Знакът на Атина

XXIV. Лио

Афрос изглеждаше като брат си, само дето беше син на цвят и много по-огромен. Имаше релефа на млад Арнолд Шварценегер и голяма квадратна глава. На гърба си носеше меч, вероятно принадлежал на Конан Варварина. Дори косата му бе по-голяма — масивна сфера от синкави и черни къдрици, които бяха така дълги, че рогата му приличаха на щипки, протегнати от отчаяни давещи се раци.

— Затова ли те наричат Афрос? — попита Лио, докато плаваха по пещерата. — Заради прическата?

— Какво имаш предвид? — намръщи се Афрос.

— Нищо — бързо каза Лио. Поне нямаше да бърка двамата братя. — Какво всъщност сте вие, момчета?

— Ихтиокентаври — отговори Афрос, все едно бе чувал прекалено често този въпрос.

— Иху… какво?

— Рибни кентаври. Ние сме полубратя на Хирон.

— Той ми е приятел!

— Онази, която наричате Хейзъл, ми каза това — сви очи Афрос. — Ние обаче ще решим дали това е вярно. Следвай ме!

На Лио не му хареса това, че ихутата ще решават кое е вярно и кое не. Думите го накараха да се замисли за изтезания с нажежено желязо.

Той последва рибешкия кентавър през огромна гора от кафяви водорасли. Лио можеше да се шмугне в нея и да се скрие, но не го направи. Първо, защото според него Афрос можеше да плува много по-бързо във водата, и второ, защото той можеше да спре магията, с която Лио дишаше и се движеше. Вън или вътре в пещерата си оставаше затворник.

Освен това Лио нямаше представа къде е.

Минаха покрай водорасли, високи колкото жилищни блокове. Кафеникавите растения се издигаха като балони с хелий. Далеч над тях Лио видя бяло петънце, което може би беше слънцето. Поради това реши, че вече са изкарали една нощ под водата. Дали всичко с Арго II бе наред? Дали корабът бе отплавал без тях или приятелите им още ги търсеха?

Лио не можеше да е сигурен на каква дълбочина се намират. Имаше растения, което трябваше да означава, че не са на прекалено голяма дълбочина. Въпреки това знаеше, че няма да може да изплува до повърхността. Чувал бе, че хората, които се издигат прекалено бързо, получават азотни мехурчета в кръвта. Лио искаше да избегне подобни химически реакции в тялото си.

Плуваха около километър. Лио се изкуши да попита Афрос накъде отиват, но огромният меч на гърба на кентавъра бе сериозна пречка за завързването на разговор.

Най-накрая водораслената гора се разреди. Лио ахна. Бяха застанали — или плаваха — над върха на голям подводен хълм. Под тях на морското дъно се простираше цял град от сгради в гръцки стил. Покривите бяха покрити със седеф. Имаше градини от корали и морски анемонии. Хипокампи пасяха водорасли. Група циклопи поставяха огромен покрив върху нов храм, а за кран им служеше един син кит. Навсякъде имаше морски хора — русалки и мъжете им, които също имаха рибешки опашки. Те плуваха по улицата, разхождаха се по дворовете, упражняваха се с мечове и тризъбци на арената.

Лио бе виждал много смахнати неща, но винаги бе смятал, че русалките са нелепи измислици — като смърфовете или мъпетите.

Тези морски хора обаче не бяха нито нелепи, нито измислени. Дори от разстояние изглеждаха свирепи и с не съвсем човешки вид. Очите им блестяха в жълто. Имаха зъби като на акули и твърда кожа с цвят, вариращ от кораловочервено до мастиленочерно.

— Това е лагер — осъзна Лио и погледна изумен към Афрос. — Вие обучавате герои, точно както Хирон.

Афрос кимна, а очите му блеснаха гордо.

— Обучили сме всички известни морски герои! Назови някой и ти гарантирам, че сме го обучили!

— Сигурен съм, че е така — кимна Лио — герои като… Малката русалка?

Афрос се намръщи.

— Като кой? Не! Имах предвид като Тритон, Главк, Вайсмюлер и Бил!

— О! — каза Лио. Нямаше идея кои са тези хора. — Обучили сте Бил? Колко впечатляващо.

— Така е — тупна се по гърдите Афрос, — лично обучих Бил. Той е велик морски човек!

— Учиш ги как да се бият, нали?

Афрос вдигна безпомощно ръце.

— Защо всички мислят така?

Лио погледна към огромния меч на гърба му.

— Нямам представа.

— Преподавам музика и поезия! — каза Афрос. — Уча героите как да живеят! Да чистят дома си! Това са важни неща!

