Знакът на Атина

XI. Пайпър

Ако не бяха конете, Пайпър щеше да е мъртва.

Джейсън и Пърси се спуснаха един към друг, но Буря и Блекджак ги забавиха достатъчно и Пайпър успя да отскочи от пътя им. Тя застана на края на пътя и погледна — замаяна и ужасена — назад към момчетата, които кръстосаха мечове. Златен срещу бронзов. Полетяха искри. Виждаше остриетата им размазано от скоростта, с която нападаха и блокираха. Земята под тях се разтърси. Пайпър не можеше да повярва с каква бързина се бият двамата. Конете им се опитаха да ги разделят — Буря затрещя възмутено, а Блекджак размаха криле.

— Спрете! — извика им Пайпър.

За миг Джейсън се вслуша в гласа й. Златните му очи се обърнаха към нея и тогава Пърси нападна и удари Джейсън с меча си. Слава на боговете, той бе завъртял меча си така, че нанесе удара с плоската страна. Пайпър не знаеше дали го е сторил нарочно, или случайно. Така или иначе, ударът срещна Джейсън в гърдите и бе достатъчно силен, за да го събори от коня.

Блекджак отстъпи назад, когато Буря се изправи объркан на задните си крака. Гръмотевичният кон се стрелна към слънчогледите и изчезна в облак пара.

Пърси се опита да насочи пегаса си към Джейсън.

— Пърси! — извика Пайпър. — Джейсън е твой приятел! Хвърли оръжието!

Пърси отпусна ръката, с която държеше меча си. Може би Пайпър щеше да успее да го очарова, ако Джейсън не бе скочил отново на крака.

Синът на Юпитер нададе крясък и от ясното небе се спусна мълния. Тя рикошира от меча му и събори Пърси от коня. Блекджак изцвили уплашено и избяга към нивите. Джейсън се спусна към Пърси, който бе паднал по гръб. От дрехите му се издигаше пушек.

За един ужасен миг Пайпър изгуби гласа си. Гея сякаш й шепнеше: „Защо не оставиш Джейсън да го убие?“.

— Не! — извика тя. — Джейсън, спри!

Той замръзна. Мечът му бе на сантиметри от лицето на Пърси.

Синът на Юпитер се обърна към нея. Златната светлина в очите му замига несигурно.

— Не мога да спра. Един от нас трябва да умре.

Нещо в този глас притесни Пайпър. Това не беше Гея, но не беше и Джейсън. Беше някой, на когото английският му бе най-много втори език.

— Кой си ти? — попита Пайпър.

Лицето на Джейсън се изкриви в жестока усмивка.

— Ние сме ейдолони. Ще живеем отново.

— Ейдолони? — Пайпър започна да изрежда на ум създанията, за които бе учила в лагера на нечистокръвните. Никога не бе чувала за такова същество. — Ти си някакъв призрак! — извика тя.

— Той трябва да умре — обърна се Джейсън към Пърси.

Синът на Посейдон обаче се бе възстановил много по-бързо, отколкото двамата бяха очаквали. Той подсече Джейсън и го събори на земята. Главата на русото момче изпука зловещо.

Пърси се изправи.

— СПРИ! — извика Пайпър, но гласът й нямаше вълшебна сила. Тя крещеше от отчаяние.

Пърси вдигна Въртоп над гърдите на Джейсън.

Пайпър щеше да се задави от ужас. Искаше да нападне Пърси с кинжала си, но знаеше, че няма да може да стори нищо. Съществото, което контролираше Пърси, явно контролираше всичките му умения. Нямаше начин да го победи в битка.

Наложи си да се съсредоточи. Когато заговори отново, се постара в думите й да няма и следа от гняв.

— Ейдолон, спри!

Пърси замръзна.

— Погледни ме — каза Пайпър.

Синът на Посейдон се обърна към нея. Очите му грееха златни от жестокото бледо лице, което никак не пасваше на Пърси.

— Все още не си избрала — каза той, — което означава, че този тук ще умре.

