Знакът на Атина

XVII. Анабет

Анабет се опитваше да развесели Хейзъл с истории за глупостите, които Пърси бе направил, за да си спечели галеното обръщение „водораслек“. Точно тогава Франк се появи в коридора и нахлу в каютата й.

— Къде е Лио? — попита той. — Трябва да излитаме! Веднага!

Момичетата веднага скочиха на крака.

— Къде е Пърси? — попита Анабет. — А козелът?

Франк се подпря на коленете си в опит да поеме дъх. Дрехите му бяха влажни и корави, все едно са били колосани.

— На палубата. Добре са. Но ни преследват!

Анабет мина покрай него и се изкатери по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Хейзъл следваше по петите, а най-отзад бе Франк, който все още се задъхваше. Пърси и Хедж лежаха на палубата. Изглеждаха изтощени, а треньорът беше бос. Хилеше се към небето и си повтаряше: „Жестоко! Просто жестоко!“.

Пърси бе покрит с драскотини, все едно бе скочил през прозорец. Не каза нищо, но хвана немощно ръката на Анабет, сякаш да й каже:

„Ще ти разкажа всичко, веднага щом спра да виждам звезди посред бял ден“.

Лио, Пайпър и Джейсън се появиха от стълбището, прекъснали обяда си в столовата.

— Какво стана пак? — попита Лио, който държеше недояден сандвич с печено сирене. — Не мога ли поне да се нахраня! Какво се е случило?

— Преследват ни! — отвърна Франк.

— Какво ви преследва? — попита Джейсън.

— Не знам! — изпъшка Франк. — Китове? Морски чудовища? Може би дори Кейт и Порки!

На Анабет й идеше да го удуши, но не беше сигурна, че ръцете й могат да обхванат едрия му врат.

— В това няма абсолютно никакъв смисъл. Лио, най-добре да ни отведеш оттук.

Лио захапа сандвича си така, както пиратите захапват ножовете си, и се затича към руля.

Скоро Арго II се издигна в небесата. Анабет оглеждаше околността, хванала арбалета на кърмата. Не видя китове или други подобни създания, но Пърси, Франк и Хедж се посъвзеха, чак когато Атланта остана далечно петно зад тях.

— Чарлстън — каза Пърси, докато се влачеше по палубата като старец. Все още изглеждаше разтърсен. — Поеми курс към Чарлстън.

— Чарлстън? — повтори Джейсън името, все едно то му навяваше лоши спомени. — Какво точно намерихте в Атланта?

Франк отвори раницата си и започна да вади сувенири от нея.

— Малко сладко от праскови, няколко ризи, снежен глобус и китайски капан, в които няма нищо китайско.

Анабет си наложи да остане спокойна.

— Защо не започнете с началото на историята, вместо със съдържанието на раницата.

Събраха се на квартердека, така че Лио можеше едновременно да ги слуша и да управлява кораба. Пърси и Франк се редуваха да разказват какво им се бе случило в аквариума. От време на време тренер Хедж ги прекъсваше, за да вметне: „Това беше жестоко!“ или: „И след това я ритнах в главата!“.

Поне беше забравил за това, че Пърси и Анабет бяха заспали заедно в конюшните. Ако се съдеше обаче от историята на Пърси, проблемите на Анабет далеч не се изчерпваха с това, че може да бъде наказана. Когато Пърси разказа за пленените морски създания в градския аквариум, тя разбра защо той изглежда толкова разстроен.

— Това е ужасно — каза Анабет, — трябва да им помогнем.

— Ще го направим — обеща Пърси, — когато му дойде времето. Но трябва да измислим как. Щеше ми се… — Той поклати глава. — Няма значение. Най-големият ни проблем е в това, че за главата ни има обявена награда.

Тренер Хедж бе изгубил интерес към разговора — вероятно защото вече не се говореше за него — и започна да упражнява ритниците си на предната част на кораба, като сам се поздравяваше за техниката си.

