон“ и няма да говориш с тази жена, да не си посмял да се забъркаш в тази каша.

— Лейтенант Мърфи — провлачих аз, — ти да не ревнуваш?

— Не се ласкай толкова. Не забравяй, че си цивилен, Дрезден, въпреки че имаш разрешително. Ако задникът ти кацне в болницата или в моргата, аз ще го отнеса.

— Мърф, твоята загриженост ме разчувства.

— Аз ще ти разбия главата в тухлена стена, ако ме изиграеш, Хари. — Гласът й звучеше остро и яростно.

— Хей, успокой се. Щом не ми разрешаваш, няма проблем. — Опа. Излъгах. Щеше да ми се нахвърли като вълк на агне.

— Не можеш да лъжеш, Хари. По дяволите. Ще трябва да те напъхам в някоя килия, за да ти попреча…

— Какво? — извиках аз в микрофона. — Мърф, нещо прекъсва. Не те чувам. Скапан телефон. Обади ми се. — След това оставих слушалката на мястото й.

Мистър се покатери върху мен и се настани в скута ми. Наблюдаваше ме със зелените си очи, когато се наведох напред и изключих телефона, щом отново започна да звъни.

— Мистър, гладен ли си?

Приготвих закуската. Вчерашният сандвич със стек за него. Спагети на фурна за мен. Разделих последната кутия кола поравно — Мистър си пада по нея, колкото и аз. Когато приключихме с яденето и пиенето, бях вече буден и можех да мисля отново.

Лятното часово време все още не беше влязло в сила, така че щеше да се стъмни около шест. Дотогава разполагах с два часа.

Сигурно смятате, че знаете това-онова за вампирите. Даже е възможно някои от нещата, които сте чували, да са истина. Но по-вероятно не са. Не горях от нетърпение да попадна в бърлогата на Бианка и просто да поискам информация от нея. По-скоро бях склонен да допусна, че нещата ще се развият по грозен начин, още преди да сме казали или направили каквото и да било, и трябваше да съм сигурен, че няма да ме изненада неподготвен.

Магьосничеството се състои именно в предварително обмисляне и добра подготовка. Ние, магьосниците, не сме свръхчовеци. Стоим една крачка пред останалите хора и можем да използваме допълнителна информация в наша полза. В корена на думата магьосник се крие мъдрост13. Ние сме наясно с нещата, но не сме нито по-бързи, нито по-силни от останалите. Дори не сме кой знае колко надарени с изключителен интелект. Но сме ужасно хитри и ако получим шанс, можем да извършим забележителни неща.

Ако сте подготвен да се изправите пред някакъв проблем, много вероятно е да успеете да се справите с него. Затова събрах нещата, които смятах, че ще ми потрябват — проверих бастуна, поставих сребърния си нож в една кания, така че да ми е под ръка, налях от спасителната отвара в пластмасово шише и го поставих в джоба на палтото. Закачих на врата си любимия талисман — сребърния пентаграм на майка ми на сребърна верижка. Имах го от баща си. Накрая прибрах в джоба си едно внимателно сгънато парченце бял плат.

Бях се запасил с няколко вълшебни неща — или поне полувълшебни, във всеки случай. Прекалено скъпо е да разнасяш целия набор вълшебства, а и отнема доста време, затова не мога да си го позволя. Ние, магьосниците средна ръка, можем само да нарамим няколко заклинания и да се надяваме, че те няма да зациклят в най-неподходящия момент. Щях да се чувствам много по-сигурен, ако имах жезъла си или стрелящата пръчка, но това би било все едно да се появя с танк пред вратата на Бианка, въоръжен с картечница и огнехвъргачка, и да заявя, че съм дошъл да се бием.

Трябваше да поддържам тънкия баланс между това, да вляза, подготвен за евентуални проблеми, и това, да вляза с идеята да създавам такива.

Не мислете, че се страхувах. Не вярвах Бианка да иска да си има неприятности със смъртен магьосник. Едва ли би поела риска да вбеси Белия съвет, като се забърка с мен.

