Знакът на Атина

V. Лио

На Лио му се щеше да изобрети машина на времето. Така щеше да се върне два часа назад и да предотврати глупостите, които бе натворил. Другият вариант беше да изобрети машина за шамари, с която да се самонакаже, макар да се съмняваше, че плесниците й ще са по-болезнени от погледа на Анабет.

— Още веднъж те питам — каза тя. — Какво точно стана?

Лио се свлече до мачтата. Главата още го болеше от удара в палубата. А красивият му нов кораб бе станал на нищо. Арбалетите на кърмата вече можеха да служат само за подпалки. Главното платно на мачтата беше на парцали, а сателитът, който ловеше телевизионни канали и интернет, бе станал на части, което бе вбесило тренер Хедж. Главата на бронзовия дракон Фестус кашляше пушек така, сякаш се бе задавила с топка косми, а постоянното скърцане от левия борд подсказваше на Лио, че въздушните гребла или са извадени от гнездата си, или са напълно потрошени, което обясняваше защо корабът трепереше като лист, докато летеше. Двигателят пък издаваше странни звуци като на човек, болен от астма.

Лио сподави сълзите си.

— Не знам. Всичко ми е като в мъгла.

Прекалено много хора бяха вперили поглед в него — Анабет, която Лио мразеше да ядосва (това момиче го плашеше), тренер Хедж, който нервно потропваше с косматите си кози крака и многозначително поклащаше бейзболната си бухалка (трябваше ли да я мъкне навсякъде?), а също и Франк, новакът. Лио не знаеше какво да мисли за него. Приличаше му на бебе сумист, но акълът му стигаше, за да не му го каже. Смътно си спомняше, че на кораба бе кацнал дракон, който после се бе превърнал във Франк.

— Значи не си спомняш? — кръстоса ръце Анабет.

— Аз… — Лио се чувстваше така, сякаш опитваше да преглътне стъклено топче. — Спомням си, но усещането беше като да се гледаш отстрани. Нямах никакъв контрол върху действията си.

Тренер Хедж потропа с бухалката си по палубата. В своя анцуг и с шапката, която бе нахлупил над рогата си, изглеждаше както в училище „Уилдърнес“, където в продължение на година бе преподавал физическо на Лио, Пайпър и Джейсън. Погледът му в момента бе такъв, че Лио очакваше сатирът всеки миг да му нареди да прави лицеви опори.

— Виж сега, хлапе — каза Хедж, — взриви доста неща. Нападна римляните. Това е страхотно. Трябваше ли обаче да прецакваш сателита? Тъкмо гледах един мач в клетка!

— Тренер — каза Анабет, — защо не огледаш дали някъде из кораба няма пожар?

— Вече го направих.

— Пак провери.

Сатирът се отдалечи, мърморейки си нещо под нос. Дори той не смееше да възрази на Анабет.

Тя коленичи до Лио. Сивите й очи блестяха като стомана. Русата й коса падаше по раменете, но на Лио това не му се стори привлекателно. Той нямаше идея защо хората смятаха блондинките за глупави. Откакто беше видял Анабет в Големия каньон, където тя го бе изгледала с изражение, гласящо: „Дайте ми Пърси Джаксън, или ще ви убия“, Лио смяташе блондинките за твърде умни и твърде опасни.

— Лио — каза тя спокойно, — да не би Октавиан да те е измамил? Да не те е натопил, или…

— Не. — Лио можеше да излъже и да стовари отговорността върху тъпия римлянин, но не искаше да влошава нещата. — Онзи е пълен нещастник, но не той стреля по лагера. Аз го направих.

Франк, момчето, което бе кацнало на кораба като дракон, изсумтя.

— Нарочно?

— Не!

Лио затвори очи.

— Всъщност да. Имам предвид… не исках. Но в същото време се чувствах така, все едно го искам. Нещо ме накара да го направя. Усетих да ме полазва хлад и…

— Хлад? — гласът на Анабет се промени. Звучеше почти уплашена.

— Да — отговори Лио, — защо?

Анабет не можа да отговори, тъй като Пърси извика от вътрешността на кораба:

— Анабет, трябваш ни!

Богове — помисли си Лио. — Моля ви, нека Джейсън е добре.