Анабет стисна дръжката на кинжала си.

— Награда за главите ни… сякаш не ни стигаха чудовищата, които привличаме с миризмата си.

— Имаме ли си плакати, на които пише ТЪРСИ СЕ и има цена под снимката? — попита Лио.

— Какво имаш предвид? — сбърчи нос Хейзъл.

— Чудя се на колко ме оценяват — отвърна Лио. — Имам предвид, надали струвам колкото Джейсън или Пърси… но вероятно съм оценен на поне два-три Франка.

— Хей! — оплака се Франк.

— Престанете — нареди Анабет. — Поне знаем, че следващата ни спирка е Чарлстън. Там ще намерим картата.

Пайпър се подпря на контролния панел. Беше сплела плитката си с бели пера, които изглеждаха страхотно срещу кестенявата й коса. Анабет се учуди от това, че приятелката й изобщо намира време за подобни неща. Тя самата едва смогваше да се среше.

— Карта — вметна Пайпър, — но къде ли ще ни изведе тя?

— Към Знака на Атина. — Пърси погледна предпазливо към Анабет, все едно се страхуваше, че е прекалил. Вероятно видът й излъчваше посланието: „Не искам да говоря за това“. — Каквото и да представлява той — продължи Пърси, — знаем, че е нещо важно за Рим, нещо, което е в основата на раздора между гърци и римляни.

— Гибелта на гигантите — добави Хейзъл.

— В съня ми близнаците споменаха за някаква статуя — кимна Пърси.

— Ъ-ъ — завъртя Франк китайския капан между пръстите си. Нищо, че не бе съвсем китайски. — Според Форкис трябва да сме луди, за да го търсим. Но какво все пак представлява знакът?

Всички погледнаха към Анабет. Главата я заболя, все едно мозъкът й искаше да излезе навън. Статуя… Атина… гърци и римляни, кошмарите й, спорът с майка й. Виждаше как пъзелът се подрежда, но не можеше да допусне, че това е истина. Отговорът бе твърде стряскащ, твърде важен.

Твърде страшен.

Забеляза, че Джейсън я наблюдава, като че ли знае какво тя си мисли, и то не му харесва повече, отколкото на нея. Отново се замисли защо това момче я изнервяше така. Дали наистина беше на нейна страна?

А може би майка й нашепваше тези съмнения…

— Близо съм до отговора — каза тя. — Ще узная повече, щом намерим картата. Джейсън, защо се притесни, когато споменахме Чарлстън?

Той погледна неспокойно към Пайпър, но Анабет не разбра защо.

— Да — призна той, — преди година аз и Рейна извършихме подвиг там. Събрахме златните имперски оръжия от „Хънли“13.

— От кое? — попита Пайпър.

— Стига бе! — намеси се Лио. — Това е най-яката военна подводница! От Гражданската война! Винаги съм искал да я видя!

— Била е построена от римски герои — каза Джейсън. — И е имала скрити торпеда от имперско злато. Вече няма. Занесохме ги обратно в лагер „Юпитер“.

— Значи римляните са били на страната на Конфедерацията14? — попита Хейзъл. — Мога ли като внучка на робиня да кажа, че това е отвратително?

Джейсън разпери ръце.

— Не съм бил жив тогава. А и не всички гърци са се били от едната страна, а всички римляни от другата. Но иначе си права, гадно е. Понякога героите правим грешки. — Той погледна извинително към Хейзъл. — Понякога сме прекалено подозрителни. Понякога говорим, без да мислим.

Хейзъл го изгледа и бавно осъзна, че той й се извинява.

Джейсън сръчка Лио.

— Ау! — изохка Лио. — Ами да, грешки! Правим грешки! Някой път нямаме вяра на братята на приятели, които трябва да спасим! Разбира се, говоря чисто хипотетично…

— Добре — сви устни Хейзъл, — да се върнем на Чарлстън. Смятате, че отново трябва да идем до подводницата?