От друга страна, аз не бях точно любимецът на Съвета. Те може дори да се направят, че нищо не са видели, ако Бианка реши просто да ме отстрани от играта.

Внимавай, Хари, предупредих се сам. Не се поддавай на параноята. Ако се отпуснеш съвсем, ще си осигуриш малко кътче в Мазето на самотата.

— Как мислиш? — попитах Мистър, след като вече се бях окичил с всичките принадлежности, които исках да нося.

Мистър отиде до вратата и задраска по нея настоятелно.

— Всички ме критикувате. Добре — въздъхнах аз.

Пуснах го да излезе, затворих след него и отпраших с колата към „Кадифения салон“, който се намираше в скъп район край езерото.

Бианка управляваше своя бизнес от луксозна къща, строена в разгара на 20-те бурни години. Носеха се слухове, че била построена от прочутия Ал Капоне за негова любовница.

Имаше желязна ограда и врата с охрана. Завих с „Костенурката“ по алеята, която водеше към нея. В момента, когато спрях, моторът отзад започна да кашля и да трака. Свалих стъклото и погледнах. Нещо изгърмя и по алеята се разнесе черен пушек.

Изтръпнах. Моторът изтрака почти извинително и умря. Чудесно. Сега нямах с какво да се върна. Излязох от „Костенурката“ и застанах замислено до нея.

Пазачът зад вратата беше едър мъж, не особено висок, но напомпан здраво с огромни мускули, които криеше под скъпия си костюм. Огледа ме с поглед на куче, което се кани да нападне, и попита иззад вратата:

— Имате ли уговорена среща?

— Не — отговорих аз. — Но мисля, че Бианка ще пожелае да ме види.

Той не се впечатли.

— Съжалявам. Но Бианка не е вкъщи тази вечер.

Нещата вечно се усложняват. Вдигнах рамене, сключих ръце и се наведох над капака на мотора на „Костенурката“.

— Както кажете. Ще трябва да почакам тук, докато дойде аварийната кола, за да ме изтегли от вашата алея.

Той ме погледна и очите му се свиха до тънки цепки от усилието да мисли. Очевидно мислите му стигнаха до мозъка, там бяха обработени и върнати обратно с инструкцията „Прехвърли отговорността“.

— Ще предам за вас — каза той.

— Чудесно — одобрих това аз. — Няма да съжалявате.

— Името ви? — изръмжа той.

— Хари Дрезден.

Дори и да знаеше името ми, това не му пролича. Погледна към мен и „Костенурката“, отдръпна се навътре, извади мобилен телефон и го залепи до ухото си.

Заслушах се. Това не е много трудно. Днес вече никой не го прави, но можете да изострите сетивата си значително, ако се упражнявате достатъчно дълго.

— Някакъв тип твърди, че Бианка ще иска да разговаря с него — казваше пазачът. — Казва се Хари Дрезден. — Той замълча за момент и единственото, което успях да доловя през бръмченето, беше, че гласът от другата страна е женски. — Аха — каза пазачът и погледна към мен. — Аха — повтори той. — Добре, добре, ще го пусна. Разбира се, госпожо.

Бръкнах през прозореца на „Костенурката“ и извадих бастуна си. Подпрях го на плочките до мен и почуках няколко пъти с него, като че ли проявявам нетърпение.

Пазачът се обърна към мен, наведе се и натисна някакъв бутон. Нещо забръмча и вратата започна да се отваря.

— Заповядайте, господин Дрезден — каза той. — Мога да повикам да изтеглят колата ви, ако искате.

— Супер — казах аз и му дадох номера на сервиза на Майк.

Посъветвах го да каже, че колата е на Хари. Пазачът старателно си записа всичко това в малък бележник, който извади от джоба си. През това време аз го заобиколих и се запътих към къщата, почуквайки с бастуна на всяка крачка.

— Чакайте! — каза той спокойно и самоуверено.

Хора, които говорят така авторитетно, сигурно имат оръжие под ръка. Спрях.