Веднага щом се бяха качили на борда, Пайпър бе отвела Джейсън в долните помещения на кораба. Раната на главата му изглеждаше зле. Лио познаваше Джейсън по-добре от всеки друг в лагера на нечистокръвните. Той бе най-добрият му приятел. Ако нещо му се случеше…

— Джейсън ще се оправи. — Изражението по лицето на Анабет се смекчи. — Франк, връщам се след малко. Ти само наглеждай Лио.

Франк кимна.

Лио се почувства още по-зле, доколкото това бе възможно. Анабет имаше повече доверие на римски герой, който познаваше от около три секунди, отколкото на него.

Когато останаха сами, Лио и Франк се измериха с поглед. Едрото момче изглеждаше странно, облечено в сив пуловер с качулка, дънки и подобна на чаршаф тога. На рамото си бе метнало лък и колчан. Лио си спомни ловджийките на Артемида, сладураните в сребристи дрехи, които също носеха лъкове. Представи си Франк сред тях. Гледката бе толкова нелепа, че почти го накара да се почувства по-добре.

— Е — каза Франк, — значи не се казваш Сами.

— Що за въпрос е това? — намръщи се Лио.

— А, нищо — каза бързо Франк, — просто… нищо. Що се отнася до стрелбата над лагера, подозирам, че Октавиан е виновен. Може да е направил някаква магия. Той не искаше да има разбирателство между вас и римляните.

На Лио му се щеше да повярва, че това е истината, и беше благодарен, задето едрото момче не го мрази. Знаеше обаче, че в случая Октавиан е невинен. Лио бе отишъл до балистите и беше открил огън по римския лагер. Част от него знаеше, че това, което прави, не е редно. Беше се запитал: „Какво правиш, по дяволите?“.

Но въпреки това го бе сторил. Може би полудяваше. Последните няколко месеца бяха стресови за него. Може би цялата работа по Арго II го бе извадила от строя.

Не можеше обаче да си позволи да мисли така. Имаше нужда да свърши нещо полезно. Ръцете му трябваше да са заети с нещо.

— Виж — каза той, — трябва да говоря с Фестус и да разбера какви са повредите. Нещо против…?

Франк му помогна да се изправи.

— Кой е Фестус?

— Мой приятел — отговори Лио. — И той не се казва Сами, така че няма поводи за тревога. Хайде, ела. Ще ви запозная.

За щастие, бронзовият дракон не бе повреден, като изключим това, че беше изгубил всичките си части, освен главата. Лио обаче се бе погрижил за това.

Когато стигнаха носа на кораба, главата се обърна на сто и осемдесет градуса, за да ги погледне.

— Но тя е жива! — извика Франк и отскочи назад.

Лио щеше да се разсмее, ако не се чувстваше толкова гадно.

— Да, така е. Франк, запознай се с Фестус. Някога той беше цял бронзов дракон, но имахме инцидент.

— Явно ти се случват доста инциденти — отбеляза Франк.

— Някои от нас не могат да се превръщат в дракони и трябва сами да си ги строят — повдигна вежди Лио. — Така или иначе, аз го съживих. Сега той е главата на Арго II и е нещо като главен интерфейс на кораба. Как стоят нещата, Фестус?

Фестус изпусна пушек от ноздрите си и нададе серия от тракащи и писукащи звуци. Пред последните няколко месеца Лио се бе научил да разбира езика на машината. Другите герои знаеха старогръцки и латински. Той пък разбираше бронзодраконски и машински.

— Оф — каза Лио, — можеше и да е по-зле. Корпусът е повреден на няколко места, въздушните гребла ляво на борд трябва да бъдат поправени, за да можем да продължим с пълна скорост, и за това ще ни трябват небесен бронз, катран, вар…

— Бар ли? Защо пък бар?

— Вар, приятел, вар. Калциев карбонат, използван в цимента, и други… Ох, няма значение. Идеята е, че няма да стигнем далеч, ако не поправя кораба.

Фестус отново изписука нещо, което Лио не разбра. Звучеше като „ей-зъл“.

— О, Хейзъл — досети се той, — това е къдравото момиче, нали?

— Тя добре ли е? — преглътна Франк.

— Да, добре е — каза Лио. — Според Фестус конят й е точно под нас. Тя ни следва.

— Значи трябва да кацнем — заяви Франк.

— Да не ти е гадже? — погледна го Лио.

— Да — прехапа устни Франк.

— Не звучиш много сигурен.

— Сигурен съм. Напълно.

