Знакът на Атина

XXVI. Пайпър

На следващата сутрин Пайпър бе събудена от друг писък на кораба — толкова силен, че буквално я изхвърли от леглото. Реши, че Лио отново си е направил шега с тях, но тогава свирката отново изпищя. Звучеше, все едно идва от няколкостотин метра. От друг кораб.

Бързо се преоблече. Когато стигна палубата, видя, че другите вече са се събрали. Всички се бяха облекли набързо, освен тренер Хедж, който бе дежурил през нощта. Ризата от олимпийските игри във Ванкувър, която Франк носеше, бе облечена наопаки. Пърси носеше долнище на пижама и бронзов нагръдник, което бе интересна комбинация. Косата на Хейзъл висеше на една страна, сякаш бе минала през циклон, а Лио, без да иска, се беше подпалил. Ризата му бе на овъглени парцали, а ръцете му пушеха.

На около стотина метра от тях минаваше огромен туристически кораб. Туристи им махаха от петнайсет или шестнайсет балкона. Някои от тях се усмихваха и ги снимаха. Никой не изглеждаше изненадан от това, че вижда древногръцка трирема. Вероятно мъглата ги караше да изглеждат като рибарска лодка или пък туристите мислеха, че Арго II е някаква атракция.

Туристическият кораб отново наду свирката си и Арго II се разтърси.

— Трябва ли да са толкова шумни! — простена тренер Хедж и запуши ушите си.

— Просто ни казват здрасти — предположи Франк.

— МОЛЯ? — извика в отговор Хедж.

Другият кораб мина покрай тях и се отдалечи в морето. Туристите не спряха да махат. Не показаха с нищо, че са учудени да видят Арго II и неговия екипаж, състоящ се от полузаспали деца в брони и човек с крака на козел.

— Чао! — извика Лио и вдигна пушещата си ръка.

— Мога ли да стрелям с балистата? — попита Хедж.

— Не — каза Лио с насилена усмивка.

Хейзъл потърка очи и огледа бляскавата морска повърхност.

— Къде сме… О, това е впечатляващо!

Пайпър последва погледа й и ахна. След като туристическият кораб вече не закриваше гледката им, тя видя планина, която се издигаше от морето, на по-малко от километър на север. Пайпър бе виждала впечатляващи възвишения и преди. Карала бе по Магистрала 1 край Калифорнийското крайбрежие. Падала беше от Големия каньон, а след това бе летяла нагоре в прегръдките на Джейсън. Нищо обаче не бе така впечатляващо като огромната бяла скала, издигаща се към небето. От едната страна варовиковите скали се спускаха рязко към морето, а височината им според Пайпър бе поне 300 метра. От другата страна планината постепенно се спускаше към водата, покрита от зелени гори. Цялото нещо напомняше на Пайпър на гигантски сфинкс с огромна глава и гръден кош, захабени от времето, и със зелено палто на гърба.

— Гибралтар — каза Анабет удивено. — Почти сме стигнали Испания. А там… — Тя посочи на юг към далечните червеникави хълмове. — Натам е Африка. Ние сме в Средиземно море.

Сутринта бе топла, но Пайпър потръпна. Въпреки че морето пред тях бе необятно, се чувстваше, сякаш е стигнала непреодолима бариера. Веднъж навлезеха ли в Средиземно море — Маре Нострум, — щяха да са на територията на древните земи. И ако легендите бяха верни, пътешествието им щеше да стане десет пъти по-опасно.

— Какво да правим сега? — попита тя. — Просто да продължим курса си през протока?

— Защо не? — попита Лио. — Това си е широк воден път. През него постоянно минават кораби.

Но не и триреми, пълни с полубогове — помисли си Пайпър.

Анабет погледна към Гибралтарската скала. Пайпър прочете по изражението й, че очаква неприятности.

— В стари времена — каза Анабет — наричали това място Херкулесови стълбове. Скалата била един от тях. Другият била една от африканските планини. Днес никой не е сигурен коя.

— Херкулес, а? — попита Пърси. — Тоя тип е като „Старбъкс“ на Древна Гърция. Накъдето и да погледнеш, той е там.

Гръмотевично БУМ разтърси Арго II и този път Пайпър не бе сигурна откъде идва. Не видя други кораби, а небето й се струваше ясно.

Внезапно устата й пресъхна.

— Херкулесовите стълбове — повтори тя. — Те опасни ли са?

Анабет остана загледана в белите скали, все едно очакваше Знакът на Атина да блесне в пламъци.

— За гърците Стълбовете означавали края на познатия свят. Римляните смятали, че върху тях има изписано предупреждение на латински.