— Оставете бастуна — каза той. — И вдигнете ръцете. Трябва да ви претърся, преди да ви пусна.

Въздъхнах и изпълних нарежданията му. Той започна да ме опипва. Не се извърнах към него, но можех да подуша метала на неговия пистолет. Намери ножа и го взе. Пръстите му се докоснаха до синджирчето на врата ми.

— Какво е това? — попита той.

— Пентаграм — отговорих аз.

— Покажете ми го. Използвайте само едната ръка.

С лявата си ръка бръкнах под ризата и му показах моята сребърна петолъчна звезда, оградена от окръжност, самото съвършенство на геометрията. Той изсумтя и каза:

— Добре. — Претърсването продължи. Намери пластмасовото шише. Извади го от джоба ми, отвори капачката и го помириса. — А това какво е?

— Здравословна кола — казах аз.

— Мирише много гадно — каза той, завъртя обратно капачката и пъхна шишето в джоба ми.

— А бастуна?

— Ще си го получите на излизане — отговори той.

Дявол го взел. Бастунът и ножът бяха единствените физически средства за защита. За всичко друго, което носех, трябваше да разчитам изцяло на магия, а понякога това е доста хазартно. Това беше достатъчно да ме стресне.

Е, Фидо, мъжът от охраната, беше пропуснал някои неща. Най-напред чистата бяла кърпичка в джоба ми. Освен това допусна да вляза с пентаграма на врата. Сигурно е решил, че щом не е кръст или разпятие, не мога да го използвам, за да държа Бианка на разстояние от мен.

Което не беше вярно. Вампирите (и останалите подобни създания) не реагират само на съдържанието на символите, а повече на силите, произлизащи от вярата в тях. Не бих могъл да се опазя от вампир комар с моята вяра във Всемогъщия, защото между нас няма връзка. Но пентаграмът е символ на самата магия и аз много силно вярвам в нея.

И освен това Фидо не съобрази какво представлява спасителната ми отвара. Бианка би трябвало да научи охранителите си да обръщат повече внимание на свръхестествените неща и как точно да ги откриват.

Самата къща беше елегантна и просторна, с високи тавани и подове от тези, които днес вече не се правят. Добре гримирана млада жена с късо подстригана коса ме посрещна в огромния входен салон. Отвърнах подчертано любезно и тя ме въведе в една библиотека, чиито стени бяха отрупани със стари книги в кожена подвързия в цвят, който подхождаше на кожената тапицерия на столовете, наредени около огромната стара маса с извити резбовани крака, разположена в средата на стаята.

Седнах и зачаках. И чаках. И чаках. Мина повече от половин час, преди Бианка да пристигне.

Тя се появи в стаята като свещ, горяща с ярък, студен пламък. Късата й коса имаше пепелявокестеняв оттенък и беше прекалено тъмна, за да хвърля отблясъци, но въпреки това те просветваха в нея. Очите й бяха тъмни, кожата безупречно гладка и елегантно гримирана. Не беше едра, но имаше хубави форми и беше облечена в тъмна дреха с дълбоко деколте. Цепката на полата разкриваше щедро бедрото й. Носеше дълги ръкавици, а тристадоларовите й обувки бяха постижения на изкуството за измъчване на крака. Въобще изглеждаше толкова добре, че не вярвах на очите си.

— Господин Дрезден — поздрави ме тя. — Какво неочаквано удоволствие.

Аз се изправих в момента, в който тя влезе в стаята.

— Мадам Бианка — отговорих аз. — Най-сетне се срещнахме. Хорската мълва пропуска да спомене, че сте толкова красива.

Тя се засмя, отмятайки едва глава, за да покаже бледата си шия.

— Казваха ми, че сте джентълмен. Виждам, че наистина е така. Толкова очарователно старомодно е да бъдеш джентълмен в тази страна.

— Двамата с вас сме от друг свят — казах аз.

Тя се приближи и ми подаде ръка с движение, излъчващо женствена грация. Наведох се над нея, поех я и леко докоснах с устни ръкавицата.

