Буреносен фронт

Глава 13

Събудих се от гръмотевицата, която разтърси старата къща над мен.

Цареше пълен мрак. Нямах никаква представа за времето. Объркан и леко замаян, останах да лежа в леглото още известно време. Усещах едно топло място в краката си, където Мистър бе лежал допреди миг, но големият сив котарак не се виждаше никъде. По отношение на гръмотевиците той имаше заешко сърце.

Дъждът се сипеше като из ведро. Чувах го да плющи по бетона отвън и по покрива на старата къща. Тя скърцаше и се поклащаше от вятъра на пролетната буря и гредите й леко се огъваха, научили с годините, че е по-добре да поддават по малко, отколкото да се съпротивляват до счупване. Бих могъл да си взема известна поука от това.

Стомахът ми се бунтуваше. Станах от леглото и леко залитнах, докато се опитвах да намеря робата си. Не успях в тъмното, но вместо това напипах шлифера, оставен сгънат прилежно на един стол от Мърфи. Върху него лежаха няколко банкноти и салфетка, на която пишеше:

Намръщих се на парите и се опитах да пренебрегна прилива на благодарност, който ме обзе. Взех шлифера и се наметнах с него. След това се отправих, шляпайки бос, към дневната.

Навън отново изтряска гръмотевица. Усещах бурята по начин, по който повечето хора не могат, или го отдават на нервите си. В нея имаше сурова енергия, която пулсираше през облаците. Усещах водата в дъжда и облаците, движението на бурята, въздуха, който запращаше блажните капки върху стените на къщата над мен. Можех също да почувствам смъртоносния огън на светкавиците, които прескачаха от облак към облак и напипваха пътя на най-малкото съпротивление към търпеливата, вечна земя, която понасяше яростта на бурята. Четирите стихии си взаимодействаха, непрекъснато се движеха и енергията, във всичките й форми, прескачаше от едно място на друго. В бурята имаше огромен потенциал, който един магьосник би могъл да използва, ако е достатъчно отчаян или глупав. Там, където силите на вечната природа се бореха и премятаха, имаше много енергия, която можеше да се оползотвори.

Намръщих се, мислейки за това. Не ми беше идвало на ум досега. Имаше ли буря в сряда през нощта? Да, имаше. Спомних си, че гръмотевиците ме събудиха малко преди зазоряване. Възможно ли е нашият убиец да е впрегнал енергията на бурята, за да подхрани своето заклинание? Напълно възможно. Но и доста рисковано. Подобни подсилени магии са много опасни и нестабилни и трябва да се насочват много внимателно.

Отвън последва ново проблясване, но минаха три или четири секунди, преди гърмът да стигне до мен. Ако убиецът беше използвал бурята, имаше изгледи, ако той или тя бе решил да удари отново, да го направи тази вечер. Изтръпнах.

Стомахът ми продължаваше да се гърчи и аз се заех с решаването на по-незначителните проблеми. Главата ми поне беше по-добре и не се чувствах вече замаян. Но стомахът ми беснееше — подобно на повечето високи, кльощави хора, ям непрекъснато, без да се засищам. Не знам защо. Затътрих се към кухнята и се заех с грила.

— Мистър? — повиках го аз. — Гладен ли си, приятел? Ще изпека няколко бургера, ммм.

Светкавицата блесна отново, но този път по-близо и тътенът я последва по петите. Светлината беше достатъчно ярка, за да проникне през стърчащите наполовина от земята прозорци и да ме накара да премигна. Но за сметка на това блясъкът ми показа къде беше Мистър.

Котаракът се беше покатерил над библиотеката в далечния ъгъл на апартамента — възможно най-далече от входната врата. Той гледаше към нея и очите му светеха в полумрака, и въпреки типичния си котешки мързелив вид, ушите му бяха наострени, а погледът нащрек. Ако имаше опашка, и тя щеше да потреперва.

Тогава се чу почукване и драскане по вратата.

Може би бурята ме беше изнервила, но аз настроих всичките си сетива, за да отгатна дали има някаква опасност. Бурята обърква всичко и целият шум, както физически, така и духовен, ми пречеше да разбера нещо повече, освен, че зад вратата има някой.

