Знакът на Атина

XXXVII. Лио

Лио съжали, че е толкова добър. Понякога това му носеше големи неприятности. Ако не бе имал такова набито око за механиката, може би нямаше да намерят тайната шахта, нямаше да се загубят в подземията, и най-важното — нямаше да бъдат нападнати от метални пичове. Само че той забеляза шахтата и оттам всичко отиде на кино.

Хейзъл също имаше известна вина за станалото. Усетът й за посока под земята не работеше добре в Рим. Тя продължаваше да ги води насам-натам из града, докато накрая на всички не им се зави свят.

— Съжалявам — каза накрая тя, — просто тук има толкова много подземия! Не мога да се ориентирам. Чувството е като да си в средата на оркестър и да се опитваш да се съсредоточиш върху отделен инструмент. Оглушавам!

В резултат на това обиколиха целия град. Франк изглеждаше доволен от възможността да се тътри като овчарско куче (Лио се замисли дали момчето може да се превръща в такова, или — още по-добре — в кон, който Лио да яхне.). Самият той обаче започваше да се изнервя. Краката го боляха, денят бе слънчев и горещ, а улиците бяха претъпкани от туристи.

На Форума бе добре, макар от постройките да бяха останали главно руини, обрасли с храсти и дървета. Трябваше ти много въображение, за да си го представиш като центъра на Вечния град. Лио успя да го направи само защото бе виждал Нов Рим в Калифорния.

Минаха покрай няколко големи църкви, под няколко арки, през магазини за облекло и ресторанти за бързо хранене. Една древна статуя изглеждаше така, сякаш сочи към най-близкия „Макдоналдс“.

На по-широките улици трафикът беше безумен. Лио смяташе, че шофьорите в Хюстън са откачени, но римляните му взеха акъла.

Прекараха по-голямата част от времето си, вървейки из криволичещи улички. Често излизаха до фонтани и малки кафенета, в които Лио не можеше да си почине.

— Не съм вярвала, че някой ден ще видя Рим — каза Хейзъл. — Когато бях жива, го управляваше Мусолини.

— Мусолини? — намръщи се Лио. — Той не е ли бил супер гъст с Хитлер?

Хейзъл го погледна, все едно е извънземен.

— Супер гъст?

— Няма значение.

— Бих се радвала да видя фонтана „Треви“ — каза тя.

— Тук навсякъде има фонтани — каза Лио.

— Или Стълбището на Испанския площад…

— Защо ще идваш в Италия, за да видиш нещо испанско? — попита Лио. — Това не е ли като да идеш в Китай и да ядеш мексиканска храна?

— Ти си безнадежден случай — оплака се Хейзъл.

— И друг път са ми го казвали.

Тя се обърна към Франк и го хвана за ръка, все едно Лио бе спрял да съществува.

— Хайде. Мисля, че трябва да продължим в тази посока.

Франк се усмихна притеснено към Лио — като че ли не знаеше дали трябва да злорадства, или да му благодари, задето се бе държал като пълен идиот. Така или иначе, той охотно позволи на Хейзъл да го помъкне нанякъде.

След безкрайно много ходене стигнаха една църква или поне Лио я сметна за такава. Основната част на сградата имаше висок купол за покрив. Над входа той бе триъгълен, подпрян от традиционни римски колони и с надпис на върха: М. АГРИПА… или нещо подобно.

— Това сигурно значи, че има епидемия от грип — предположи Лио.

— Това е най-добрият ни шанс. — Хейзъл изглеждаше по-сигурна, отколкото бе звучала в началото на деня. — Тайният вход трябва да е някъде тук.

Туристически групи изпълваха помещението. Гидове заставаха пред шарени афиши с различни номера и говореха на различни езици. От това мястото заприлича на международно бинго.

Лио се заслуша в испанския гид за малко, след което каза на приятелите си:

— Това е Пантеонът. Построен е за боговете от Марк Агрипа. След като изгорял, бил построен наново от император Адриан. Стои на мястото си от две хиляди години. Това е една от най-добре запазените римски сгради в света.

— Откъде знаеш това? — погледнаха го смаяни Франк и Хейзъл.

— По природа съм си гениален.

— Гениален си, грънци — отвърна Франк, — подслушал си някоя от групите.

— Може би — ухили се Лио. — Да вървим. Трябва да намерим тайния проход. Да се надяваме, че в Пантеона има климатик.

