Буреносен фронт

Глава 23

Около мен започнаха да трополят едри, тлъсти капки, каквито може да се видят само пролетно време. Въпреки дъжда въздухът остана тежък и топъл. Трябваше да мисля бързо, да използвам мозъка си, да действам хладнокръвно и светкавично. Белезниците на Мърфи все още свързваха китките ни. И двамата бяхме покрити с прах, полепнал по миризливата безцветна слуз на ектоплазмата, създадена кой знае от какво в резултат на заклинанието срещу мен. Тази слуз нямаше да изтрае дълго, тя просто щеше да се разсее и да изчезне във въздуха, връщайки се там, откъдето е дошла. За момента беше просто неприятна и досадна. Но все пак, дали не можех да я използвам?

Моите ръце бяха прекалено едри, но Мърфи, въпреки мазолите от тренировките по стрелба и бойни изкуства, имаше нежни, дамски длани. Ако беше в съзнание и разбереше какво си мисля, сигурно щеше да ми прасне един в носа и да ме нарече сексистка свиня.

Единият от парамедиците бърбореше нещо в микрофона си, а другият беше от другата страна на Мърфи, поддържайки я заедно с мен. Това беше единственият ми шанс. Наведох се над дребното тяло на Мърфи и се опитах да скрия това, което правя, с полите на черния си шлифер. Стиснах здраво ръката й и свих отпуснатите й тънки пръстчета, опитвайки се да прокарам гривната на белезниците през тях.

Одрах й леко кожата, което изтръгна от нея едно стенание, но в мига, в който парамедикът и аз я поставихме да седне на земята зад линейката, успях да измъкна гривната от нейната ръка. Другият парамедик изтича до вратата и я отвори, след което се вмъкна в линейката и започна да търси нещо. Чух приближаващите се от всички посоки сирени на полицейските коли и на пожарните.

Около мен нещата винаги се усложняват.

— Тя е отровена — казах аз на парамедика. — Раната е на дясната й ръка или на рамото. Голяма доза отрова от кафяв скорпион. Сигурно имате под ръка някаква противоотрова. Трябва да й се сложи турникет и…

— Приятел — каза парамедикът с досада, — знам си работата. Какво, по дяволите, стана тук?

— Не питай — отговорих аз и погледнах към зданието.

Дъждът постепенно се усилваше. Закъснях ли? Ще успея ли да стигна жив до къщата край езерото?

— Вие кървите — каза парамедикът, без да откъсва поглед от Мърфи. Погледнах надолу към крака си и болката ме захапа отново, щом видях раната и си спомних за нея. Челюстта на скорпиона здраво ме беше одрала — крачолът ми беше раздран на протежение поне петнайсетина сантиметра, а раната на крака ми беше също толкова дълга и болеше много. — Седнете — каза парамедикът, — ще ви превържа за миг. — Той се наведе и смръщи лице. — Каква е тази миризлива слуз по вас?

Изтърсих дъждовните капки от косата си и я пригладих назад. Другият парамедик се върна с кислородна бутилка и носилка и те двамата се заеха с Мърфи. Лицето й беше бледо в някои участъци и зачервено в други. Беше отпусната като намокрена банкнота, но на моменти мускулите й се свиваха болезнено, след което отново се отпускаха.

Моя беше вината за това, което се случи с Мърфи. Аз реших да скрия от нея информацията, която знаех, и това я накара да предприеме действия и да претърси офиса ми. Ако бях малко по-откровен, може би нямаше да лежи сега тук, почти мъртва. Не исках отново да я оставя. Не исках пак да й обърна гръб и да я изоставя самичка.

Но го направих. Преди да пристигнат подкрепленията, преди полицаите да започнат да задават въпроси и парамедиците да се оглеждат наоколо и да дадат описанието ми на ченгетата, аз се завъртях на пръсти и се отдалечих.

Мразех се за това. Мразех се, че напуснах мястото, преди да разбера дали Мърфи ще оживее от ухапването на скорпиона. Яд ме беше, че апартаментът и офисът ми бяха разрушени, натрошени на парчета от демони и гигантски членестоноги, но и от моите несръчни действия. Мразех гледката, която се изправяше пред мен, когато затворех очи и виждах разкъсаните тела на Дженифър Стантън, Томи Том и Линда Рандал. Мразех болезненото присвиване на стомаха, когато си представях собственото си тяло, обезобразено от същите тези сили.

Но най-много мразех виновника за всичко това. Виктор Селс. Който се канеше да ме убие, щом бурята набере сила. След пет минути вече можеше да съм мъртъв.