Бръкнах в джоба на шлифера за пистолета — но си спомних, че миналата вечер го оставих в лабораторията и не го взех със себе си, когато отидох в полицейското управление. Полицаите не се отнасят дружелюбно в такъв случай — те са убедени, че там само те имат законното право да носят оръжие. Не ме питайте защо. Във всеки случай в момента пистолетът не ми беше под ръка.

Тогава се сетих, че имах уговорка с Линда Рандал да намине насам. Упрекнах се сам, че се поддадох толкова лесно на подозрения, а после, че спах толкова дълго, и накрая, че съм се докарал дотам да изглеждам и да воня като че ли не съм се къпал с дни, нито пък се бях обръснал или сресал, за да изглеждам поне по-малко отблъскващ. Е, имах впечатлението, че тези неща не са чак толкова важни за Линда. И даже й действат като мъжки парфюм.

Отидох до вратата и я отворих, приглаждайки косата си с една ръка, докато се опитвах да си придам някакво подобие на усмивка.

Отвън под дъжда стоеше Сюзан Родригес, разпънала над главата си черен чадър. Беше облечена в бежов шлифер, скъпа черна рокля и носеше обувки с високи токчета. Тя примигна срещу мен, когато се появих на вратата.

— Хари?

Aз се опулих. Господи! Бях забравил за срещата си със Сюзан. Как беше възможно подобно нещо? Въпреки Белия съвет, полицията, вампирите, комоциото, наркоманите, мафиотите и побойниците, размахвайки бейзболни бухалки…

Е, не. Вероятно няма чак толкова изключителни жени, които да задържат вниманието ми покрай всички събития. Но все едно, беше малко грубичко от моя страна.

— Здравей, Сюзан — казах аз жално и погледнах зад нея.

В колко часа беше казала Сюзан, че ще дойде? Девет?

А Линда? В осем? Тя каза най-напред в осем, но после реши, че ще й трябва още един час. Значи, девет. Няма да бъде особено приятно, ако се засекат.

Сюзан прочете изражението ми като отворена книга и хвърли един поглед назад, преди да ме погледне отново.

— Чакаш ли някого, Хари?

— Не точно — смотолевих аз. — Всъщност може би. Влизай, влизай. Ще се измокриш.

Това не беше съвсем точно. Аз бях прогизнал, застанал бос на отворената врата под дъжда и вятъра.

Устните на Сюзан се изкривиха в хитра, леко хищна усмивка, тя сгъна чадъра и мина покрай мен.

— Това ли е апартаментът ти?

— О, не — отговорих аз. — Това е лятната ми къща в Цюрих.

Тя ме изгледа, докато затварях вратата, поех връхната й дреха и я оставих на старата закачалка за шапки до вратата.

Сюзан беше с гръб към мен, докато се занимавах с шлифера й. Роклята подчертаваше дългата извивка на гърба й чак до кръста, но беше по-скоро със семпла кройка и дълги ръкави. Харесваше ми. Даже много. Тя ме остави да огледам гърба й, отдалечи се към камината, след което се обърна към мен, усмихна се престорено и опря гладкото си бедро на дивана. Косата й беше привързана високо на главата и разкриваше дългата й стройна шия, която сякаш предвещаваше още гладки и прекрасни гледки. Устните й се извиха в ъгълчетата на устата и тя присви тъмните си очи към мен.

— От полицията май ти възлагат извънредни задачи, нали, Хари? — провлече тя. — Тези убийства са нещо сензационно! Извършени чрез магия. Можеш ли да ми кажеш нещо?

Трепнах. Тя продължаваше да търси сензации за своя вестник.

— Естествено — казах аз и очите й се разшириха от изненада. — Имам нужда от душ. Ще се върна след миг. Мистър, нали ще наглеждаш дамата?

Сюзан ми хвърли един поглед и се обърна да разгледа Мистър. Той все още беше върху библиотеката, но помръдна с едно ухо и продължи да гледа към вратата.

Над главите ни се разнесе нов тътен.

Запалих няколко свещи за нея и взех една с мен в банята. Мисли, Хари. Събуди се и си прочисти главата. Как трябва да постъпиш?

Първо се изкъпи, си казах наум. Полей се със студена вода и измисли нещо. Линда Рандал ще пристигне след минута и трябва да попречиш на Сюзан да си пъха носа в убийствата.

