Знакът на Атина

XIII. Пърси

На Пърси не му трябваше корабът да ухае на пилешки хапки. От Лио искаше само шапка срещу сънища.

Тази нощ пак го измъчваха ужасни кошмари. Първо сънува, че отново се е озовал в Аляска и търси орела на легиона. Катереше се по един планински път, но веднага щом спря да си почине, потъна в блатото, или мочурището, както го наричаше Хейзъл. Усети как се дави в калта, без да може да се помръдне или да види нещо.

За пръв път в живота си разбра какво е страх от удавяне.

Това е само сън — каза си. — И аз ще се събудя.

Това обаче не направи изживяването по-малко страшно. Никога през живота си Пърси не се бе плашил от водата. Това бе елементът на баща му. Откакто обаче бе потънал в блатото, бе получил фобия от удавяне. Не смееше да го признае на никого, но сега се изнервяше дори от мисълта да потъне. Знаеше, че това е глупаво. Той не можеше да се удави. Подозираше обаче, че ако не овладее страха си, страхът ще овладее него. Спомни си за приятелката си Талия, която се страхуваше от височините, независимо че бе дете на небесния бог. Брат й Джейсън можеше да лети, като контролираше ветровете. Талия не можеше. Вероятно защото я бе твърде страх да опита. Ако Пърси повярваше, че може да се удави…

Калта в мочурището притисна гръдния му кош. Дробовете му щяха да се пръснат.

Не се паникьосвай — каза си той. — Това не се случва наистина. — И тъкмо когато смяташе, че няма да може да удържи дъха си повече, сънят се промени.

Пърси се озова в огромно мрачно пространство, подобно на подземен паркинг. Редици каменни колони се простираха надалеч във всички посоки и придържаха тавана да не падне. Височината на тавана бе около шест метра. Мангали огряваха помещението и хвърляха червеникава светлина по пода.

Пърси не можеше да види какво има в сенките, но от тавана висяха дървени сандъци, на които имаше надписи като: ПОДПОРИ, ОРЪЖИЯ и КОСТЮМИ. На един дори пишеше: ГРАНАТОМЕТИ. Пърси чу как в тъмнината работят машини. Въртяха се огромни зъбци, през тръби течеше вода.

Тогава видя гиганта. Или поне предположи, че е гигант. Беше висок около три метра и половина. Това си беше съвсем прилично за циклоп, но правеше гиганта наполовина по-малък от тези, с които Пърси се бе борил досега. Изглеждаше и по-човекоподобен от тях. Краката му не бяха драконови като на по-големите му събратя. Въпреки това дългата му червена коса бе вързана на плитки, преплетени със златни и сребърни монети. Пърси познаваше тази прическа — тя беше характерна за гигантите. Освен това на гръб той мъкнеше триметрово копие — наистина огромно оръжие. Вратът му бе стегнат от най-голямата поло яка, която Пърси бе виждал някога. Облеклото му допълваха черни панталони и черни обувки с толкова дълги заострени върхове, че приличаха на чехлите, носени от шутовете. Той вървеше напред-назад, застанал пред издигната платформа, и разглеждаше една бронзова делва, голяма горе-долу колкото Пърси.

— Не, не и не — мърмореше си гигантът, — къде е тук сензацията? Къде е ценното? — след това извика в тъмнината: — Отис!

Пърси чу как нещо се тътри в далечината. От тъмнината изскочи още един гигант, облечен досущ като първия. Единствената разлика бе в косата му, която бе зелена, а не лилава.

— Отис, защо постъпваш така с мен? Всеки ден едно и също! — прокле първият гигант. — Казах ти, че днес аз ще нося черната поло яка. Ти можеше да си сложиш всичко друго, освен нея!

Отис премигна, все едно сега се събуждаше.

— Мислех, че днес ще носиш жълтата тога.

— Това беше вчера! Когато ти облече жълтата тога!

— Да бе, вярно. Извинявай, Ефи.

Брат му изръмжа. Трябваше да са близнаци, тъй като лицата им бяха еднакво грозни.

— И не ме наричай Ефи! — нареди Ефи. — Казвам се Ефиалт. Това е името ми. Ще ползваш или него, или артистичния ми псевдоним — Голямото Ф!

— Не съм убеден, че това е много добър артистичен псевдоним, Ефи — направи гримаса Отис.

