Буреносен фронт

Глава 27

Дойдох на себе си на някакво хладно и тъмно място, с ужасни болки и почти задушен. Дъждът валеше върху лицето ми и това беше най-приятното нещо, което някога съм изпитвал. Видях лицето на Морган надвесено над моето и разбрах, че той ми прави изкуствено дишане.

Пфу.

Давих се и кашлях, но успях да седна и да си поема с усилие въздух. Морган ме наблюдава известно време, след което се начумери и се отдръпна, оглеждайки се наоколо.

Успях да си поема достатъчно дъх и казах тихо:

— Ти ме спаси.

Той се намръщи.

— Да.

— Но защо?

Погледна ме отново, след това се протегна за меча си и го прибра в ножницата, висяща на колана му.

— Защото видях какво става тук. Ти рискува живота си, за да спреш Виктор Сянката. Без да нарушаваш закона. Ти не си убиецът.

Изкашлях се отново и казах:

— Това не означава, че трябваше да ме спасиш.

Той се обърна и примигна изненадано срещу мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеше да ме оставиш да умра.

Суровото му изражение не се промени, но той каза:

— Ти не си виновен. И принадлежиш към Белия съвет. — Устата му се изкриви, като че думите бяха резенчета лимони. — Формално погледнато, аз трябва да те пазя. Това е мой дълг.

— Аз не съм убиецът — казах аз.

— Не.

— Значи — изхърках аз, — съм бил прав. А това означава, че ти…

Морган се намръщи.

— Аз все така съм готов да изпълня Проклятието, ако прекрачиш границата, Дрезден. Не си мисли, че си се отървал, поне от мен.

— Така. Доколкото си спомням, като Пазител си длъжен да докладваш в понеделник на Съвета точно какво се е случило. Само истината и цялата истина.

— Да — изръмжа той. — Възможно е да отменят Проклятието.

Започнах тихо да се смея.

— Все още не си победил, Дрезден. Има достатъчно членове на Съвета, които знаят, че ти си контактувал със силите на мрака. Ние поне няма да намалим бдителността си. Ще продължим да те наблюдаваме денем и нощем и ще докажем, че представляваш опасност, която трябва да бъде обезвредена.

Продължих да се смея, дори се претърколих на една страна.

Морган повдигна вежди и просто ме изгледа.

— Добре ли си?

— Дай ми едно кило листерин29 — задавих се аз — и ще бъда наред.

Морган само ме погледна и се изсмя. Повдигна очи и избоботи нещо за полицията, която щяла да пристигне всеки момент и да доведе медицинска помощ. След това се обърна и закрачи към гората, мърморейки нещо през цялото време.

Полицаите пристигнаха навреме, за да заловят семейство Бекитс и да ги арестуват, ако не за друго, то поне защото бяха голи. По-късно добавиха обвинението, че са замесени в производството и разпространението на Трето око. За тяхно щастие, те попаднаха под юрисдикцията на правосъдната система на Мичиган. Ако бяха в Чикаго, никога нямаше да излязат живи от затвора. Това нямаше да е добре за бизнеса на Джони Марконе.

След моето посещение „Варсити“ изгоря при мистериозен пожар. Марконе нямаше никакви проблеми да си получи застраховката, въпреки странните слухове, които плъзнаха из града. По улиците се говореше, че е наел Хари Дрезден да обезглави бандата на Трето око. Това беше слух, чийто източник никога не можа да се установи. Не се налагаше да го опровергавам. Доста ниска цена, за да не се тревожа, че някой може да ми взриви колата.

Бях прикован на легло в болницата, така че не можах да присъствам на Белия съвет, но се оказа, че са решили да отменят Проклятието на Дамокъл (винаги съм мислил, че това е доста претенциозно название), надвиснало над мен, заради „смели действия над и отвъд дълга“. Не вярвам Морган да ми е простил, че съм се оказал сред добрите. Наложило се е да преглътне доста неща пред Съвета, движен от чувството си за дълг и чест. Нашите отношения не пострадаха от това. Човекът беше честен, трябва да му призная поне това.

По дяволите, от сега нататък няма да ми се налага да се оглеждам непрекъснато, всеки път когато произнеса някакво заклинание, дали няма да изникне отнякъде. Поне се надявам да е така.

