Буреносен фронт

Глава 14

Сюзан ме прегърна през врата и наведе надолу главата ми, за да ме целуне. Целувките — добре. Бяха изключително интересни. Страстни и напълно спонтанни, без следа от колебание. Освободих се след минута, но устните ми продължаваха да горят, а тя ме погледна с огнените си очи.

— Вземи ме, Хари. Искам те.

— Сюзан, точно сега не е най-добрата идея — казах аз. Отварата здраво я беше хванала. Не се учудвам, че беше преодоляла ужаса и се беше втурнала по стълбите с пистолета, за да стреля срещу демона. Задръжките й бяха потиснати в достатъчна степен, за да намалят и страховете й.

Тя ме опипа и очите й светнаха.

— Устата ти казва не — измърка тя, — но това тук казва да.

Изправих се на пръсти и преглътнах, като се опитвах едновременно да запазя равновесие и да се освободя от ръката й.

— То винаги говори глупости — казах аз. Тя беше обезумяла. Отварата беше вдигнала либидото й до степен на самоубийство. — Боб, помогни ми!

— Затворен съм в този череп — отговори Боб. — Ако не ме освободиш, не мога нищо да направя, Хари.

Сюзан се изправи на пръсти и се впи в ухото ми, като притисна красивото си бедро до моето и се опита да ме повали на пода. Бях на ръба да изгубя равновесие. Кръг с диаметър един метър не е достатъчно широк за гимнастически изпълнения… или каквото и да е друго, без нещо, да се покаже извън него за челюстите на демона.

— Има ли още от другата отвара? — попитах аз.

— Има — каза Боб. — Виждам къде се е търкулнала на пода. Мога даже да ти я подхвърля.

— Окей — развълнувах се аз. Даже много. Може пък да успея да се измъкна жив от това мазе. — Ще те пусна за пет минути. Помогни ми да докопам тази отвара.

— Не, шефе — каза Боб с подлудяващо сърдечен глас.

— Не? Защо?

— Искам двайсет и четири часа и нито минута по-малко.

— По дяволите, Боб. Аз нося отговорност за всичко, което направиш, докато си навън. Знаеш това!

Сюзан прошепна на ухото ми:

— Нямам нищо отдолу — и се опита с някаква хватка от борбата да ме свали на пода. Разлюлях се и едва успях да се задържа да не падна заедно с нея. Демонът присви очи и се изправи на крака, готов да скочи върху нас.

— Боб! — извиках аз. — Слузест смотаняко!

— Я се опитай да живееш в този костелив череп стотина години, Хари. И на теб ще ти се прииска да имаш една свободна нощ, от време на време.

— Добре — извиках аз, докато сърцето ми се беше качило в гърлото от усилията да пазя равновесие. — Добре. Само ми подай отварата. Имаш двайсет и четири часа.

— Опитай се да я хванеш — отвърна Боб.

След което от орбитите на черепа изригнаха ярки оранжеви лъчи светлина, които се плъзнаха по пода към по-отдалечената част на лабораторията, където лежеше бутилката с отвара, подхванаха я и я хвърлиха към мен. Протегнах ръка и я хванах. За миг щях да я изпусна, но в последния момент стиснах здраво гърлото й.

Оранжевите светлини на Боб се завъртяха в танцов ритъм за миг, след което се плъзнаха нагоре по стълбите и изчезнаха.

— Какво е това? — прошепна Сюзан с премрежен поглед.

— Друга напитка — казах аз. — Изпий я заедно с мен, мисля, че мога да се фокусирам достатъчно, за да измъкна и двама ни от тук.

— Хари — каза тя, а очите й ме стрелнаха изпепеляващо. — Не съм жадна. Аз съм гладна.

Тогава ме осени нова идея.

— Щом изпием това и аз ще съм готов. Веднага се хвърляме в леглото.

Тя ми се усмихна доволно и порочно.

— О, Хари, пий на екс.

Ръцете й потвърдиха с жест това съгласие и аз надигнах бутилката, като едва не я изпуснах отново. В очите ми, които достатъчно ме смъдяха, влезе още малко шампоан и аз ги стиснах здраво.

Глътнах почти половината от отварата, опитвайки се да игнорирам отвратителния й вкус на диетична кола, и подадох остатъка на Сюзан. Тя се усмихна лениво, изпи я и си облиза устните.