— Глупости! Чудесен си е! И не ме наричай Ефи! Как вървят приготовленията?

— Добре — Отис не звучеше много въодушевен. — Човекоядните тигри и въртящите се остриета са на мястото си. Все пак си мисля, че трябваше да добавим и няколко балерини.

— Стига с тия балерини! — скара му се Ефиалт. — А това нещо… — Той посочи отвратено бронзовата делва. — За какво е това! Изглежда ми много тъпо.

— Цялото шоу е заради него. Човечето вътре ще умре, ако другите не го спасят. Стига, разбира се, да дойдат навреме…

— По-добре да дойдат! — излая Ефиалт. — Мама иска да унищожим тези тъпи герои на първи юли, празника на Юнона. Така наистина ще натрие носа на онази глупачка! Освен това няма да плащам допълнително на онези досадни гладиаторски духове!

— Тогава ще избием всички — каза Отис. — И ще унищожим Рим, както каза мама. Ще бъде страхотно. Хората много ще се радват. Римските духове страшно си падат по такива неща.

— Не можем обаче да оставим тази делва просто така. — Ефиалт не изглеждаше убеден в правотата на Отис. — Защо не я поставим над огън или не я пуснем в басейн с киселина? Нещо по-весело от това просто да си седи тук!

— Човечето ни трябва живо за още няколко дни — напомни на брат си Отис. — Иначе седмината няма да дойдат да го спасят.

— Хмм. Прав си, предполагам. И все пак ми се искаше да има повече писъци в цялата история. А, като споменах това, какво става с нашата скъпа приятелка? Готова ли е да приеме гостенката си?

— Не обичам да говоря за нея — направи гримаса Отис. — Тя ме плаши, Голямо Ф.

— Питах те дали е готова!

— Да — с нежелание каза Отис, — готова е. От векове е готова. Никой няма да успее да й вземе статуята.

— Чудесно! — потърка доволно ръце Ефиалт. — Това е шансът ни, братко.

— Така каза и последния път — оплака се Отис, — когато прекарах шест месеца в леден блок над река Лета. А телевизиите дори не го отразиха!

— Това ще е различно! — настоя Ефиалт. — Ще въведем нов златен стандарт в шоубизнеса! И ако мама е доволна, ще ни даде пълна свобода да избираме сами пътя си!

— Щом казваш — въздъхна Отис, — но все пак си мисля, че балерините от „Лебедово езеро“…

— Стига! Никакъв балет!

— Извинявай.

— Хайде — каза Ефиалт, — нека да нагледаме тигрите. Искам да съм сигурен, че са гладни!

И гигантите изчезнаха в мрака, оставяйки Пърси сам с делвата. Той се обърна към нея и си помисли: Трябва да видя какво има вътре.

Сънят го приближи към предмета, а после той влезе в него. Въздухът в делвата вонеше на спарено и на старо желязо. Единствената светлина идваше от червеникавата светлина на черен меч от стигийска стомана, подпрян на едната стена на контейнера. До него стоеше сгушено момче с отчаян вид. Беше облечено в черна риза, скъсани джинси и старо авиаторско яке. На дясната му ръка блещукаше сребърен пръстен с череп.

— Нико — извика Пърси. Но синът на Хадес не можа да го чуе.

Контейнерът бе напълно запечатан. Въздухът ставаше отровен. Очите на Нико бяха затворени, а дъхът му излизаше на пресекулки. Изглеждаше, сякаш медитира. Лицето му бе бледо и по-мършаво, отколкото го помнеше Пърси. На вътрешната стена на делвата имаше три драскотини, които изглеждаха така, сякаш Нико ги бе издраскал с меча си. Може би бяха минали три дена, откакто бе затворен?

Това не изглеждаше много вероятно. Как бе оцелял, без да се задуши?

Дори и насън Пърси започна да се паникьосва, все едно се задушаваше.

Тогава забеляза нещо в краката на Нико — малка колекция от блестящи обекти, не по-големи от бебешки зъбки. Семенца, осъзна Пърси. Семенца от нар. Три вече бяха изядени. Пет все още стояха в червеникавите си шушулки.

— Нико — каза Пърси, — къде е това място? Ще те измъкнем…

Но образът избледня, а едно момиче каза:

— Пърси.