Не. Не можех. Възбуден от сериозността на проблема, вдигнах поглед към облаците. Бурята беше дошла от запад и едва сега покриваше града. Не се движеше бързо — тя се търкаляше тромаво и можеше да блъска със светкавиците си района в продължение на часове. Къщата на Селс беше на изток до бреговете на езерото Мичиган, може би на петдесет, шейсет километра птичи полет от тук. Ако имах кола, ако бях достатъчно бърз, можех да стигна до къщата при езерото преди бурята и да се изправя лице в лице с Виктор Селс.

Жезъла и пръчката ги нямаше, изпуснати при атаката на скорпиона. Бих могъл да ги повикам от офиса си с помощта на вятъра, но както бях изчерпан, можех, без да искам, да съборя и стената. Не ми се искаше да бъда разплескан от стотици килограми падащи тухли, повикани от протегнатата ми ръка със силата на магията и на моя гняв. Гривната ми щит също беше изразходвана, изгоряла при опита да противостои на невероятната сила на падащия асансьор.

Пентаграмът от майка ми все още висеше, окачен на врата ми. Този талисман символизираше порядъка, контролираните параметри на силата, които бяха същността на бялата магия. Все още имах предимството на дългите години обучение, на опита, придобит в сериозни схватки. Все още притежавах и вярата.

Но това беше всичко. Бях изтощен, претрепан, уморен, ранен и вече бях извадил от шапката си повече магии, отколкото някои други магьосници използват за цяла седмица. Бях докаран до ръба както в мистичен, така и в чисто физически смисъл. Но това вече нямаше никакво значение.

Болката в крака не ме правеше по-слаб, не ме обезкуражаваше, не ме разсейваше. Истински огън подхранваше мислите и концентрацията ми, гореше още по-чисто и ярко, закаляваше гнева и омразата ми в остра и здрава стомана. Усещах го как гори и хвърлих в него и болката, за да подхранва неугасимата ми ярост.

Виктор Сянката щеше да плати за всичко, което е причинил на тези хора, на мен, на приятелите ми. Проклет да бъде, но аз нямаше да се откажа, преди да го пипна и да му покажа какво може един истински магьосник.

Не ми отне много време да се домъкна до Маканали. Нахлух през вратата като буря от дълги крака, дъжд, вятър, развят шлифер и гневни очи.

Беше препълнено, тринайсетте стола около бара бяха заети, хора бяха насядали около тринайсетте маси и мнозина се облягаха по тринайсетте колони. Във въздуха се стелеха облаци дим от лулите, лениво разбърквани от въртящите се перки на вентилаторите. Беше мрачно, осветено само от свещите, горящи по масите и в свещниците на стените, и от слабата светлина на бурята, която проникваше през прозорците. Всичките шахматни дъски на Маканали бяха по масите, но имах чувството, че тези, които играеха или наблюдаваха партиите, по-скоро се опитваха да отвлекат вниманието си от нещо, което ги смущаваше.

Когато отворих вратата и заслизах по стълбите, мокър от дъжда и с кръв, стичаща се по крака ми, всички се вторачиха в мен. Помещението утихна.

В него се бяха събрали неудачниците от магическата общност. Съмнителни типове без вроден талант, мотивация и сила, за да бъдат истински магьосници. Надарени хора с ясно съзнание какво притежават, но които се опитват да го използват колкото може по-малко. Дилетанти, билкари, холистични лечители, кухненски вещици, объркани младежи, току-що разбрали какви способности притежават, но не знаят какво да правят с тях. Стари мъже и жени, млади хора, равнодушни, развълнувани или уплашени лица, всички бяха тук. Познавах ги по физиономия, но не и по име.

Огледах присъстващите. Всеки един от тях сведе поглед, но аз нямах нужда от повече, за да разбера какво става. Слуховете си имат своите пътища за разпространение сред практикуващите магията. Беше се разчуло. Аз бях белязан и всички знаеха това. Когато назрее конфликт между двама магьосници — бял и черен — те всички идват тук, за да търсят закрилата, която им предлага убежището на Маканали със своите сводове и защитни комбинации от маси и колони. Щяха да се крият тук, докато бурята премине.

За мен обаче то не предлагаше сигурност. Маканали не можеше да ме спаси от точно насоченото заклинание. Маканали беше като чадър, а не бункер. Тук не можех да се укрия от това, което Виктор искаше да ми причини, освен ако не избягам чак в Небивалото, но в известен смисъл за мен там беше дори по-опасно, отколкото при Мак.

Останах за миг, заобиколен от общото мълчание, но не казах нищо. Тези хора ми бяха сътрудници, дори приятели, но не можех да поискам от тях да застанат зад мен. Каквито и да бяха претенциите на Виктор, той имаше мощта на истински магьосник и можеше да размаже всеки един от тях под ботуша си като хлебарка. Те не бяха подготвени да се справят с такива неща.