Всичко започна най-напред в корема ми — някакво пърхащо, люлеещо движение, което прекоси дробовете ми и се разпростря нагоре през раменете до ръцете и надолу през бедрата до пръстите на краката. Започнах неудържимо да се треса и да треперя.

След миг всичко в мен се разпадна на милиони и милиарди късчета от Хари, всяко от които имаше собствена перспектива и поглед. Стаята престана да бъде квадратно, претъпкано подземие, а се превърна в снопове от енергия, оформени в специфични форми. Дори и демонът заприлича на гъст и нисък облак от частици. Полетях край него и през отворите на тавана се издигнах извън апартамента, право в разбеснелите се безформени очертания на бурята.

Това продължи може би пет секунди и мощта на отварата отслабна. Усетих как всичките ми малки частици рязко се връщат обратно и се блъскат една в друга с невероятна скорост. Беше болезнено, започна да ми се повдига и ударът от падането на земята сякаш дойде от всички посоки. Изправих се, забих жезъла си в земята и усетих как дъждът се стича по кожата ми.

Миг по-късно до мен се появи и Сюзан и бързо седна на земята.

— Боже мой, чувствам се ужасно.

В апартамента демонът изкрещя и яростно засъска. Чувах го как бясно се лута вътре.

— Хайде — казах й аз. — Трябва да се разкараме от тук, преди да се сети да ни търси навън.

— Зле ми е — каза тя. — Не знам дали ще мога да ходя.

— Смесването на отварите — успокоих я аз. — Може да е от това. Трябва да бягаме, хайде, Сюзан.

Наведох се, помогнах й да се изправи и да се отдалечим от апартамента.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Къде са ключовете от колата ти?

Тя потупа дрехите си по местата, където трябваше да има джобове, и поклати унесено глава.

— Те са в джоба на палтото.

— Тогава да вървим.

— Къде?

— Към Рединг Роуд. Тя винаги се наводнява при силен дъжд. Ще бъде достатъчно дълбоката да спре онова създание, ако реши да ни преследва.

Улицата беше само на няколко пресечки от нас. Дъждът се сипеше като из ведро. Треперех чисто гол под него и в очите ми се стичаха нови струи шампоан. Както и да е. Поне бях чист.

— Аха? — измърмори тя. — Какво ще му направи дъждът на онова чудовище?

— Не дъждът. Течащата вода. Тя ще го убие, ако се опита да мине през нея след нас — обясних аз търпеливо и се надявах, че смесените отвари в стомаха й няма да направят нещо непоправимо. Имаше такива случаи. Въпреки всички пречки, ние напредвахме достатъчно бързо и вече бяхме минали четирийсет метра. Не беше далече.

— Това е добре — каза тя.

В следващия миг обаче беше обхваната от конвулсии и падна на земята. Опитах се да я задържа, но бях страшно уморен и ръцете ми бяха слаби. За малко да падна с нея. Тя се претърколи на една страна и започна ужасно да повръща, сякаш вътрешностите й се късаха.

Около нас гръмотевиците и светкавиците продължаваха да бушуват. Чух трясъка на светкавицата върху едно близко дърво. Тя избухна ярко сред клоните му, след което се появиха и първите пламъци. Обърнах се в посоката, в която се бяхме запътили. Наводнената улица, която щеше да ни спаси от демона, беше все още на около трийсетина метра.

— Не вярвах, че ще оцелеете толкова дълго — каза някой.

Подскочих от изненада. Грабнах жезъла си с две ръце и описах с върха му кръг около нас, търсейки източника на този глас.

— Кой е?

Малко встрани имаше едно ледено петно — не физически студено място, а нещо дълбоко и тъмно, което другите ми сетива долавяха. Струпване на сенки, нещо тъмно, което изчезваше по време на светкавиците и се появяваше отново, когато те утихнеха.

— Да не би да очакваш да ти кажа името си? — изръмжа сянката. — Достатъчно е да знаеш, че аз съм този, който те е убил.

— Ти си смотаняк! — изкрещях в отговор аз, продължавайки да търся наоколо. — Работата ти не е довършена.

В тъмнината под една счупена улична лампа, на около 6–7 метра от мен едва успях да различа очертанията на човешка фигура. Мъж или жена? Не можеше да се каже, нито да се прецени от гласа.

