Знакът на Атина

XXV. Пайпър

Пайпър допълни своята класация от „Десет ситуации, в които Пайпър не свърши нищо полезно“. Да се изправиш срещу Скаридозила с кинжал и хубав глас, се бе оказало неефективно. След това, когато чудовището бе потънало в морските дълбини заедно с трима от приятелите й, тя пак не бе успяла да помогне с нищо. После Анабет, тренер Хедж и масата Бъфорд се бяха заели да затягат кораба, така че той да не потъне. Пърси бе потърсил приятелите им в океана, макар да бе изтощен. Джейсън, който бе не по-малко уморен от него, бе полетял над релинга като русокос Питър Пан, за да угаси пламъците, появили се след втората зелена експлозия, която бе осветила небето точно над мачтата.

Що се отнася до Пайпър, единственото, което можеше да направи тя, бе да се загледа в ножа си Каторпсис с надеждата да открие Лио, Хейзъл и Франк. За нещастие, кинжалът показа само нещата, които тя не искаше да види: три черни джипа с римски герои, които пътуваха на север от Чарлстън. Рейна бе зад волана на водещия автомобил, а над колите кръжаха гигантски орли. От време на време се появяваха блещукащи червеникави духове, които заставаха зад тях по магистралата, водеща към лагера на нечистокръвните.

Пайпър се съсредоточи по-силно. Видя кошмарните видения, които й бяха направили впечатление и преди — бика с човешка глава, който се издигаше от водата, и черния кладенец, в който Джейсън, Пърси и тя се мъчеха да останат над тъмните води.

Тя прибра Каторпсис и се замисли как Елена от Троя бе успяла да запази разсъдъка си по време на Троянската война, особено ако този кинжал бе единственият й източник на новини. След това си спомни, че всички около Елена били съсечени от гръцките завоеватели.

Може би не бе опазила разсъдъка си.

До изгрев никой от тях не бе мигнал. Пърси бе претърсил морското дъно, без да намери нищо. Арго II не бе в непосредствена опасност от потъване, но без Лио нямаше как да го поправят напълно. Можеха да отплават, но никой не го предложи. Нямаше да тръгнат без липсващите си приятели.

Пайпър и Анабет изпратиха съновидение към лагера на нечистокръвните, в което предупреждаваха Хирон за римляните и случилото се във Форт Съмтър. Анабет бе предала разговора си с Рейна. Пайпър изпрати образа на джиповете, пътуващи на север. Лицето на добрия кентавър се състари сякаш с трийсет години по време на разговора, но въпреки това ги увери, че лагерът ще бъде защитен. Тайсън, Госпожа О’Лиъри и Ела бяха пристигнали. Ако станеше необходимо, Тайсън можеше да призове армия циклопи на помощ, а Ела и Рейчъл Деър вече сравняваха пророчествата си, мъчейки се да разкрият нещо повече за бъдещето. Работата на седемте героя в Арго II, напомни им Хирон, бе да извършат подвига си и да се приберат у дома.

След съобщението по Ирида героите бяха започнали да сноват нагоре-надолу по палубата. Не продумваха и дума, само гледаха към водата и се молеха да стане чудо.

Когато то най-после се случи и от морето вдясно на борд изскочиха три розови мехура, в които бяха Франк, Хейзъл и Лио, Пайпър полудя от радост. Тя се разплака от облекчение и скочи в морето, без да мисли какво точно прави. Не взе нито въже, нито спасителен пояс или нещо подобно. За момента обаче бе толкова щастлива, че доплува до Лио и го целуна по бузата, което много го изненада.

— Толкова ли ти липсвах? — засмя се Лио.

Внезапно Пайпър побесня.

— Къде бяхте? Как така сте живи?

— Дълга история — отвърна той и една кошница изплува до него. — Шоколадов сладкиш?

Веднъж покатерили се на борда, тримата се преоблякоха със сухи дрехи (горкият Франк трябваше да заеме чифт панталони от Джейсън, които му бяха малки). След това всички се събраха на квартердека за празнична закуска. Само тренер Хедж се оплака, че атмосферата става твърде лигава за вкуса му, и слезе долу да изчуква няколко вдлъбнатини в корпуса. Докато Лио се суетеше около контролите си, Хейзъл и Франк разказаха историята за рибешките кентаври и техния лагер за герои.

— Невероятно — каза Джейсън, — сладкишът е наистина великолепен.

— Само това ли имаш да кажеш? — попита го Пайпър.

— Какво? — погледна я изненадан той. — Чух историята. Рибешки кентаври и русалки, препоръчително писмо за бога на река Тибър. Разбрах всичко. Сладкишът обаче…

— Знам — отвърна Франк с пълна уста, — опитай ги с мармалада на Естер.

