Буреносен фронт

Глава 22

В неделя сградата се заключваше. Затова пъхнах ключа в бравата, припряно го завъртях, докато отключа, а след това го измъкнах обратно. Нямах време да чакам асансьора и хукнах нагоре по стълбите с най-голямата бързина, на която бях способен.

Пет етажа. Отнеха ми по-малко от минута, но всяка секунда беше ценна. Когато стигнах горе и се затичах по коридора, дробовете ми горяха, а устата ми беше суха като пясък. Етажът беше празен, спокоен и тъмен. Единствените светлини идваха от знака „Изход“ и от облачното небе навън. Затворените врати бяха затулени в сянка.

Вратата на моя офис обаче зееше отворена. През задъханото си дишане чувах скърцането на вентилатора на тавана. Лампата на тавана не беше запалена, но настолната светеше на бюрото ми, защото контурът на вратата се жълтееше и по пода се простираше златиста пътека от светлина. Спрях се на прага. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах жезъла и пръчката.

— Мърфи? — извиках аз. — Мърфи, чуваш ли ме? — Гласът ми беше задъхан и дрезгав.

Затворих очи и се ослушах.

Най-напред чух затруднено вдишване и леко стенание при издишване. Мърфи.

После нещо сухо прошумоля.

Във въздуха се носеше силна миризма на барут. Стиснах зъби, обзет от гняв. Това жалко животно Виктор Селс беше наранил моята приятелка. Няма да го оставя да обикаля из офиса.

Блъснах вратата с жезъла и влязох вътре с насочена напред пръчка и с думи на силата на върха на езика ми.

Точно пред вратата на офиса има маса, на която са подредени цяла серия брошури със заглавия като „Истинските вещици не търпят подигравки“ или „Магията през двайсет и първия век“. Част от тях бяха писани от мен. Те бяха предназначени за любопитните хора, които искат да научат нещо за вещици и магии. Спрях за миг с пръчката, насочена надолу, но под масата нямаше нищо. Огледах се наоколо, като продължавах да се прицелвам с оръжието си.

Край стената отдясно на вратата бяха подредени шкафове и няколко кресла. Шкафовете бяха затворени, но някой би могъл да се скрие зад креслата. Отстъпих наляво, погледнах зад вратата и се притиснах с гръб към стената, държейки под очи офиса.

Бюрото ми е разположено в задния ъгъл, вдясно и по диагонал на вратата. Стаята е ъглова и има прозорци от двете страни. Както винаги пердетата са спуснати. Вентилаторът на тавана се върти с леко поскърцване на всяка обиколка.

Очите ми шареха и аз бях нащрек. Задуших гнева си и се опитах да бъда внимателен. Каквото и да се беше случило с Мърфи, нямаше да има никаква полза за нея, ако позволя и на мен да ми се случи. Придвижвах се бавно и предпазливо с пръчката, готова за стрелба.

Успях да различа кецовете на Мърфи зад бюрото ми. От разположението на краката й се разбираше, че лежи на една страна, но не можех да я видя. Промъкнах се напред до средата на стаята, насочил пръчката като пистолет, докато успея да огледам пода зад бюрото ми.

Мърфи лежеше там, златистата й коса беше разпиляна като ореол около главата. Очите й бяха отворени и гледаха невиждащо към мен. Беше облечена в джинси, закопчана до долу блуза и сатенено сако. На лявото й рамо се виждаше кърваво петно. Пистолетът й лежеше на земята на около половин метър от нея. Сърцето ми се качи в гърлото, когато я чух как вдишва и изстенва при всяко издишване.

— Мърфи — казах аз. След това по-високо: — Мърфи?

Видях, че помръдва — леко движение в отговор на моя въпрос.

— Спокойно — казах аз. — Отпусни се. Не мърдай. Ще ти помогна.