— Наистина ли смятате, че съм красива, господин Дрезден? — попита тя.

— Прекрасна като звезда, мадам.

— Възпитан и галантен — прошепна тя.

Огледа ме от главата до петите, но се въздържа да надникне в очите ми, било защото не искаше неусетно да насочи своята енергия, било да не позволи на мен да я видя. Не бих могъл да кажа защо. Заобиколи масата и спря до един от удобните столове. Всъщност аз също заобиколих масата и издърпах стола, за да може да седне. Тя кръстоса крака, което в тази рокля и с тези обувки подчерта тяхната красота. Примигнах за миг, преди да се върна на мястото си.

— И така, господин Дрезден. Какво ви води в моя скромен дом? Забавления ли търсите? Мога да ви уверя, че ще преживеете неща, които никога не са ви се случвали. — Тя постави ръце на скута си и ми се усмихна.

Отговорих на усмивката и пъхнах ръка в джоба с кърпичката.

— Не, благодаря. Дойдох да поговорим.

Устните й леко се разтвориха в едва чуто „ах“.

— Разбирам. И за какво, ако мога да попитам?

— За Дженифър Стантън. И нейния убиец.

Имах само секунда предупреждение. Очите на Бианка се свиха, а след това се разшириха като на котка пред скок. По-бърза от светкавица, тя се спусна към мен през масата, протегнала ръце към гърлото ми.

Преобърнах се със стола. Въпреки че започнах да се движа преди нея, не можах да избягна ноктите й навреме. Един от тях ме одраска болезнено през гърлото, а тя ме последва на пода с плътни устни, оголени над острите й зъби.

Извадих ръка от джоба и разгънах бялата кърпичка срещу нея, освобождавайки слънчевите лъчи, които бях събрал за моите отвари. Цялата стая заблестя за миг.

Светлината удари Бианка и я отхвърли над масата чак до стената с книги, късайки късове плът, както пясъчна буря къса изгнило месо от труп. Тя изпищя и кожата около устните й се обели като люспите на змия.

Никога досега не бях виждал истински вампир. Щях да имам време по-късно да се замисля над целия ужас от гледката. Докато измъквах талисмана, успях да видя някои подробности. Лицето приличаше на прилеп с ужасно и грозно изражение, твърде едро за останалото тяло. Разтворени лакоми челюсти. Раменете бяха изгърбени и мощни. От кокалестите ръце започваха циповидни крила, опънати между ставите. От разтворената й дреха отпред се подаваха отпуснати черни гърди, в които нямаше нищо женствено. Очите й бяха големи и черни, а кожата й беше покрита с някаква лъскава течност, подобно на вазелин по вътрешна автомобилна гума. Тук-там личаха малки дупки, проядени от слънчевите лъчи, с които я бях ударил.

Тя се съвзе бързо, като изсъска бясно и разпери дългите си ръце, завършвайки с остри нокти.

Стиснах пентаграма в юмрук и го вдигнах, както би направил всеки унищожител на вампири.

— Исусе Христе, госпожо, дойдох само да поговорим.

Вампирът изсъска и тръгна отново към мен със странни, накъсани крачки. Ноктестите й крака бяха все така обути в тристадоларовите обувки.

— Назад — извиках аз и сам направих крачка към нея. Пентаграмът започна да гори със студена и ярка светлина от волята и желанието, което му бях вдъхнал — достатъчно, за да спре чудовището.

Тя изсъска и отвърна лице встрани, прикривайки го с ципестите си ръце от светлината. Направи крачка назад, после още една, докато гърбът й отново опря в книгите на стената.

А сега какво да предприема? Не исках да се опитвам да промуша сърцето й. Но ако укротя волята си, тя ще се нахвърли отново и не бих могъл толкова бързо да произнеса някакво заклинание, преди да ми откъсне главата. А дори и да се измъкна, тя вероятно разполага със смъртоносни лакеи, като пазача при вратата, които с удоволствие ще ме убият, ако видят, че застрашавам тяхната господарка.

