Буреносен фронт

Глава 19

Нямах време нито да се хвърля под леглото, нито да се скрия в банята, пък и не обичам да нямам възможност за отстъпление. Затова се хвърлих напред и застанах зад отварящата се врата, като пазех пълна тишина.

Мъжът, който влезе, беше слаб, нисък и имаше вид на крадец. Кафеникавата му коса беше прибрана отзад на опашка. Носеше тъмни памучни панталони и тъмно сако, а на рамото си бе преметнал чанта. Затвори вратата почти напълно и се огледа трескаво, но като повечето хора, които са прекалено нервни, за да мислят ясно, виждаше много по-малко, отколкото трябваше. Въпреки че извърна главата си към мен, не попаднах в периферното му зрение и той не ме откри. Имаше вид на красавец, или поне така ми се стори, с ясно изразени черти на брадичката и скулите.

Прекоси стаята и се закова на място, когато откри окървавените чаршафи. Видях, че сви юмруците си. Издаде някакъв странен, грачещ звук, хвърли се на земята до леглото и започна да опипва под него. След няколко секунди граченето се засили и той започна да ругае на глас.

Опипах гладката повърхност на кутийката от филма в джоба си. Мистериозният фотограф, който беше обикалял къщата на Виктор Селс, сега беше тук и търсеше филма. Усетих под лъжичката онова чувство, което изпитва човек, когато е наредил някакъв труден пъзел — особено удоволствие, примесено с малко гордост.

Поставих тихо жезъла в ъгъла до вратата и извадих официалната си карта на полицейски консултант, на която личеше снимката ми, и я отворих така, че да се вижда ясно на фона на шлифера. Прикрих, доколкото можах, старата ми окаяна тениска и се надявах, че той ще е твърде развълнуван и нервен, за да забележи, че съм обут с анцуг и каубойски ботуши.

С ръце в джобовете, побутнах леко с ботуша вратата, за да я затворя и в мига, в който тя щракна, казах:

— И така, връщате се на местопрестъплението. Знаех си, че ще ви хвана само ако почакам малко.

При други обстоятелства реакцията му щеше да ме накара да се превивам от смях. Той се сепна, удари си главата в ръба на леглото, извика, дръпна се назад и се обърна да ме види. За малко щеше да скочи върху леглото от изненада. Промених си мнението за външния му вид — устните му бяха прекалено стиснати, а очите твърде малки и разположени съвсем близо, което му придаваше напрегнат, хищнически вид на пор.

Присвих очи и се приближих към него с бавни крачки.

— Не можахте да се стърпите, нали?

— Не — каза той. — О, боже, нищо не разбирате. Аз съм фотограф. Виждате ли? — бръкна в чантата си и извади фотоапарат. — Правя снимки за вестниците. Затова съм тук, за да огледам по-добре.

— Стига — прекъснах го аз. — И двамата знаем, че не сте тук, за да правите снимки. А да потърсите ето това. — Извадих кутийката от джоба си, вдигнах я високо и му я показах.

Бръщолевенето му спря и той се закова на място, вторачен в мен и в кутийката. Облиза устни и се опита да каже нещо.

— Кой сте вие? — прекъснах го аз.

Говорех строго и заповедно. Опитах се да си представя как би звучала Мърфи, все едно бях при нея в управлението и тя ми задаваше въпроси.

— Уайз. Дони Уайз — преглътна той и ме погледна. — Загазил ли съм?

Присвих очи и се засмях подигравателно.

— Ще видим. Имате ли документ за самоличност?

— Да, разбира се.

— Покажете го — хвърлих му аз един поглед и добавих: — Бавно.

Той се опули и започна да рови подчертано бавно в задния си джоб. Извади с една ръка портфейл и го отвори на шофьорската книжка. Пристъпих напред, взех я и я разгледах. Името и снимката съвпадаха с това, което ми бе казал.

— Добре, господин Уайз — започнах аз, — в момента тече разследване. Ако вие ни сътрудничите, мисля, че…

Видях, че се е втренчил в името върху картата ми, и млъкнах. Той грабна обратно портфейла си и каза с обвинителен тон:

— Вие не сте полицай.

Вдигнах арогантно глава.

— Добре. Може и да не съм. Но работя за полицията. И разполагам с вашия филм.

Той изруга и започна да прибира фотоапарата в чантата, очевидно с намерение да си тръгне.

— Не. Нищо не притежавате. Няма нищо, което да ме свързва с това тук. Тръгвам си.

Наблюдавах го, докато се промъква край мен към вратата.