— Добре, нищо не съм казал — вдигна ръце Лио. — Проблемът е, че можем да кацнем само веднъж. Корпусът и греблата не са в състояние да ни издигнат отново. Трябва да сме сигурни, че кацаме на място, където можем да се снабдим с необходимите материали.

— Откъде ще намерим небесен бронз? — почеса се Франк по главата. — Едва ли го продават под път и над път.

— Фестус, сканирай.

— Може да сканира околността за вълшебен бронз? — смая се Франк. — Има ли нещо, което да не може да прави?

„Трябваше да го видиш, докато беше цял“ — помисли си Лио, но на глас не каза нищо. Споменът за дракона още бе болезнен.

Лио огледа района, над който летяха. Под тях бе долината на Централна Калифорния. Лио не хранеше големи надежди, че могат да намерят всичко, което им е нужно, на едно място, но трябваше да опитат. Освен това искаше да се отдалечи на възможно най-голямо разстояние от Нов Рим. Арго II можеше да лети бързо и надалеч благодарение на вълшебния си двигател, но римляните вероятно също разполагаха с магически средства за придвижване.

Зад него стълбите изскърцаха. Пърси и Анабет излязоха на палубата. Израженията на лицата им бяха мрачни.

Сърцето на Лио прескочи удар.

— Джейсън…

— Почива си — каза Анабет. — Пайпър го наглежда, но вероятно ще се оправи.

— Анабет ми каза, че все пак ти си стрелял по града — каза Пърси и погледна свирепо към Лио.

— Човек… не знам какво стана. Толкова съжалявам…

— Съжалявал той — изръмжа Пърси.

Анабет постави ръка върху гърдите на приятеля си.

— После ще разберем какво точно е станало. Сега трябва да се прегрупираме и да изготвим план. Какво е състоянието на кораба?

Краката на Лио потрепераха. Начинът, по който Пърси го бе изгледал, му напомни за светкавиците, които призоваваше Джейсън. Кожата му настръхна, а всичките му инстинкти изкрещяха: „Скрий се!“.

Но вместо това той докладва на Анабет за щетите, които корабът е понесъл, и за това какво им трябва. Чувстваше се по-добре, докато говореше за нещо, което можеше да се оправи.

Тъкмо се оплакваше от недостига на небесен бронз, когато Фестус започна да писука и скърца.

— Страхотно — въздъхна Лио облекчено.

— Кое му е страхотното? — попита Анабет. — Не е като да нямаме нужда от някоя добра новина.

— Фестус намери всичко, което ни трябва — позволи си да се усмихне Лио. — Франк, защо не се превърнеш в птица или нещо подобно? Литни до долу и кажи на приятелката си да ни срещне до Голямото солено езеро в Юта.

Веднъж стигнали до уреченото място, трябваше да кацнат, а това не бе толкова лесно. С разкъсани платна и потрошени гребла, Лио едва успя да спусне кораба. Всички се бяха скрили по каютите си, освен тренер Хедж, който бе настоял да се качи на релинга отпред и крещеше:

— Да! Да те видим сега, езеро!

Лио стоеше отзад на кърмата — сам на руля на кораба — и се стремеше да го насочва възможно най-добре.

Фестус не спираше да скърца и да писука предупредително. Сигналите му се предаваха по вътрешна линия до квартердека.

— Знам, знам — отговаряше Лио, стиснал зъби.

Нямаше време да се наслади на гледката. На юг имаше град, сгушен в подножието на близката планина, която следобедните сенки оцветяваха в синьо и лилаво. Огромна пустиня се бе ширнала на юг. Точно под тях Голямото солено езеро блещукаше като алуминиево фолио, а брегът му бе осеян със солници, които му придаваха марсиански изглед.

— Дръж се, тренер! — извика Лио. — Това ще боли!

— Обичам болката!

БАМ! Вълни солена вода опръскаха палубата и измокриха тренер Хедж. Арго II се наклони опасно надясно, след което се изправи и се закрепи на повърхността на езерото. Машините забръмчаха, когато въздушните перки приеха форма, подходяща за плаване по вода. Три редици робогребла се потопиха във водата и започнаха да придвижват кораба напред.

— Браво, Фестус — каза Лио, — изведи ни до южния бряг.

— Направо страхотно! — вдигна юмруци във въздуха Хедж. Беше измокрен от рогата до копитата си, но на лицето му бе грейнала лудешка козя усмивка. — Хайде пак!