— Ти си дух от отвъдното — предположи Пайпър — и си обсебил Пърси Джаксън, нали?

— Ще живея отново — изсъска Пърси — в това тяло. Така обеща Майката Земя. Ще ходя там, където си поискам, ще контролирам всеки, когото пожелая.

Пайпър усети, че я побиват тръпки.

— Лио… това се е случило с Лио! Той е бил под контрола на ейдолон.

— Късно се сети — изсмя се съществото в тялото на Пърси. В смеха му нямаше хумор. — Не можеш да вярваш на никого.

Джейсън лежеше неподвижен. Пайпър не можеше да го защити. Нямаше кой да й помогне.

Зад Пърси нещо в житата изшумоля. Пайпър видя крайчеца на черно крило. Пърси понечи да се обърне в посоката на звука.

— Не му обръщай внимание! — извика тя. — Погледни мен!

Пърси се подчини.

— Не можеш да ме спреш. Ще убия Джейсън Грейс.

Зад него Блекджак изскочи от нивата. Движеше се необичайно тихо, за толкова едро животно.

— Няма да го убиеш — нареди Пайпър, но не говореше на Пърси. Тя погледна към пегаса и вложи цялата си сила в думите, надявайки се Блекджак да я разбере. — Само ще го зашеметиш.

Пърси се заслуша в натежалите от магия думи и се размърда неспокойно.

— Ще го зашеметя?

— О, извинявай — усмихна се Пайпър, — не говорех на теб.

Блекджак се изправи на задните си крака и стовари копитото си върху главата на Пърси. Синът на Посейдон се просна на асфалта до Джейсън.

— Богове! — изтича Пайпър до момчетата. — Блекджак, не си го убил, нали?

Пегасът изпръхтя. Пайпър не говореше езика на конете, но й се стори, че той казва: „Моля те. Знам си силата“.

Буря не се виждаше никъде. Гръмотевичният кон явно се бе върнал там, където духовете на бурята изкарваха ясните дни.

Пайпър провери пулса на Джейсън. Той дишаше спокойно и равномерно, но два удара в главата за два дни едва ли бяха полезни за здравето му. След това прегледа главата на Пърси. Не видя никаква кръв, но забеляза огромна цицина на мястото, където го бе ритнал конят.

— Трябва да ги върнем на кораба — каза тя на Блекджак.

Пегасът кимна в знак на съгласие. Той коленичи до земята и позволи на Пайпър да просне Пърси и Джейсън на гърба му. Това не беше толкова лесно — момчетата не бяха особено леки, — но тя успя да ги закрепи така, че да не паднат, след което се покачи на гърба на Блекджак и четиримата отлетяха към кораба.

Другите бяха малко изненадани, когато Пайпър се завърна с двама изпаднали в безсъзнание герои. Франк и Хейзъл поеха грижата за Блекджак, а Анабет и Лио помогнаха на Пайпър да отнесе момчетата в болничното отделение.

— Ако продължаваме така — изръмжа тренер Хедж, докато се грижеше за раните им, — скоро ще свършим амброзията. И как става тъй, че никога не ме каните на тия въргали?

Пайпър седна до Джейсън. Самата тя бе добре, след като бе пийнала малко нектар и вода, но не спираше да се тревожи за момчетата.

— Лио — каза Пайпър, — готови ли сме да отплаваме?

— Да, но…

— Поеми курс към Атланта. После ще ти обясня защо.

— Но… ох, добре — и той тръгна да изпълнява задачата си.

Анабет също не възрази. Беше прекалено заета да разглежда подковообразната вдлъбнатина на главата на Пърси.

— Какво, в името на боговете, го е ударило? — попита тя.

— Блекджак — отвърна Пайпър.

— Какво?

Пайпър се опита да й обясни какво се е случило, докато тренер Хедж поставяше лековита отвара на главите на момчетата. Преди не се бе впечатлявала особено от качествата на сатира като лечител, но в този случай той явно си знаеше работата. Освен, разбира се, ако духовете, обсебили момчетата, не бяха вдъхнали допълнителна издръжливост на телата им. И двамата простенаха и отвориха очи.