Естествено, климатик нямаше.

От друга страна, нямаше опашки и такса за вход, така че просто си проправиха път през тълпите и влязоха вътре. Вътрешността на сградата бе доста впечатляваща, особено като се имаше предвид, че е на две хиляди години. Върху мраморния под бяха изобразени кръгове и квадрати, все едно римляните бяха играли на морски шах. Основното помещение бе една кръгла ротонда, напомняща на класическите правителствени сгради в САЩ. По стените имаше различни светилища, статуи и гробници. Най-много грабваше окото куполът. Цялата светлина в сградата идваше от кръгъл отвор на върха. Лъч слънчева светлина влизаше в ротондата и блестеше по пода, все едно Зевс бе поставил лупа, с която се надяваше да изпепели малките жалки хора.

Лио не бе архитект като Анабет, но въпреки това оцени вложената инженерна мисъл.

Римляните бяха направили купола от големи каменни плочи, в които имаше празни кухи квадратни кутийки. Това изглеждаше готино, а освен това, досети се Лио, правеше купола лек и по-лесен за издигане.

Не каза това на приятелите си. Съмняваше се, че на тях ще им пука, но ако Анабет бе тук, вероятно щеше да говори цял ден за това. Лио се запита как ли се справя момичето с мисията си по петите на Знака на Атина. Не бе предполагал, че ще се чувства така, но се притесняваше за страховитата блондинка.

Хейзъл спря в центъра на залата и се завъртя в кръг.

— Това е невероятно. В стари времена децата на Вулкан идвали тук, за да изковат оръжията на героите. Тук се омагьосвало имперското злато.

Лио се замисли как ли е ставало това. Представи си как група герои в тъмни роби дискретно мъкнат балиста.

— Ние обаче не сме тук заради това — предположи той.

— Не — отвърна Хейзъл, — тук има вход. Тунел, който ще ни отведе при Нико. Чувствам, че е близо. Но не съм сигурна къде.

— Ако тази сграда е на две хиляди години — изсумтя Франк, — е нормално да има таен проход, останал от древни времена.

В този момент Лио направи грешката да забележи тайната шахта. Той огледа вътрешността на храма, като си мислеше: „Къде бих поставил таен проход?“.

Понякога можеше да разбере как работи една машина, като постави ръката си върху нея. Така се бе научил да кара хеликоптер. Така бе поправил Фестус (докато драконът още беше цял). Веднъж дори бе успял да преправи надписа на „Таймс Скуеър“ и на него се изписа: ВСИЧКИ МАЦКИ СИ ПАДАТ ПО ЛИО. Случайно, разбира се.

Сега той се опита да разбере тайните на тази древна сграда. Обърна се към един червен олтар, върху който бе поставена статуя на Света Богородица.

— Тук — каза той и тръгна уверено към светилището.

То бе оформено като огнище. В дъното му имаше ниша. На полицата над нея бе изписано име, все едно бе гробница.

— Проходът е някъде тук — каза той. — Зад гроба на този пич. Някой си Рафаело32?

— Май е бил известен художник — подхвърли Хейзъл.

Лио сви рамене. Имаше братовчед на име Рафаел и името не му се струваше специално. Замисли се дали може да извади динамит от колана си и да направи малка дискретна експлозия. Реши обаче, че хората, които отговарят за мястото, няма да се зарадват.

— Задръжте малко. — Лио се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не ги гледа. Повечето туристи зяпаха към купола, но трима души му се сториха подозрителни. Дебели американци на средна възраст на около петнайсетина метра от тях, които говореха на висок глас и се оплакваха от жегите. Приличаха на морски крави, навлекли дрехи за плаж — сандали, къси панталонки, ризи и широкополи шапки. Краката им бяха големи, бледи и с грозно изпъкнали вени. Изглеждаха много отегчени и Лио се замисли какво търсят тук.

Не го гледаха. Лио не бе сигурен защо му се струват подозрителни. Може би просто не харесваше морски крави.

Забрави ги — каза си той и се промъкна към гробницата. Той прокара ръката си по задната част на една римска колона, проследявайки я до основата. Най-долу напипа някакви линии. Римски цифри.

— Ха — каза Лио, — не е много елегантно, но е ефективно.

— Кое? — попита Франк.