— Non plus ultra — поясни Пърси.

Анабет изглеждаше смаяна.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Понеже гледам право към него — посочи Пърси.

Точно пред тях, в средата на протока, се появи остров. Пайпър бе сигурна, че допреди малко той не е бил там. Представляваше малка хълмиста земя, покрита с гори и опасана от бели плажове. Не бе впечатляваща като Гибралтар, но на стотина метра от брега се издигаха две гръцки колони, високи колкото мачтите на Арго II. Между колоните под водата блестяха думи — NON PLUS ULTRA. Може би бяха илюзия, а може и да бяха издълбани в пясъка.

— Да обърнем, а? — попита Лио. — Или…

Никой не отговори. Може би защото и те като Пайпър бяха забелязали фигурата на плажа. Когато корабът приближи колоните, тя видя тъмнокос мъж с червена роба. Кръстосал бе ръце и гледаше към кораба им, все едно ги очакваше. Пайпър не можеше да различи много от него в далечината, но ако съдеше по позата му, не бе особено доволен.

Франк си пое дълбоко въздух.

— Дали това не е…

— Херкулес — каза Джейсън. — Най-великият герой на всички времена.

Арго II вече бе само на няколкостотин метра от колоните.

— Моля, отговорете на въпроса ми. Мога да обърна или да излетим. Стабилизаторите работят. Но трябва да знам бързо…

— Трябва да продължим — каза Анабет, — мисля, че той пази прохода. Ако това наистина е Херкулес, няма да има полза да излетим. Той ще иска да говори с нас.

Пайпър се въздържа от използване на очароващия си глас. Искаше да извика на Лио:

— Да се махаме оттук! — но, за съжаление, смяташе, че Анабет е права. Ако наистина искаха да влязат в Средиземно море, не можеха да избегнат тази среща.

— Не трябва ли Херкулес да е на наша страна? — попита обнадеждено тя. — Той все пак е един от нас, нали?

— Той е син на Зевс — изсумтя Джейсън, — но когато загинал, станал бог. Не можеш да си сигурен с боговете.

Пайпър си спомни за срещата с Бакхус в Канзас. Той също бе бил герой някога, но не беше на тяхна страна.

— Страхотно — каза Пърси. — Седем от нас срещу Херкулес.

— Брой и сатира! — обади се Хедж. — Можем да го победим!

— Имам по-добра идея — каза Анабет. — Ще проводим пратеници до брега. Малка група, не повече от един или двама. Да опитаме да говорим с него.

— Аз ще ида — каза Джейсън, — той е син на Зевс, а аз на Юпитер. Може да е добре настроен към братята си.

— А може и да те намрази — предположи Пърси. — Полубратята невинаги се разбират.

— Благодаря, господин Оптимизъм — измърмори Джейсън.

— Струва си да опитаме — каза Анабет. — Джейсън и Херкулес имат нещо общо. Но ни трябва и дипломат. Някой, който умее да говори добре.

Всички погледнаха към Пайпър. Тя се въздържа от това да изпищи и да скочи настрана. Имаше лошо предчувствие. Но ако Джейсън отиваше на брега, тя искаше да е с него. Може би този бог щеше да им помогне. Все трябваше да имат късмет с нещо, нали?

— Добре — каза тя, — нека само се преоблека.

След като Лио пусна котва между двете колони, Джейсън призова вятър, за да пренесе него и Пайпър на брега.

Човекът в червено ги очакваше. Пайпър бе чувала десетки истории за него и го бе гледала в няколко детски филма и сериала. До днес почти не бе мислила за него. Представяла си го бе като глупав космат мъж на около трийсет. Широкоплещест, с противна брада като на хипи, наметнат с лъвска кожа и с тояга в ръце. Представяла си бе, че мирише лошо, чеше се непрекъснато и говори предимно с ръмжене.

Накратко — представата й за него бе като за пещерен човек.

Определено не бе очаквала това.

Херкулес бе босоног, а краката му бяха покрити с пясък. Робата му придаваше вид на свещеник. Пайпър не можеше да си спомни свещениците, които носят червено. Дали не бяха епископите или пък кардиналите? Пурпурният цвят не означава ли, че това е римската версия на Херкулес, а не гръцката?

Брадата му бе набола като на баща й и неговите приятели актьори. Сякаш казваше: „Не съм се бръснал от два дни и въпреки това изглеждам страхотно“.

Беше мускулест, но като атлет, а не като горила. Абаносовочерната му коса бе подстригана като на римлянин. Имаше яркосините очи на Джейсън, но кожата му бе с цвят на мед, все едно бе изкарал целия си живот в солариум. Най-изненадващото обаче бе, че изглеждаше на около двайсет.