След няколко минути Джейсън и Пърси се изправиха на леглата си и дори бяха способни да говорят със завършени изречения. И двамата имаха много смътни спомени за случилото се. Когато Пайпър описа дуела им на магистралата, Джейсън направи гримаса.

— Браво на мен. Два пъти в нокаут за два дена — след което погледна извинително към Пърси. — Човек, извинявай за мълнията. Не съм искал да те тресна.

Тениската на Пърси беше цялата обгорена и на дупки. Косата му беше дори по-рошава от нормалното. Въпреки това той успя да се изсмее.

— Не ми е за първи път. Сестра ти ме цъфна навремето в лагера.

— Да, ама аз можех да те убия.

— Е то и аз можех — отвърна Пърси.

— Може би, ако имаше океан в Канзас — сви рамене Джейсън.

— Не ми трябва океан, за да…

— Момчета — прекъсна ги Анабет, — сигурна съм, че и двамата бихте могли да се убиете взаимно. Сега обаче трябва да си починете.

— Нека първо хапнем — отвърна Пърси — и да поговорим. Бакхус каза някои неща, които…

— Бакхус? — вдигна ръка Анабет. — Добре тогава. Трябва да поговорим. Среща в столовата след десет минути. Аз ще кажа на останалите. И, Пърси, моля те, смени дрехите си. Миришеш така, сякаш си бил прегазен от гръмотевичен кон.

Лио отново повери управлението на кораба на тренер Хедж, след като го накара тържествено да обещае, че няма да ги отведе до най-близката военна база ей така — за забавление.

Героите се събраха на масата в столовата и Пайпър им разказа за случилото се край пътния знак — за разговора им с Бакхус, за капана на Гея, за ейдолоните, които бяха обсебили момчетата.

— Разбира се! — удари Хейзъл по масата, което стресна Франк до такава степен, че той изпусна своето бурито. — Това се е случило и с Лио.

— Значи вината не е моя — отдъхна си Лио, — не аз започнах третата световна война. Бил е някакъв зъл дух. Какво облекчение!

— Римляните обаче не го знаят — каза Анабет — и няма защо да ни вярват.

— Можем да се свържем с Рейна — предложи Джейсън. — Тя ще ни повярва.

Начинът, по който Джейсън произнесе името й — като спасително въже, свързващо го с миналото, накара сърцето на Пайпър да прескочи удар. Джейсън се обърна към нея и я погледна обнадеждено.

— Можеш да я убедиш, Пайпър. Знам, че можеш.

Пайпър почувства как сърцето й пада в петите. Анабет я погледна съчувствено, сякаш казваше: „Да, момчетата са толкова глупави“.

Дори Хейзъл направи гримаса.

— Мога да опитам — каза Пайпър тихо, — но повече ме притеснява Октавиан. В кинжала си видях как той на практика поема контрол над тълпата. Не съм сигурна, че Рейна може да го спре.

Лицето на Джейсън потъмня. Пайпър не се зарадва от това, че го натъжава, но другите римляни — Франк и Хейзъл — закимаха в знак на съгласие.

— Тя е права — каза Франк, — този следобед отново видяхме орлите. Бяха далеч от нас, но приближават бързо. Октавиан е по петите ни.

Хейзъл се намръщи.

— Октавиан от много време чака такава възможност. Сега ще се опита да заграби цялата власт. Ако Рейна му възрази, ще я обвини, че е благосклонна към гърците. А и тези орли… сякаш ни надушват.

— Точно това правят — каза Джейсън, — римските орли могат да надушват героите дори по-добре от чудовищата. Корабът ни прикрива до някаква степен, но не изцяло.

Лио потропа с пръсти.

— Страхотно. Трябваше да инсталирам устройство, което да накара кораба да ухае на гигантска пилешка хапка. Напомнете ми следващия път да изобретя и това.

