Знакът на Атина

LII. Лио

Лио все още бе в шок от станалото. Всичко се бе случило толкова бързо. Бяха закачили куките за Атина Партенос в момента, в който подът бе поддал, а последните останки от придържащите нишки на Арахна се бяха скъсали. Джейсън и Франк бяха полетели надолу, за да спасят останалите, но намериха само Нико и Хейзъл, които висяха на въжената стълба. Ямата към Тартара бе погребана под няколко тона асфалт. Лио бе измъкнал Арго II от пещерата, малко преди цялото място да се разпадне заедно с остатъка от паркинга.

Сега корабът бе кацнал на хълм, гледащ към града. Джейсън, Хейзъл и Франк се бяха върнали на мястото на катастрофата с надеждата да прокопаят тунел през останките и да намерят начин да спасят Пърси и Анабет. Бяха се върнали обезверени. Пещерата просто бе изчезнала. Навсякъде около разпадналия се паркинг имаше полиция и спасителни екипи.

Нито един смъртен не бе ранен, но италианците щяха месеци наред да се чудят как така в центъра на един паркинг се бе отворила яма, погълнала дузина прекрасни италиански автомобили.

Смазани от мъка, Лио и останалите бяха поставили Атина Партенос в трюма, използвайки хидравличните системи и помощта на Франк Занг, слон на непълно работно време. Статуята се бе побрала вътре, макар Лио да нямаше представа какво се очаква да направят с нея.

Тренер Хедж бе прекалено нещастен, за да помогне. Той не спираше да обикаля палубата със сълзи на очите, като подръпваше брадичката си, тупаше се по главата и мърмореше: „Трябваше да ги спася, да гръмна всичко…“.

Най-накрая Лио му каза да слезе долу и да подготви всичко за отпътуването им. Нямаше да им помогне със самообвиненията си.

Шестимата герои се събраха на квартердека и се загледаха в далечния облак прах, който все още се издигаше над мястото на експлозията.

Лио бе поставил ръка върху Архимедовата сфера, която чакаше да бъде инсталирана. Трябваше да бъде развълнуван. Това бе най-голямата находка на живота му, по-велика дори от бункер номер девет. Можеше да направи невероятни неща, стига да разчетеше свитъците на старогръцкия гений. Не смееше да се надява, но може би дори щеше да създаде нов контролен диск за своя метален приятел Фестус.

Но цената за всичко това бе прекалено висока. Можеше да чуе смеха на Немезида: „Казах ти, че ще се разберем, Лио Валдес“.

Бе отворил бисквитката с късметчето. Бе научил кода за сферата и бе спасил Франк и Хейзъл. Но бяха изгубили Пърси и Анабет. Лио бе сигурен, че причината е в Немезида.

— Вината за всичко това е моя — каза накрая той.

Останалите го загледаха. Само Хейзъл го разбра. Тя бе до него по време на срещата му с богинята на Отмъщението край Голямото солено езеро.

— Не — възрази тя, — вината за това е на Гея. Няма нищо общо с теб.

На Лио му се искаше да вярва в това, но не можеше. Бяха започнали това пътешествие с неговия провал в Нов Рим. Бяха го завършили с провала му в стария Рим. А цената, която бяха платили, бе много по-голяма от окото му.

— Лио, чуй ме — хвана го за ръката Хейзъл. — Няма да ти позволя да се самобичуваш за това. Няма да го преживея. Не и след като Сами…

Тя се задави, но Лио разбра какво има предвид. Неговият bisabuelo цял живот се бе упреквал за това, че Хейзъл бе изчезнала. Сами бе имал хубав живот, но си бе отишъл с мисълта, че е обрекъл момичето, което обича, с продажбата на прокълнатия диамант.

Лио не искаше да прави Хейзъл нещастна, но това бе различно. „Успехът иска жертви“ — бяха думите на Немезида. Лио бе избрал да счупи тази бисквитка. А Пърси и Анабет бяха паднали в Тартара.

Това не беше съвпадение.

Нико го приближи, подпирайки се на черния си меч.

— Лио, те не са мъртви. Щях да почувствам, ако бяха.

— Как можеш да си сигурен? — попита Лио. — Ако ямата наистина стига до… сещаш се… как можеш да ги усещаш от толкова далеч?