— Отвратително — възмути се Хейзъл на лакомията им.

— Я дай мармалада — каза Джейсън на Франк.

Хейзъл и Пайпър се спогледаха напълно потресени. Момчета!

За разлика от Джейсън и Франк, Пърси искаше да научи всеки детайл за аквалагера. И непрекъснато стигаше до един въпрос:

— Значи не искат да ме виждат?

— Не в този смисъл на думата — отговори Хейзъл. — Просто… въпрос на подводна политика, предполагам. Морските хора пазят територията си. Добрата новина е, че ще се погрижат за пленниците в градския аквариум на Атланта. И ще защитят Арго II по време на пътуването ни в Атлантическия океан.

— Но не искат да ме виждат? — кимна Пърси разсеяно.

Анабет го плесна по ръката.

— Стига, водорасляк! Имаме си други проблеми на главата.

— Права е — каза Хейзъл, — на Нико му остават по-малко от два дни, а рибешките кентаври казаха, че трябва да го спасим. По някакъв начин успехът на подвига ни зависи от него. — Тя се огледа наоколо, все едно очакваше някой да възрази.

Никой не го направи. Пайпър се опита да си представи как ли се чувства Нико, оставен сам в делвата само с две семенца от нар, които трябваше да го запазят жив, без да знае дали някой ще го спаси, или не. Пайпър нямаше търпение да стигнат Рим, макар да се опасяваше, че приближава към затвор, създаден за нея — тъмната стая, която се пълнеше с вода.

— Сигурно Нико знае нещо за Портите на Смъртта — каза тя, — ще го спасим, Хейзъл. Ще стигнем навреме. Нали така, Лио?

— Какво? — вдигна очи от контролите Лио. — А, да. Трябва да стигнем Средиземно море утре сутрин. След това ще прекараме остатъка от деня в плаване или летене до Рим. Зависи от това дали ще успея да оправя стабилизатора дотогава…

Джейсън придоби такъв вид, все едно сладкишът бе спрял да му се услажда.

— И така ще имаме само един ден, за да спасим Нико. Ще ни останат четири часа, през които да го намерим — заключи той. — Не повече.

Пърси кръстоса крака.

— А това е само единият от проблемите ни. Да не забравяме за Знака на Атина.

Анабет не изглеждаше доволна от развоя на разговора. Тя постави ръка на раницата си, с която не се разделяше, откакто бяха напуснали Чарлстън. Отвори я и извади тънък бронзов диск с размер на поничка.

— Това е картата, която намерих във Форт Съмтър. Тя е… — Внезапно млъкна, загледана в гладката бронзова повърхност. — Тя е празна!

Пърси я взе и я разгледа от двете страни.

— Не беше ли така и преди?

— Не! Разгледах я в каютата си и… — Анабет промърмори нещо под носа си. — Вероятно е като Знака на Атина. Мога да я разглеждам само когато съм сама. Не бива да я показвам на други герои.

Франк отстъпи назад, все едно дискът можеше да избухне. Имаше мустак от портокалов сок, а брадата му бе поръсена с трохи. На Пайпър й се прииска да му подаде салфетка.

— Какво имаше на нея? — попита нервно Франк. — И какво представлява Знакът на Атина? Все още не разбирам нищо.

Анабет взе диска от Пърси и го обърна на слънчевата светлина. Той остана празен.

— Картата не беше лесна за разчитане, но показва едно място по река Тибър в Рим. Мисля, че оттам започва пътят, по който трябва да тръгна, ако искам да последвам знака.

— Може би там ще те очаква бог Тиберин — каза Пайпър, — но какво представлява Знакът?

— Монетата — промърмори Анабет.

— Каква монета? — намръщи се Пърси.

Анабет бръкна в джоба си и извади от него сребърна драхма.

— Нося я, откакто видях майка си в Голямата централна гара. Това е атинска драхма. — Тя я даде на останалите, за да я разгледат.

Пайпър си спомни за едно нелепо представление в началното училище.

— Сова — отбеляза Лио. — Е, тук има логика. Предполагам, че клончето е от маслиново дърво? А какво означава този надпис — ΑΘΕ?

— Това са алфа, тета и епсилон — обясни Анабет. — На гръцки това е съкращение, означаващо „Един от атиняните“ или, ако предпочиташ, „От децата на Атина“. Нещо като мото на града.

— Като SPQR за римляните — предположи Пърси.

Анабет кимна.

— Така или иначе, Знакът на Атина е сова като тази. Той се появява в яркочервено. Виждала съм го в съня си и два пъти във Форт Съмтър.