Много бавно, оглеждайки цялата стая, коленичих до нея. Оставих настрана пръчката и опипах гърлото й. Пулсът й беше тънък и леко ускорен. Кръвта беше твърде малко за сериозна рана, но въпреки това опипах рамото й. Успях да усетя подутината дори през плата на сакото.

— Хари — прошепна тя. — Ти ли си?

— Аз съм, Мърф — казах аз, оставих пръчката и посегнах към телефона. Средното чекмедже на бюрото, в което се намираше скорпионът, беше празно. — Стой спокойно. Ще повикам линейка.

— Не мога да го повярвам. Копеле — изсъска Мърфи и леко се завъртя към мен. — Да ме накиснеш така.

Дръпнах към себе си телефона и набрах 911.

— Тихо, Мърфи. Отровена си. Трябва ти помощ.

Телефонистката от 911 се обади веднага и записа името и адреса ми. Казах й да пратят линейка с всичко необходимо за случай на отравяне, а тя ме помоли да остана на линията. Нямах време за това. Който беше причинил това на Мърфи, все още беше наоколо. Трябваше да я измъкна от тук и да намеря талисмана на Виктор, за да мога да го използвам срещу него, когато отида в къщата край езерото.

Мърфи се размърда отново и усетих нещо твърдо и студено да щраква около китката ми. Погледнах надолу и примигнах. Мърфи беше стиснала здраво зъби, докато закачваше другата половина на белезниците на собствената си китка.

— Арестуван си — изсъска тя. — Копеле такова. Чакай само да те пъхна в стаята за разпити. Никъде няма да ходиш.

Погледнах я изумен.

— Мърф, за бога. Не знаеш какво правиш.

— Как не — каза тя. От устните й излезе някакво жалко подобие на обичайното й сумтене. Тя обърна глава с гримаса от болка и примигна към мен. — Трябваше да говориш с мен тази сутрин. Пипнах те, Дрезден. — Спря задъхано за миг и продължи: — Шибаняк.

— Упорита кучка — замълчах за миг и поклатих глава. — Трябва да те измъкна от тук, преди той да се върне — казах аз и се наведох над нея, опитвайки се да я взема в ръцете си.

Точно в този миг скорпионът се хвърли към мен от сенките под бюрото ми с рязко и изненадващо движение. Вече не беше буболечка, която мога да смачкам с пръст. Имаше размерите на едър териер, кафяв и лъскав, движеше се с такава бързина, че едва го видях, когато нападна.

Превъртях се настрани и забелязах проблясването на опашката му с острия шип, който едва не се заби в окото ми. По бузата ми потече нещо студено и влажно и кожата ми запламтя. Отрова.

При инстинктивното си движение ритнах с крак жезъла и пръчката. Отчаяно се претърколих, за да ги хвана, но белезниците на Мърфи ме спряха рязко и двамата изохкахме от болка, когато стоманата на гривните се вряза в кожите ни. Протегнах се към пръчката, напипах с пръста гладката й заоблена форма и в този миг скорпионът се нахвърли отново върху мен. Пръчката се изплъзна от пръстите ми и се изтърколи извън обсега ми.

Нямах време да произнеса заклинание, но успях да измъкна средното чекмедже на бюрото и го изпречих между мен и скорпиона. Чу се съскане и звук на строшени дъски. Шипът на скорпиона се заби в дъното на чекмеджето и заседна там. Щипката му разкъса анцуга и направи дупка в крака ми.

Изревах от болка и захвърлих чекмеджето. Скорпионът, с все още забита опашка, излетя заедно с него и се строполи на купчина на пода, на няколко крачки от мен.

— Няма да успееш, Дрезден — измърмори Мърфи несвързано. Вероятно беше толкова замаяна от отровата, че не можеше да схване какво става. — Пипнах те. Престани да се съпротивляваш. И започни да отговаряш на въпросите ми.

— Понякога, Мърфи — задъхвах се аз, — постъпваш по-твърдо, отколкото е необходимо. Друг казвал ли ти е това?