Нико и Хейзъл се спогледаха, може би сравнявайки усещанията си за смъртта. Лио потръпна. Хейзъл никога не бе изглеждала като дете на Подземното царство, но Нико ди Анджело го караше да настръхва. Беше направо зловещ.

— Не можем да сме напълно сигурни — призна Хейзъл, — но мисля, че Нико е прав. Пърси и Анабет са все още живи.

— Трябваше да внимавам повече — удари с юмрук по релинга Джейсън, — можех да полетя надолу и да ги спася.

— Аз също — простена Франк. Едрото момче изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Пайпър постави ръка върху гърба на Джейсън.

— Вината не е ваша. На нито един от двамата. Опитвахте да спасите статуята.

— Тя е права — каза Нико, — дори ямата да не бе изчезнала, нямаше да може да полетите долу, без да бъдете притеглени към Тартара. Аз съм единственият, който е бил там. Невъзможно е да ви опиша силата на това място. Щом приближите, то ви поглъща. Нямах никакъв шанс.

— Значи Пърси и Анабет също нямат шанс — подсмръкна Франк.

Нико намести пръстена с череп, който носеше.

— Пърси е най-силният полубог, който някога съм срещал. Ще ме извинявате, но това е истината. Ако някой може да оцелее там долу, това е той, особено с помощта на Анабет. Двамата ще намерят начин да се измъкнат от Тартара.

— Искаш да кажеш, че ще намерят Портите на Смъртта — обърна се към него Джейсън. — Ти обаче ми каза, че мястото се охранява от най-могъщите слуги на Гея. Как може двама герои да…

— Не знам — призна Нико, — но Пърси ми заръча да ви заведа в Епир, където е смъртната страна на Портите. Планира с Анабет да ни срещнат там. Ако оцелеем в Дома на Хадес и се преборим с изчадията на Гея, може би заедно с Пърси и Анабет ще успеем да затворим Портите на Смъртта и от двете страни.

— И да си ги върнем, нали? — попита Лио.

— Може би.

На Лио не му хареса начина, по който Нико изрече тези думи, макар да споделяше съмненията му. Той разбираше от врати и ключалки. Ако Портите на Смъртта трябваше да се затворят и от двете страни, някой трябваше да остане вътре, в Подземното царство.

— Не знам как — пое си дълбоко въздух Нико, — но ще го направят. Пърси и Анабет ще намерят начин да минат през Тартара и да намерят Портите на Смъртта. И когато го направят, ние трябва да сме готови.

— Няма да е лесно — каза Хейзъл. — Гея ще хвърли всичките си сили срещу нас, за да ни попречи да стигнем до Епир.

— Сякаш досега не го правеше — въздъхна Джейсън.

— Нямаме избор — кимна Пайпър, — трябва да запечатаме Портите на Смъртта, преди гигантите да събудят Гея. Иначе армиите й ще са безсмъртни. Освен това трябва да побързаме. Римляните са в Ню Йорк. Скоро ще нападнат лагера на нечистокръвните.

— Остава ни не повече от месец — съгласи се Джейсън, — Ефиалт каза, че Гея ще се пробуди на първи август.

— Ще се справим — изправи се Лио.

Всички се загледаха в него.

— Сферата на Архимед ще подсили кораба — каза той, надявайки се да е прав, — ще изуча тези древни свитъци. С тях ще изработим нови оръжия. Ще ударим армиите на Гея с арсенал, за какъвто не са и сънували.

За да ги окуражи, Фестус избълва струя пламък от носа на кораба.

Джейсън успя да се усмихне и потупа Лио по рамото.

— Това е добър план, адмирале. Ще поемем ли курс?

Те се шегуваха с него, наричайки го адмирал, но Лио бе решен да приеме титлата. Това бе неговият кораб. И той не бе изминал целия този път, за да бъде спрян. Щяха да намерят този Дом на Хадес и да превземат Портите на Смъртта. И, в името на боговете, ако се наложеше, Лио щеше да построи кран, с който да измъкне Пърси и Анабет от Тартара. Немезида искаше от него да отмъсти на Гея. Щеше да го направи с удоволствие. Щеше да накара старата богиня на Земята да съжалява, задето някога е срещала Лио Валдес.

— Да. — Той погледна към Рим за последно. Градът се оцвети в кървавочервено от лъчите на залеза. — Фестус, вдигни платната. Приятелите ни разчитат на нас.