— Комбинация за ключалка. — Той обходи гърба на колоната и откри квадратна дупка с размерите на електрически контакт. — Външната част на ключалката е била откъсната отдавна, вероятно от вандали през последните няколко века. Би трябвало обаче да мога да овладея механизма вътре в нея. Ако успея… — Лио постави ръка върху мраморния под. Чувстваше старите бронзови зъбци под повърхността на камъка. Обикновеният бронз щеше отдавна да се е разпаднал, но този бе небесен, изработен от полубог.

С малко сила на волята Лио ги накара да се помръднат и използва римските цифри за упътване. Цилиндрите се завъртяха — так-так, так-так. А после тик-тик.

В пода до стената една част от мрамора слезе под другата и откри квадратен отвор, достатъчно голям, за да се промъкнат вътре.

— Римляните май са били дребни хора. — Лио прецени на око Франк. — Ще трябва да се превърнеш в нещо по-слабо, за да влезеш вътре.

— Това беше грубо — скара му се Хейзъл.

— Какво? Просто казвах, че…

— Не се безпокой — промърмори Франк. — Трябва обаче да викнем останалите, преди да продължим. Така каза Пайпър.

— Те са на другия край на града — напомни му Лио. — Освен това не мисля, че ще мога да затворя шлюза отново. Зъбците са много стари.

— Страхотно — каза Франк, — откъде може да знаем дали долу е безопасно?

Хейзъл коленичи и постави ръка над отвора, все едно сверяваше температурата.

— Долу няма нищо живо. Поне не и в близката дълбочина. Тунелът слиза надолу, след което завива на юг. Не долавям никакви капани…

— Как можеш да си сигурна? — попита Лио.

— По същия начин, по който ти налучкваш паролите на мраморните колони — сви рамене тя. — Добре че не си падаш по обиране на банки.

— О… хей, трезорите на банките! — възкликна Лио. — Не бях се замислял върху това!

— Забрави, че съм го казала — въздъхна Хейзъл, — но до три часа има още много време. Можем да изследваме прохода, за да установим местонахождението на Нико, а после да се свържем с останалите. Вие двамата стойте тук и ме чакайте. Аз ще проверя нещата, за да съм сигурна, че тунелът е здрав. Ще разбера повече, щом се озова под земята.

— Няма да те оставим сама — намръщи се Франк. — Можеш да се нараниш.

— Франк, мога да се грижа и сама за себе си — каза тя. — Подземията са моята специалност. За всички ни ще е най-добре, ако сляза първа.

— Освен ако Франк не се превърне в къртица — предложи Лио. — Или в прерийно кученце. Те са страхотни.

— Млъкни — каза Франк.

— Или може би в язовец.

Франк размаха пръст пред лицето на Лио.

— Валдес, кълна се, че…

— Млъкнете и двамата — скара им се Хейзъл. — Ще се върна скоро. Дайте ми десет минути. Ако не съм се появила дотогава… не, забравете. Всичко ще е наред. Само се постарайте да не се избиете, докато съм долу. — Тя слезе в дупката.

Лио и Франк я скриха от любопитни погледи, доколкото могат. Стояха рамо до рамо и се опитваха да изглеждат спокойни, все едно бе напълно нормално двама тийнейджъри да обикалят гробницата на Рафаело.

Туристическите групи идваха и си отиваха. Повечето от тях не обръщаха внимание на Лио и Франк. Няколко души ги погледнаха с безпокойство, но продължиха по пътя си. Може би ги сметнаха за просяци.

По някаква причина Лио изнервяше хората с усмивката си.

Тримата американци все още се размотаваха в центъра на залата. Един от тях носеше риза, на която пишеше РИМ, сякаш за да е сигурен, че няма да забрави в кой град се намира. От време на време той поглеждаше към Лио и Франк така, все едно намираше присъствието им за обидно. Нещо в този човек притесняваше Лио. Прииска му се Хейзъл да се върне по-бързо.

— Говорих с нея — каза внезапно Франк. — Хейзъл ми каза, че си се досетил за тайната ми.

Лио се размърда. Почти бе забравил, че Франк е до него.

— Тайната ти… о, обгорената пръчка. Да.

Лио потисна импулса да призове огън с ръката си и да се изсмее зловещо. Идеята бе забавна, но той не бе толкова жесток.