Наведох се над нея и пъхнах закопчаната си китка под ръката й и зад гърба, издърпвайки нейната собствена ръка.

— Бившият ми съпруг — изстена тя. Аз се напънах и двамата се изправихме и се запрепъвахме към вратата. Усещах кръвта, която се стичаше по крака ми, където скорпионът ме бе разкъсал. — Какво става? Гласът на Мърфи звучеше уплашено и объркано. — Хари, нищо не виждам.

По дяволите. Отровата й действаше. Отровата на обикновените кафяви скорпиони, които са доста разпространени у нас, не е много по-силна от пчелната. Но, разбира се, пчелите нямат размерите на домашно куче. А и Мърфи беше доста дребничка. Ако в кръвта й бе проникнало по-голямо количество отрова, шансовете й бяха минимални. Тя се нуждаеше от медицинска помощ, и то веднага.

Ако ръцете ми бяха свободни, щях да грабна жезъла и пръчката и да започна битка. Но тъй както бях закопчан за Мърфи, шансовете ми не бяха големи — дори ако успеех да отхвърля от мен това нещо, то можеше да уцели нея и това щеше да бъде краят й. Нямах време да търся ключовете й и да ги опитвам един по един в ключалките на белезниците. Всяка магия, която бих направил прибързано, за да разкъса белезниците, щеше да ме убие с летящите във всички посоки метални парчета, а за толкова кратко време не можех да измисля някакво заклинание за по-лесно освобождаване от тях. По дяволите, татко — помислих си аз. — Много бих искал да беше живял по-дълго, за да ме научиш как да се освобождавам от белезници.

— Хари — повтори Мърфи със съвсем изтънял глас. — Какво става? Нищо не виждам.

Задържах дъха си и помъкнах Мърфи към вратата, без да й отговарям. Зад мен се разнесе яростно драскане и чупене. Погледнах назад през рамо. Шипът на скорпиона беше все още здраво забит в чекмеджето, но той бързо трошеше дървото на трески с щипките и краката си.

Поех въздух, обърнах се и се затътрих с Мърфи извън офиса и по коридора. В последния миг успях да затворя входната врата с шут. Мърфи едва се крепеше на собствените си крака, а разликата в ръста правеше движението ни още по-трудно. Едва успявах да я задържа права.

Довлякох се до края на коридора и се изправих пред асансьора отляво и вратата за стълбите отдясно.

Спрях запъхтян за миг и се опитах да не позволя на звуците от трошене на дърво да повлияят на преценката ми. Мърфи се подпираше безмълвна на мен и не можех да разбера дали въобще диша. Нямаше начин да я смъкна надолу по стълбите. Силите и на двама ни нямаше да стигнат за такова нещо. Линейката щеше да пристигне след минути и ако не успеех да занеса Мърфи до долу, когато тя се появи, беше все едно да я оставя да умре на пода.

Мразех асансьорите. Но въпреки това натиснах копчето и зачаках. Светлините над вратата започнаха да отброяват до пет.

На другия край на коридора трошенето спря и нещо се блъсна във вратата на офиса ми, разтърсвайки цялата й рамка.

— Камбаните на Ада, Хари — произнесох аз гласно и погледнах към светлините. Две. Последва пауза от около десет века, преди да се появи следващата. Три. — По-бързо — изръмжах аз и натиснах нервно копчето още стотина пъти.

Тогава се сетих за гривната с щитовете на лявата ми китка. Опитах се да се съсредоточа върху тях, но беше почти невъзможно, тъй като ръката ми беше извита назад, за да крепя Мърфи. Отпуснах я възможно най-внимателно на пода и се фокусирах върху гривната.