— Ти я уби — изръмжа вампирът и гласът беше съвсем същият — страстен и женствен, макар изкривен от ярост и излизащ от тази ужасна уста. Смущаващо. — Ти уби Дженифър. Тя беше моя, магьоснико!

— Виж какво — отговорих аз. — Не съм дошъл за това. А и полицията знае, че съм тук. Спести си неприятностите. Седни да поговорим, след което ще се разделим мирно и тихо. Бианка, да не би да мислиш, че ако бях убил Дженифър и Томи, щях да дойда тук?

— Да не очакваш, че ще повярвам, че не си ти? Няма да излезеш жив от тук.

Бях ядосан и малко уплашен. Дори вампирът ме имаше за лошото момче.

— Какво да направя, за да те убедя, че не съм аз?

Тъмните й бездънни очи се вторачиха в мен през пламтящия огън на вярата ми. Усещах силата, която се опитваше да достигне до мен, отблъсквана от силата на моята собствена воля. Вампирът изръмжа:

— Свали този амулет!

— И като го сваля, ти ще се нахвърлиш отново върху гърлото ми?

— Ако не го свалиш, със сигурност ще го направя.

Странна логика. Опитах се да проумея положението от нейната гледна точка. Тя беше уплашена още щом се появих. Накара да ме претърсят и да ми отнемат, доколкото могат, оръжията. Ако наистина беше убедена, че аз съм убил Дженифър Стантън, защо самото споменаване на името й я изпълни така внезапно с ярост? Имах чувството, че нещата не стоят точно така, както изглеждаха.

— Ако сваля това нещо — отговорих аз, — искам думата ти, че ще останеш на мястото си и ще говориш с мен. Кълна се в огъня и вятъра, че нямам нищо общо с нейната смърт.

Тя изръмжа към мен, закривайки очите си от светлината с ноктите на ръката си.

— Защо да ти вярвам?

— А аз защо да вярвам на теб? — опънах се аз.

Устните оголиха жълтите й зъби.

— Ако ти не приемеш моята дума, аз как да повярвам на твоята, магьоснико?

— Значи все пак ми я даваш?

Тя се напрегна и въпреки че гласът й бе изпълнен със злоба и ярост, без да губи от предишното си сладострастие, стори ми се, че долових в него звън на истина.

— Обещавам. Свали талисмана и ще говорим.

Време за още един пресметнат риск. Хвърлих талисмана на масата и светлината му избледня, оставяйки стаята отново само на електрическите крушки.

Вампирът бавно смъкна ръце и примигна с големите си очи към мен и към талисмана на масата. Извади дълъг розов език и облиза нервно челюстите си. Разбрах, че е изненадан, че съм го направил.

Сърцето ми биеше лудо, но аз изтиках назад страха си. Вампирите са като демоните, като вълците, като акулите. Не можете да ги оставите да си мислят, че сте потенциална храна за тях, и едновременно с това да очаквате респект. Истинският вид на вампира беше малко гротесков — и не беше в никакъв случай по-страшен от други същества, които съм виждал. Някои демони са много по-ужасни и могат да ви пръснат мозъка само като ги погледнете. Наблюдавах я спокойно.

— Е, хайде — казах аз. — Колкото по-дълго мълчим и се гледаме, толкова по-дълго време и убиецът на Дженифър ще се разхожда на свобода.

Вампирът ме погледна още веднъж, след което потрепери и се уви с ципестите си крила. Черната слуз се превърна в ивици бледа, съвършена кожа, която покри постепенно тъмната вампирска кожа. Увисналите черни гърди възвърнаха своята съвършена розова форма.

Миг след това пред мен застана Бианка, оправяйки скромно роклята си, кръстосала пред себе си ръце, като че ли й беше студено. Гърбът й беше изправен, а очите все още гневни. Но не беше по-малко красива, отколкото преди минути, нито една черта или форма не бяха променени. За мен обаче великолепието беше разрушено. Тя още имаше същите тъмни, бездънни и чужди очи. Но аз винаги щях да запомня истинския й вид, който се криеше под тази човешка маска.