— Виж какво — каза Лио, — всичко е наред. Аз никога не бих направил нещо, с което да те заплаша. От един отбор сме.

Франк започна да си играе със значката си.

— Винаги съм знаел, че огънят може да ме убие, но откакто имението на баба изгоря… заплахата изглежда много по-истинска.

Лио кимна. Съчувстваше на Франк, но това не бе лесно предвид факта, че семейството му притежаваше имение. Това бе като да кажеш: „Катастрофирах с ламборгинито си“ и да очакваш съчувствие от хората.

Лио, естествено, не му каза това.

— Баба ти… загина ли в пожара? Не ми каза.

— Не… не зная. Тя беше болна и много стара. Каза, че ще умре, когато и както пожелае. Мисля обаче, че се измъкна от пожара. Видях как една птица се издига над пламъците.

Лио се замисли върху това.

— Значи целият ви род има твоята способност.

— Предполагам — отвърна Франк. — Майка ми я имаше. Баба каза, че това я е убило в Афганистан. Мама се опитала да помогне на приятелите си… и не знам какво точно е станало. Имало е бомба.

Лио направи гримаса.

— Ужасно. Значи и двамата сме изгубили майките си в огъня.

Не бе планирал да го прави, но разказа на Лио цялата история за нощта в работилницата, когато Гея му се бе явила. В която майка му бе загинала.

— Никога — преглътна Франк и очите му се насълзиха — не съм обичал, когато хората казват: „Съжалявам за майка ти“.

— Никога не звучи искрено — съгласи се Лио.

— И все пак съжалявам за майка ти.

— Благодаря.

От Хейзъл нямаше ни вест, ни кост. Американците продължаваха да се разхождат из Пантеона. Изглежда, приближаваха, все едно се опитваха да се промъкнат до гробницата на Рафаело незабелязано.

— В лагер „Юпитер“ — каза Франк — ларът на нашата казарма, Ретикул, ми каза, че имам по-голяма сила от повечето герои, тъй като съм син на Марс, но разполагам и със силата на превръщането по майчина линия. Каза, че затова животът ми е свързан с обгорено дърво. Такава голяма слабост балансирала нещата.

Лио си спомни за разговора си с богинята на отмъщението Немезида край Солт Лейк Сити. Тя бе казала нещо подобно — че трябва да има баланс между доброто и злото. „Колелото на Фортуна е една измама. Успехът иска жертви.“ Бисквитката с късметче все още бе в колана на Лио в очакване да бъде отворена.

„Скоро ще се изправиш срещу проблем, който не можеш да разрешиш. Тогава аз ще ти помогна. Срещу съответната цена, разбира се.“

На Лио му се искаше да може да извади този спомен от главата си и да го натика в колана с инструменти.

— Всички имаме слабости — каза той. — Аз например съм невероятно забавен и красив.

— Може и да имаш слабости — изсумтя Франк, — но поне животът ти не зависи от парче дърво.

— Не — призна си Лио и се замисли. Ако проблемът на Франк бе негов, как щеше да го разреши? Всеки дизайнерски фал можеше да се поправи.

— Чудя се дали… — Той погледна към залата и млъкна.

Тримата американски туристи идваха към него. Вече не се промъкваха. Маршируваха към гробницата на Рафаело и гледаха втренчено към Лио.

— Ъ, Франк? — попита Лио. — Минаха ли десет минути?

Франк последва погледа му. Лицата на американците бяха гневни и объркани, все едно ходеха насън през досаден кошмар.

— Лио Валдес — каза човекът с ризата, на която пишеше РИМ. Гласът му бе променен. Звучеше металически и кухо. Говореше английския, все едно му беше втори език. — Срещаме се отново.

И тримата туристи премигнаха. Очите им станаха златни.

— Ейдолоните! — извика Франк.

Тримата дебелаци стиснаха месестите си юмруци. Лио нямаше да се тревожи от възможността да бъде надвит от трима шишковци с шапки, но подозираше, че ейдолоните са опасни дори в тези тела. Особено предвид факта, че нямаше да ги е грижа дали гостоприемниците им ще оцелеят, или не.

— Няма да могат да минат през дупката — каза Лио.

— Да — съгласи се Франк, — подземието звучи като привлекателна опция. Той се превърна в змия и влезе вътре. Лио скочи след него, а духовете зад гърба му завиха: „Валдес! Убийте Валдес!“.