Беше красив. И определено не приличаше на пещерен човек. Но наистина имаше тояга. Тя стоеше на пясъка до него и напомняше на голяма бейзболна бухалка — полиран махагонов цилиндър с дължина около метър и половина. Имаше кожена дръжка, затегната с бронз. Тренер Хедж щеше да позеленее от завист, само да я видеше.

Джейсън и Пайпър кацнаха на края на плажа. Приближиха бавно и внимаваха да не правят заплашителни движения. Херкулес ги наблюдаваше равнодушно, все едно бяха морски птички, които не бе виждал досега.

— Здравей — каза Пайпър. Това бе добро начало на разговора.

— Какво става? — попита Херкулес. Гласът му бе дълбок, но спокоен и звучеше съвременно. Спокойно можеше да е гимназист, който ги поздравява, докато оправя шкафчето си.

— Нищо особено. — Пайпър направи гримаса. — Всъщност стават много неща. Казвам се Пайпър. Това е Джейсън. Ние…

— Къде ти е лъвската кожа? — прекъсна я Джейсън.

На Пайпър й идеше да го сръчка, но Херкулес изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото ядосан.

— Температурата тук е над трийсет градуса — каза той. — Ти би ли я носил в такова време? Носиш ли лъвски кожи, когато ходиш на плаж?

— Прав си. — Джейсън прозвуча разочарован. — Просто винаги те рисуват с лъвската кожа.

Херкулес погледна обвинително към небето, все едно искаше да поговори с баща си Зевс за това.

— Не трябва да вярвате на всички глупости, които сте чували за мен. Да си известен, далеч не е така забавно, колкото си мислите.

— Разбирам те прекрасно — въздъхна Пайпър.

Херкулес я загледа с ясните си сини очи.

— Ти известна ли си?

— Татко… той е филмова звезда.

— Не ми говори за филмите! — изръмжа Херкулес. — Богове олимпийски, в тях няма нищо вярно. Да си виждала поне един филм, в който да приличам на себе си?

Пайпър трябваше да признае, че е прав.

— Изненадана съм, че си толкова млад.

— Ха! Безсмъртието помага. Но да, не бях особено стар, когато умрях. Не и по днешните стандарти. Свърших доста работа като герой… всъщност прекалено много. — Очите му се спряха на Джейсън. — Син на Зевс, а?

— На Юпитер — поправи го Джейсън.

— Няма голяма разлика — изръмжа Херкулес. — Татко е дразнещ и в двата си аспекта. А пък аз? Казвах се Херакъл. После римляните дойдоха и ме прекръстиха на Херкулес. Това не ме промени особено, но напоследък всеки път, щом се замисля за този факт, получавам ужасно главоболие.

Лявата страна на лицето му потрепера. Робата му внезапно побеля, после отново стана пурпурночервена.

— Така или иначе — каза Херкулес, — като син на Юпитер разбираш за какво говоря. Много нерви, много напрежение. Това, което правиш, никога не е достатъчно. Накрая човек се пречупва.

Богът се обърна към Пайпър. Тя се почувства, все едно са я полазили хиляда мравки. В очите на Херкулес се четяха тъга и тъмнина, които придаваха лудешки блясък на погледа му. Той не беше безобиден.

— Що се отнася до теб, скъпа моя — каза Херкулес, — просто внимавай. Синовете на Зевс понякога могат да бъдат… Ами, няма значение.

Пайпър бе сигурна, че има значение. Внезапно почувства нужда да се отдалечи от този бог, но се постара да остане любезна и внимателна.

— Та, лорд Херкулес — каза тя, — трябва да извършим подвиг. Молим за разрешение да пресечем Средиземно море.

— Затова съм тук — сви рамене Херкулес. — Когато умрях, татко ме направи пазител на олимпийските двери. Мислех си, че това е страхотно, че ще празнувам цяла вечност. Никой не ми каза, че ще пазя входа към древните земи, заточен на този остров до края на вечността. Не е много забавно. — Той посочи към Стълбовете, които се издигаха от вълните. — Тъпи стълбове. Някои хора твърдят, че съм изкопал прохода в Гибралтар, разцепвайки планините на две. Други мислят, че планините са Стълбовете. Да вървят да чистят Авгиевите обори24! Стълбовете са си стълбове.

— Така е — съгласи се Пайпър. — Разбира се. Та… можем ли да продължим?

Богът почеса модната си брадичка.