Станах и оправих стола. След това заобиколих масата, застанах с гръб към нея и й поднесох стола да седне, точно както бях направил при появяването й в стаята.

Тя ме погледна продължително и лицето й смени няколко изражения. Беше видимо разочарована, че не обръщам никакво внимание на външния й вид, и това си личеше. След това се изправи гордо и се разположи грациозно и царствено на стола, въпреки че цялата трепереше от ярост. Правилата на Стария свят за възпитание и гостоприемство важаха все още — но докога ли?

Върнах се при стола си, взех бялата кърпичка и се заиграх с нея. Бианка гневно я погледна и облиза отново устни с език, който вече изглеждаше човешки.

— Така. А сега ми разкажи за Дженифър и Томи Том — започнах аз.

Тя поклати глава с насмешка.

— Мога да ти кажа това, което съобщих и на полицията. Не знам кой би могъл да ги убие.

— Хайде, Бианка. Ние нямаме какво да крием. Не принадлежим към света на смъртните.

Повдигна гневно вежди.

— Ти си единственият в този град, който притежава необходимите познания да произнесе подобно заклинание. Ако не си ти, нямам идея кой друг може да бъде.

— Нямаш ли неприятели? Някой, който би искал да упражни натиск върху теб?

Устните й се разтеглиха горчиво в нещо като усмивка.

— Естествено. Но никой от тях не би успял да направи това, което се случи с Томи и Джени. — Тя почука с нокти по масата, оставяйки леки следи в дървото. — Не бих оставила толкова опасни врагове да се въртят наоколо. Поне не задълго.

Облегнах се намръщено назад в стола и положих максималните усилия, на които съм способен, да не издам колко съм уплашен.

— Какво знаеш за Томи Том?

Тя потръпна с раменете си, чисти като порцелан и почти толкова крехки.

— Ти може би смяташ, че той просто е телохранител на Джони Марконе, господин Дрезден. Но вътре в себе си Томи беше много нежен и внимателен човек. Държеше се много добре с дамите. Отнасяше се към тях като с истински личности. — Тя се огледа наоколо, без да вдига погледа си. — Като с човешки същества. Не бих приела за клиент някого, който не е джентълмен, но Томи беше по-добър от повечето. Срещнах го за първи път преди години на съвсем друго място. Винаги се стараех да му осигуря някого да се погрижи за него, когато имаше нужда от компания.

— Ти ли изпрати при него Дженифър онази нощ?

Тя кимна с каменно изражение. Ноктите й потропаха по масата, оставяйки нови следи по дървото.

— Той срещаше ли се редовно с някоя друга жена? Някоя, с която е разговарял и пред която е споделял неща от своя живот?

Бианка поклати глава.

— Не — каза тя. Но след това се намръщи.

Аз я наблюдавах, играейки си небрежно с кърпичката. Очите й се стрелнаха към нея, а след това се спряха на моите.

Дори не трепнах. Посрещнах бездънния й поглед и изкривих устни в усмивка, за да покажа, че мога да извадя от ръкава още някой фокус, ако тя реши отново да ме нападне. Видях гнева и яростта й в един момент, когато успях да надникна вътре, открих и причината за тях. Тя беше бясна, че съм видял истинския й образ, ужасена и потресена, че съм успял да смъкна маската и да открия съществото, скрито под нея. И се страхуваше, че със силите, с които разполагам, мога завинаги да я лиша от прикритие.

Повече от всичко на този свят Бианка държеше да е красива. А тази вечер бях разбил илюзиите й. Бях разтърсил малкия й позлатен свят. Със сигурност нямаше да ми го прости никога.

Потрепери и отклони поглед встрани, бясна и уплашена да не би да проникна по-дълбоко в нея — или тя в мен.

— Ако не беше дадената дума, Дрезден — прошепна тя, — бих те убила на мига.