Окуражен от съветите, които сам си дадох, бързо се съблякох и се пъхнах под душа. Не използвах електронагревател и затова съм свикнал да се къпя със студена вода. Всъщност като се има предвид колко често лично аз и въобще магьосниците имаме срещи с нормални жени, така е по-добре.

Едва бях започнал да разтърквам шампоана, когато светкавиците станаха по-ярки, гръмотевиците по-шумни и дъждът се засили още повече. Центърът на бурята удари старата къща, при това здраво. Заради бурните електрически заряди ставаше светло като ден. Нищо не можеше да се чуе от гръмотевиците. Въпреки това с крайчеца на окото си забелязах някакво движение и една сянка премина покрай прозорчето на банята (скромно покрито с перденце). Някой се движеше към стълбите на апартамента ми.

Споменах ли вече за огромния си успех с жените? Подобни нощи са обяснението защо е така. Здравата се паникьосах. Изскочих изпод душа все още с шампоан на главата, увих хавлия около кръста си и се втурнах към предната стая.

Не можех да оставя Линда да се изправи пред вратата и Сюзан да й отвори. Това щеше да бъде истинска котешка битка и най-одраскан и нахапан щях да бъда аз.

Преминах през спалнята и влязох в дневната точно в момента, в който Сюзан посегна към дръжката на вратата. Проблесна нова светкавица и трясъкът заглуши щракането на бравата. Чух обаче нещо друго — някакво яростно съскане — и видях, че Мистър е скочил на крака, с извит гръб и настръхнала козина, оголил зъби, и очите му, които вече не бяха сънливи, бяха вперени във вратата.

Гръмотевицата тресна точно в мига, в който Сюзан отвори вратата. Видях я много ясно в профил. Беше подпряла една ръка на кръста си, а на лицето й се беше изписала любопитна и опасна усмивчица.

Щом вратата се отвори, усетих как нахлуват облаците енергия, които винаги придружават призрачните създания, когато се появят в света на смъртните, които досега бяха прикрити от трясъците на бурята. На вратата стоеше някаква доста набита, не по-висока от метър и петдесет фигура, облечена в най-обикновен кафяв шлифер и осветена от синкавите отблясъци на светкавиците. Имаше нещо странно в тази фигура, нещо, което не принадлежеше на добрата стара майка Земя. „Главата“ й се обърна към мен и внезапно блеснаха две огънчета, синкави като сиянието отгоре, които осветиха грубо лице с нечовешки контури, приличащо повече на жабешко.

Сюзан видя съвсем ясно лицето на демона на половин метър от себе си и изпищя.

— Сюзан — извиках аз и се втурнах към дивана. — Отдръпни се от него! — След това се хвърлих зад дивана и се строполих на коравия под, удряйки силно ребрата си.

Челюстта на демона се разтвори с тихо съскане и гърлото му се стесни в момента, в който аз изчезнах зад дивана. Чу се съскащ звук и една част от дивана за миг просто се разтопи в облак дим с гадна миризма. За около две секунди около мен се разлетяха капчици течност и прогориха дупки навсякъде, където попаднаха. Аз се изтърколих встрани от дивана и от киселината на демона.

— Сюзан — изкрещях аз, — бягай в кухнята. Не заставай между него и мен.

— Какво е това? — извика тя.

— От лошите е.

Погледнах през димящата дупка в дивана, готов да залегна при първа опасност. Демонът, по-масивен и набит от човек, стоеше на вратата и протягаше дългопръсти ръце, подобни на лапи, към вътрешността на стаята. После спря, сякаш задържан от невидима стена.

— Защо не влиза? — попита Сюзан от далечния ъгъл на стаята.

Беше притиснала гръб към стената с очи, разширени от ужас. Господи, не припадай точно сега, Сюзан.

— Законът за защита на дома — казах аз. — Той не е смъртно създание. Трябва да събере цялата си енергия, за да пробие бариерата около къщата.

— Ще успее ли? — каза тя.

Гласът й беше тънък и писклив. Тя продължаваше да задава въпроси, да събира информация и данни, водена от професионалните си инстинкти — подозирах, че разумът й просто бе дал накъсо. Това се случва на мнозина, когато за първи път видят отблизо демон.