Долната част на вратата на офиса ми избухна навън и кафявото лъскаво туловище на скорпиона се стрелна в коридора и се блъсна в стената. Беше станал още по-голям. Проклетото нещо растеше. Отскочи от стената с невероятна пъргавина, насочи се към мен и се втурна по коридора с ужасна бързина, драскайки и стържейки с крака по пода. Нахвърли ми се с отворени челюсти и насочен шип. Съсредоточих цялата си воля върху защитния щит, който гривната ми помагаше да направя и поддържам, като се опитвах да съм готов с това, преди скорпионът да ме удари.

Успях на косъм. Невидимият въздушен щит пресрещна скорпиона на милиметри от тялото ми и го отхвърли назад. Той падна на гърба си и размята крайници, като овърша всичко около себе си.

Зад мен асансьорът звънна и вратите му грациозно се разтвориха.

Нямах никакво време за деликатности, грабнах Мърфи за китката и я хвърлих към дъното на кабината, скочих вътре след нея и натиснах копчето за партера. В коридора скорпионът се изправи, откри ме отново със свръхестествена интелигентност и се хвърли към мен. Нямах време да разпъна щита отново и изкрещях от ужас.

Вратите на асансьора се затвориха. Чу се силно тупване, когато скорпионът се блъсна в тях.

Кабината тръгна надолу и аз се опитах да си поема дъх. Какво, по дяволите, беше това същество?

Не беше някаква буболечка. Прекалено бързо и умно беше за това. Беше ми устроило засада, чакайки да оставя настрана оръжията си, за да ме нападне. Беше нещо съвсем различно, конструкция на нечия воля, проектирана да трупа енергия и да става все по-едро и силно, някакъв членестоног вариант на чудовището Франкенщайн. Не беше живо, нещо като Голем или робот, програмиран специално за мисията си. Виктор вероятно е съобразил къде може да се намира талисманът му и е изрекъл заклинание той да напада всеки, който му се изпречи. Мърфи беше налетяла точно на него.

Той продължаваше да расте и да става все по-бърз, силен и опасен. Не беше достатъчно да измъкна Мърфи. Трябваше да открия начин да се справя със скорпиона. Нямах такова желание, но освен мен в зданието никой друг не можеше да го направи. Той криеше твърде много потенциални опасности. Ами ако продължи да расте. Трябваше да го убия, преди да излезе от контрол.

Светлините на таблото в кабината продължаваха да пълзят надолу — четири, три, после две. И в този момент асансьорът се разтърси и спря. Светлините примигнаха и угаснаха.

— По дяволите — извиках аз. — Точно сега ли трябваше. Не сега.

Асансьорите очевидно ме мразят. Започнах да натискам копчетата, но от това нищо не последва и след миг зад тях избухна облак дим и те също угаснаха. Аварийната лампичка светна за миг, но след това се чу как жичката й изгоря и тя угасна. Мърфи и аз останахме в пълен мрак.

Отгоре, извън шахтата на асансьора, долитаха звуци на разкъсан метал. Погледнах към невидимия в мрака таван на кабината.

— Не може да бъде!

След това се чу силно тупане и нещо с размерите на малка горила се строполи върху покрива на кабината. След миг тишина започна оглушително раздиране на метала над нас.

— Кажи ми, че се шегуваш! — извиках аз.

Но скорпионът не се шегуваше. Той разрушаваше покрива, изтръгвайки болтове и скоби с яростно ръмжене. В тъмнината върху нас се посипаха прах и стърготини. Бяхме затворени в тази кутия като сардини в консерва и чакахме да бъдем разкъсани и изядени. Бях сигурен, че ако съществото ме ужили отново, този път отровата ще бъде достатъчна, за да ме умъртви, преди да намеря изход.

— Мисли, Хари — изкрещях си аз. — Мисли, мисли, мисли.