— Ами — сви рамене Джейсън, — има две места в Чарлстън, които си заслужава да претърсим. Музеят, в който държат „Хънли“, е едното от тях. Там има много реликви, останали от Гражданската война. В някоя от тях може да е скрита картата. Познавам мястото. Мога да преведа група през него.

— Ще дойда с теб — каза Лио. — Това звучи яко.

Джейсън кимна и се обърна към Франк, който се опитваше да извади пръста си от китайския капан.

— И ти трябва да дойдеш, Франк. Може да ни потрябваш.

— Така ли? — попита Франк. — Че защо? Не се справих блестящо в градския аквариум.

— Справи се чудесно — успокои го Пърси. — Само тримата заедно можехме да счупим онова стъкло.

— Освен това си дете на Марс — допълни Джейсън. — Духовете на победените са обречени да ти служат. А музеят в Чарлстън е пълен с призраци от Конфедерацията. Ще ни трябваш, за да ги удържим.

Франк преглътна. Анабет си спомни разказа на Пърси за това как Франк се бе превърнал в златна рибка и едвам сподави усмивката си. Вече нямаше да може да го погледне, без да се сети за аквариумни рибки.

— Добре — съгласи се накрая Франк, — няма проблем. — Той се намръщи към пръстите си, които се бяха оплели в капана. — Как се измъкваш от това…

— Не си ли виждал? — изсмя се Лио. — Просто е.

Франк отново дръпна пръста си без успех. Дори Хейзъл се мъчеше да не се разсмее. Внезапно Франк се състредоточи и изчезна. На мястото, на което бе стоял допреди миг, се появи зелена игуана. До нея беше празният китайски капан.

— Браво, Франк Занг — каза сухо Лио, имитирайки кентавъра Хирон. — Това е начинът да се измъкнеш от китайски капан. Превръщаш се в игуана.

Всички избухнаха в смях. Франк отново се превърна в човек, взе капана и го прибра в чантата си. След което се усмихна засрамен.

— Значи — каза той в опит да смени темата — музеят е едното място, което трябва да претърсим. Джейсън обаче спомена, че има и друго.

Усмивката на Джейсън угасна. Анабет разбра, че за каквото и да мислеше, не е приятно.

— Така е — съгласи се той. — Другото място се нарича Батъри, близо е до пристанището. За последно бях там с Рейна… — Той погледна към Анабет и продължи: — Видяхме нещо в парка. Призрак или дух, който изглеждаше като красавица от американския Юг от времето на Гражданската война. Искахме да осъществим контакт с нея, но тя изчезваше всеки път, щом опитахме да я приближим. След това Рейна усети, че трябва да отиде сама при нея. Предположи, че може би духът би разговарял само с момиче. Тя отиде до духа и той наистина говори с нея.

Всички зачакаха Джейсън да продължи.

— И какво й каза? — попита Анабет.

— Рейна не ми сподели — призна си Джейсън, — но трябва да е било нещо важно. Изглеждаше разтърсена. Може би бе чула пророчество или някакви лоши новини. Но повече никога не се държа по същия начин с мен.

Анабет се замисли върху това. След срещата им с ейдолоните идеята да срещне друг призрак, не й допадна. Още повече такъв, който съобщаваше лоши пророчества. От друга страна, майка й бе богиня на Знанието, а то бе най-могъщото оръжие. Не можеше да пропуснат такъв източник на информация.

— Значи ни трябва момичешки отбор — каза Анабет. — Пайпър и Хейзъл могат да дойдат с мен.

И двете кимнаха, макар Хейзъл да изглеждаше нервна. Несъмнено бе срещала много призраци по време на престоя си в Подземния свят. Очите на Пайпър блеснаха заканително, сякаш за да кажат, че тя може да направи всичко, което бе сторила Рейна.