— Така е. — Лио се опита да остане сериозен. — Да плетат, да готвят…

— Точно така! Толкова се радвам, че ме разбираш. По-късно, ако не се наложи да те убия, ще ти дам рецептата си за шоколадов сладкиш. — Афрос презрително махна назад. — Брат ми Битос ги учи как да се бият.

Лио не знаеше дали да се чувства обиден, или облекчен от това, че боецът разпитва Франк, докато Лио е оставен на учителя по домакинстване.

— Страхотно. Този лагер как го наричате. Лагера на рибокръвните?

— Надявам се, че това е шега! — намръщи се Афрос. — Това е лагер… — Той нададе звук, който се състоеше от делфински писукания и съскане.

— Колко съм глупав — каза Лио. — Знаеш ли, много бих се радвал да науча рецептата за шоколадовия ти сладкиш. Какво трябва да направя, за да не ме убиеш?

— Разкажи ми историята си — каза Афрос.

Лио се поколеба, но не за дълго. Някак си разбра, че трябва да каже истината. Той започна отначало — разказа за това как Хера бе станала негова детегледачка и го бе оставяла в пламъците, за това как майка му бе загинала заради Гея, която бе посочила Лио като свой бъдещ враг. Разказа му как бе прекарал детството си, местейки се от един приемен дом в друг, докато накрая не бе отишъл с Джейсън и Пайпър в лагера на нечистокръвните. Обясни за Пророчеството на седмината, строежа на Арго II и пътешествието към Гърция, където трябваше да сразят гигантите, преди Гея да се събуди. Както си говореше, Афрос издърпа няколко зловещи метални шипа от колана си. Лио се уплаши, че е казал нещо не на място, но Афрос извади прежда от водорасли и започна да плете.

— Продължавай — каза му той, — не спирай.

Докато Лио му разказваше за ейдолоните, за проблемите с римляните и за бедите на Арго II по пътя през Чарлстън, Афрос изплете една бебешка шапка.

Лио изчака рибният кентавър да остави настрана плетивото си. Щипките рога на Афрос продължаваха да щракат от косата му и Лио едвам потисна порива да ги измъкне оттам.

— Много добре — каза Афрос, — вярвам ти.

— Просто така?

— Аз познавам лъжите лесно. Не чух такива от теб. Историята ти пасна с казаното от Хейзъл Левеск.

— Тя…

— Разбира се — отвърна Афрос, — добре е. — Той постави пръсти в устата си и подсвирна, което прозвуча странно под водата. Като писък на делфин. — Хората ми ще я доведат след малко. Трябва да разберете, че местоположението на лагера ни е добре пазена тайна. Появихте се на боен кораб, следвани от едно от морските чудовища на Кето. Не знаехме на чия страна сте.

— Корабът добре ли е?

— Повреден е — каза Афрос, — но не непоправимо. Сколопендрата се оттегли, след като подпалихте устата й. Това беше хитро.

— Благодаря. Досега не бях чувал за същество, наречено сколопендра.

— Блазе ти. Сколопендрите са отвратителни създания. Кето трябва да ви мрази, за да прати едно от тях по петите ви. Така или иначе, ние спасихме теб и двамата ти приятели от пипалата й, а съществото се оттегли в глъбините. Приятелите ви са все още горе и ви търсят, ние обаче замъглихме зрението им. Трябваше да сме сигурни, че не сте врагове. Щеше да се наложи да вземем някои… мерки, ако бяхте.

Лио преглътна. Беше сигурен, че тези мерки едва ли са допълнителна порция шоколадов сладкиш. Ако тези рибешки хора бяха достатъчно могъщи, за да скрият лагера си от Пърси, който бе дете на Посейдон, то това означаваше, че не са за подценяване.

— Значи… можем да си вървим?

— Скоро — обеща му Афрос. — Първо трябва да се посъветвам с Битос. След като разпитаме и твоя приятел Ганк…

— Франк…

— Франк. След като го разпитаме, ще ви пратим обратно на кораба. Може и да ви предупредим за това-онова.

— Да ни предупредите?

— А! — посочи Афрос.

Хейзъл се появи от водораслената гора, придружена от две свирепи на вид русалки, които бяха оголили зъби и съскаха. Лио помисли, че Хейзъл е в опасност, но после видя, че тя е съвсем спокойна, усмихва се и разговаря с придружителите си.

Лио разбра, че русалките се смеят.

— Лио! — приближи го Хейзъл. — Това място е невероятно, нали?

Останаха сами на билото, което сигурно означаваше, че Афрос им има доверие. Докато ихтиокентавърът и русалките отидоха да доведат Франк, Лио и Хейзъл заплуваха над хълма, загледани в подводния лагер под тях.

