Буреносен фронт

Глава 21

Кухнята на Моника Селс изобилстваше от ярки цветове. Тя явно колекционираше картинки на крави от анимационни филми, които висяха по стените и шкафовете — симпатични, но все така по кравешки лениви. По вратата на хладилника бяха закрепени рисунки с пастел и различни бележки от училище със сведения за успеха и поведението, а на перваза на прозореца бяха наредени разноцветни бутилки. Отвън долитаха звуците на вятърен чан, разлюлян от все по-усилващия се студен вятър. Стенният часовник във формата на голяма усмихната крава полюшваше опашка в ритъм с тиктакането си.

Моника седна до кухненската маса. Изпъна крака под нея и напрежението й малко поспадна. Усещах, че кухнята е нейното убежище, в което се оттегляше, когато е разстроена. Беше поддържана с любов и светеше от чистота.

Оставих я да се успокои известно време, което не продължи дълго. Чувствах как напрежението във въздуха расте и как в далечината бурята набираше сили. Не можех да си позволя да подходя предпазливо. Тъкмо щях да отворя уста и да започна, когато тя първа проговори:

— Задавайте ми въпроси, а аз ще ви отговарям. Сама не знам от къде да започна.

Не погледна към мен. Погледът й не се спираше върху нищо.

— Добре — казах аз и се опрях на кухненския плот. — Познавахте Дженифър Стантън, нали? Роднини ли сте?

Изражението й не се промени.

— И двете имаме очите на майка ни — потвърди тя. — Малката ми сестричка винаги беше бунтарка. Избяга, за да стане актриса, но вместо това стана проститутка. По някакъв начин това й харесваше. Много пъти съм я молила да се откаже, но тя не искаше. Дори не знам дали знаеше как.

— Потърсиха ли ви вече от полицията?

— Не. Но са разговаряли с родителите ми в Сейнт Луис. Вероятно все още не са разбрали, че живея тук. Сигурна съм, че скоро ще го открият.

Аз се намръщих.

— Защо не се обърнахте към тях? Защо вместо това потърсихте мен?

Тя ме погледна.

— Полицията не можеше да ми помогне, господин Дрезден. Смятате ли, че щяха да ми повярват? Ако отида при тях и им наприказвам разни истории за заклинания и ритуали, те ще ме помислят за луда. — Лицето й се изкриви в гримаса. — И може би ще са прави. Понякога се чудя дали не съм откачила.

— И затова ме потърсихте — казах аз. — Но защо просто не ми казахте истината?

— Как бих могла? — попита тя. — Как бих могла да вляза в офиса на човек, когото не познавам, и да му кажа…

Тя преглътна и през свитите й клепачи се отрониха още сълзи.

— Какво да ми кажете, Моника? — попитах аз, стараейки се гласът ми да звучи меко. — Кой уби сестра ви?

Вятърният чан дрънчеше навън. Усмихнатата крава продължи да тиктака. Моника Селс пое дълбоко дъх и затвори очи. Виждах я как събира разкъсаните нишки на куража си и се опитва да ги върже колкото може по-Здраво. Вече знаех отговорите, но исках да ги чуя от нея. Опитвах се да си кажа, че за нея ще е добре да се изправи лице в лице с фактите, просто да ги произнесе на глас. Не бях съвсем сигурен, че го мисля — както казах, не ме бива много да лъжа.

Моника стисна ръце в юмруци и каза:

— Господи, помогни ми! Господи, помогни ми! Беше съпругът ми, господин Дрезден. Виктор.

Очаквах да избухне в сълзи, но тя се стегна все едно очакваше някой да започне да я удря.

— Точно затова ме помолихте да го намеря — чух аз собствения си глас. — Затова ме пратихте при къщата край езерото. Вие сте знаели, че той е там. Знаели сте, че ако отида там, той ще ме види.

Говорех спокойно, не много ядосано, но думите ми удряха Моника Селс като тежки чукове. Тя трепваше след всяка една от тях.

— Налагаше се — изстена тя. — Бога ми, господин Дрезден. Не можете да си представите какво беше. И ставаше все по-лошо. В началото той не беше лош човек, но ставаше все по-ужасен и аз се уплаших.