Анабет осъзна, че ако шестимата напуснеха кораба, Пърси щеше да остане сам с тренер Хедж. Това не бе ситуация, в която едно добро момиче би оставило гаджето си. Тя не искаше и да се отделя от Пърси, не и след дългата раздяла от шест месеца. От друга страна, той изглеждаше разстроен от срещата си с пленените морски създания. Може би имаше нужда от почивка. Тя срещна погледа му, мълчаливо задавайки му този въпрос. Той кимна, сякаш за да й каже: „Всичко е наред“.

— Значи е решено — обяви Анабет и се обърна към Лио, който оглеждаше конзолата си и слушаше тракането и скрибуцането на Фестус по интеркома.

— Лио, колко време ни остава, докато стигнем Чарлстън?

— Добър въпрос — промърмори той. — Фестус забеляза, че зад нас има огромна група орли. Далеч са и още не можем да ги видим, но се улавят на радара за далечни разстояния.

— Сигурен ли си, че са римски? — приведе се Пайпър над конзолата.

— Не, Пайпс — завъртя очи Лио, — може би са обикновено ято гигантски орли, летящи в перфектна формация. Естествено, че са римски! Предполагам, че можем да завъртим кораба и да се бием…

— Лоша идея — каза Джейсън, — така ще отпаднат всички съмнения, че сме врагове на Рим.

— Имам друга идея — каза Лио. — Ако летим право към Чарлстън, ще сме там до няколко часа. Орлите обаче ще ни стигнат и нещата ще се усложнят. Предлагам вместо това да им пуснем фалшива следа. Ще поемем по обиколния път с кораба и ще стигнем там утре сутрин…

Хейзъл отвори уста, за да възрази, но Лио вдигна ръка.

— Знам, знам. Нико е в беда и трябва да побързаме.

— Вече е 27-ми юни — каза Хейзъл. — Остават му четири дни, ако не броим днешния. След това той умира.

— Знам! Но това ще отклони римляните. И би трябвало да имаме достатъчно време, за да стигнем до Рим.

— Би трябвало, казваш… — намръщи се Хейзъл.

— Повече ли ще се зарадваш, ако кажа, че ще стигнем в последния момент? — сви рамене Лио.

Хейзъл скри лице в ръцете си и преброи до три.

— Звучи типично за наше приключение.

Анабет реши да приеме този отговор като зелена светлина за идеята.

— Хубаво, Лио. Каква точно фалшива следа смяташ да им пуснеш?

— Радвам се, че попита! — той натисна няколко клавиша, завъртя диска на конзолата и няколко пъти натисна бутона „А“ на джойстика си. Направи го много, много бързо, след което се обади по вътрешния телефон:

— Бъфорд? Докладвай, ако обичаш.

Франк отстъпи крачка назад.

— Нима на кораба има още някой? Кой е Бъфорд?

От стълбището се издигна струя пара и автоматичната маса на Лио се покатери на палубата.

Анабет не бе виждала Бъфорд често по време на пътуването. Той бе прекарал по-голямата част от времето си при двигателя. Според Лио бе влюбен в него.

Бъфорд бе трикрака маса с махагонова повърхност. Бронзовата му основа имаше няколко чекмеджета и два парни комина. Бъфорд носеше чанта, подобна на плик с писма. Тя бе вързана за единия от краката му. Той приближи руля и издаде звук като на парен локомотив.

— Това е Бъфорд — обяви Лио.

— Кръщаваш мебелите си? — попита Франк.

— Можеш само да си мечтаеш за такава мебел — изсумтя Лио. — Бъфорд, готов ли си за операция „Край на масата“?

Бъфорд изпусна пара и стъпи на релинга. Махагоновата му горна част се раздели на четири парчета, които се превърнаха в дървени перки. Те се завъртяха и Бъфорд полетя.

— Маса хеликоптер — промърмори Пърси. — Трябва да призная, че това е готино. Какво има в торбата?

— Мръсно бельо от герои — каза Лио. — Надявам се, че нямаш нищо против, Франк.

— Какво? — задави се Франк.

— Ще отвлече вниманието на орлите в друга посока с миризмата ни.