В началото Пърси помисли, че все още спи. Когато бе изгубил паметта си, седмици наред бе сънувал Анабет — единствения човек от стария си живот, когото все още помнеше. Когато отвори очи и погледът му се проясни, видя, че тя наистина е до него. Седеше на леглото му и се усмихваше. Русата й коса падаше по раменете. Сивите й очи весело блещукаха. Спомни си първия ден, когато я бе срещнал в лагера на нечистокръвните преди цели пет години. Събудил се беше замаян и бе видял, че Анабет стои над него. „Като спиш, от устата ти се процежда слюнка“ — казала му бе тогава.

Това бе представата й за нежност.

— Какво става? — попита той. — Стигнахме ли?

— Не — тихо отвърна тя. — Още е средата на нощта.

— Искаш да кажеш… — Сърцето на Пърси затуптя учестено. Осъзна, че е по пижама в леглото си. От устата му вероятно беше текла слюнка или бе надавал странни звуци, докато спи. Косата му вероятно стърчеше във всички страни, а дъхът му едва ли ухаеше страхотно.

— Промъкнала си се в каютата ми?

Анабет завъртя очи.

— Пърси, след два месеца ставаш на седемнайсет. Не можеш да се страхуваш от това, че тренер Хедж ще те смъмри.

— Ти виждала ли си бухалката му?

— Освен това, водораслек, мислех, че ще е добре да се разходим. Исках да ти покажа любимото си място на кораба.

Сърцето на Пърси продължаваше да тупка бясно, но вече не от страх, че ще има неприятности със сатира.

— Може ли да… сещаш се, да си измия зъбите и…

— По-добре го направи — отвърна Анабет. — Иначе няма да те целуна. Освен това няма да е зле да се срешеш.

Корабът бе доста голям за трирема, но въпреки това Пърси го намираше за уютен — като пансиона в академия „Янси“ или останалите училища, от които го бяха изритали. Заедно с Анабет слязоха до втората палуба, от която Пърси бе виждал единствено болничното отделение. Тя го преведе покрай стаята, в която работеше двигателят. Въпросното помещение приличаше на много опасна механична джунгла с тръби и бутала, които изскачаха от огромна бронзова сфера. Кабели, които напомняха на купчина гигантски метални спагети, минаваха по пода и стигаха стените.

— Как работи това нещо? — попита Пърси.

— Нямам идея — каза Анабет, — а съм единствената освен Лио, която може да го управлява.

— Много ме успокои.

— Всичко ще е наред. Досега само веднъж е имало опасност да гръмне.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Хайде — усмихна му се тя.

Минаха покрай стаите със запаси и оръжейната. Когато наближиха кърмата, стигнаха двойна дървена врата, която ги отведе в голяма конюшня. В стаята миришеше на прясно сено и вълна. По лявата стена имаше три празни отделения като онези, в които настаняваха пегасите в лагера. На дясната стена имаше огромни клетки като за много едри животни в зоологическа градина.

В центъра на пода имаше прозрачна плоча, широка около шест метра. През нея се виждаше нощният пейзаж долу — прерии и ниви, нашарени с осветени магистрали, подобни на нишките на паяжина.

— Лодката ни има стъклено дъно? — попита Пърси.

Анабет взе една завивка от най-близкото отделение и я простря на стъкления под.

— Седни до мен.

Двамата се отпуснаха на завивката, все едно бяха излезли на пикник и се загледаха в света отдолу.

— Лио построи конюшните така, че пегасите да могат да идват и да си отиват, когато поискат — обясни Анабет. — Само дето не знаеше, че те предпочитат да препускат на свобода, и мястото остана празно.

Пърси се замисли къде ли е сега Блекджак. Вероятно галопираше някъде из небесата. Надяваше се да ги следва. Главата още го болеше от шута на коня, но не му се сърдеше.

— Как така да идват и да си отиват? — недоумяваше той. — Няма ли да им се наложи да минат по две различни стълбища — попита тя.

Анабет почука с кокалчетата на юмрука си по стъклото.

— Това е входът на конюшнята. Отваря се като гнездо на бомбардировач.

— Искаш да кажеш, че сме седнали на врати — преглътна тежко Пърси. — Ами ако се отворят?

— Сигурно ще паднем и ще умрем. Но най-вероятно няма да се отворят.

— Страхотно.

Анабет се засмя.

— Знаеш ли защо харесвам това място толкова? Не е само заради гледката. На какво ти напомня?