Бях заклещен в блокирания асансьор, закопчан с белезници към изпадналата в безсъзнание приятелка, която умираше от отровата, а през това време някакъв омагьосан скорпион с размерите на пежо или ситроен се опитваше да разтвори кабината и да ме разкъса. Жезълът и пръчката не бяха в мен, останалите джаджи, които бях взел със себе си за „Варсити“, бяха изтощени и безполезни, а предпазният щит на гривните можеше само да отложи неизбежното.

От покрива на кабината бе обелена дълга метална лента и през нея проникна малко светлина. Погледнах нагоре, видях в процепа корема на скорпиона и той впи челюсти в него да го разшири.

Трябваше да го смачкам още докато беше буболечка. Трябваше да си събуя обувката и да го сплескам още там, на бюрото ми. Сърцето ми подскочи в гърлото, когато той пъхна опипващо едната си щипка почти до средата на кабината и продължи да разширява дупката.

Стиснах зъби и се опитах да си представя всеки грам сила, която ми беше останала. Можех да насоча бурята срещу него, но тя ще разтопи метала над нас и той ще ни обсипе с дъжд от горещи капки и ще ни убие, а кабината ще стане толкова гореща, че няма да можем да оцелеем. Но нямаше да се оставя на това създание. Може би ако успеех да го хвана, когато скочи, щях да намаля до минимум разрушенията, които той ще причини около нас. Проблемът беше, че не съм много добър в призоваването на духове. Притежавах голяма бързина и сила, но твърде малко точност. Точно затова ми служеха жезълът и стрелящата пръчка — те бяха предназначени да фокусират силата ми и да я насочат прецизно в определена точка. Без тях бях като самоубиец, препасал дузина гранати на пояса си, готов да дръпне взривателя.

И тогава се сетих. Досега бях мислил в грешна посока. Отвърнах поглед от тавана на кабината, насочих го към пода и притиснах длани в него. Нещо запада по главата и раменете и скърцането и късането се засилиха. Събрах цялата си сила и я съсредоточих в дланите си. Под кабината на асансьора имаше въздушно пространство — асансьорната шахта — и точно този въздух исках да впрегна — въздух, а не огън.

Заклинанието беше съвсем просто и го бях изричал стотици пъти, си казах аз. Нещо подобно, когато повиквах жезъла си. Само че малко по-голямо.

— Vento servitas! — извиках аз, впрягайки в заклинанието всичката си сила, всичкия си яд и страх.

Вятърът се напрегна под нас като солидна въздушна колона, подхвана кабината и я запрати нагоре в мрака на шахтата. Спирачките изскърцаха и разпръснаха искри, и се счупиха на парчета, които изпопадаха на пода до мен през дупката, пробита от скорпиона. Ускорението ме притисна към дъното на кабината. С продължително и ускоряващо се свистене тя се устреми нагоре по шахтата.

Не бях предвидил, че ще се натрупа толкова голямо въздушно налягане, и се молех то да не убие и нас двамата с Мърфи.

Асансьорът се ускоряваше все повече и повече и усетих, че кожата на лицето ми увисва надолу. Зданието, в което се намираше офисът ми, беше дванайсететажно. Ние полетяхме от втория и ако приемем, че всеки етаж е висок три метра, до покрива оставаха още цели трийсет.

За около дванайсет от ускорените удари на сърцето ми кабината профуча през последните ограничители и се заби в тавана на шахтата със силата на тежък чук, стоварен от някой як мъжага на панаир. Ударът разплеска скорпиона в серия от хрущене и чупене на отделните му хитинови плочи, докато го превърна накрая в безформено кафяво петно. Безцветна ектоплазма се разля във всички посоки из шахтата и кабината.

В същия миг инерцията на вертикалното движение ни подхвърли нагоре с Мърфи. Опитах се да я прикрия с тялото си, като застана между нея и тавана, но гърбът ми се тресна толкова силно в него, че видях звезди. След това паднахме тромаво обратно на пода и Мърфи изстена, когато аз се приземих върху нея.