— Ъ-ъ… може би малко по-късно — каза Лио. — Само стой на палубата, става ли. Дръж под око… езерото. В случай, че реши да ни нападне.

— Дадено — съгласи се Хедж.

Лио иззвъня камбаната, която указваше, че всичко е наред, и тръгна към стълбите. Преди да стигне там, конски тропот разтърси корпуса. Един кафяв кон се появи на палубата, а Хейзъл Левеск бе на гърба му.

— Ама как…?! — шокира се Лио. — Ние сме по средата на езерото! Това нещо да не би да лети?

Конят изцвили сърдито.

— Арион не лети — отвърна Хейзъл, — но може да галопира по почти всичко. Вода, малки планини, дори вертикални повърхности — нищо не го смущава.

— О!

Хейзъл го гледаше особено, както го бе наблюдавала и по време на пира на форума. Все едно търсеше нещо по лицето му. Беше изкушен да я попита дали са се виждали и преди, но беше сигурен, че не са. Щеше да помни, ако толкова хубаво момиче му бе обърнало внимание. Това не се случваше толкова често.

Тя е гадже на Франк — напомни си той.

Франк все още бе долу, но на Лио му се искаше едрото момче да се върне. Начинът, по който Хейзъл го изучаваше, го караше да се чувства неудобно.

Тренер Хедж се появи отново, стиснал бухалката си, и погледна към вълшебния кон с недоверие.

— Валдес, това брои ли се за нашествие?

— Не! — каза Лио. — Хейзъл, по-добре ела с мен. Построил съм конюшня, в която можем да настаним Арион…

— Той е свободолюбив — отвърна Хейзъл, докато слизаше от седлото. — Ще пасе трева край езерото, докато не го извикам. Искам обаче да разгледам кораба. Води.

Дизайнът на Арго II бе като на древна трирема, само дето бе два пъти по-голям. В обикновената трирема обаче по-голямата част от пространството бе заето от три редици пейки, на които седяха няколкостотин потящи се над греблата роби. Греблата на Лио обаче бяха автоматични и можеха да се прибират сами, поради което заемаха много малка част от вътрешността на кораба. Неговата мощност идваше от залата с двигателя на втората и най-ниска палуба, в която бяха още медицинското отделение, складът за храна и конюшните.

Лио поведе Хейзъл надолу по коридора. Построил бе осем каюти в кораба — седем за героите от пророчеството и една за тренер Хедж (когото Хирон бе назначил за старши отговорник на мисията). В задната част на кораба бе столовата, накъдето беше тръгнал Лио. По пътя минаха покрай стаята на Джейсън. Вратата й бе отворена. Пайпър стоеше до леглото, хванала ръката на приятеля си, докато той похъркваше с кесия лед на челото.

Тя се обърна към Лио и вдигна пръст до устните си, за да го предупреди да пази тишина. Не изглеждаше ядосана, което донякъде успокои Лио. Той се опита да преглътне чувството за вина, което изпитваше, и продължи по пътя си.

Когато стигнаха до столовата, намериха останалите — Пърси, Анабет и Франк, — седнали край масата за хранене. Изглеждаха унили.

Лио бе направил помещението възможно най-уютно, тъй като бе сметнал, че ще прекарват доста време в него. В шкафа имаше вълшебни чаши и чинии от лагера на нечистокръвните, които се пълнеха с каквато храна и напитка пожелаеш. Имаше и вълшебен хладилен сандък за безалкохолни напитки, идеален за пикници навън. Столовете бяха меки, с подвижна облегалка, предлагаха масаж и имаха слушалки за музика и поставки за напитки и мечове — всичко, от което един герой имаше нужда. Помещението нямаше прозорци, но стените бяха магически и излъчваха картини от лагера на нечистокръвните — плажа, гората, полята с диви ягоди. Лио се замисли дали картините не предизвикват носталгия вместо щастие. Пърси гледаше с копнеж към хълма на нечистокръвните, огрян от лъчите на залязващото слънце. Златното руно блестеше от клоните на един бор.

— Значи кацнахме — отбеляза Пърси. — Какво ще правим сега?

Франк подръпна тетивата си.

— Да разгадаем пророчеството? Имам предвид… това, което Ела изрече, бе пророчество, нали? От Сибилинските книги?

— От кое? — попита Лио.

Франк му обясни, че харпията запаметява книги. В някакъв момент от миналото си Ела бе наизустила колекция древни пророчества, за които се предполагаше, че са унищожени при падането на Рим.

