Знакът на Атина

XLIX. Анабет

Анабет бе достигнала предела на ужаса. Бе нападната от духове шовинисти. Бе счупила глезена си. Бе прекосила пропаст, преследвана от армия паяци. А сега, въоръжена само с кинжала си и с глезен, увит в импровизирана шина от дъски и полиетилен, се бе изправила срещу Арахна — чудовищното паешко създание, което искаше да я убие и да ушие гоблен по този повод.

През последните няколко часа Анабет бе треперила, обляна от студена пот, и бе сподавяла сълзите си толкова пъти, че тялото й вече се бе отказало от това да се плаши, все едно искаше да каже: „Не мога да бъда по-ужасено, отколкото вече съм“.

Затова Анабет започна да мисли.

Чудовищното същество се спусна към нея, крачейки по увитата в паяжини статуя. Движеше се от нишка на нишка и съскаше от удоволствие. Четирите му очи светеха в тъмното. Или въобще не бързаше, или бе бавно.

Анабет се надяваше на второто.

Не че имаше значение. Тя не бе в състояние да бяга и не смяташе, че има шанс в битка. Арахна сигурно тежеше над сто килограма. Кривите й крака бяха идеални за залавяне и убиване на плячка. Освен това Арахна вероятно имаше и други сили — отровно ухапване или увисване на паяжини като старогръцки Спайдърмен.

Не. Отговора, който търсеше, не бе в боя.

Според старите легенди Арахна изпаднала в беда заради гордостта си. Тя се хвалела, че гоблените й са по-хубави от тези на Атина, и така бе създала първата риалити програма на Олимп — „Смяташ, че плетеш по-добре от богиня?“. Арахна бе понесла тежко поражение.

Анабет разбираше гордостта. Това бе и нейната фатална слабост. Често трябваше да си напомня, че не може да свърши всичко сама. Че не винаги е подходящият човек. Понякога се вглъбяваше до такава степен, че забравяше за нуждите на останалите, дори тези на Пърси. Лесно се разсейваше, щом станеше дума за любимите й проекти.

Можеше ли обаче да използва тази слабост срещу паяка? Може би, ако си спечелеше малко време… макар да не бе сигурна с какво ще й помогне това. Приятелите й нямаше да успеят да я стигнат, дори ако знаеха къде трябва да я търсят. Никой нямаше да дойде да я спаси, яхнал бял кон.

Въпреки това протакането бе по-добър вариант от смъртта.

Опита се да запази спокойното си изражение, което не бе лесно с болката в глезена й. Закуцука към най-близкия гоблен, който показваше изглед към Древен Рим.

— Великолепно — каза тя, — разкажи ми нещо повече за този гоблен!

Устните на Арахна се свиха около мандибулите й.

— Какво те интересува? Скоро ще умреш.

— Ами да — съгласи се Анабет, — но начинът, по който си уловила светлината, е удивителен. Златни нишки ли използва за слънчевите лъчи?

Гобленът, между другото, наистина бе смайващ. Анабет не се преструваше на впечатлена.

— Не, дете, не е злато — усмихна се самодоволно Арахна. — Смесих цветовете и направих контраст на яркожълтото с по-тъмни нюанси, за да му придавам триизмерен ефект.

— Много е красиво — умът на Анабет работеше на две различни нива. От една страна, се стараеше да поддържа разговора, а от друга се мъчеше да измисли план, който да й позволи да оцелее.

Нищо не й хрумваше. Арахна бе побеждавана само веднъж, и то от самата Атина, която бе използвала както невероятните си умения, така и божествената си магия, за да спечели.

— Значи — каза Анабет — лично си видяла тази сцена?

Арахна изсъска, а устата й се изкриви по особено неприятен начин.

— Просто се опитваш да отложиш смъртта си. Но няма да стане.

— О, не — настоя Анабет, — просто ми се струва тъжно, че никой не може да види тези невероятни гоблени. Мястото им е в музей или в…

— Или в какво? — попита Арахна.