— Скоро — каза сянката. — Няма да изтраеш дълго. Моят демон ще приключи с теб до десет минути. — Гласът беше изключително уверен.

— Значи, ти го призова?

— Да — потвърди сянката.

— Да не си луд? — попитах поразен. — Не знаеш ли какво може да стане, ако това същество излезе от контрол?

— Няма — увери ме сянката. — Владея го напълно.

Наострих сетивата си и скоро се уверих, че подозренията ми са оправдани. Това не беше реален човек или някаква прикриваща илюзия. Беше само подобие на нещо такова, фантазия от форма и звук, някаква холограма, която може да вижда, чува и говори от името на своя създател, който и да е той.

— Какво правиш? — попита той, очевидно усетил, че го опипвам.

— Проверявам ти пълномощията — казах аз и изпратих остатъците от волята си към него, нещо като магьоснически вариант на шамар по лицето.

Образът изкрещя изненадано и се дръпна назад.

— Как правиш това?

— Ходил съм на училище.

Холограмата изръмжа и започна да вика нещо с висок глас. Опитах се да чуя какво казва, но гръмотевицата заглуши половината от дума, която несъмнено беше името на демона.

Звуците от демонския погром, които идваха от моя апартамент, внезапно спряха.

— Сега — каза образът подигравателно, — сега ще си платиш за всичко.

— Защо правиш това? — попитах аз.

— Пречиш ми.

— Пусни поне жената да си ходи.

— Съжалявам — каза образът. — Тя видя прекалено много. Вече и тя е пречка. Демонът ми ще ви убие и двамата.

— Копеле — озъбих се аз.

Той ми се изсмя.

Погледнах през рамо назад към апартамента. Въпреки плющенето на дъжда чух дрезгаво съскане, подплатено с нещо като мляскане и тракане на зъби. Над стълбата, водеща нагоре от апартамента, светнаха синкавите жабешки очи. Те веднага се фокусираха върху мен и се насочиха насам. Задният калник на колата на Сюзан, която беше паркирала близо до входа, попадна на пътя му и пръстите на тънката му лапа хванаха задницата на колата и я тласнаха настрани, където тя се приземи с трясък.

Опитах се да не мисля какво ще направят тези пръсти с гърлото ми.

— Виждаш ли? — каза образът. — Подчинен ми е напълно. Дойде време да умреш, господин Дрезден.

Следващата светкавица показа демона да пълзи на четири крака към мен, подобно на някакъв дебел гущер, който тича по горещ пясък, за да търси сянка, и движенията му биха изглеждали смешни, ако не се приближаваше все по-близо и по-близо с отчайваща бързина.

— Пусни още двайсет и пет цента, за да продължиш разговора, задник! — извиках аз, след което насочих жезъла към него и вложих цялата си воля в атаката. Stregallum finitas!18

Внезапно го обгърна алена светлина, която погълна периферията и пропълзя към центъра на образа.

Изрева от болка:

— Дрезден! Демонът ще ти смели костите.

След това се разпадна с викове на страдание, защото моето контразаклинание разкъсваше образа. Бях по-добър от него, който и да беше той, и неговото заклинание не издържа. След това образът избледня постепенно и изчезна в далечината. Позволих си момент на ликуване и веднага се обърнах към падналата на земята жена.

— Сюзан — казах аз, навеждайки се над нея, без да изпускам от поглед тичащия демон. — Сюзан, ставай. Трябва да продължим.

— Не мога — изхлипа тя. — О, боже — и повърна още малко.

Опита се да стане, но падна отново на земята, като стенеше жално.

Погледнах към водата, опитвайки се да преценя скоростта на създанието. Приближаваше бързо, но все пак не колкото човек би могъл да тича. Все още можех да се спася, ако се затичам с всички сили. Щях да прекося водата и да се спася.

Но не можех да пренеса Сюзан. Никога нямаше да успея, ако трябваше да я нося на гръб. Но ако не тръгнех веднага, и двамата щяхме да загинем. Нямаше ли да е по-добре поне единият да оцелее?

Погледнах отново към демона. Бях изтощен и той ме беше хванал неподготвен. Силният дъжд щеше да угаси огъня, най-древното човешко средство за борба с мрака и силите, които се крият в него. А и в мен не гореше вече достатъчно силно, за да направя нещо съществено. Ако се изправех срещу него, щеше да бъде чисто самоубийство.