— Но аз имах само едни резервни гащи!

— Помолих Бъфорд да ги изпере и изглади, докато лети. Надявам се да успее. — Той потри ръце и се ухили. — Е! На това му казвам добра работа. Сега ще изчисля обиколния маршрут. Ще се видим на вечеря!

Пърси си легна рано, което остави Анабет сама пред компютъра. Взела беше лаптопа на Дедал. Преди две години най-великият изобретател на всички времена й бе завещал машината заедно с всички идеи, схеми и диаграми, които се съдържаха в нея. Анабет все още се опитваше да разгадае повечето от тях. След две години един обикновен лаптоп би бил изостанал технологично, но Анабет бе пресметнала, че машината на Дедал е изпреварила времето си с поне петдесет. Тя можеше да се раздува до размерите на обикновен лаптоп, да се свива до обема на таблет или дори да приема размери, по-малки от тези на мобилен телефон. Беше по-бърз от всеки компютър, който бе виждала, и ловеше сателитния канал на Хефест от Олимп. Имаше и програми, които можеха да правят всичко, освен да ти вържат обувките.

Макар че може би имаше приложение и за това, което още не бе открила.

Анабет седеше на леглото си и използваше една от триизмерните програми на Дедал, за да разгледа модела на Партенона в Атина. Винаги си бе мечтала да го посети, понеже обожаваше архитектурата, а и това бе най-известният храм на майка й. Сега желанието й можеше да се сбъдне, стига да оцелееха достатъчно дълго, за да стигнат до Гърция. Колкото повече си мислеше за Знака на Атина и старата римска легенда, спомената от Рейна, толкова повече се изнервяше.

Не искаше да си спомня спора с майка си, но не можеше да не го стори. Дори след толкова много седмици думите още бяха болезнени.

Анабет се бе возила в метрото, връщайки се от посещение при майката на Пърси в горната част на Ийст Сайд15.

По време на дългите месеци, в които Пърси бе отсъствал, Анабет бе посещавала майка му поне веднъж седмично — отчасти за да информира Сали Джаксън и мъжа й Пол как върви търсенето и отчасти защото Анабет и Сали имаха нужда да се убеждават взаимно, че Пърси е добре.

През пролетта бе най-трудно. Тогава Анабет вече имаше причина да вярва, че Пърси е жив, тъй като планът на Хера предполагаше изпращането му в римския лагер. Не знаеше обаче къде е. Малко или много, Джейсън помнеше местонахождението на стария си лагер, но магията на гърците, дори тази на децата на Хеката, не можеше да потвърди или отхвърли хипотезата, че Пърси е там. Или където и да било. Сякаш беше изпаднал от планетата. Рейчъл бе опитала да използва силите си на оракул, за да види бъдещето. Не бе успяла да види много, но бе сигурна, че преди да осъществят контакт с римляните, Лио трябва да завърши Арго II.

Въпреки това Анабет бе прекарала цялото си свободно време в търсене на Пърси и преследване на слухове. Разговаряла бе с духовете на природата, чела бе легенди за Рим, търсила бе подсказки от дневника на Дедал. Похарчила бе стотици златни драхми за съобщения по Ирида, за да се свърже с всеки познат герой, дух или дори чудовище, които бяха срещали някога.

Никой не можа да й каже нищо.

Въпросният следобед Анабет се бе чувствала дори по-уморена от обичайно след срещата със Сали. Двете първо си бяха поплакали, а после се бяха опитали да се успокоят една друга. Нервите им обаче бяха обтегнати. Най-накрая Анабет бе взела метрото от „Лексингтън авеню“ към Голямата централна гара. Имаше и други начини да се върне до училището си от горната част на Ийст Сайд, но тя обичаше този път. Красивият дизайн и широкото пространство на Голямата централна гара й напомняха за планината Олимп. Огромните сгради я караха да се чувства по-добре, може би защото да бъде на толкова стабилно и непреходно място, караше самата нея да се чувства по този начин.