Хейзъл му разказа, че русалките я бяха приели радушно от самото начало. Афрос и Битос бяха смаяни от историята й, тъй като не бяха виждали дете на Плутон досега. Освен това бяха чували много легенди за коня Арион и бяха изненадани от това, че Хейзъл е успяла да се сприятели с него. Тя им бе обещала да ги посети отново с Арион. Русалките бяха оставили телефонните си номера на ръката й с водоустойчиво мастило. Лио дори не искаше да пита как така русалките имат телефони и покритие насред Атлантическия океан.

Докато Хейзъл говореше, косата обгръщаше лицето й като облак златистокафява прах. Изглеждаше самоуверена и много красива и изобщо не приличаше на срамежливото нервно момиче от училищния двор в Ню Орлианс, което бе останало със смачкан в краката обяд.

— Не можахме да поговорим — каза Лио. Той с нежелание се върна към темата за дядо си, но знаеше, че това може да е единственият им шанс да останат насаме. — За Сами, имам предвид.

Усмивката й угасна.

— Знам… просто ми трябва малко време, за да свикна с мисълта, че двамата сте…

Нямаше нужда да довършва. Лио знаеше колко странно изглежда всичко това отстрани.

— Не знам как ще обясня на Франк това, че се бяхме хванали за ръце — добави тя. Не смееше да срещне погледа му.

Далеч под тях циклопите се зарадваха, че покривът на храма е наместен.

— Поговорих с него — каза Лио, — казах му, че не съм опитвал да… сещаш се. Да ви създавам проблеми.

— О… Добре.

Дали не звучеше разочарована? Лио не беше сигурен и не знаеше дали иска да разбере.

— Франк, ъ-ъ, много се плаши, когато призова огнените си сили.

Лио й разказа какво се бе случило в пещерата.

— О, не — погледна го смаяна Хейзъл, — огънят наистина го ужасява.

Ръката й посегна към дънковото яке, все едно проверяваше нещо във вътрешния му джоб. Тя винаги носеше това яке над ризата си, дори когато навън бе горещо. Лио бе сметнал, че го прави от скромност или защото е удобно за конна езда като рокерските якета. Сега обаче се замисли каква ли е истинската причина. Мозъкът му заработи на високи обороти. Спомни си, че Франк бе казал нещо за слабостта си… за някакво парче дърво. Замисли се защо ли момчето се бои толкова от огъня и защо Хейзъл го разбира толкова добре. Лио си спомни за митовете, които бе слушал в лагера на нечистокръвните. По обясними причини той старателно запомняше легендите за огъня. Сега си спомни една история, за която не се бе замислял от месеци.

— Имаше една древна легенда — каза той — за герой, чийто живот е свързан с дърво от огнище. Когато дървото изгоряло…

Лицето на Хейзъл потъмня. Лио разбра, че е отгатнал истината.

— Това е проблемът на Франк — предположи той. — Парчето дърво… — Той посочи към якето на Хейзъл. — Оставил ти го е? Да го пазиш?

— Лио, моля те… не мога да говоря за това.

Инстинктите му на механик се събудиха. Той се замисли за свойствата на дървения материал и способността на солената вода да го разяжда.

— Добре ли е да държим дървото в океана? Дали слоят въздух го пази?

— Всичко е наред — каза Хейзъл, — дървото дори не се намокря. Освен това е увито от няколко слоя плат и пластмаса, и… — Тя ядно прехапа устни. — Не трябва дори да говоря за това! Лио, ако Франк се чувства неспокоен или уплашен край теб, трябва да разбереш, че…

Лио бе щастлив от това, че е във водата, тъй като се съмняваше, че ще може да остане прав след такова разкритие. Замисли се какво ли е да си на мястото на Франк — с живот, толкова крехък, че може да изгори буквално по всяко време. Запита се колко ли доверие трябва да имаш на някого, за да му повериш живота си.

Франк бе избрал Хейзъл, това бе ясно. И когато бе видял, че момче, владеещо огъня, сваля неговото момиче… Лио потрепера. Нямаше нищо чудно в това, че Франк не го харесва. Внезапно умението му да се превръща в различни животни не изглеждаше толкова страхотно. Не и ако идваше с такава уязвимост.

Лио се сети за най-омразния си стих от великото пророчество — „През огън или буря ще премине светът“. От известно време смяташе, че бурята се отнася за Пърси или Джейсън, или може би за двамата. Лио бе господарят на огъня. Никой не бе казал това, но то беше ясно. Лио бе слабото звено в брънката. Ако постъпеше неправилно, светът щеше да изгори. Не, трябваше да изгори. Лио се замисли дали Франк няма общо с този ред. Лио вече бе допуснал някои елементарни грешки.