— За децата? — попитах аз.

Тя кимна и подпря челото си на коленете. След което думите й се отприщиха, отначало по-бавно, но постепенно все по-бързо, сякаш не можеше повече да удържа огромната им тежест в себе си. Аз слушах. Дължах й го заради това, че бях потъпкал чувствата й и я бях принудил да говори.

— Той не беше лош човек, господин Дрезден. Работеше много. Заради нас — искаше да ни осигури по-добър живот. Допускам, че беше така, защото родителите ми бяха много богати. Искаше да ми даде толкова, колкото и те, но не успяваше. Това го дразнеше и той се ядосваше. Понякога го караше да излезе от кожата си. Но невинаги. Понякога беше много мил. Надявах се, че децата ще му помогнат да се овладее. Били беше около четиригодишен, когато Виктор откри магията. Нямам представа точно как. Но постепенно стана напълно завладян от нея. Започна да купува книга след книга. И разни странни предмети. Сложи ключалка на вратата на тавана и след вечеря започна да се усамотява там. Понякога нощем чувах разни неща. Гласове. Или други звуци… — Тя потрепери. — Ставаше все по-лош. Ядосваше се и започнаха да се случват странни неща. Дреболии. Един ъгъл на пердето се запалваше. Или разни неща падаха от стените и се разбиваха. — Тя погледна разстроено към смешната клатеща се крава, сякаш да се увери, че е все още там. — Крещеше ни без причина. Или внезапно избухваше в смях. Той… виждаше разни неща. Които аз не можех. Имах усещането, че полудява.

— Но никога не се изправихте срещу него — казах аз кротко.

Тя поклати глава.

— Моля се Бог да ми прости. Трябваше да му се опълча. Но бях свикнала да се владея, господин Дрезден. Да не вдигам шум. — После пое дълбоко въздух и продължи: — И тогава, една нощ той ме събуди и ме накара да изпия нещо. Каза, че щяло да ми помогне да го видя и да го разбера. Че ако го изпия, ще започна да виждам нещата като него. Настояваше да го разбера, защото съм негова съпруга.

Този път тя започна да плаче и сълзите се стичаха кротко по бузите до крайчеца на устните.

Изведнъж нещо в мен прищрака и усетих, че си дойде на мястото.

— Третото око? — казах аз.

Тя кимна.

— И тогава… започнах да виждам, господин Дрезден. Видях него.

Лицето й се сгърчи и си помислих, че ще повърне. Можех да я разбера. Да ти предложат изведнъж Трето око, без да знаеш какво представлява и какво ще ти се случи, да видиш собствения си мъж, който е създал децата ти, и да прозреш какъв е той в действителност — обзет от жажда за власт и от алчност — трябва да е било истински ад. Това щеше да остане в нея завинаги. Никога споменът нямаше да избледнее и никога нямаше да намери утеха и спокойствие зад преградата на времето, издигната между нея и образа на съпруга й като чудовище.

Тя продължи забързано и тихо:

— Исках още. Дори когато приключи ефектът, колкото и да беше ужасяващ, исках още. Опитвах се да не го покажа, но той разбра. Той погледна в очите ми и разбра, господин Дрезден. Както и вие сега. Избухна в смях, като че ли току-що е спечелил от лотарията. Толкова беше щастлив, че ме целуна. А на мен ми призляваше. Започна да произвежда все по-големи количества от наркотика. Но никога не му стигаше. Това го вбесяваше до безумие. И тогава проумя, че когато е гневен, може да прави повече. Това му послужи за извинение. Нарочно беснееше, но все не му стигаше. — Тя преглътна. — И тогава, тогава…

Спомних си за ужасения разносвач на пица и за коментарите на елфа за „спортуването“ на хората.

— Тогава разбра, че може да овладее емоциите и на други хора — казах аз. — И да ги използва да придават допълнителна сила на магиите му.

Тя кимна и още повече се сви.