Тъкмо бе минала покрай магазина за сладки, в който преди работеше майката на Пърси, и си мислеше да купи някой син сладкиш заради добрите стари времена, когато видя Атина да разглежда картата на метрото.

— Мамо! — Анабет не вярваше на очите си. Не бе виждала майка си от месеци, откакто Зевс бе затворил портите на Олимп и бе забранил всякакви разговори между боговете и децата им. Анабет се бе опитвала да се свърже с майка си много пъти, за да я помоли за съвет. Изпращаше й благодарности при всяко хранене в лагера. Изгаряше й жертвоприношения, но не бе получила никакъв отговор. А сега Атина бе пред нея, облечена в дънки и червена риза. Тъмната й коса падаше по раменете й. Носеше раница, туристически обувки и щека, все едно се готвеше за дълъг път.

— Трябва да се върна вкъщи — мърмореше си Атина, докато гледаше картата, — но пътят е сложен. Съжалявам, че Одисей не е тук. Той щеше да разбере.

— Мамо! — повтори Анабет. — Атина!

Богинята се обърна към нея. Гледаше през Анабет, сякаш не можеше да я познае.

— Така се казвах — каза замечтано богинята, — преди да опустошат града ми, преди да откраднат самоличността ми, преди да ме превърнат в това. — Тя погледна към дрехите си с отвращение. — Трябва да се върна у дома.

Шокирана, Анабет направи крачка назад.

— Ти си… ти си Минерва!

— Не ме наричай така! — Сивите очи на богинята блеснаха яростно. — Някога носех копие и щит! Някога държах победата в ръката си! Бях толкова повече, отколкото съм сега!

— Мамо — гласът на Анабет потрепера, — аз съм, Анабет. Твоята дъщеря.

— Дъщеря ми… — повтори Атина. — Да, децата ми ще отмъстят. Те ще унищожат римляните. Отвратителни, подли, крадливи римляни. Хера каза, че трябва да разделим лагерите. Не, казах аз, нека воюват. Нека децата ми унищожат узурпаторите.

Сърцето на Анабет бясно затупка.

— Ти си искала това? Но ти си мъдра. Разбираш войната по-добре от всеки…

— Някога! — излая богинята. — Някога я разбирах. Но те ме замениха. Уволниха. Взеха ме като трофей и ме отнесоха надалеч от родината ми. Изгубих толкова много. Заклех се, че никога няма да простя. Нито аз, нито децата ми. — Тя погледна внимателно Анабет. — Казваш, че си моя дъщеря…

— Да.

Богинята извади нещо от джоба на ризата си — жетон за метрото, след това го постави в ръката на Анабет.

— Последвай Знака на Атина — каза тя. — Отмъсти за мен.

Анабет бе погледнала жетона. Докато го гледаше, той се превърна в древна сребърна драхма, използвана някога от атиняните. На нея бе изобразена сова — свещеното животно на Атина, заедно с маслиново клонче. От другата страна имаше надпис на старогръцки: „Знакът на Атина“.

Тогава Анабет не бе разбрала какво означава това. Не бе разбрала защо майка й се държи по този начин. Минерва или не, тя не трябваше да е толкова объркана.

— Мамо… — опита се да я успокои тя. — Пърси го няма. Имам нужда от помощта ти.

Анабет бе започнала да й разказва за плана на Гея, който трябваше да обедини двата лагера срещу гигантите, но богинята бе тропнала с крак по мраморния под.

— Никога! — излаяла бе тя. — Всеки, които помага на Рим, трябва да умре! Ако се присъединиш към тях, значи не си мое дете. Значи вече си ме провалила.

— Майко!

— И не ми пука за този Пърси! Ако той е отишъл при римляните, нека умре! Убий го. Избий всички римляни. Намери Знака и го последвай. Виж оскърблението, което Рим ми нанесе. И отмъсти!

— Атина не е богиня на отмъщението — бе казала Анабет, забивайки нокти в дланите си. Сребърната драхма бе натежала в ръката й. — Пърси е всичко за мен!