— Това би било много злощастно — отговорих аз твърдо. — Би трябвало да знаеш рисковете от предсмъртното проклятие на магьосник. Ти също имаш какво да губиш, Бианка. И дори да успееш да ме отстраниш, кълна се в прелестното ти задниче, че ще те завлека в ада заедно с мен.

Тя се стегна за миг, обърна глава настрани и отпусна ръка. Беше мълчалив знак, че се предава. Движението й не беше достатъчно бързо и успях да забележа, че по бузата й се търколи една сълза.

Разплаках вампир. Страхотно. Почувствах се истински супергерой. Хари Дрезден — разбивач на сърцата на чудовищата.

— Може би има някой, който знае повече — каза тя. Прекрасният й глас звучеше безжизнено. — Има една жена, която работеше за мен. Линда Рандал. Те двете с Дженифър ходеха заедно, когато някой клиент изявеше подобно желание. Бяха много близки.

— Къде е тя сега? — попитах аз.

— Работи някъде като шофьор. При богато семейство, което се нуждае от прислуга, която може нещо повече от това да мие прозорци. Тя не беше точно от типа жени, които аз наемам. Мисля, че Дженифър имаше телефонния й номер. Ще помоля някой да го намери, господин Дрезден. — Тя произнесе моето име, като че ли в него имаше горчива отрова, която се опитва да изплюе.

— Благодаря. Много любезно от твоя страна.

Стараех се да говоря възпитано и неутрално. Доброто възпитание и малко блъфиране бяха единствената ми защита от нейните нокти.

Тя остана спокойна, очевидно трудно сдържайки очевидните си емоции, когато отново ме погледна. Погледът й се задържа на гърлото ми, застина, после очите й се разшириха. Изражението на лицето й остана абсолютно, нечовешки неподвижно.

Напрегнах се. Не просто се напрегнах, а се стегнах като стоманена пружина. Изчерпах запасите си от капани и инструменти. Ако решеше да ме нападне, нямаше с какво да се защитя. Оставаше, разбира се, еликсира, но едва ли щях да успея да го изпия преди да ме разкъса на части. За да не се разтреперя, стиснах здраво креслото. Не показвай страх. Не бягай. Само да побегнех, и тя инстинктивно щеше да се хвърли след мен…

— Тече ви кръв, господин Дрезден — прошепна тя.

Много бавно вдигнах ръка към гърлото си — към мястото, където ме одраска с нокти. На края на пръстите ми остана кръв.

Бианка не спускаше поглед от мен. Езикът й отново облиза устните.

— Скрийте я — прошепна тя и от устата й се изтръгна странен, мяукащ звук. — Прикрийте я, Дрезден!

Взех кърпата от масата и я притиснах до гърлото си. Бианка бавно замижа и се отвърна настрани. Не се изправи.

— Вървете си — каза тя. — Вървете. Сега ще дойде Пола. След малко ще я изпратя на портала с телефона.

Станах и тръгнах към вратата, но само след няколко крачки спрях и се огледах. Знаех какво се крие под тази великолепна маска, но не можах да се сдържа и още веднъж погледнах към нея. Лицето й се изкриви от желание.

— Вървете си! — изхлипа Бианка с глас, изпълнен с ярост, глад и още някакво, неведомо за мен чувство. — Вървете и не си мислете, че ще забравя тази вечер. Не се надявайте, че ще ви оставя просто така.

Вратата се отвори и в библиотеката влезе младата жена с прави коси, която ме посрещна на входа. Тя ме подмина, плъзгайки поглед по мен, и се отпусна на колене до Бианка. Реших, че именно това е Пола.

Пола измърмори нещо толкова тихо, че не успях да го чуя, и внимателно отметна косите на Бианка от лицето й. После запретна ръкава на блузката си над лакътя и долепи китката си до Бианкините устни.