— Най-напред бях само аз. Това ме плашеше, а след това бях напълно изтощена. Разбра, че похотта подсилва това, което прави. И започна да се оглежда наоколо. За подкрепа. Наричаше ги инвеститори. — Тя ме погледна с умоляващи очи. — Моля ви, господин Дрезден. Трябва да разберете. Той не беше лош през цялото време. Имаше моменти, когато ставаше като преди. Мислех си даже, че ще се върне обратно при нас.

Опитах се да я погледна със съчувствие. Но не бях сигурен дали изпитвам друго, освен гняв, че някой, който и да е той, може да се отнася по подобен начин със семейството си — или дори с когото и да било. Чувствата ми вероятно са били изписани на лицето, защото Моника бързо отвърна поглед и се сви от страх. Говореше забързано, сякаш искаше да уталожи гнева ми — гласът на жена, която неведнъж се е опитвала да укроти нечий гняв с думи на отчаяние.

— Тогава откри семейство Бекитс. Те имаха пари. И той ги убеди, че ще им помогне да си отмъстят на Джони Марконе за убийството на дъщеря им. Те му повярваха и му дадоха толкова пари, колкото му трябваха.

Замислих се за двамата Бекитс с техните източени, хищни лица и мъртвия поглед на госпожа Бекитс.

— Започнаха ритуалите и церемониите. Той казваше, че има нужда от нашата похот. — Очите й непрекъснато шареха и лицето й започна да придобива все по-нездрав вид. — Не беше чак толкова лошо. Той затваряше кръга и тогава нищо друго нямаше значение. Само плътта. Отпусках се напълно. Беше почти като бягство. — Тя потърка с ръка коляното си, сякаш искаше да изтрие нещо гадно. — Но това не беше достатъчно. Тогава започна да споменава Дженифър. Той знаеше с какво се занимава тя. И че вероятно познава подходящи хора. Като нея и като Линда. Линда го запозна с човека на Марконе. Не знам как се казваше, но Виктор му обеща нещо, с което го привлече в нашия кръг. Не се налагаше да участвам винаги. Или аз, или Дженифър оставахме при децата. Виктор правеше дрогата. Започнахме да печелим пари. За известно време нещата вървяха добре. Поне докато не се замислях прекалено. — Моника пое дълбоко въздух. — Тогава Виктор започна да става все по-мрачен. Призоваваше демони. Виждах ги. Той казваше, че му трябва повече сила. Жадуваше за нея. Беше ужасно, все едно гледаш изгладнял хищник. Тогава забелязах, че започва… започва да гледа към децата. Това ме ужаси. Начинът, по който ги гледаше, ми беше познат… — Тя се сви на кълбо и се наведе към пода със стенания. Разрида се, без да може да се овладее. — Боже, моите дечица, миличките ми!

Искаше ми се да се смиля над нея. Да подържа ръката й, да я прегърна през рамото и да я уверя, че всичко ще бъде наред. Но вече я познавах достатъчно. Бях надникнал в душата й. Това щеше да я накара да крещи. За бога, Хари, си казах аз, престани да измъчваш бедната жена.

Разрових се по шкафовете, докато открия чаша. Източих студена вода от чешмата, напълних чашата, наведох се и я оставих пред нея. Тя се изправи в стола си и пое чашата с треперещи ръце. Отпи една глътка и няколко капки се разляха по шията й.

— Съжалявам — казах аз. Това беше единственото, което можех да направя.

По нищо не пролича дали ме е чула. Изпи чашата до дъно и продължи отново, стремейки се отчаяно да свърши и да се освободи от вкуса на думите в устата й.

— Исках да го напусна. Знаех, че ще побеснее, но не можех да оставя децата в близост до него. Опитах се да говоря с Джени на тази тема. И тя пое всичко в свои ръце. Малката ми сестричка се опитваше да ме защити. Отишла при Виктор и му казала, че ако не ме пусне да си тръгна, ще отиде в полицията и при Джони Марконе. Щяла да му разкаже всичко. И той… той…

— Той я уби — казах аз.