— А отмъщението е всичко за мен! — бе изръмжала Атина. — Коя от нас е по-мъдра?

— Нещо не е наред. Какво ти се е случило?

— Рим ми се случи — горчиво бе казала богинята. — Виж какво сториха с мен, превръщайки ме в римлянка! Искат да съм тяхната богиня? Нека тогава вкусят от собственото си зло. Избий ги, чедо.

— Не!

— Тогава ти си едно нищо!

Богинята се бе обърнала към картата на метрото. Изражението й се бе смекчило, бе станало объркано и замаяно.

— Само ако намеря пътя… пътя към дома. Тогава може би… Но не. Отмъсти за мен или ме остави на мира. Вече не си мое дете.

Очите на Анабет бяха започнали да парят. Тя се бе опитала да захвърли сребърната монета, но драхмата се бе появила отново в джоба й, така, както Въртоп се връщаше в джоба на Пърси. За нещастие, драхмата нямаше никакви вълшебни сили. Или поне не такива, които да й бъдат от полза. Само й носеше кошмари. Освен това, колкото й да се опитваше, не можеше да се отърве от нея.

Сега, останала сама в каютата си на Арго II, Анабет чувстваше как монетата се затопля в джоба й. Тя се загледа в модела на Партенона на екрана си и се замисли за спора си с Атина. Спомни си това, което бе чула през последните няколко дни. Талантливата приятелка, която очакваше своята гостенка. Статуята, която никой нямаше да вземе обратно. Дъщерята на Мъдростта, която щеше да върви сама.

Бе уплашена от това, че най-после разбира за какво става дума. Помоли се на всички богове да греши.

Някой почука на вратата и тя почти подскочи. Надяваше се, че това е Пърси, но се оказа Франк Занг, който подаде главата си вътре.

— Извинявай — каза той, — може ли…

Тя бе толкова изненадана да го види, че за момент не разбра, че той иска да влезе.

— Разбира се — каза накрая, — заповядай.

Той влезе вътре и огледа каютата. Нямаше много за гледане. На бюрото й имаше купчина книги, тефтер и химикалка, а също и снимка на баща й, който летеше със стария си самолет, вдигнал палци. Анабет обичаше тази снимка. Напомняше й за времената, когато с него бяха най-близки, когато той бе прострелял чудовищата с куршуми от небесен бронз, за да я защити. Това бе най-хубавият подарък, който едно момиче можеше да получи.

На една закачалка на стената висеше шапката на „Ню Йорк Янкис“, най-ценният подарък от майка й. Някога шапката я бе правила невидима. Но след спора с Атина бе изгубила магията си.

Анабет не знаеше защо, но я бе взела на пътешествието. Всяка сутрин си я слагаше с надеждата, че тя ще проработи. Досега обаче единственото, което правеше, бе да й напомня за гнева на майка й.

Като се изключеше това, каютата й бе почти гола. Тя я пазеше чиста и семпла, което й помагаше да мисли. Пърси не й вярваше, тъй като имаше отлични оценки по всичко, но и тя бе хиперактивна като повечето герои. Ако наоколо й имаше много неща, които можеха да я разсеят, никога нямаше да успее да се съсредоточи.

— Е, Франк — започна тя, — какво мога да направя за теб?

От всички герои на кораба Франк бе този, от когото най-малко очакваше посещение. Когато той извади китайския капан за пръсти от джоба си, я обърка още повече.

— Не искам да изглеждам невеж — промърмори той. — Можеш ли да ми покажеш какъв е номерът? Не ми е удобно да питам някой друг.

Анабет схвана думите му с известно закъснение. Нима той я молеше за помощ? И тогава разбра. Франк, естествено, бе засрамен. Лио го подкачаше доста грубо. Никой не обичаше да му се подиграват. Изражението му й подсказа, че Франк не иска това да се повтаря. Той искаше да разбере как да се измъква от тази играчка, без да му се налага да се превръща в игуана.