Тя описа случилото се в крепостта: гласа на Гея, паяците, Знака, който ги бе прогонил. Пайпър разбра, че на приятелката й не й е лесно да говори за това.

— Трябваше да съм до теб — каза Пърси и взе ръката на Анабет.

— Напротив — отвърна тя, — никой не бива да е до мен. Когато стигна Рим, ще трябва да продължа пътя си сама. Иначе Знакът няма да се появи. Ще трябва да го последвам до първоизточника.

Франк взе монетата от Лио и се загледа в совата.

— В злато и бяло е на гигантите гибелта, ще се спечели тя с мъка от коварна плетка. — Той погледна към Анабет. — Какво има… на края на пътя ти?

Джейсън се намеси, преди Анабет да бе успяла да отговори.

— Статуя — отвърна той, — статуя на Атина. Поне така мисля.

— Каза, че не знаеш — намръщи се Пайпър.

— Не знам. Но колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че има само един предмет, който може да отговаря на легендата. — Той се обърна към Анабет. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа всичко, което съм чувал, много по-рано. Честно казано, бях уплашен. Но ако легендата е истина…

— Зная — отвърна Анабет, — аз също се сетих за какво става дума, Джейсън. И не те обвинявам. Но ако успеем да спасим статуята като екип от гърци и римляни… не виждате ли? Можем да затворим раната, предизвикала враждата между нашите два лагера.

— Чакай малко — каза Пайпър и даде знак за прекъсване. — За каква статуя става дума?

Анабет взе сребърната монета и я пъхна в джоба си.

— За Атина Партенос — каза тя, — най-известната гръцка статуя на всички времена. Била е висока 12 метра, покрита със злато и слонова кост. Стояла е в центъра на Партенона в Атина.

В кораба настъпи мълчание. Единствено вълните, миещи корпуса, нарушаваха тишината.

— Добре — каза Лио накрая, — какво е станало с нея?

— Изчезнала е — каза Анабет.

— Как може една дванайсетметрова статуя в Партенона просто да изчезне? — намръщи се Лио.

— Добър въпрос — отвърна Анабет. — Това е една от най-големите загадки в историята. Някои хора смятат, че статуята е била претопена за златото или унищожена от завоеватели. Атина е била опустошавана няколко пъти. Някои смятат, че статуята е била отнесена от…

— Римляните — довърши Джейсън. — Това е една от теориите, която пасва на легендата, която съм слушал в лагер „Юпитер“. За да пречупят духа на гърците, римляните отнесли Атина Партенос, когато завладели града, кръстен на богинята. Скрили я в подземията на Рим. Римските герои се заклели, че тя повече никога няма да види светлината на деня. Буквално откраднали Атина, понеже била символ на гръцката военна мощ. Тя станала Минерва, една много по-послушна богиня.

— И оттогава насам децата на Атина издирват статуята — обясни Анабет. — Повечето дори не са чували тази легенда, но от всяко поколение свои деца богинята избира няколко героя, които трябва да последват Знака. Те получават монетата и тръгват по вълшебната диря, която трябва да ги изведе до статуята… с надеждата един ден да си върнат Атина Партенос.

Пайпър погледна смаяно към двамата — Анабет и Джейсън. Говореха като съотборници, без да се обвиняват или обиждат. Двамата никога не си бяха имали доверие. Пайпър бе достатъчно близка с тях, за да го знае. Сега обаче, щом обсъждаха толкова голям проблем с такова спокойствие — проблемът, който бе в основата на враждата между Гърция и Рим, — може би имаше надежда за двата лагера.

Пърси, изглежда, бе стигнал до същото заключение, ако се съдеше по изненадата, изписана на лицето му.

— Значи ние… имам предвид, ти… трябва да намериш статуята. Какво ще правим после с нея? Можем ли да я помръднем?

— Не знам — призна Анабет, — но ако успеем да я спасим, двата лагера вероятно ще се обединят. Това ще излекува мама от омразата, която изпитва, от противоречието на двата й аспекта. А може би… може би статуята има и някаква сила. Нещо, което може да ни помогне срещу гигантите.

Пайпър погледна Анабет с уважение, започнала да разбира огромната отговорност, паднала върху плещите на приятелката й.

А Анабет смяташе да я носи сама.

— Това може да промени всичко — каза Пайпър. — Хиляди години на войни могат да останат в миналото. Това може да е ключът към победата над Гея. Ако обаче не можем да ти помогнем… — Тя не довърши, но въпросът остана да виси във въздуха. Можеше ли статуята изобщо да бъде спасена?