По дяволите, Виктор не е имал нужда от косъм от Дженифър Стантън, за да постигне това. Всякакви телесни течности биха свършили същата работа. При сладострастните церемонии, които е организирал, не е имало никакви проблеми да си вземе каквото му трябва от бедната Дженифър Стантън. Може да я е накарал дори да му достави нещо и от Томи Том. Или просто Дженифър и Томи са били толкова близки, докато са правели любов, че заклинанието срещу единия е убило и двамата.

— Той я уби — повтори Моника. Сви рамене от внезапно обзелата я слабост. — Тогава се обърнах към вас. Бях сигурна, че вие ще можете да видите тези неща, преди да убие още някого. А ето че и Линда е мъртва. Сега е ваш ред, господин Дрезден. Не можете да го спрете. Никой не може.

— Моника — казах аз.

Тя поклати глава и се сви на жалко, нещастно кълбо.

— Тръгвайте си — каза тя. — За бога, вървете си, господин Дрезден. Не искам да гледам как убива и вас.

Сърцето ми стана студено като бучка лед. Ужасно исках да й кажа, че всичко ще е наред. Исках да спра сълзите й и да я убедя, че на този свят все още има радост, че има светлина и щастие. Но тя едва ли щеше да ме чуе. Там, където беше попаднала, имаше само безкраен и безнадежден мрак, изпълнен със страх, мъка и поражение.

Направих единственото, което можех. Оттеглих се тихо и я оставих на сълзите й. Може би щяха да й помогнат да се съвземе.

На мен обаче ми звучаха като парчета стъкло, падащи от счупен прозорец.

Докато се движех към входната врата, с крайчеца на окото си забелязах някакво движение вляво от мен. Като безмълвно привидение Джени Селс стоеше в коридора. Гледаше ме с огромните си очи, зеленикави като на майка й и като на покойната й леля, чието име носеше. Спрях и се обърнах към нея, без да знам защо.

— Вие сте магьосникът — каза тя съвсем спокойно. — Хари Дрезден. Виждала съм снимката ви във вестника. „Аркейн“.

Кимнах.

Тя проучи внимателно лицето ми.

— Ще помогнете ли на мама?

Въпросът беше много прост. Но как да обясниш на едно дете, че нещата не са прости и за някои от тях няма прост отговор, дори никакъв?

Погледнах за миг във всезнаещите й очи и бързо отклоних погледа си. Не исках тя да разбере що за човек съм аз и какви неща съм вършил. Нямаше нужда от това.

— Ще направя всичко възможно, за да помогна на майка ти.

Тя кимна.

— Обещавате ли?

Обещах й.

Тя се замисли за момент, докато ме проучваше. След това каза:

— Татко не беше от лошите хора, господин Дрезден. Но вече не знам какъв е. — Лицето й беше тъжно, с мило изражение. — Ще го убиете ли?

Още един прост въпрос.

— Не ми се иска — отговорих аз. — Но той се опитва да ме убие. Може да нямам друг избор.

Тя преглътна и повдигна брадичката си.

— Много обичах леля Джени — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Мама не казва нищо, а Били е много малък, за да се сети, но аз знам какво се е случило. — Тя се обърна и се отдалечи с повече грация и достойнство, отколкото можех да си представя. След това каза бързо: — Надявам се, че вие сте от добрите, господин Дрезден. Имаме нужда от добър човек. Надявам се, че ще се справите.

А после изчезна с босите си безшумни крачета обратно по коридора.

Напуснах къщата в предградието по най-бързия начин. Краката ми ме поведоха по странно притихналата алея към ъгъла, където ме чакаше таксито.

Седнах и помолих шофьора да ме откара до най-близкия уличен телефон. Затворих очи и се опитах да мисля. Беше много трудно след всичката мъка, на която бях станал свидетел. Може да е глупаво, но много мразя да виждам хора като Моника и малката Джени наскърбени толкова много. На този свят не бива да съществува такава мъка и побеснявам всеки път когато се сблъскам с нея. Побеснявам и се натъжавам. Искаше ми се да размажа лицето на Виктор Селс и след това да се пъхна под завивките в леглото. Искаше ми се да прегърна Джени Селс и да й кажа, че всичко ще бъде наред. А освен това продължавах да се страхувам и стомахът ми гореше, свит на топка. Виктор Селс, повелителят на сянката и демоните, щеше да ме убие веднага щом се разрази бурята.