— Мак — казах аз накрая. Гласът ми разчупи мълчанието като чук върху стъкло. — Имам нужда от колата ти за малко.

От момента, в който влязох, Мак не беше спрял да търка плота с кърпа. Едрата му фигура бе облечена в бяла риза и черни бричове. Не спря и когато настъпи общото мълчание. Даже не спря, когато бръкна в джоба си и ми подхвърли ключовете с една ръка. Аз ги хванах във въздуха и му казах:

— Благодаря, Мак.

— Ъхъ — каза той.

След това погледна към мен и премести погледа си зад мен. Разбрах предупреждението му и се обърнах.

Отвън проблесна светкавица. Силуетът на Морган се очерта на фона на вратата на върха на стълбите като черна фигура на фона на сивото небе. Той слезе по стълбите към мен и гръмотевиците последваха стъпките му. Дъждът не беше променил с нищо вида на гъстата му сиво-кафява коса. Под тъмната му наметка можех да видя очертанията на меча, който носеше. Мускулестата му възлеста ръка почиваше на ръкохватката.

— Хари Дрезден — каза той. — Разбрах всичко. Да се използва мощта на бурята за убиването на всички тези хора е ненормално опасно, но ти си от онези амбициозни луди, които биха го направили. — Той стисна здраво квадратната си челюст. — Седни — каза той и посочи една маса. Хората, насядали около нея, бързо се отдръпнаха. — И двамата ще стоим тук, за да съм сигурен, че няма да използваш и тази буря, за да убиеш още някого. Ще ти попреча да изпълниш някой от твоите подли трикове, преди Съветът да реши съдбата ти.

Сивите му очи блестяха решително и убедено.

Погледнах го. Преглътнах яда си, думите, които исках да изкрещя в лицето му, заклинанието, с което можех да го изхвърля от пътя си, и отговорих внимателно:

— Морган, знам кой е убиецът. И той се е насочил сега към мен. Ако не го пресрещна и не го спра, с мен е свършено.

Погледът му се втвърди и в него проблеснаха фанатични пламъчета. Произнесе думата, като две едносрични експлозии:

— Седни. — Ръката му издърпа част от меча от ножницата.

Отпуснах рамене. Обърнах се към масата. Облегнах се за малко на облегалката на стола, за да облекча болката в ранения си крак, и издърпах стола изпод масата.

След това го стиснах здраво, завъртях го в полукръг, за да набере инерция, и го запокитих в корема на пазителя. Морган се опита да се отдръпне, но аз изненадах и ударът срещна целта си, твърд и тежък, с цялото тегло на самоцелните груби столове на Мак. В истинския живот столовете не се чупят, когато ударите някого, както сме свикнали да го виждаме във филмите. Страда този, когото са ударили със стола.

Морган рухна напред и се подпря с ръка и коляно. Не чаках да се съвземе. Когато столът отскочи от ребрата му, използвах инерцията да го завъртя високо в обратната посока и го стоварих с всичка сила върху гърба му. Ударът го простря на пода и той остана там, неподвижен.

Седнах на стола до масата и огледах залата. Всички бяха пребледнели. Те знаеха кой е Морган и в какви отношения беше с мен. Знаеха за Съвета и за деликатното ми положение. Съзнаваха чудесно, че току-що бях нападнал законен представител на Съвета, в момент, когато той изпълняваше задълженията си. Това беше последният камък върху моя гроб. Нямаше начин да убедя Съвета, че не съм измамник, който бяга от справедливостта.

— Да върви по дяволите — казах аз. — Нямам време да се занимавам с него.

Мак излезе иззад бара и се приближи не особено бързо, но не и с обичайния равнодушен ход. Коленичи до Морган, опипа пулса на врата му, след това повдигна един от клепачите му и се взря в окото. Погледна накриво към мен и каза равнодушно:

— Жив е.

Кимнах с облекчение. Какъвто и задник да беше Морган, намеренията му бяха чисти. Всъщност и двамата с него преследвахме еднаква цел. Той просто не го съзнаваше и аз нямах никакво намерение да го убивам.

Трябваше да призная все пак, че изразът на шок и изненада, който се появи на арогантното му лице, когато го халосах със стола, си заслужаваше да бъде запомнен.

Мак се спря и взе ключовете от пода, където ги бях изпуснал, когато замахнах със стола. Въобще не бях забелязал това. Той ми ги подаде и каза:

— Съветът ще бъде бесен.

— Това е моя грижа.

Той кимна.

— Късмет, Хари.

Подаде ми ръката си и аз я стиснах. Залата беше съвсем притихнала. Погледите, отправени към мен, бяха уплашени и загрижени.

Взех ключовете и излязох от осветеното убежище на Мак навън в бурята. Всички мостове зад мен бяха разрушени.