Пърси огледа конюшнята. Погледът му се спря върху отделенията, после върху лампата от небесен бронз, която висеше от подпорната греда. Вдиша от миризмата на сено, загледа се в Анабет, която бе седнала до него. Лицето й бе призрачно и красиво на меката кехлибарена светлина.

— На камиона — каза накрая Пърси, — в който пътувахме до Лас Вегас.

Усмивката й му подсказа, че е дал верен отговор.

— Това беше толкова отдавна — каза той. — Бяхме го закъсали здравата. Трябваше да обиколим цялата страна, за да намерим глупавата мълния, и пътувахме в камион със зле гледани животни. Нима това ти липсва?

— Не ми липсва, водораслек. Но тогава за пръв път се опознахме наистина. Аз ти разказах за семейството си, а… — Тя свали гердана си, украсен с пръстена на баща й и мъниста за всяка година, която бе изкарала в лагера на нечистокръвните. Сега на него имаше още нещо — червен корал, който Пърси й бе дал, когато официално бяха станали гаджета. Беше й го донесъл от двореца на баща си на дъното на морето. — И освен това — продължи Анабет — ми напомня за това от колко много време се познаваме. Бяхме на дванайсет, Пърси. Можеш ли да си представиш?

— Не — призна си той. — Тогава ли разбра, че ме харесваш?

— Първоначално те намразих — засмя се тя, — страшно ме дразнеше. Търпях те първите няколко години. После…

— Схванах.

Тя се наведе и го целуна. Беше истинска хубава целувка. Никой не ги гледаше — нито римляните, нито сатирът отговорник.

След това се отдръпна.

— Липсваше ми, Пърси.

Пърси искаше да й каже същото, но то му се стори твърде глупаво. Когато бе останал сам в римския лагер, го крепеше само мисълта за Анабет. „Липсваше ми“ изобщо не можеше да опише това. Спомни си как по-рано вечерта Пайпър бе изгонила ейдолона от него. Пърси не знаеше, че създанието е в него, докато тя не бе използвала магическия си глас. След като ейдолонът бе излязъл, Пърси се бе почувствал така, сякаш някой бе извадил нажежено копие от главата му. Нямаше представа колко го бе боляло, докато духът не бе напуснал тялото му. След това мислите му се бяха прояснили. Душата му отново се бе наместила удобно в тялото.

Усещането да седи до Анабет бе същото. Последните няколко месеца бяха минали като някой от странните му сънища. Макар и скорошни събитията, разиграли се в лагер „Юпитер“, му изглеждаха далечни и неясни, подобно на битката с Джейсън, когато и двамата бяха паднали под контрола на ейдолоните.

Но въпреки това не съжаляваше за времето, изкарано в лагер „Юпитер“. То му бе отворило очите за много неща.

— Анабет — каза той, — в Нов Рим героите могат да живеят до дълбоки старини в мир.

Изражението й се смени.

— Рейна ми каза. Пърси, мястото ти е в лагера на нечистокръвните. Другият живот…

— Знам — отговори Пърси, — но докато бях там, видях много герои, които живееха без страх. Студенти, които учеха в университет, двойки, които бяха създали семейства. В лагера на нечистокръвните нямаме такива неща. Мислех си за теб и мен, за това как някой ден, след като войната с гигантите свърши…

На златистата светлина бе трудно да се каже, но му се стори, че Анабет се е изчервила.

— О — каза тя.

Пърси се уплаши, че е прекалил. Може би я бе уплашил с мечтите си за бъдещето. Обикновено тя правеше плановете. Пърси се прокле наум.

Макар да познаваше Анабет отдавна, му се струваше, че не я разбира добре. Макар че бяха гаджета от няколко месеца, връзката им му се струваше крехка и деликатна като стъклена скулптура. Той се ужасяваше от мисълта, че може да направи нещо погрешно и да я разруши.

— Съжалявам — каза той, — просто… имах нужда от тази мисъл, за да ми дава надежда, да ми помага да продължавам напред. Забрави, че…

— Не! — каза тя. — Не, Пърси. Богове, това е толкова мило. Просто… просто ме е страх, че изгорихме моста си за там. Ако не успеем да възстановим мира с римляните… богове, двете поколения герои винаги са се мразели. Затова боговете са ни разделили. Не знам дали можем да се установим там.