Анабет изправи рамене. Пайпър знаеше, че вероятно е ужасена, но го прикрива умело.

— Трябва да успея — простичко каза Анабет, — рискът си струва.

Хейзъл нави един кичур коса около пръста си.

— Не ми харесва това, че ще рискуваш живота си сама, но си права. Видяхме какво стори връщането на златния орел за римския легион. Ако статуята е най-могъщият символ, който Атина някога е създавала…

— Ще можем да наритаме нечии гигантски задници — предположи Лио.

— Е, не бих се изразила точно така, но да — намръщи се Хейзъл.

— Само че… — Пърси отново взе ръката на Анабет. — Никое дете на Атина не я е намирало досега. Анабет, знаеш ли какво има там долу? Знаеш ли кой пази статуята? Ами ако има нещо общо с паяците?

— Коварна плетка — спомни си Франк пророчеството. — Да не става дума за плетеница от паяжини?

Лицето на Анабет стана бяло като лист. Пайпър подозираше, че тя знае какво я очаква долу… или поне има добро предположение. Опитваше се да не се поддаде на ужаса.

— Ще се справим с това, когато стигнем до Рим — заяви Пайпър, като използва очароващата сила на гласа си, за да успокои приятелката си. — Всичко ще е наред. Анабет и сама може да нарита задниците на лошите. Ще видите.

— Да — каза Пърси, — отдавна научих, че не бива да залагаш срещу Анабет. Никога.

Анабет погледна и към двамата с благодарност. Ако се съдеше по недоядените им закуски, другите все още бяха неспокойни. Лио обаче ги извади от унеса. Той натисна едно копче и от устата на Фестус с писък излезе облак пара. Всички подскочиха.

— Е — каза той, — добре си побъбрихме, но имам още много работа, преди този кораб да може да плава по Средиземно море. Моля, елате при върховен командир Лио, да получите вашия забавен списък със задачи!

Пайпър и Джейсън се заеха с почистването на долната палуба, в която цареше хаос след атаката на чудовището. Прекараха по-голямата част от деня в подреждане на лазарета и складовата площ, но Пайпър нямаше нищо против. Първо, така прекарваше повече време с Джейсън и второ, експлозиите миналата нощ я бяха принудили да уважава гръцкия огън. Не искаше стъкленици с опасното вещество да се търкалят по коридорите посред нощ. Докато оправяха конюшните, Пайпър се замисли за нощта, която Анабет и Пърси бяха прекарали тук долу. Щеше й се да изкара подобна нощ с Джейсън, сгушена до него, щастлива от присъствието му. Защо те не бяха нарушили правилата?

Джейсън просто не беше такъв. Той бе роден за водач и винаги даваше пример. Не му бе лесно да нарушава правилата. Рейна несъмнено се възхищаваше на това негово качество. Пайпър също. През по-голямата част от времето.

Единственият път, когато го бе убедила да направи нещо нередно, бе в училище „Уилдърнес“, когато една нощ бяха излезли на покрива, за да наблюдават метеоритния дъжд. Тогава се бяха целунали за първи път.

За съжаление, се оказа, че този спомен е фалшив — плод на мъглата, спусната над ума й от Хера. Пайпър и Джейсън сега наистина бяха заедно, но връзката им се основаваше на една илюзия. Пайпър не бе сигурна, че може да накара Джейсън да излезе посред нощ с нея.

Тя подреди сеното на купчини, докато Джейсън оправяше една от счупените врати на конюшните. Стъклената плоча на пода блестеше от океана под нея — зелена шир от светлина и сенки, която потъваше в безкрая. Пайпър продължаваше да поглежда към плочата, сякаш очакваше там да се появи лицето на чудовище или пък на водните канибали от приказките на дядо й. Единственото, което видя обаче, бяха пасажи херинга. Докато гледаше как Джейсън работи, не можеше да не се възхити на лекотата, с която той вършеше всичко, все едно дали оправяше врата, или полираше седла. Работата не бе само в това, че имаше силни и сръчни ръце, макар Пайпър да ги обожаваше. Тайната бе в неговата увереност. Той правеше това, което трябва да се свърши, без да се оплаква. Беше запазил чувството си за хумор, макар че сигурно бе невероятно изморен от това, че не бе спал миналата нощ. Пайпър не обвиняваше Рейна за това, че го харесва. Когато ставаше дума за работата и отговорностите, Джейсън бе римлянин до мозъка на костите си.

Пайпър си спомни за чаеното парти, което майка й бе устроила в Чарлстън. Зачуди се какво ли бе казала богинята на Рейна преди година и защо това бе променило отношението на момичето към Джейсън. Дали Афродита я бе посъветвала да ухажва Джейсън, или обратното?