— Мисли, Хари — казах си аз. — Мисли, по дяволите.

Шофьорът ми хвърли учуден поглед в задното огледало.

Смачках всички свои чувства, страхове и ядове в стегната малка топка. Нямах време, да ги оставя да замъглят съзнанието ми точно сега. Нуждаех се от яснота на мисълта, концентрация и цел. Имах нужда от план.

Мърфи. Може би Мърфи ще може да ми помогне. Можех да й разкажа за къщата край езерото и тя щеше да прати своята кавалерия. Там могат да намерят запаси от Трето око. Даже могат да арестуват Виктор Селс като най-обикновен дилър.

Но в плана ми имаше прекалено много пробойни. Ами ако Виктор не държи запасите си там? Или ако успее да се изплъзне на полицията? В такъв случай Моника и децата й ще бъдат в опасност. Не само това, ами ако Мърфи не ме послуша? Съдията едва ли ще издаде заповед за обиск на частна собственост само въз основа на думите на човек, за когото може би вече има издадена заповед за задържане. А бюрокрацията, която ще трябва да взаимодейства с властите на езерото Провидънс точно в неделя, ще забави много нейната. Няма да успеят, преди сърцето ми да избухне. Не, не можех да разчитам на полицията.

Ако нещата не стояха по този начин и не се намирах под подозренията на Белия съвет, бих могъл да им докладвам за Виктор Селс, а те щяха да поемат всичко в свои ръце. Не проявяват особена милост към хора, които използват черна магия, като Виктор Селс, да призовават демони, да убиват и да произвеждат дрога. Той вероятно е нарушил всички закони на магията. Белият съвет няма да губи време и ще изпрати някой като Морган да го унищожи.

Не можех да направя дори това. Самият аз бях заподозрян заради дребнавото тесногръдие на Морган. Белият съвет трябваше да се събере в понеделник по изгрев. Някои от членовете му биха ми обърнали внимание, но те вече бяха на път. Нямаше как да се срещна с тези, които ми симпатизират, камо ли да поискам помощ. Нямаше никакво време да мобилизирам обичайните си съюзници.

Значи оставах само аз. Сам.

Това беше отрезвяваща мисъл.

Налагаше се да се изправя срещу Виктор Селс, най-силният противник, с когото се бях срещал досега, и то на мястото, от което черпеше силите си — в къщата край езерото. На всичкото отгоре трябваше да го направя, без да нарушавам законите на магията. Нямах право да го убия чрез магьосничество, но трябваше по някакъв начин да го спра.

Вероятността аз самият да бъда убит, независимо дали ще се изправя срещу него, или не, беше твърде голяма. Да върви по дяволите тогава. Ако се налагаше да бъда победен, това нямаше да стане, като пъшкам и се вайкам колко съм безсилен. Ако Виктор Селс имаше намерение да победи Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, трябваше да забие магията си дълбоко в гърлото ми.

Това малко ме окуражи. Поне знаех какво трябва да направя и къде да отида. Трябваше ми само някакво предимство, реших аз. Някакво преимущество, което най-малко очаква.

След като вече знаех кой е той, разбрах малко по-добре магиите, с които се бях сблъскал извън моя апартамент. Те бяха мощни и убийствени, но не особено сложни и не добре контролирани. Виктор беше по природа силен магьосник — но нямаше опит. И въобще не беше трениран. Ако притежавах само нещичко негово, само едно косъмче, бих могъл да го използвам срещу него. Може би трябваше да проверя в банята на Моника Селс, но се съмнявах той да прояви такава небрежност. Човек, който отделя толкова време, за да обмисля как да използва подобни неща срещу другите, ще бъде двойно по-предпазлив да не даде възможност те да бъдат използвани в негов ущърб.