— Какво е пилешка хапка? — намръщи се Хейзъл.

— Ох… — поклати глава Лио, — но да, нормално. Ти си пропуснала последните седемдесет години. Е, последователко моя, пилешката хапка е…

— Няма значение — прекъсна го Анабет. — Проблемът е, че ще ни е трудно да обясним истината на римляните. Дори да ни повярват…

— Прави сте — облегна се на масата Джейсън, — трябва да продължим. Веднъж щом пресечем Атлантическия океан, ще сме в безопасност. Поне от легиона.

Прозвуча толкова тъжно, че Пайпър не знаеше дали да го съжалява, или да му се сърди.

— Защо си толкова сигурен, че няма да ни последват? — попита го тя.

— Чу как Рейна описа древните земи — поклати глава Джейсън. — Прекалено опасни са. На римляните им е забранено да ходят там вече поколения наред. Дори Октавиан не би могъл да заобиколи това правило.

Франк преглътна парче бурито, все едно бе от картон.

— Значи ако стигнем там…

— Ще бъдем не само предатели, но и престъпници — потвърди Джейсън. — Всеки римски герой ще има правото да ни убие, щом ни види. Аз обаче не бих се безпокоил за това. Прекосим ли Атлантическия океан, те ще се откажат да ни преследват. Ще ни сметнат за мъртви, поредните жертви на Средиземно море или както го наричаме ние — Маре Нострум.

Пърси посочи Джейсън с пицата си.

— Ти си много слънчев човек, от мен да го знаеш.

Джейсън не възрази. Другите герои се загледаха в чиниите си, освен Пърси, който продължи да се наслаждава на храната си. Пайпър нямаше представа къде отива тя. Това момче ядеше като сатир.

— Нека изготвим план — предложи Пърси, — за да сме сигурни, че няма да умрем преждевременно. Господин Д., Бакхус, оф, дали не трябва вече да го наричам господин Б.? Така или иначе, той спомена близнаците от пророчеството на Ела. Това са двама гиганти. Отис и ъ-ъ… другият май започваше с Ф.

— Ефиалт — помогна му Джейсън.

— Гиганти близнаци като тези, които Пайпър видя в ножа си — Анабет прокара пръст по ръба на чашката си. — Помня легендата за гигантите близнаци. Те се опитали да се покатерят върху планината Олимп, като струпали други планини една върху друга.

Франк едва не се задави.

— Просто страхотно. Гиганти, които могат да мятат планини. И ми казваш, че Бакхус ги е убил с шишарки?

— Нещо такова — отговори Пърси, — но не мисля, че този път ще можем да разчитаме на помощта му. Той искаше да го почетем по някакъв начин и беше сигурен, че не можем да го направим.

На масата се възцари мълчание. Пайпър чуваше как тренер Хедж пее моряшка песен на палубата, но не знаеше думите, затова звучеше така:

„Тра-ла-йо-хо-хо-тра-ла-ла“.

Пайпър не можеше да се отърве от чувството, че Бакхус трябва да им помогне. Близнаците гиганти бяха в Рим. Те пазеха нещо, от което героите имаха нужда… нещо, което се криеше в бронзовата делва. Каквото и да бе то, усещаше, че в него се крие тайната как да затворят Портите на Смъртта. Ключът към вечната смърт. Освен това мислеше, че никога няма да успеят да победят гигантите без помощта на Бакхус. И ако не успееха да ги сразят до пет дни, Рим щеше да бъде унищожен, а братът на Хейзъл, Нико, щеше да загине.

От друга страна, след като видението със сребърния бокал на Бакхус се бе оказало лъжовно, може би и другите нямаше да се сбъднат — особено това, в което тя се удавяше заедно с Пърси и Джейсън. Възможно беше това видение да е символично.

„Кръвта на героиня — бе казала Гея, — а също и на герой. Пайпър, избери, моля те, кое от момчетата да загине с теб“.

— Тя иска двама от нас — промърмори Пайпър.