Спуснах се към нея, грабнах я за ръката и я повлякох към лабораторията.

— Слизай долу! — изкрещях аз, отворих вратата и й показах стълбата.

— Но там е тъмно — протестира Сюзан. — О, боже! — примигна тя към кръста ми. — Хари? Защо си гол?

Погледнах и се изчервих. Хавлията сигурно е паднала, докато съм се мятал насам-натам. Когато наведох глава, по лицето ми започнаха да се стичат струйки шампоан, които влязоха в очите ми и засмъдяха. Можеше ли да стане по-зле?

От входната врата се разнесе разкъсващ звук и демонът жаба се втурна напред с неуверени стъпки. Вече беше в къщата ми. Светлината от светкавиците все още сияеше зад гърба му и извън електрическия блясък на кръглите му опулени очи, насочени към мен, можех да разгранича само грозния му гърбав силует. Гърлото му се свиваше конвулсивно.

— По дяволите — казах аз. В критични ситуации съм много красноречив.

Избутах Сюзан към стълбите и се обърнах с лице към демона, с протегнати напред ръце, обърнати към него длани и разперени пръсти.

Устата на демона се отвори пак, издавайки мазен, храчещ звук.

— Vento riflittum16, изкрещях аз, придавайки на страха и тревогата си осезаема форма, която хвърлих от дълбините на пулсиращото си сърце през раменете и ръцете и я насочих към врага в момента, в който пръските демонска киселина полетяха към мен.

Ужасът и адреналинът ми се излъчиха от върховете на пръстите ми под формата на вятър, със скорост, достатъчна да смъкне скалпа на човек. Те пресрещнаха демонската киселина, разбиха я на дребни пръски обратно към него и го отблъснаха няколко крачки назад, въпреки че той бе забил ноктите си в килима.

Киселината опръска кожата му като с електрически искри, но видимо не му причини нищо. За сметка на това тъканта на връхната му дреха се разпадна за секунди, а килимът и мебелите ми бяха съсипани.

Демонът разтърси глава, за да се окопити. Обърнах се към далечния ъгъл до вратата, протегнах ръка и протръбих силно: Vento servitas!17 Светлият, гладък магически жезъл проблесна в мрака и полетя към мен, понесен от по-лек порив на същия вятър. Сграбчих го здраво и го насочих към демона, призовавайки всички силови линии по дължината на равните непрекъснати жили на дървото на жезъла. Протегнах го хоризонтално и извиках:

— Вън! Вън! Вън! Ти не си добре дошъл тук! — Малко пресилено драматично, но когато имате демон в дневната си, нищо не е прекалено.

Демонът жаба присви рамене, заби широките си крака в пода и изръмжа, когато вълна от невидима сила заструи от върха на жезъла ми към него и се опита да го помете. Усещах съпротивата му, натискът срещу жезъла беше толкова силен, все едно бях опрял върха му на желязна греда и се опитвах да я прекърша.

Напрягахме се мълчаливо в продължение на няколко секунди, докато накрая проумях, че той е прекалено силен за мен. Нямаше да успея да го разкарам като някое дребно дяволче или незначителен полтъргайст. Не след дълго щях да се изтощя и щом успееше да тръгне отново напред, той щеше да ме разяде с киселината си или да ме разкъса на парчета. Беше по-силен от всеки смъртен, значително по-бърз и нямаше да спре, докато не умра или не изгрееше слънцето — което и от двете да настъпеше по-рано.

— Сюзан — извиках аз запъхтяно. — Долу ли си?

— Да — отговори тя. — Той тръгна ли си?

— Не съвсем.

Дланите ми бяха потни и полираното дърво на жезъла започна да се плъзга. Паренето от шампоана в очите ми се засили и блясъкът на демонските очи стана още по-ярък.

— Защо не го изгориш? Застреляй го! Гръмни го! — В гласа й се чувстваше нещо въпросително, като че ли тя търсеше нещо долу в лабораторията.

— Не мога — отговорих аз. — Не съм в състояние да напомпам достатъчно сила и да убия чудовището, без да хвърля всичко около нас във въздуха. Трябва да се махнеш от тук!