И тогава ми светна — притежавах нещо от Виктор. Имах неговия талисман — скорпиона, който се намираше в бюрото ми в офиса. Това беше притежание, с което беше свикнал и което му беше близко. Можех да го използвам, за да създам връзка с него, по която да върна обратно собствената му сила и да го поваля, без да си мръдна пръста.

Все още имах шанс, не беше приключил още, съвсем не.

Шофьорът на таксито спря на една бензиностанция точно до уличния телефон. Казах му да почака малко и изскочих навън, търсейки монети в джоба си, за да се обадя по телефона. Ако не беше писано да доживея до сутринта, исках да съм сигурен, че хрътките на Ада ще се втурнат по петите на Виктор Селс.

Набрах номера на Мърфи в управлението.

Звъннах няколко пъти и накрая някой вдигна слушалката. Връзката беше лоша и шумна и едва успявах да чуя нещо.

— Кабинетът на Мърфи. Кармайкъл на телефона.

— Кармайкъл — извиках аз. — Обажда се Хари Дрезден. Искам да говоря с Мърфи.

— Моля? — каза Кармайкъл сред пращенето по линията. По дяволите, телефонът не работеше като хората точно когато ми трябваше най-много. — Не чувам. Мърфи? Искате да говорите с Мърфи? Кой се обажда? Андерсън, ти ли си?

— Аз съм Хари Дрезден — извиках отново. — Искам да говоря с Мърфи.

— Ало — изръмжа Кармайкъл. — Не те чувам, Анди. Мърфи излезе. Тя получи най-сетне заповед за обиск на офиса на Хари Дрезден.

— Да обискира какво?

— Офиса на Хари Дрезден — повтори Кармайкъл. — Каза, че няма да се бави. Връзката е ужасна. Опитай отново. — И той ми затвори телефона.

С треперещи ръце потърсих още дребни и набрах собствения си номер. Последното нещо, от което имах нужда, беше Мърфи да се рови в офиса ми и да събира веществени доказателства. Ако прибере скорпиона, направо съм загубен. Никога няма да успея да й обясня всичко навреме. А ако се изправя пред нея, тя може да е толкова бясна, че да ме задържи в ареста за през нощта. Ако това се случи, до сутринта ще бъда мъртъв.

Телефонът ми звънна няколко пъти и накрая Мърфи отговори. Този път връзката беше кристалночиста.

— Офисът на Хари Дрезден.

— Мърф — казах аз. — Слава богу. Виж, трябва да говоря с теб.

Практически можех да усетя гнева й.

— Вече е късно, Хари. Трябваше да говориш с мен тази сутрин. — Чух я да обикаля и да отваря чекмеджета.

— По дяволите, Мърф — изкрещях аз ядосано. — Знам кой е убиецът. Не се приближавай до бюрото. Опасно е. — Мислех си, че я лъжа, но веднага осъзнах, че предупреждението ми беше самата истина. Спомних си, че видях как талисманът помръдна, когато го разглеждах преди няколко дни. Можеше просто да си въобразявам.

— Опасно, значи — изръмжа Мърфи. Чух, че рови между моливите, които се намираха в най-горното чекмедже. Талисманът беше в по-долното. — Ще ти кажа какво е опасно. Опасно е да се будалкаш с мен, Дрезден. Аз не разигравам игрички и вече нямам никакво доверие в теб.

— Мърфи — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Трябва да ми повярваш поне още един път. Не се приближавай до бюрото ми. Моля те.

Чух отварянето на средното чекмедже.

После се разнесе някакво щракане, последвано от изненадано възклицание на Мърфи. Слушалката тупна на пода. Проехтяха ужасно силни изстрели, чу се свистенето на рикошети и накрая писък.

— По дяволите — извиках аз в слушалката. — Мърфи!

Треснах слушалката на вилката и хукнах към таксито.

Шофьорът примигна, когато ме видя.

— Хей, приятел, къде е пожарът?

Блъснах вратата след себе си и му дадох адреса на моя офис.

— Закарай ме там максимално бързо.

Шофьорът погледна парите, вдигна рамене и каза:

— Откачалки. Всичките откачалки на мен се падат.

След това потегли рязко, оставяйки след себе си облак от пушилка.