Добре видях онова, което се случи след това. За миг езикът на Бианка се показа — дълъг, розов, лепкав — и остави по ръката на Пола ивица блестяща слуз. От това докосване Пола трепна и дишането й се учести. През плата на блузката се видя как зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя бавно отметна главата си назад, а очите й заблестяха като на наркоман, който току-що е поел дозата си.

Кучешките зъби на Бианка видимо се удължиха и се впиха в бледата, нежна кожа на Пола. Проблесна кръв. Езикът на Бианка затрепка бързо-бързо, облизвайки кръвта веднага щом се появеше. Тъмните й очи се присвиха, оставайки далечни и безучастни. Пола стенеше и ахкаше от наслада; по тялото й преминаваха тръпки.

Прилоша ми и крачка по крачка отстъпих към вратата, без да се реша да им обърна гръб. Пола бавно се плъзна на пода. Съзнанието явно я напускаше, но тя продължаваше да изпитва наслада. Бианка се плъзна след нея. В облика й вече нямаше нищо женствено, само животински глад и нищо друго. А може би само аз виждах под маската на плътта приличащата на труп твар, жадно лочеща кръвта на Пола.

Припряно се измъкнах оттам и хлопнах вратата след себе си. Сърцето ми биеше твърде бързо. Може би сцената с Пола би ме възбудила, ако не бях видял какво се крие зад маската на Бианка. Вместо това ми се повдигаше от страх и отвращение. Жената се отдаваше на тази твар с такава охота, с каквато някоя друга би се отдавала на любовника си.

Слюнката, подсказа онази част от мен, която отчаяно се опитваше да намери поне нещо разумно и логично във всичко това. Сигурно слюнката действа като наркотик; може би дори предизвиква зависимост. Това обясняваше поведението на Пола, желанието й да получи още. Само че не съм сигурен дали Пола щеше да се отдава толкова охотно, ако знаеше истинския облик на Бианка.

Сега разбирах защо Белия Съвет е така настроен срещу вампирите. Ако те могат да придобият такава власт над смъртните, какво ще стане, ако докопат със зъбите си някой чародей? Ами ако могат да привият зависимост в чародей толкова силно, както Бианка в онова момиче, което току-що видях? Не, не може да бъде!

Но ако не може, защо тогава Съветът е толкова настоятелен по тази тема?

„Не се надявайте, че ще ви оставя просто така“ — каза тя.

Крачейки по тъмната пътека към портите, се усещах дяволски неуютно.

Охранителят ме чакаше до вратата. Без да каже и дума, ми върна ножа и бастуна. От другата страна на портите аварийната машина закачаше на буксир моя Бръмбар. Държейки се с една ръка за студеното желязо на вратата, а с другата притискайки към гърлото окървавената си кърпа, гледах как работи Джордж. Той ме позна, махна ми с ръка и се усмихна, проблясвайки с белите си зъби на фона на тъмното лице. Кимнах в отговор. Не бях в състояние да отвърна с усмивка.

След няколко минути в джоба на охранителя зазвъня мобилен телефон. Пазачът отстъпи няколко крачки, измърмори нещо утвърдително, извади от джоба си тефтерче и записа нещо. После прибра телефона и се приближи с бележка в ръка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Телефонният номер, който сте искали. И съобщение.

Погледнах към бележката, но не я прочетох.

— Мислех, че Бианка ще изпрати Пола.

Той не отвърна, но стисна зъби и забелязах как против волята си погледна към къщата, където остана неговата господарка, и преглътна трескаво. Пола не излизаше от къщата и охранителят се страхуваше.

Взех бележката и я погледнах. Струваше ми големи усилия да не се разтреперя.

На бележката имаше написан телефонен номер. И една-единствена кратка фраза. Само две думи: „Ще съжаляваш.“

Сгънах хартията на две и я прибрах в джоба на якето си. Още един враг. Страхотно. Поне едно беше хубаво: докато ръцете ми оставаха в джобовете, пазачът не можеше да види как треперят. Може би все пак трябваше да послушам Мърфи. Може би си струваше да си остана вкъщи и да се позанимавам със старата, добра, къде-къде по-безопасна забранена черна магия.