Мърфи беше в критично състояние в продължение на четири дни, но успя да прескочи трапа. Беше настанена в съседна стая, малко по-надолу по коридора. Изпратих й цветя, придружени от оцелялата халка от нейните белезници. В бележката, с която придружих букета, помолих да не пита как е скъсана веригата, свързваща двете халки. Едва ли щеше да повярва, че някой я е срязал с магически меч. Цветята поне послужиха за нещо. Веднага щом можа да се надигне от леглото, тя закуцука по коридора до моята стая, хвърли ми ги в лицето и си отиде, без да каже нито дума.

После призна, че не помни какво се е случило в моя офис, и това вероятно е така. Във всеки случай поиска да бъде отменена заповедта за моето задържане и когато се върна на работа, след няколко седмици ми се обади за съвет по някакъв въпрос. И ми изпрати тлъст чек за разходите по разследването на убийствата. Смятам, че отново сме приятели, поне в професионален план. Но вече не си разменяме шеги. Някои рани трудно зарастват.

Полицията откри огромни количества Трето око в склада сред останките от къщата край езерото и стана ясно, че Виктор Селс е стоял в дъното на всичко. Моника Селс и децата й изчезнаха под закрила като защитени свидетели. Надявам се, че така ще имат по-добър живот. Защото можеше да стане още по-лошо.

Боб се върна вкъщи, почти в рамките на двайсет и четирите часа. Не обърнах внимание на слуховете за особено лудо парти в Чикагския университет, което се е разиграло от събота чак до неделя вечер, а и Боб не спомена нищо за подобно събитие.

Статията, озаглавена „Среща с демона“, обра всички точки в „Аркейн“, когато излезе следващия понеделник, и Сюзан дойде да ме посети в болницата с един брой и да си поговорим за него. Стори й се много забавно, че гипсовата превръзка ме държи обездвижен, докато докторите повярват, че всички фрактури са зараснали (не знам защо, но рентгенът непрекъснато се разваляше, когато се опитваха да ме изследват с него). Даже съжаляваше, че не съм достатъчно подвижен. Възползвах се от това, да си определя среща с нея, и тя доста охотно се съгласи.

Този път никакви демони не ни попречиха. Освен това нямах нужда нито от любовните отвари, нито от съветите на Боб.

Върнах на Мак неговия транс ам и получих своята синя „Костенурка“. Двете коли не са напълно равностойни, но все пак „Костенурката“ продължава да върви. Почти винаги.

Погрижих се да изпратя пица на Тут-тут и неговите приятелчета — отначало всяка вечер през първата седмица, след това по веднъж седмично. Сигурен съм, че момчетата от „Пица Експрес“ са ме помислили за откачен, защото им поръчах да оставят пицата край пътя. Тяхна си работа. Аз държа на обещанията си.

Мистър се оказа малко пренебрегнат от това, но да забелязва подобни пропуски е под достойнството му.

А аз? Какво получих от всичко това? Не ми е много ясно. Отървах се от нещо, което ме преследваше отдавна. Е, не съм съвсем сигурен от какво точно. Не знам кой точно беше убеден, че аз съм самият Антихрист, който чака нещо да стане — консерваторите от Белия съвет, хора като Морган или дори аз самият. За тях поне въпросът е оставен настрана. Но аз не съм съвсем сигурен. Силата е налице. Изкушението също. Може би така трябва да бъде.

Ще го преживея някак си.

Светът става все по-откачен. И по-мрачен с всеки изминал ден. Всичко се развива все по-бързо и по-бързо, и все по-неправилно. Ястребите и техните укротители. Центърът вече не издържа.

В своя си ъгъл обаче аз се опитвам да въведа ред. Не искам да живея в джунглата на Виктор, която накрая го погълна. Не искам да живея в свят, управляван от силните. Бих предпочел малко по-спокойно място. Където троловете си стоят под мостовете и където елфите не връхлитат, за да отвличат деца от люлките им. Където вампирите уважават правилата, а феите пазят добро поведение.

Името ми е Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Можете да ме повикате на свой риск. Когато стане нещо странно, когато нещо угаси светлините посред нощ, когато няма кой да ви помогне, можете да ми позвъните.

Номерът ми е в указателя.