Умът ми трескаво работеше, пресмятах възможностите и изходите, резервите си от енергия, всичко съвсем трезво и рационално. Това същество бе дошло тук заради мен. Ако успея да го отклоня, от една страна, към спалнята и банята, Сюзан може би ще може да избяга. От друга страна, ако е получил заповед да убие мен и евентуалните свидетели, след като свърши с мен, той просто ще тръгне след нея. Трябваше да намеря друг изход. И тогава си спомних нещо.

— Сюзан! — извиках аз. — Долу на масата има една пластмасова бутилка. Изпий каквото има в нея и си помисли, че си далече от тук. Разбра ли? Мисли непрекъснато, че си далече.

— Намерих я — извика в отговор тя след миг. — Гадна е.

— По дяволите, това е отвара. Ще те измъкне от тук. Изпий я!

Чу се звук от преглъщане и тя отново се обади:

— А сега какво?

Примигах и погледнах към стълбите, водещи надолу. Трябваше да проработи… Жабата се приведе напред, протегна ноктестия си крак и само с тази крачка спечели поне един метър. Едва успях да я спра, но беше ясно, че след секунди щеше да ме докопа.

— Нищо не става — извика тя. — По дяволите, Хари, трябва да направим нещо.

След това се чу топуркане по стълбите и тя се появи с блеснали очи, размахвайки моя пистолет, 38-и калибър.

— Не — извиках аз. — Недей!

През това време жезълът отново се плъзна. Демонът беше на път да се справи с цялата ми защита.

Пребледняла и с треперещи ръце, Сюзан вдигна пистолета и започна да стреля. „Специалният“ 38-и калибър беше зареден с шест патрона, а аз използвам стандартни куршуми — предпочитам ги пред бронебойните или различните им разновидности. Така имаше по-малко шансове нещо да се обърка, насред цялото това магическо влияние.

Пистолетът е доста прост механизъм. А револверът — още по-прост. Колелца, лостове и един ударник, който възпламенява барута. С магия е трудно да се объркат физическите закони, поне в повечето случаи.

Револверът изгърмя шест пъти.

Първите два изстрела прелетяха настрани и се забиха някъде отзад. Вторите два удариха кожата на демона и оставиха леки белези, преди да рикошират лудо назад — стана както всъщност се опасявах, а именно, че ще се окажат по-опасни за нас, отколкото за него. За щастие, никой не бе засегнат от рикошетите. Петият изстрел мина между странните му дълги крака.

Шестият обаче го улучи право между светещите очи, извади го от равновесие, повали го на пода и той издаде недоволно съскане.

Изпъшках и сграбчих Сюзан за китката.

— В мазето — изхриптях аз и тя изтърва оръжието.

И двамата се втурнахме надолу по стълбите. Въобще не си направих труда да затворя вратата след нас. Това създание спокойно можеше да си проправи път през пода. По този начин ние щяхме поне да знаем откъде ще се появи, а не да гадаем къде ще пробие тавана над нас и ще се стовари на главите ни.

По моя заповед жезълът, който все още стисках в ръка, избухна като светкавица и освети стаята.

— Хари? — чу се гласът на Боб от рафтовете. Орбитите на черепа светнаха и той се обърна с лице към мен. — Какво става тук? Охо, това ли е мацката?

Сюзан се стресна:

— Какво е това?

— Не му обръщай внимание — казах аз и сам последвах собствения си съвет. Спуснах се към масата и започнах да изхвърлям кутии, торбички, бележници и стари книги на пода. — Помогни ми да разчистя тук. Бързо!

Тя се зае с това, а аз запроклинах лошите си навици, заради които бях оставил в лабораторията такава бъркотия. Опитвах се да освободя начертания на пода кръг — съвършен меден пръстен, кръг без процепи на бетона, който можеше да хване демона или да го задържи отвън.

— Хари! — обади се Боб, докато ние трескаво разчиствахме. — Някакъв ужасен жабест демон се смъква надолу по стълбите.

— Знам, Боб — и изхвърлих настрани купчина празни картонени кутии, докато Сюзан бясно подритваше разни хартии, докато накрая се показа целият меден кръг с диаметър около един метър.

Хванах я за ръка и я накарах да пристъпи вътре, колкото може по-близо до мен.

— Какво става? — извика тя с учудено и ужасено изражение.

— Само стой колкото може по-близо до мен — отговорих й аз и тя се притисна плътно в мен.