Сюзан хлипаше на земята, безпомощна под дъжда, съсипана от моите отвари, неспособна да се изправи.

Изправих глава и оставих дъжда да измие остатъците от шампоана от очите и косата ми. След това се обърнах и направих крачка към приближаващия демон. Не можех да я оставя на това създание. Дори ако това означаваше, че трябва да загина. Въобще не бих могъл да живея с подобна мисъл.

Демонът изрева нещо със своя съскащ, крякащ глас, изправи се на задните си крака и протегна ръце към мен. Ослепяващо ярка светкавица проблесна над нас. Гръмотевицата я последва по петите, толкова силна, че разтресе уличното платно под босите ми крака.

Гръмотевица.

Светкавица.

Буря.

Погледнах към бушуващите облаци над главата ми, осветени от танцуващите между тях светкавици, красиви и смъртоносни. Бурята кипеше от мощ, носеше мистична енергия, древна като времето и достатъчно силна, да разтроши камъни, да нажежи въздуха и водата до кипване, да изгори всичко и да го превърне в пепел.

В този момент бях толкова отчаян, че бях готов да рискувам.

Демонът се влачеше и клатушкаше напред, тромаво, но доста бързо. С една ръка вдигнах жезъла към небето, а с другата насочих пръст към демона. Беше много опасно да привлека силата на бурята. Не съществуваше никакъв ритуал, който да й даде форма, нито кръг да ме защити, даже нямаше и думи, които да опазят разума ми от магическите енергии, които ще се втурнат през него. Насочих сетивата си нагоре към бурята, впримчих в тях безформената й мощ и ги оформих като потоци, които потекоха към мен и към върха на издигнатия жезъл.

— Хари? — извика Сюзан. — Какво правиш?

Тя се беше сгушила на земята във вечерната си рокля и трепереше. Гласът й бе слаб и тънък.

— Като дете играла ли си на една игра, в която всички си търкат краката в килима, хващат се за ръце, образуват верига, а последният от нея докосва някого по ухото, за да го удари с ток?

— Да — отговори тя объркана.

— Точно това правя и аз, но в по-голям мащаб.

Демонът изрева отново, подскочи с мощните си жабешки крака и се понесе във въздуха към нас, движейки се с неестествена и страховита грация.

Фокусирах цялата си останала воля във върха на жезъла, към облаците и бушувалата буря.

— Ventas! — изкрещях аз. — Ventas fulmino!19

От върха на жезъла излетя искра, насочи се към облаците и докосна вълнуващата се основа на бурята.

Адът се сгромоляса върху нас.

Нагорещена до бяло светкавица, вятър и дъжд се спуснаха върху мен, насочени право към върха на жезъла. Удариха върха на мокрото дърво със силата на парен чук, след това преминаха през ръката ми и мускулите ми се свиха конвулсивно, напрягайки цялото ми голо тяло. С всички сили се опитвах да задържа в ума си образа на това, което искам, и да насоча ръка към демона, който се спускаше към мен, да накарам енергията, която бушуваше през мен, да удари и разруши неговата плът.

Той беше едва на петнайсетина сантиметра, когато бясната стихия на бурята профуча през тялото ми, през ръката и през насочения към него пръст и го удари право в сърцето. Силата на удара беше толкова голяма, че той отхвръкна назад и нагоре и се задържа във въздуха, обхванат от корона ослепителна енергия.

Демонът се гърчеше, крещеше и размахваше жабешките си ръце и крака.

И тогава избухна в кълбо от син пламък. Нощта отново се освети ярко като ден. Едва успях да скрия очите си. Сюзан крещеше от страх, а мисля, че и аз бях крещял заедно с нея.

След това нощта отново стана спокойна. Върху нас заваляха пламтящите остатъци от нещо, за което не исках и да мисля, и падаха с пляскане и съскане като жарава наоколо по асфалта, по тротоара и в дворовете на съседните къщи. Внезапно вятърът утихна и дъждът премина в кротък ръмеж. Цялата енергия на бурята бе изчерпана.

Краката ми се подгънаха и аз приседнах, зашеметен и треперещ на улицата. Косата ми беше напълно суха и щръкнала. От почернелите връхчета на ноктите ми излизаше дим. Продължих да седя така, щастлив, че все още съм жив и мога да дишам. Имах чувството, че мога да пропълзя обратно в леглото и да спя няколко дни, въпреки че бях излязъл от него само преди половин час.