В ума на Анабет се зароди налудничава идея, точно както майка й бе изскочила от главата на Зевс. Но дали щеше да проработи?

— Нищо — въздъхна тя със съжаление, — беше глупаво. Няма значение.

Арахна слезе надолу по статуята, докато не стигна щита на богинята. Дори от това разстояние Анабет усещаше ужасната смрад на паяка, напомняща за пекарна, пълна с развалени от месец сладкиши.

— Какво? — настоя паякът. — Кое е глупаво?

Анабет си наложи да не отстъпва. Със или без счупен глезен всеки нерв в тялото й пулсираше от страх, казваше й да се отдръпне от огромния паяк, надвиснал над нея.

— Ами… става дума за това, че ми повериха да изготвя новия дизайн на Олимп — каза тя. — Предполагам, знаеш, че след войната с титаните домът на боговете бе почти унищожен. Вече свърших по-голямата част от работата, но ми трябват красиви произведения на изкуството, които да изложа на публични места. Като тронната зала на боговете, например. Помислих, че твоите творби ще са идеални за това място. Олимпийците най-сетне ще могат да видят колко си талантлива. Както казах, мисълта беше глупава.

Косматият търбух на Арахна потръпна. Четирите й очи заблестяха така, сякаш иззад всяко от тях имаше отделна мисъл, която тя се мъчеше да вплете в едно.

— Ти си натоварена с възстановяването на Олимп — каза тя — и искаш моите произведения… за тронната зала.

— Е, не само за там — отвърна Анабет, — може да поставим няколко и на главния площад. Гръцкия пейзаж, например. Деветте музи ще се влюбят в него. Сигурна съм, че и останалите богове ще припаднат по творбите ти. Даже може да се скарат кой да ги прибере в замъка си. Предполагам, че освен Атина никой от боговете не е видял какво умееш?

— Никой — изщрака с мандибулите си Арахна. — В стари времена Атина скъса най-хубавите ми произведения. Те показваха боговете в обидни ситуации. Майка ти, както сама се досещаш, не хареса това.

— Колко лицемерно — отбеляза Анабет, — като се има предвид, че боговете непрекъснато се подиграват един на друг. Може би ще трябва да ги скараш. Арес например много ще хареса гоблен, в който се подиграваш на мама. Той винаги е презирал Атина.

Главата на Арахна се изкриви под невъзможен ъгъл.

— Би работила срещу собствената си майка?

— Само казвам какво би харесал Арес — отвърна Анабет. — На Зевс пък би допаднала картина, в която е осмян Посейдон. Убедена съм, че ако боговете на Олимп станат свидетели на таланта ти, ще започнат да се карат за произведенията ти. А що се отнася до въпроса ти дали бих работила срещу собствената си майка… защо не? В крайна сметка, тя ме е пратила тук да умра, не е ли така? Последният път, когато я видях в Ню Йорк, тя се отказа от мен. — Анабет й разказа историята си. Сподели й горчилката и тъгата си и вероятно бе прозвучала искрено, тъй като паякът не я нападна.

— Такава е природата на Атина — изсъска Арахна. — Изоставя и собствената си дъщеря. Богинята никога няма да разреши да бъдат показани гоблените ми в дворците на боговете. Винаги ми е завиждала.

— Представи си обаче колко сладко ще бъде отмъщението след толкова много векове.

— Ще бъде сладко, да. Смъртта ти ще е сладка за мен!

— Предполагам — почеса се по главата Анабет, — но пък ако ми позволиш да стана твой представител, мога да успея да вкарам творбите ти в Олимп. Ще уредя да направят изложба за другите богове. Докато майка ми се усети, вече ще е твърде късно. Олимпийците най-сетне ще разберат, че ти плетеш по-добре от нея.

— Призна го! — изкрещя Арахна. — Една дъщеря на Атина призна, че съм по-добра! О, каква музика за моите уши!