— Не бързайте толкова, господин Уайз. Ние с вас има за какво да си поговорим. Като например за изгубена филмова кутийка под терасата на една къща край езерото Провидънс, в сряда вечер.

Той ме стрелна с поглед.

— Нямам какво да ви кажа — измърмори той, — който и да сте. — Протегна ръка и се опита да отвори вратата.

Вдигнах ръка към жезъла в ъгъла и изсъсках с възможно най-драматичен глас: Vento servitas, след което рязко я насочих към вратата. Задвижен от прецизно контролирани въздушни течения, жезълът отскочи и тресна вратата под носа на Дони Уайз. Той се вкамени и се обърна към мен с разширени очи.

— Боже мой, вие сте един от тях. Моля ви, не ме убивайте — възкликна той. — Бога ми, снимките са у вас. Не знам нищо. Абсолютно нищо. С какво бих могъл да ви застраша? — Опитваше се да говори спокойно, но гласът му трепереше. Забелязах, че поглежда под око към плъзгащата се врата на балкона, като че ли се опитваше да прецени дали има шансове да се измъкне от там, преди да го спра.

— Спокойно, господин Уайз — казах му аз. — Нямам намерение да ви наранявам. Преследвам човека, който е убил Линда. Помогнете ми. Кажете ми каквото знаете, а аз ще се погрижа за останалото.

Той се изсмя горчиво и направи половин крачка към стъклената врата.

— И да ме убият за това? Като Линда и останалите? За нищо на света.

— Не, господин Уайз. Кажете ми каквото знаете и аз ще спра тези убийства. Ще изправя убиеца на Линда пред правосъдието. — Опитвах се да говоря с успокоителен тон, дори да прикрия раздразнението, което ме обхващаше. Исках да го постресна, но не чак до такава степен, че да е готов да се хвърли през стъклената врата. — Желая не по-малко от вас тези хора да бъдат спрени.

— Защо? — попита той. В очите му се четеше известно презрение. — Каква ви беше тя? И вие ли спахте с нея?

Поклатих глава.

— Не. Тя просто е поредната жертва, която можеше да е жива.

— Вие не сте полицай. Защо поемате този риск? Защо се изправяте срещу тези хора? Не видяхте ли какво направиха?

Вдигнах рамене.

— А кой друг да се изправи срещу тях? — Той не отговори нищо и аз повдигнах кутийката с филма. — Какво представляват тези снимки, господин Уайз? Какво толкова има на тях, че е трябвало Линда да бъде убита?

Дони Уайз изтри дланите си в панталоните. Вързаната на опашка коса на тила му се разлюля, когато той завъртя глава и огледа стаята.

— Ще ви предложа сделка. Дайте ми филма и аз ще ви кажа, каквото знам.

Поклатих глава.

— Това, което е запечатано тук, може да ми потрябва.

— Съдържанието на снимките е напълно безполезно, ако не знаете какво да търсите — възрази той. — Изобщо не ви познавам. И не искам никакви неприятности. Единственото ми желание е да се измъкна от тук жив и здрав.

Погледнах го за миг. Ако се споразумея с него, губя филма и всичко, което е запечатано на него. Но ако не му го дам, а той казва истината, няма да имам никаква полза. Следата ме доведе до тук, до него. Ако не успея да разплета новата следа, съм мъртъв.

Щракнах с пръсти и оставих жезъла да падне на пода. След което му подхвърлих филма. Той го изпусна, наведе се да го вземе и ме изгледа внимателно.

— След като изляза от тук — каза той, — сме квит. Нито съм ви чувал, нито съм ви виждал.

Кимнах с глава.

— Добре. Хайде, казвайте сега.

Дони преглътна, прекара ръка през косата си и нервно подръпна края на опашката.

— Познавам Линда от известно време. Правих снимки за нейна рекламна брошура. Снимам и други момичета. Повечето се опитват да публикуват снимките си в списания.

— Списания за възрастни? — попитах аз.

— Не — прекъсна ме той нервно. — За деца. Разбира се, че за възрастни. Не са елитни списания, но все пак могат да изкарат добри пари, дори ако не са достойни за Хю Хефнър23. Миналата сряда Линда дойде при мен. Каза, че ми предлага сделка. Аз ще й направя няколко снимки, а тя — тя ще бъде много мила с мен. Искаше да отида на едно място, да направя няколко снимки през прозорците и да се чупя. Щеше да си ги получи на другия ден. И аз така и направих. Но тя сега е мъртва.

— Край езерото Провидънс ли? — попитах аз.

— Да.

— И какво видяхте там?