Нямах време да проверя дали Боб е прав. Наведох се, докоснах кръга с върха на жезъла и хвърлих цялата си енергия да задържа чудовището отвън. Кръгът създаде около нас тихо и невидимо поле на напрежение във въздуха.

Нещо се удари и изсъска на няколко сантиметра от лицето ми. Видях, че по стените на невидимата ни защитна преграда се стичат тежки капки киселина. Секунда преди това тя щеше да разяде лицето ми. Колко весело!

Опитвах се да сдържа дъха си, да стоя изправен и да не позволя никаква част от тялото ми да не излезе извън кръга — това щеше да наруши мрежата и да я лиши от сила. Ръцете ми трепереха, а краката ми се подгъваха. Сюзан видимо трепереше.

Демонът обикаляше около нас. Виждах го много ясно на светлината на жезъла. Той беше ужасно грозен, деформиран, разкривен и мускулест. Сравних го с жаба само защото не можех да се сетя за нещо друго, което да отговаря по-добре на външния му вид. Той се вторачи в нас и удари с юмрук по щита. Ръката му отскочи сред синкави искри и съществото изсъска ужасно и силно.

Отвън бурята продължаваше да трещи и да гърми, леко приглушена от дебелите стени на мазето.

Сюзан се притискаше до мен и почти плачеше.

— Защо не ни убива? Защо не може да ни пипне?

— Не може — отговорих нежно. — Не може да премине, нито да пробие кръга по някакъв начин. Ние сме на сигурно място, докато някой от нас не прекоси линията.

— Боже мой — каза Сюзан. — И колко дълго ще трябва да стоим тук?

— До разсъмване — казах аз. — Когато слънцето изгрее, то ще си отиде.

— Но тук долу не прониква слънце — възрази тя.

— Действа по друг начин. Нещо като проводник на напрежение, който води до този, който го е повикал. Енергийна линия. Щом слънцето се покаже, този проводник се прекъсва и то изчезва, като балон, на който му е изпуснат въздухът.

— И кога ще стане това? — попита тя.

— Ами след около десет часа.

— О — простена тя, облегна глава на голите ми гърди и затвори очи.

Демонът жаба обикаляше бавно около нас и търсеше слабо място в нашия щит. Нямаше такова. Затворих очи и се опитах да мисля.

— Ей, Хари — подхвана Боб.

— Не сега, Боб.

— Но, Хари… — упорстваше той.

— Млъкни, Боб. Опитвам се да мисля. Ако искаш да си полезен, кажи ми защо тази спасителна отвара, която ти толкова хвалеше, не помогна на Сюзан.

— Хари — протестира Боб. — Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

Сюзан промърмори, притисната до гърдите ми.

— Наистина ли става много топло тук, или само на мен така ми се струва?

Разтърси ме ужасно подозрение. Погледнах към Сюзан и ми прилоша. Не. Не може да бъде.

Тя впи в мен черните си замъглени очи.

— Хари, нали ще умрем? Искало ли ти се е да умреш, докато се любиш?

Тя целуна гърдите ми.

Беше чудесно. Наистина много хубаво. Опитвах се да не поглеждам към красивия й гръб, който лежеше гол под ръката ми.

— Аз съм си мислила за това много пъти — промърмори тя с устни, допрени до кожата ми.

— Боб — започнах аз бесен.

— Опитах се да ти кажа — изскимтя Боб. — Наистина опитах. Тя грабна грешната отвара и я изгълта. — Черепът на Боб се извъртя още малко към мен и орбитите му проблеснаха. — Трябва все пак да признаеш, че любовната отвара е много ефикасна.

Сюзан обсипваше гърдите ми с целувки и се отъркваше в мен не много изящно, но пък доста приятно и разсейващо.

— Боб, кълна се, че ще те заключа в касата за следващите двеста години.

— Грешката не е моя! — изпротестира той.

Демонът наблюдаваше какво се случва в кръга с жабешките си очи, разчисти си малко място на пода, за да приклекне на него като котка, която чака мишката да се покаже от дупката. Сюзан ме гледаше страстно и се опитваше да ме смъкне на пода — извън защитния пръстен. Боб продължаваше да защитава невинността си, ридаейки.

Кой казва, че не зная как да забавлявам една дама?