— Но това няма да ти помогне — напомни й Анабет. — Ако умра тук долу, ти ще си останеш в мрака. Гея ще унищожи боговете и те никога няма да разберат, че си по-добрата тъкачка.

Паякът изсъска.

Анабет се притесни, че майка й ще се появи от нищото и ще я прокълне по някакъв ужасен начин. Първият урок, който децата на Атина научаваха, бе, че мама е най-добра във всичко. Никога не бива дори да предполагаш нещо друго.

Нищо обаче не се случи. Може би Атина разбираше, че Анабет казва всичко това, за да спаси живота си. А може би бе толкова зле, разкъсвана от гръко-римската си природа, че дори не обръщаше внимание на случващото се.

— Тази работа няма да стане — изръмжа Арахна, — няма да го позволя.

— Ами… — размърда се Анабет в опит да намали тежестта върху пулсиращия си от болка глезен. В пода се появи нова пукнатина и тя отскочи назад.

— Внимавай! — кресна й Арахна. — Основите на това светилище се разпадат от векове!

Сърцето на Анабет прескочи удар.

— Разпадат се?

— Нямаш идея каква омраза кипи под нас — каза паякът. — Ужасните мисли на толкова много чудовища, които се опитват да достигнат Атина Партенос и да я унищожат. Паяжината ми е единственото нещо, което крепи това място, момиче! Една грешна стъпка и ще паднеш по целия път надолу до Тартара! И, повярвай ми, за разлика от Портите на Смъртта, това пътуване ще е еднопосочно и с тежко приземяване! Няма да ти позволя да умреш, преди да ми разкриеш своя план за творбите ми.

Анабет усети метален вкус в устата си. По целия път надолу до Тартара? Опита се да остане съсредоточена, но не бе лесно. Подът се пукаше и разпадаше. Каменна прах падаше в бездънната яма под него.

— Да, планът — каза Анабет. — Както казах, с удоволствие бих показала гоблените ти на Олимп. Бих ги окачила навсякъде. Така ще натриеш носа на Атина за вечни времена. Има обаче само един начин, по който това може да стане. И… не. Той е много труден. По-лесно ще е просто да ме убиеш.

— Не! — извика Арахна. — Това е неприемливо! Размислих! Смъртта ти няма да ми достави удоволствие! Искам да видя творбите си на Олимп! Какво трябва да направя!

— Не трябваше да казвам нищо — поклати глава Анабет. — Моля те, забрави това, което съм ти говорила. Блъсни ме в Тартара.

— Няма!

— Не бъди наивна. Убий ме!

— Отказвам да приемам заповеди от теб! Кажи ми какво трябва да сторя! Или… или…

— Ще ме убиеш?

— Да! Не! — Паякът се хвана за главата с предните си два крака. — Трябва да покажа творбите си на Олимп!

Анабет се опита да скрие вълнението си. Планът й бе проработил. Предстоеше й обаче най-трудната част. Да убеди Арахна да направи нещо невъзможно. Спомни си един добър съвет на Франк Занг. Обяснявай нещата простичко.

— Предполагам, че мога да използвам връзките си — призна тя.

— Аз съм царицата на връзките! — викна Арахна. — Аз съм паяк!

— Е, да, но за да успеем да покажем творбите ти на Олимп, ще ти трябва одобрение. Трябва да изпратим молба, да дадем мостра… имаш ли мостри?

— Мостри?

— Ох, забрави. Ще е важно да им покажем нещо, с което да ги изкушим. Тези гоблени са великолепни, но боговете ще искат нещо наистина специално. Нещо, което да демонстрира всестранността на таланта ти.

— Ти да не ме предизвикваш? — излая Арахна.

— Съвсем не — засмя се Анабет. — Как бих могла да се съревновавам с теб. Ти си прекалено добра. Не, състезанието трябва да е срещу теб самата. Трябва да докажеш, че наистина заслужаваш да имаш своя изложба на Олимп.