— Затова скрихте истината от римляните — предположи Лио. — Не сте искали да я пленят.

— Ела е чувствителна — отвърна Пърси, загледан в хълма на нечистокръвните. — Когато я намерихме, беше пленница. Просто не искам… — Той стисна юмрук. — Това няма значение. Пратих на Тайсън съобщение по Ирида да отведе Ела в лагера на нечистокръвните. Там ще са в безопасност.

Лио се съмняваше, че който и да е било от тях ще е в безопасност сега, след като бяха разгневили римляните. Сякаш Гея не им стигаше.

Въпреки това не каза нищо.

Анабет преплете пръсти.

— Пророчеството е моя грижа, а и в момента имаме други проблеми. Трябва да поправим кораба. Лио, кажи какво ни трябва.

— Най-лесно ще намерим катран — отвърна той, доволен от възможността да смени темата. — Можем да си го купим от града, от магазин за строителни материали, например. Трябват ни обаче още небесен бронз и вар. Според Фестус можем да намерим и двете на остров в езерото на запад от тук.

— Ще трябва да побързаме — предупреди Хейзъл, — доколкото познавам Октавиан, вече е започнал да ни търси с авгурите си. Римляните ще изпратят ударен отряд по петите ни. Това е въпрос на чест.

Лио усети погледите на останалите.

— Хора… не знам какво стана. Честно, аз…

— Вече обсъдихме това — вдигна ръка Анабет. — Съгласни сме, че това не си бил ти, Лио. Аз също усетих да ме полазва хлад. Вероятно е някаква магия, направена или от Октавиан, или от Гея, или от някой неин слуга. Но докато не разберем какво точно се е случило…

— Как можем да сме сигурни, че няма да се случи отново? — намръщи се Франк.

Пръстите на Лио се нагряха, все едно щяха да пламнат. Едно от уменията му като син на Хефест бе, че можеше да призовава пламъци с волята си. Трябваше обаче да внимава това да не стане случайно, особено на борда на кораб, пълен с експлозиви и запалителни вещества.

— Сега съм добре — каза той, макар да не бе напълно сигурен. — Според мен не трябва да се разделяме. Никой не бива да остава сам. Можем да оставим Пайпър и тренер Хедж на борда с Джейсън. Да изпратим една група да вземе катран. Другата ще тръгне за бронз и вар.

— Да се разделим? — попита Пърси. — Това е лоша идея.

— Така ще стане по-бързо — намеси се Хейзъл. — Освен това си има причина повечето подвизи да се извършват от най-много трима герои, нали?

— Права си — отвърна Анабет и повдигна вежди, сякаш изненадана от това колко умна е Хейзъл. — По същата причина ни трябва и Арго II. Извън лагера седем героя накуп ще привлекат вниманието на прекалено много чудовища. Корабът е построен, за да ни прикрива и предпазва от неприятности. На борда сме в безопасност, но излезем ли навън, не бива да сме повече от трима. Няма нужда да привличаме вниманието на слугите на Гея.

Пърси не изглеждаше особено доволен от тези разсъждения, но взе ръката на Анабет в своята.

— Докато сме заедно, няма проблем.

— Това е лесно — усмихна се Хейзъл. — Франк, беше невероятно, че се превърна в дракон! Ще можеш ли да го направиш отново, за да пренесеш Пърси и Анабет до града?

— Аз… — отвори уста Франк, сякаш за да възрази. — Предполагам, че да. Ами ти?

— Аз ще тръгна заедно с Арион и Са… с Лио.

Тя започна да си играе с дръжката на меча си, което накара Лио да се изнерви. Беше по-хиперактивна дори от него.

— Ще вземем бронз и вар и ще се срещнем тук привечер.

Франк изсумтя. Очевидно идеята да остави Хейзъл насаме с Лио не му се нравеше. По някаква причина обаче това накара Лио да се съгласи с плана. Той трябваше да докаже, че може да му се има доверие. Не искаше да започне да стреля като полудял отново.

— Лио — попита Анабет, — ако намерим нужните материали, колко време ще ти трябва, за да оправиш кораба.

— Ако имаме късмет, не повече от два часа.

— Чудесно — заяви тя, — тогава ще се видим тук възможно най-скоро. Внимавайте обаче. Това, че ни трябва късмет, не значи, че ще бъдем споходени от него.