Дони Уайз поклати глава и погледът му се плъзна по леглото край мен.

— Линда. И още няколко души. Не ги познавам. Бяха си организирали някакво парти. Със свещи и всичко останало. Бурята беше много силна, с много гръмотевици и светкавици, така че не можах да чуя нищо. Притеснявах се някой да не ме види на фона на светкавиците, но допускам, че те бяха погълнати от нещо съвсем друго.

— Секс ли правеха? — казах аз.

— Не — сряза ме той. — Играеха на канаста. Разбира се, че имаше секс. Истински, а не нагласените пози от екрана. В действителност не изглежда толкова красиво. Линда, още няколко жени и трима мъже. Изщраках лентата и се разкарах.

Аз се усмихнах, но той, изглежда, не схвана задната ми мисъл. Вече рядко може да се види истински разврат.

— Можете ли да опишете някои от тези хора?

Той поклати глава.

— Не ги огледах. Пък и не можех особено да ги различа, ако разбирате какво имам предвид. Малко ми се повдигна.

— Имате ли представа защо Линда е поискала тези снимки?

Той ме погледна озадачено, след което се изкиска, като че ли бях пълен глупак.

— Боже мили! За какво си мислите, че някой се нуждае от подобни снимки? Искала е да изнудва някого. Нейната репутация нямаше да пострада кой знае колко, ако я видят на снимка във вихъра на някоя оргия. Но за някои от хората, участвали в нея, това едва ли би било без значение. Що за аматьорско ченге сте?

Пренебрегнах въпроса му.

— Какво ще правите с филма, Дони?

Той повдигна рамене.

— Вероятно ще го изхвърля.

Видях, че очите му шарят, и знаех много добре, че лъже. Ще запази филма, ще разбере кои са на снимките и ако реши, че е възможно, ще се опита да извлече някаква полза за себе си. Беше точно такъв тип, а аз се доверявах на инстинкта си.

— Може ли? — казах аз и щракнах с пръсти. Fuego!24

Сивата капачка на кутийката изхвърча от пламъка, който избухна под нея, и Дони Уайз изпищя и я изпусна, дърпайки рязко ръката си. Червената кутийка на свой ред също избухна в пламъци, докато се приземяваше на пода, където се превърна в димяща купчинка.

Той ме зяпаше с отворена уста.

— Дано не разбера, че ме лъжете, Дони — казах аз.

Той побеля като платно, увери ме, че не лъже, след което се обърна и изхвърча от апартамента, късайки парчета полицейска лента по пътя си. Дори не затвори вратата след себе си.

Оставих го. Повярвах му. Не беше достатъчно умен, за да импровизира подобна история, а освен това здравата го бях разтърсил. Изпитах яростен прилив на триумф, на гняв и на желание да пипна тази личност, която и да бе тя, и да я поваля в боклука, защото впрягаше суровите сили на живота и съзиданието и ги превръщаше в средства за разрушение. Който и да беше, убиването чрез магия и постепенното деградиране на хората посредством Трето око, бяха достатъчни причини да искам да го хвана. Сега, когато имах върху какво да мисля, мозъкът ми се включи на пълни обороти и се опитвах да открия други развръзки за утре сутринта, извън тази да бъда убит по най-различни отвратителни начини.

Линда Рандал беше планирала да изнудва някого. Допуснах за миг, че това може да е бил Виктор Селс или някой друг участник в партито в неговата къща. Но защо? Не притежавах вече снимки, а само информацията, която бях изтръгнал от Дони Уайз. Не можех повече да се мотая. Налагаше се да проследя следата, която той ми беше посочил, ако исках да стигна до края й и да открия кой е убил Линда.

Как бях успял само за няколко дни да се забъркам в подобна каша? И как се беше случило така, че водейки едно съвсем друго разследване, бях налетял случайно на сложен и опасен заговор, обикаляйки около къщата край езерото Провидънс?

Отговорът беше прост — това не беше случайност. Всичко е било обмислено и аз съм бил насочен натам. Някой умишлено ме беше накарал да отида при къщата край езерото, да се забъркам там и да открия какво става. Някой, който ужасно се притеснява от магьосници, дори не си казва името и преднамерено се опитва да ме убеди в своето невежество, който припряно избяга след края на срещата ни и беше готов да хвърли на вятъра петстотин долара, само да ми затвори после телефона. Някой, който ме изкара на сцената и така ме превърна в мишена на най-различни враждебни действия.

Това беше ключът.

Грабнах жезъла и пръчката и излязох през вратата.

Време беше да си поговоря с Моника Селс.