Щеше да е лесно да изпепели и Франк Занг.

— Ето ви и вас! — Гласът на Битос накара Лио да подскочи.

Битос и Афрос плуваха към тях, а Франк бе помежду им. Изглеждаше блед, но иначе беше добре. Франк погледна към Хейзъл и Лио внимателно, сякаш се мъчеше да разбере за какво са си говорили.

— Свободни сте да си вървите — каза Битос. Той отвори дисагите на гърба си и им върна конфискуваните предмети.

Лио никога не се бе чувствал толкова щастлив да сложи колана на кръста си.

— Кажете на Пърси Джаксън да не се безпокои — каза Афрос. — Разбрахме за затворените морски създания в Атланта. Кето и Форкис трябва да бъдат спрени. Ще изпратим морски герои, които да извършат подвиг и да освободят пленниците. Може би Кир?

— Или Бил — предложи Битос.

— Да, Бил ще е чудесен — съгласи се Афрос. — Така или иначе, благодарни сме на Пърси, че ни извести за това.

— Трябва да му благодарите лично — каза Лио, — имам предвид, той все пак е син на Посейдон.

Двамата ихтиокентаври тъжно поклатиха глави.

— Понякога е по-добре да не се срещаме с чедата на Посейдон — каза Афрос. — Ние, разбира се, сме приятели на морския бог, но политиката под водата може да бъде… сложна. Освен това ценим независимостта си. Въпреки това благодарете на Пърси от наше име. Ще направим, каквото можем, за да ви преведем безопасно през Атлантическия океан без повече срещи с омразните чеда на Кето. И все пак внимавайте. В древното море, Маре Нострум, ви очакват още повече опасности.

— Разбира се — въздъхна Франк.

Битос го потупа по гърба.

— Не бой се, Франк Занг, всичко ще е наред. И продължавай да се упражняващ в подводните си превъплъщения. Хитро е да се превръщаш в златна рибка, ала отровната португалска галера е още по-добър избор. Спомни си какво ти казах — номерът е в дишането!

Франк изглеждаше безкрайно засрамен. Лио прехапа устни, решен да не му се подиграва.

— А ти, Хейзъл — каза Афрос, — посети ни отново и доведи онзи свой кон! Знам, че се безпокоиш за времето, което сте изгубили, прекарвайки нощта в нашето владение. Уплашена си за своя брат Нико…

Хейзъл стисна дръжката на кавалерийския си меч.

— Нима… вие знаете къде е той?

— Не съвсем — поклати глава Афрос, — но когато приближите, би трябвало да усетите присъствието му. Не се бойте! Трябва да пристигнете в Рим най-късно вдругиден, ако искате да го спасите, но все още имате време. Изключително важно е да го спасите.

— Да — съгласи се Битос, — той ще играе важна роля във вашето пътуване. Не зная как, но съм сигурен в това.

Афрос постави ръка на рамото на Лио.

— Що се отнася до теб, Лио Валдес, стой близо до Хейзъл и Франк, когато стигнете Рим. Чувствам, че ще имат… механични проблеми, които само ти ще можеш да преодолееш.

— Механични проблеми? — попита Лио.

Афрос се усмихна, сякаш бе донесъл страхотна вест.

— Освен това имам подарък за теб, храбри навигаторе на Арго II!

— Предпочитам да мисля за себе си като капитан — отвърна Лио — или върховен командир.

— Шоколадов сладкиш! — каза гордо Афрос и пъхна в ръцете на Лио една старомодна кошница за пикник, увита от въздушен мехур. Лио се надяваше той да опази сладкиша от солената вода.

— В тази кошница е скрита и рецептата. Не прекалявай с маслото! Това е най-важното. Дал съм ти и препоръчително писмо до Тиберин, бога на река Тибър. Твоята приятелка Анабет ще има нужда от него, щом стигне Рим.

— Анабет — каза Лио, — добре, но защо?

— Тя следва Знака на Атина, нали? — засмя се Битос. — Тиберин може да я упъти в приключението й. Той е древен, горделив бог и понякога може да бъде нелюбезен. Препоръчителните писма обаче са важни за римляните. Моето ще убеди Тиберин да помогне. Надявам се.

— Надяваш се — повтори Лио.

Битос извади три малки розови перли от дисагите си.

— А сега на добър час, герои!

Той хвърли по една перла към всеки от тях. Три енергийни розови балона се образуваха около телата им и започнаха да ги издигат към повърхността. Лио имаше време да помисли само: „Асансьор във формата на топка за хамстери?“. А след това се издигна нагоре към огряната от слънцето повърхност.