Анабет се почувства странно поласкана. Франк вярваше, че тя няма да му се изсмее. Освен това Анабет симпатизираше на всеки, който търси знанието. Дори когато се отнасяше за нещо толкова простичко като китайския капан за пръсти.

Тя потупа леглото до себе си.

— Разбира се. Седни тук.

Франк застана на ъгъла на леглото, сякаш за да може да избяга. Анабет взе капана и го постави до компютъра си. След това натисна копчето за инфрачервено сканиране. След няколко секунди върху екрана се появи триизмерен модел на китайския капан. Тя обърна компютъра така, че Франк да може да го види.

— Как направи това? — смая се той.

— Старогръцка технология — отговори тя. — Виж сега. Структурата на капана е цилиндрична двуосова плитка, което го прави много здрав. — Тя накара изображението да се свие и да се разшири като акордеон. — Когато пъхнеш пръста си вътре, той се разхлабва. Но когато опиташ да го извадиш, окръжността се свива, плитката те хваща и се затяга. Няма начин да се измъкнеш, ако дърпаш.

— Как тогава? — погледна я въпросително Франк.

— Е… — Тя му показа някои от изчисленията си за това как плетеното цилиндърче може да издържа невероятен натиск в зависимост от използвания материал в плетката. — Невероятно за едно просто плетиво, нали? Докторите го използват за тракция, а при строежите…

— Да, но какъв е отговорът?

Анабет се засмя.

— Не дърпаш срещу плитките. Пъхаш пръстите си навътре, а не навън. Това разхлабва плетката.

— О! — Франк опита и се получи. — Благодаря, но… не можеше ли просто да ми го покажеш, вместо да правиш триизмерен модел и компютърни изчисления?

Анабет се поколеба. Понякога мъдростта идваше от най-неочаквани места. Като гигантски златни рибки.

— Предполагам, че си прав. Това беше глупаво. Ето че и аз научих нещо от теб.

Франк отново пробва капана.

— Лесно е, когато знаеш решението.

— Много от най-добрите капани са простички — каза Анабет. — Просто трябва да ги измислиш и да се надяваш, че жертвата ти няма да се сети за разрешението.

Франк кимна. Изглеждаше, сякаш не иска да си тръгва.

— Знаеш ли — каза Анабет, — Лио не иска да бъде груб. Просто говори прекалено много. И когато хората го изнервят, използва хумора за защита.

— Че с какво мога да го изнервям? — намръщи се Франк.

— Ти си два пъти по-голям от него и можеш да се превръщаш в дракон.

Освен това Хейзъл те харесва — помисли си Анабет, но не го каза.

Франк не изглеждаше много убеден.

— Лио може да призовава огън — изкриви капана той. — Анабет, някой път бих искал да те попитам за един проблем, който не е така прост. Имам нещо като… наречи го ахилесова пета.

Анабет се почувства, все едно са й дали чаша горещ шоколад. Никога не бе разбирала израза „топъл и уютен“, но Франк й вдъхваше тъкмо такова усещане. Той бе като голямо плюшено мече. Разбираше защо Хейзъл го харесва.

— С радост ще ти помогна — каза тя. — Някой друг знае ли за ахилесовата ти пета?

— Пърси и Хейзъл — призна той. — Само те. Пърси е… наистина добър човек. Бих го последвал навсякъде. Трябва да го знаеш.

Анабет го потупа по ръката.

— Пърси знае как да намира добри приятели като теб. Франк, искам да знаеш, че можеш да се довериш на всички в този кораб, дори на Лио. Ние сме отбор. Трябва да се доверяваме един на друг.

— П-предполагам.

— Каква е слабостта, която те тревожи?

Звънецът за вечеря иззвъня и Франк подскочи.

— Може би… може би по-късно — каза той, — не ми е лесно да говоря за това. Но ти благодаря, Анабет. — Той вдигна китайският капан. — И го давай по-простичко.