Пайпър не бе сигурна, но й се искаше майка й да не се бе появявала в Чарлстън. Обикновените майки винаги посрамваха децата си, но божествените, които канеха приятелките ти на чай, за да им говорят за момчета, направо ги унизяваха. Афродита бе обърнала такова внимание на Анабет и Хейзъл, че на Пайпър й стана неудобно. Когато майка й се заинтересуваше от нечий любовен живот, това обикновено бе за лошо. Означаваше, че ще стане някаква беля. Или, както се изразяваше Афродита, обрат.

От друга страна, на Пайпър й бе мъчно, че майка й не й обръща внимание. Тя почти не я бе погледнала. Не бе споменала Джейсън. Дори не си бе направила труда да обясни разговора си с Рейна.

Афродита се бе държала така, сякаш вече не се интересува от нея. Пайпър бе намерила своето момче. Сега трябваше сама да се погрижи за връзката си. Майка й се бе насочила към други клюки и я бе захвърлила като старо списание.

„Вие всичките сте толкова интересни истории — бе казала тя, — искам да кажа, момичета!“

На Пайпър това не й бе харесало, но част от нея си бе казала: „Хубаво. Не искам да бъда история. Искам хубав, спокоен живот с гаджето си“.

Само че тя нямаше идея как да поддържа връзката си. Очакваше се да е експерт, предвид факта, че е старши отговорник на хижата на Афродита. Другите лагерници постоянно я търсеха за съвет. Пайпър винаги се стараеше да им помогне, но когато ставаше дума за собственото й гадже, бе съвсем безпомощна. Непрекъснато се питаше дали не бърка в нещо, дали не отдава прекалено голямо значение на изражението на Джейсън, на настроението му, на коментарите му. Защо всичко трябваше да бъде толкова трудно? Не можеше ли просто да живеят щастливо до края на дните си?

— За какво си мислиш? — попита Джейсън.

Пайпър осъзна, че се е нацупила. Отражението й в стъклената врата изглеждаше така, сякаш бе глътнало лъжица сол.

— За нищо — бързо каза тя, — искам да кажа, за всичко. Малко съм объркана.

Джейсън се засмя. Белегът на горната му устна почти изчезна, когато се усмихна. Бе невероятно, че е в такова добро настроение, като се имаше предвид какво бяха преживели.

— Всичко ще се нареди — обеща й той. — Сама го каза.

— Е, да — отвърна Пайпър, — само дето го казах, за да накарам Анабет да се почувства по-добре.

— И все пак е вярно — сви рамене той. — Почти стигнахме древните земи. Римляните са зад гърба ни.

— Да. Сега са тръгнали към лагера на нечистокръвните, за да нападнат приятелите ни.

Джейсън се поколеба. Дори за него бе трудно да намери нещо положително в този факт.

— Хирон ще намери начин да ги задържи. Римляните може да загубят седмици, докато намерят лагера и заплануват атаката си. Освен това Рейна ще направи каквото може, за да ги забави. Тя все още е на наша страна. Знам това.

— Вярваш й — каза Пайпър. Гласът й прозвуча кухо. Дори на самата нея.

— Слушай, Пайпс. Казах ти, че няма за какво да ревнуваш.

— Тя е красива. Тя е могъща. И е такава… римлянка.

Джейсън остави чука си. Взе ръката й, което я накара да потрепери. Веднъж баща й я бе отвел в Тихоокеанския аквариум. Беше й показал електрическа змиорка и обяснил как те изпращат импулси, които замайват и парализират жертвите им. Всеки път, когато Джейсън я погледнеше или докоснеше, Пайпър се чувстваше по този начин. Замаяна и парализирана.

— Ти си силна и красива — каза той, — а и не искам да си римлянка. Искам да си Пайпър. Освен това с теб сме отбор. Ти и аз.

Тя искаше да му повярва. Ходеха заедно от месеци. Въпреки това не можеше да се отърве от съмненията си. Бяха дамгосани в съзнанието й по същия начин, по който татуировката SPQR бе отпечатана на ръката на Джейсън.

Над тях отекна звънецът за вечеря.

— По-добре да тръгваме — подсмихна се Джейсън. — Не искаме тренер Хедж да окачи камбанки на вратовете ни.

Пайпър потръпна. Тренер Хедж бе заплашил, че ще направи това след скандала с Пърси и Анабет, за да е сигурен, че никой няма да излиза от стаята си през нощта.

— Да — каза тя с неудоволствие и погледна стъклената врата под краката им. — Предполагам, че трябва да хапнем… и да поспим.