На Пърси не му се спореше, но и не можеше да се откаже от тази надежда. Струваше му се важно да я запази. Не само за себе си и за Анабет, но и за всички герои. Трябваше да бъде възможно да принадлежиш едновременно към два свята. В крайна сметка, това бе смисълът да си полубог — създание, което не принадлежи изцяло нито на света на смъртните, нито към този на Олимп. Човек, който трябва да помири двете страни на своята природа.

Уви, това му напомни за боговете, за войната, която им предстоеше, и за близнаците Отис и Ефиалт.

— Сънувах кошмар, когато ме събуди — призна той и разказа на Анабет какво е видял в съня си.

Дори най-лошите новини не я изненадаха. Тя поклати тъжно глава, когато й описа затвора на Нико в бронзовата делва. Очите й гневно заблестяха, когато чу, че гигантите планират да унищожат Рим в някакво шоу, което ще включва и собствената им смърт.

— Нико е примамката — каза тя. — Явно слугите на Гея са успели да го пленят. Не знаем обаче къде го държат.

— Някъде в Рим — каза Пърси, — в подземията на Рим. Казаха, че на Нико му остават броени дни живот. Не знам обаче дали ще издържи и толкова без кислород.

— Немезида също бе казала, че ни остават пет дни — каза Анабет — до календите на юли. Поне сега знаем защо срокът е такъв?

— Какво е календи?

Анабет се усмихна, както правеше винаги, когато нещата ставаха като в добрите стари времена — Пърси да не знае нищо, а тя да му го обяснява.

— Това е римската дума за начало на месеца. Оттам идва нашата дума календар. Как обаче ще оцелее Нико дотогава? Трябва да говорим с Хейзъл.

— Сега ли?

Тя се поколеба.

— Не. Мисля, че можем да изчакаме до сутринта. Не искам да я будя с такива вести в средата на нощта.

— Гигантите споменаха някаква статуя — спомни си Пърси — и нещо за някаква приятелка, която я пази. Която и да е тя, дори Отис беше уплашен. Всеки, който може да уплаши гигант…

Анабет погледна надолу към магистралата, която криволичеше между тъмни хълмове.

— Пърси, да си виждал наскоро Посейдон? Да си получавал някакъв знак от него?

— Не — поклати глава той, — не и от… леле. Отдавна не бях мислил за това. Не и от края на войната с титаните. Видях го в лагера на нечистокръвните, но това беше миналия август. — Внезапно усети, че го полазват тръпки. — Защо? Да не би да си видяла Атина?

Тя не отвърна на погледа му.

— Преди няколко седмици — призна му. — Не мина добре. Тя не беше на себе си. Вероятно става дума за гръко-римската шизофрения, спомената от Немезида. Не съм сигурна. Тя ме обиди. Каза, че съм я провалила.

— Провалила си я? — Пърси не бе сигурен, че е чул правилно. Анабет беше съвършената героиня. Тя бе всичко, което едно дете на Атина трябваше да бъде. — Но как…

— Не знам — каза нещастно тя. — Освен това и мен всяка нощ ме измъчват кошмари. Само дето моите са напълно безсмислени.

Пърси остана смълчан, но Анабет не каза нищо повече. Искаше му се да я накара да се почувства по-добре, да й каже, че всичко ще е наред. Знаеше обаче, че не може. Искаше да оправи всичко, за да могат да живеят щастливо. След всичките тези години и най-жестоките богове трябваше да признаят, че двамата го заслужават.

Имаше обаче чувството, че не може да помогне на Анабет по друг начин, освен просто да бъде до нея.

Дъщерята на Мъдростта върви сама…

Чувстваше се като в капан, все едно отново бе потънал в мочурището в Аляска.

Анабет успя да се усмихне леко.

— Много романтична вечер, а? Стига вече неприятни неща. Да починем до сутринта — и тя отново го целуна. — Всичко ще се нареди. Важното е, че отново си до мен. Само това има значение.

— Така е — съгласи се Пърси. — Повече няма да говорим за Гея, за това, че Нико е заложник, че светът свършва, че гигантите…

— Водораслек — каза тя, — млъкни за малко. Просто ме прегърни.

И двамата се гушнаха, радвайки се взаимно на топлината си. Преди Пърси да се усети, звукът от корабния двигател, бледата светлина и спокойствието, че е с Анабет, накараха клепачите му да натежат и той се унесе в сън.

Когато се събуди, през стъклената врата влизаше слънчева светлина, а момчешки глас каза:

— Здравата сте го загазили.