Изумен, останах да лежа така за миг. Скорпионът беше мъртъв. Успях да го смачкам между кабината и покрива на шахтата, но двамата с Мърфи бяхме мокри до кости от неговите течности. Въпреки всичко успях да спася живота и на двамата от неговите смъртоносни щипки.

Кабината изскърца, разтресе се и се плъзна обратно надолу по шахтата, лишена от опората на мощната, но краткотрайна въздушна струя, която я беше издигнала догоре. Падахме обратно надолу и аз имах чувството, че едва ли ще ни бъде по-забавно, отколкото на скорпиона преди малко.

Сега беше време за гривната и не загубих нито миг да изправя Мърфи до мен и да изградя щита около нас. Разполагах само с няколко секунди да се съсредоточа — не биваше сферата, която ни заобикаляше, да е прекалено твърда или прекалено здрава, защото ние щяхме да се блъснем в нея по същия начин, както и кабината, когато се удари долу. Трябваше малко да подаде, да притежава известна еластичност, за да може да поеме огромната сила при удара.

Беше съвсем тъмно и нямаше време за губене. С Мърфи се изправихме в центъра на кабината и аз създадох щита около нас и направих тънките защитни пластове от хлабаво свързани молекули, които да поемат равномерно силата на удара. Върху нас се създаде известно налягане, сякаш изведнъж бяхме попаднали в средата на купчина стиропорови палети.

Падахме надолу с все по-голяма бързина и усещах, че дъното на шахтата приближава застрашително. Разнесе се оглушителен трясък и аз се опитах да се задържа в центъра на щита с всички сили.

Когато отворих очи, седях на пода на полуразрушената кабина и притисках отпуснатото тяло на Мърфи до себе си. Вратата на асансьора иззвъня жално и провлечено, а после се отвори.

С екипировката си за спешна помощ в ръце няколко парамедици зяпнаха към асансьора, към мен и към Мърфи и челюстите им увиснаха до коленете. Навсякъде се стелеше гъст прах.

Бях жив.

Примигах изненадано. Жив бях. Огледах тялото си, ръцете и краката, и те си бяха на мястото. Извих глава назад и избухнах във виещ смях, шумен израз на първична радост.

— Какво ще кажеш за това, Виктор Сянката — крещях аз. — Ха, ха! Пробвай пак, шибан убиец! Ще забия жезъла си в гърлото ти.

Все още се превивах от смях, когато парамедиците помогнаха на мен и Мърфи да стигнем до линейката.

Те бяха твърде шашнати, за да задават въпроси. Видях, че двама от тях си разменят погледи и си дават знак, че при първа възможност трябва да ми дадат нещо успокоително.

— Аз съм шампионът — виех аз, все още изпълнен с адреналин с размерите на река Колорадо. Вдигнах нагоре юмрук и едва сега забелязах, без много да ме е грижа, че сребърната ми гривна с щитовете е почерняла и изкривена до пълна безполезност от мощните енергии, които бях прекарал през нея. — Аз съм мъжът, Сянко. По-добре пъхни главата си между краката и се целуни…

Парамедиците ме подкрепяха от двете страни под дъжда. Мокрите струйки се стичаха по лицето и ме отрезвиха по-бързо, отколкото всичко друго на света. Внезапно осъзнах, че китката ми все още е закопчана с белезници и освен това не притежавах талисмана на Виктор, с който бих могъл да обърна силата му срещу него. Той беше все още на свобода, там, в своята къща край езерото, и притежаваше кичур от косата ми. Все още планираше как да изтръгне сърцето от гърдите ми, щом бурята му придаде необходимата сила.

Бях жив, Мърфи също, но ликуването ми беше преждевременно. Нямаше какво да празнувам. Все още. Вдигнах лице към небето.

Гръмотевиците ръмжаха все по-близо и по-близо. Някъде над нас танцуваха светкавици и хвърляха светлини и призрачни сенки през облаците.

Бурята беше дошла.