Всички се обърнаха към нея.

Пайпър мразеше да е в центъра на вниманието. Това може и да беше странно за една дъщеря на Афродита, но тя бе видяла как се отразява славата на баща й, който беше филмова звезда. Спомни си как Афродита я бе припознала като своя дъщеря пред целия лагер, като я разкраси с магия. Това беше най-унизителният момент от живота й. Дори тук, сред само шестима герои, се чувстваше уязвима.

Но те са ми приятели — напомни си тя. — Всичко е наред.

Имаше обаче странното чувство, че не я гледат само очите на приятели.

— Днес на магистралата — каза тя — Гея ми каза, че има нужда от кръвта на двама герои, момче и момиче. Тя пожела да избера момчето, което трябва да умре с мен.

— Но ти не го направи — стисна ръката й Джейсън. — Спаси и двама ни.

— Знам. Но защо тя иска такова жертвоприношение?

— Не помните ли Вълчия дом? — подсвирна Лио. — И любимата ни ледена принцеса, Хиона? Тя искаше да пролее кръвта на Джейсън, за да оскверни мястото за поколения наред. Може кръвта на героите да има някаква сила.

— О… — остави Пърси пицата си и се облегна назад. Загледа се в нищото, все едно със закъснение бе забелязал, че е ритнат от кон.

— Пърси? — стисна ръката му Анабет.

— О, това е лошо — пророни той. — Много, много лошо. — Пърси погледна през масата към Франк и Хейзъл. — Помните ли гиганта Полибот?

— Този, който нападна лагер „Юпитер“ — отвърна Хейзъл, — създаден, за да срази Посейдон. Ти го халоса по главата със статуята на Терминус. Как бих могла да го забравя?

— Сънувах нещо — каза Пърси, — докато летяхме към Аляска. Полибот говореше с горгоните и каза, че иска да ме хванат жив, а не мъртъв. Каза, че му трябвам, за да пролее кръвта ми тогава, когато трябва. Кръвта му ще обагри камъните на Олимп и ще пробуди Майката Земя!

На Пайпър й се стори, че устройствата, контролиращи температурата на стаята, са повредени. Не можеше да спре да трепери. Беше се чувствала по същия начин на магистралата към Топека.

— Смяташ, че гигантите искат да използват кръвта ни… кръвта на двама от нас…

— Не зная — каза Пърси, — но докато не разберем, предлагам на всички да не се даваме в плен.

— Тук мога да се съглася — отвърна Джейсън.

— Но как да сглобим пъзела? — попита Хейзъл. — Знакът на Атина, близнаците, пророчеството на Ела… как се навързва всичко това?

Анабет притисна ръце до ръба на масата.

— Пайпър, ти каза на Лио да поеме курс до Атланта.

— Точно така — кимна Пайпър. — Бакхус ни каза, че трябва да потърсим… онзи, как се казваше?

— Форкис — изстреля Пърси.

Анабет изглеждаше изненадана, сякаш не бе свикнала гаджето й да знае отговорите на подобни въпроси.

— Познаваш ли го?

— В началото не се сетих — сви рамене Пърси, — после Бакхус спомена солена вода и се сетих за нещо. Форкис е стар морски бог отпреди възцаряването на баща ми. Никога не съм го срещал. Предполага се, че е син на Гея. Въпреки това не мога да разбера какво би търсил един морски бог в Атланта.

— А какво търси богът на виното в Канзас? — подхвърли Лио. — Боговете са странни. Така или иначе, трябва да стигнем в Атланта утре по обед, освен ако още нещо не се обърка.

— Не говори така — отвърна тихо Анабет. — Става късно. Трябва да поспим малко.

— Чакайте — каза Пайпър.

Отново всички обърнаха очи към нея. Тя почти изгуби смелост и се запита дали инстинктите не я лъжат. Въпреки това се насили да заговори.

— Има още нещо, което трябва да свършим — каза тя. — Ейдолоните са все още сред нас. Тук, в тази стая.