— Разбира се, че заслужавам!

— И аз мисля така, но не трябва да подценяваме молбата. Мисля си, че ще е доста трудно да убедим боговете. Сигурна ли си, че не искаш просто да ме убиеш?

— Престани да повтаряш това! — изпищя Арахна. — Какво трябва да направя?

— Ще ти покажа. — Анабет свали раницата си. Извади лаптопа на Дедал и го отвори. Логото „делта“ светна в тъмното.

— Какво е това? — попита Арахна. — Тъкачен стан?

— В известна степен — отвърна Анабет. — В него има идеи за тъкане. Вътре е диаграмата на предмета, който трябва да изтъчеш.

Пръстите й потрепериха над клавиатурата. Арахна се спусна така, че да надникне точно над рамото на Анабет. Момичето не можеше да не мисли за това колко лесно тези мандибули можеха да потънат във врата й.

Тя отвори програмата с триизмерни макети. Последният дизайн все още бе там — ключът към плана на Анабет, вдъхновен от най-необичайната муза в историята, Франк Занг.

Анабет направи някои бързи сметки наум. Увеличи размерите на модела, след което показа на Арахна как може да бъде създаден — с вплетени нишки, образуващи дълъг цилиндър.

Златистата светлина от екрана огря лицето на паяка.

— Това ли искаш да направя? Че това е едно нищо! То е малко и просто!

— Реалният размер трябва да е много по-голям — предупреди я Анабет. — Виждаш ли тези изчисления? Трябва да е голямо, за да впечатли боговете. Може да изглежда просто, но структурата има невероятни свойства. Твоята паяжина би била перфектният материал — тя е мека и еластична, но в същото време е и твърда като стомана.

— Разбирам — намръщи се Арахна, — това обаче дори не е гоблен.

— Точно затова е предизвикателство. То не е по специалността ти. Боговете обаче търсят точно такава абстрактна скулптура. Тя ще застане в коридора на олимпийската тронна зала, така че всеки посетител ще я види. Името ти ще бъде увековечено!

Арахна изсумтя недоволно. Анабет разбра, че идеята не й допада. Студена пот изби по ръцете й.

— Това ще отнеме огромно количество паяжина — оплака се паякът. — Повече, отколкото мога да произведа за цяла година.

Анабет се надяваше да чуе точно това. Тя бе изчислила размера и масата и на дизайна, и на паяка.

— Ще трябва да развиеш статуята — каза тя. — Да използваш паяжината около нея с нова цел.

Арахна понечи да възрази, но Анабет махна с ръка към Атина Партенос, все едно става дума за нещо съвсем безполезно.

— Кое е по-важно? Да държиш тази стара статуя оплетена, или да се докажеш като най-добрата тъкачка в историята? Разбира се, трябва да си много внимателна. Ще трябва да оставиш достатъчно паяжина, така че залата да оцелее. Ако смяташ, че е твърде трудно…

— Да съм казвала подобно нещо?

— Не, но… Атина каза, че никой тъкач не може да изплете подобно нещо, дори тя самата. Ако не мислиш, че ще успееш…

— Атина е казала такова нещо?

— Ами да.

— Пълни глупости! Мога да го направя!

— Страхотно! Трябва обаче да почнеш веднага, защото Олимпийците могат да изберат друг художник за украсата на дома си.

— Момиченце — изръмжа Арахна, — ако нещо ме лъжеш…

— Е, нали съм тук като заложница? — напомни й Анабет. — Не мога да избягам. Щом привършиш скулптурата, ще видиш, че това е най-великото нещо, което си създавала. Ако пък не е, ще умра с удоволствие.

Арахна се поколеба. Кривите й крака бяха толкова близо… можеха да промушат Анабет с едно движение.

— Хубаво — каза паякът, — едно последно предизвикателство. Срещу мен самата!

Арахна се изкачи по паяжината си и започна да развива Атина Партенос.