— Преди това е редно да ви предупредя за опасностите, които ви очакват в древните земи. Не всеки герой може да оцелее в Маре Нострум. Освен това ще трябва да извършите подвиг, за да докажете, че сте достойни. Знаете как е. Честно казано, за мен е все тая. Обикновено давам на героите някоя проста задача. Да ми напазаруват, да ми изпеят нещо весело, такива работи. След всички подвизи, които извърших за злия си братовчед Евристей, не бих искал да съм като него, нали?

— За което благодарим — вметна Джейсън.

— Хей, няма проблем. — Херкулес звучеше дружелюбно, но Пайпър бе на нокти. Тъмният блясък в очите му й напомняше за въглен в керосин, готов да избухне всеки момент.

— Както и да е — продължи Херкулес. — Какъв казахте, че е подвигът ви?

— Гигантите — поясни Джейсън. — Пътуваме към Гърция, за да им попречим да събудят Гея.

— Гигантите! — промърмори Херкулес. — Мразя тези типове. Когато бях герой… но това няма значение. Кой бог ви накара да извършите този подвиг? Татко? Атина? Може би Афродита?

Той повдигна вежда към Пайпър.

— Като те гледам колко си хубава, това вероятно е майка ти.

Пайпър трябваше да мисли по-внимателно, но Херкулес я бе притеснил. Твърде късно разбра, че разговорът се е превърнал в капан.

— Хера ни изпрати — каза Джейсън, — тя ни обедини, за да…

— Хера. — Внезапно изражението на Херкулес заприлича на скалите на Гибралтар. Сурово и каменно.

— И ние я мразим — каза Пайпър бързо. Богове, как не бе предвидила това? Хера бе смъртният враг на Херкулес. — Не че искаме да й помогнем, но тя не ни остави голям избор и…

— Ето ви тук — довърши Херкулес. Вече не звучеше особено дружелюбен. Напротив.

— Много съжалявам за вас двамата, но пет пари не давам за това колко важен е подвигът ви. Няма да сторя нищо, което Хера иска. Никога.

Джейсън изглеждаше смаян.

— Мислех, че сте се помирили след като си станал бог?

— Както казах — изръмжа Херкулес, — не вярвай на всичко, което разказват за мен. Щом искате да навлезете в Средиземно море, ще трябва доста да се поизпотите.

— Но ние сме братя — възрази Джейсън. — Хера разби и моя живот. Разбирам, че…

— Нищо не разбираш — студено каза Херкулес. — Първото ми семейство загина. Похабих живота си в безсмислени подвизи. Втората ми съпруга почина, след като я подведоха да ме отрови. Умрях в агония. И какво получих в замяна? Станах низш бог. Безсмъртен, за да не забравя болката си. Заточен тук като портиер на Олимпийците. Не, не ме разбираш. Единственият бог, който ме разбира донякъде, е Дионис. Той поне изобрети нещо полезно. А какво си имам аз? Няколко тъпи филма за живота ми.

Пайпър се опита да го очарова.

— Това е толкова тъжно, лорд Херкулес. Моля все пак да се смилиш над нас. Ние не сме лоши хора.

За момент помисли, че е успяла. Херкулес се поколеба. След това обаче стисна зъби и поклати глава.

— На другия край на острова, отвъд хълмовете, ще намерите река. В центъра й живее старият бог Ахелой. — Херкулес млъкна, все едно очакваше да побягнат с писъци.

— И? — подкани го Джейсън.

— И — продължи Херкулес — искам от вас да счупите другия му рог и да го донесете.

— Той има рога… — каза Джейсън. — Хей, как така другия рог. Какво…?

— Сети се сам — сряза го богът. — Ето, това ще ви помогне. — Той произнесе думата „помогне“, все едно имаше предвид „нарани“.

После Херкулес извади малка червена книжка изпод робата си и я подхвърли на Пайпър. Тя едвам я хвана.

Лъскавата корица на книгата показваше фотография на гръцки храмове и усмихнати чудовища. Минотавърът бе вдигнал палци нагоре, а заглавието гласеше: „Пътеводителят на Херкулес за Маре Нострум“.

— Донесете ми този рог до залез слънце — каза Херкулес. — Само вие двамата. Без помощ от приятелите ви. Корабът ви ще остане там, където е. Ако успеете, ще ви пусна да влезете в Средиземно море.

— А ако не успеем? — попита Пайпър, почти сигурна, че не иска да чуе отговора.

— Ами тогава Ахелой ще ви убие — каза Херкулес. — Мислех, че това е очевидно. Освен това ще строша кораба ви надве с голи ръце и ще пратя приятелите ви на морското дъно.

— Не можем ли просто да изпеем нещо? — размърда се неспокойно Джейсън.

— На ваше място бих тръгнал — каза Херкулес студено. — Имате време до залез. Иначе приятелите ви са мъртви.