Сюзан също седна и примигваше пребледняла. Погледна ме.

— Какво ще правиш другата събота? — попитах я аз.

Продължи да ме гледа още известно време, след което се отпусна и легна настрани.

Чух от тъмното да се приближават стъпки.

— Призоваване на демони — каза един горчив глас с отвращение. — Освен другите зверства, които вече си извършил. Знаех си, че тази вечер заедно с вятъра подушвам черна магия. Ти си истинска напаст, Дрезден.

Обърнах глава настрани, за да погледна моя пазител Морган. Той се извисяваше, висок и едър в черния си тренчкот. Дъждът бе пригладил посивялата му коса и подчертаваше още по-дълбоко бръчките по лицето, наподобяващи следи от длето в камък.

— Не съм призовавал това създание — казах аз. Гласът ми бе заглъхнал от умора. — Но го пратих там, където му е мястото. Не видя ли?

— Видях, че се браниш от него — каза Морган. — Но не видях някой друг да го е извикал. Вероятно ти си направил това и си загубил контрол върху него. Във всеки случай то не би могло да ми навреди. А ти нямаше да спечелиш нищо, Дрезден.

Аз се изсмях уморено.

— Ласкаеш се — отговорих му аз. — Не бих повикал демон само за да го насъскам срещу теб, Морган.

Тесните му очи се присвиха още повече.

— Свиках Съвета — каза той. — Те ще пристигнат тук след две утрини. И ще чуят моите показания, заедно с доказателствата, които ще им представя срещу теб. — Един последен, слаб блясък на светкавица придаде на очите му някакъв див, налудничав блясък. — И тогава ще те осъдят на смърт.

Погледнах го за миг с недоумение.

— Съветът? — попитах аз. — Ще дойдат тук? В Чикаго?

Морган ми се усмихна с онази усмивка, която акулите пазят за малките тюленчета.

— В понеделник сутринта ти ще се изправиш пред тях. Не харесвам много задължението си на палач, но в този случай, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с удоволствие ще поема тази роля.

Изтръпнах, когато го чух да произнася пълното ми име. Каза го съвсем точно — може би случайно, а може и не. Членовете на Белия съвет бяха тези, които знаеха пълното ми име и как да го произнесат. Да избягаш от свикания съвет, да се скриеш от тях, би означавало, че признаваш вината си и това ще доведе до катастрофа. И понеже знаят името ми, те ще ме намерят. Където и да съм.

Сюзан изстена и се размърда.

— Хари? — прошепна тя. — Какво става?

Обърнах се към нея да проверя дали е добре. Когато погледнах отново зад рамото си, Морган беше изчезнал. Сюзан се притисна до мен и ме прегърна. Обвих я с ръце, за да й дам малкото топлина, която ми бе останала.

Понеделник сутринта.

В понеделник сутринта Морган ще извади наяве своите подозрения и ще произнесе обвиненията си, които вероятно ще са достатъчни, за да ме признаят за виновен. Който и да е убиецът в сянка, аз трябва да го намеря, него или нея, или и двамата, преди понеделник сутринта. Ако ли не, чака ме смърт.

Тъкмо си мислех каква несполука се оказа срещата ми със Сюзан тази вечер, когато се появи една патрулна кола, насочи прожекторите си към нас и полицаят извика по високоговорителя:

— Оставете тоягата на земята и вдигнете ръце. Не правете никакви резки движения.

Беше напълно естествено за един полицай, признах си аз стоически, да арестува гол мъж и жена във вечерно облекло, седнали под дъжда на тротоара, като някаква двойка пияници, току-що приключили с гуляя.

Сюзан прикри очи и погледна към прожектора. Цялото повръщане, което понесе, за да се отърве от отровата в нея, уби напълно любвеобилните й намерения.

— Това — каза тя спокойно и безстрастно — е най-ужасната нощ в моя живот.

Полицаите излязоха от колата и се запътиха към нас.

— Така ти се пада, щом се опитваш да излизаш с магьосник — изръмжах аз в отговор.

Тя ме погледна отстрани и очите й светнаха за миг с тъмен блясък. Почти се усмихна, а в тона й усетих отмъстителна нотка:

— Но пък ще излезе фантастичен репортаж.