Знакът на Атина

XLII. Пайпър

Лесно намериха мястото. Пърси ги изведе точно където трябва — до един изоставен хълм, който гледаше към руините на Форума.

Дори влязоха безпроблемно. Златният меч на Джейсън разсече катинара и металната врата се отвори. Никой смъртен не ги видя. Не прозвуча аларма. Каменните стълби пред тях слизаха в тъмното.

— Ще сляза пръв — каза Джейсън.

— Не! — извика Пайпър.

И двете момчета се обърнаха към нея.

— Пайпс, какво става? — попита Джейсън. — Виждала си видението в острието и преди, нали?

Тя кимна. Очите й започнаха да парят.

— Не знаех как да ви го кажа. Видях как стаята долу се пълни с вода. Видях как ние тримата се удавяме.

— Аз не мога да се удавя — отвърна Пърси, макар думите му да прозвучаха като въпрос.

— Може би бъдещето се е променило — предположи Джейсън. — Във видението, което ни показа сега, нямаше никаква вода.

На Пайпър й се искаше той да е прав, но подозираше, че нещата няма да се наредят така лесно.

— Виж — каза Пърси, — ще проверя какво има долу. Всичко ще е наред. Връщам се след малко.

Преди Пайпър да успее да възрази, той слезе надолу по стълбището. Тя започна да брои минутите наум. Когато стигна трийсет и пет, чу звуците от стъпките му. Най-накрая той се появи. Изглеждаше повече учуден, отколкото облекчен.

— Добрата новина е, че долу няма никаква вода — каза той. — Лошата е, че не намирам и никакъв изход. А странното… Е, по-добре елате и вижте.

Слязоха предпазливо. Пърси пое водачеството и изтегли меча Въртоп. Пайпър вървеше по средата, а Джейсън бе най-отзад и пазеше гърбовете им. Тунелът се извиваше като тирбушон. На ширина нямаше и два метра. Макар Пърси да бе казал, че всичко е наред, Пайпър не спираше да се оглежда за капани. Очакваше засада на всеки завой. Нямаше друго оръжие освен корнукопията, която висеше от кожена презрамка на рамото й. Ако се случеше най-лошото, мечовете на момчетата нямаше да им свършат работа в такава теснотия. Но пък Пайпър можеше да нападне врага с прясно изпечена шунка.

Докато слизаха надолу, под земята Пайпър видя стари графити, надраскани по камъните — римски цифри, имена и изрази на италиански. Това означаваше, че хора бяха слизали тук и след падането на Римската империя. Дори това обаче не я успокои.

Ако долу имаше чудовища, те нямаше да обърнат внимание на смъртните. Щяха да чакат вкусни сочни герои.

Най-накрая стигнаха дъното.

Пърси се обърна и ги предупреди:

— Внимавайте за последното стъпало. — Той скочи на пода на цилиндричната стая, която бе с около метър по-ниска от стълбището. Защо някой би построил стълбището си така? Пайпър нямаше идея.

Може би стаята и стълбите бяха построени в различни периоди.

Искаше да се обърне и да избяга, но не можеше да го направи. Най-малкото защото Джейсън бе зад нея. А и нямаше как да остави Пърси тук долу. Тя внимателно слезе долу, а Джейсън я последва.

Стаята бе точно като онази, която бе видяла в острието на Каторпсис, само дето в нея нямаше вода. Върху стените бяха изобразени избледнели от времето фрески. Куполообразният таван бе на около петнайсет метра височина.

В задната част на стаята, срещу стълбището, имаше девет ниши, издълбани в стената. Всяка ниша бе с височина около метър и половина и достатъчно широка, за да поеме статуя с размера на жив човек. Всички ниши обаче бяха празни.

Въздухът бе студен и сух. Пърси бе прав — не се виждаше никакъв друг изход.

— Добре — повдигна вежди той, — ето я и странната част. Гледайте!

Пърси застана в центъра на стаята. Мигновено по стените преминаха зелени и сини светлини. Пайпър чу звук на фонтан, но не видя никаква вода. Не се виждаше друг източник на светлина освен мечовете на Пърси и Джейсън.

— Подушвате ли океана? — попита Пърси.

Пайпър не бе забелязала това от първия път. Тя бе свикнала с мириса на море, който Пърси винаги излъчваше. Той обаче бе прав. В стаята миришеше на солена вода… и на буря. На буря, която приближава като летен ураган.

— Илюзия? — попита тя. Внезапно изпита странна жажда.

— Не знам — отвърна Пърси. — Чувствам, че тук трябва да има вода, но няма. Никога не съм бил на такова място.

Джейсън приближи нишите. Той докосна долната част на най-близката, която бе на нивото на очите му.

— Камъкът е покрит с морски черупки. Това е нимфеум.

Устата на Пайпър определено бе пресъхнала.

— Какво?

— Имаме такъв в лагер „Юпитер“ — обясни Джейсън, — на Храмовия хълм. Това е свято място, посветено на нимфите.

Пайпър прокара ръката си по дъното на друга от нишите. Джейсън бе прав. Вътре бе пълно с раковини и миди. Черупките сякаш танцуваха на странната светлина. Бяха леденостудени на допир.

Пайпър винаги бе възприемала нимфите като дружелюбни същества — глуповати, лекомислени и, като цяло, безопасни. Те се разбираха добре с дъщерите на Афродита. Обичаха да си разменят клюки и съвети за красота. Това място обаче нямаше нищо общо с езерото в лагера на нечистокръвните или с горските потоци, където Пайпър обикновено намираше нимфите. Мястото бе неестествено, враждебно и много, много сухо.

Джейсън отстъпи назад и разгледа редицата ниши.

— В Древен Рим е имало много такива светилища. Богатите хора ги поставяли пред вилите си, за да почетат нимфите и да са сигурни, че водата в местността ще е винаги прясна. Някои от светилищата били построявани около естествени водни басейни като реки и потоци, но повечето били правени до изкуствени.

— Значи тук не е имало истински нимфи? — попита Пайпър.

— Не съм сигурен — каза Джейсън. — Мястото, на което стоим, вероятно е било басейн с фонтанче. Често пъти нимфеумът принадлежал на герой, поканил нимфите на гости. Смятало се за добра поличба, ако нимфите приемели.

— За собственика — предположи Пърси, — но това трябва да е приковавало нимфите към новия водоизточник. В това няма нищо лошо, ако фонтанчето е било в слънчев двор с вода, снабдявана от акведуктите…

— Това място обаче е било под земята векове наред — предположи Пайпър, — сухо и погребано. Какво ли е станало с нимфите?

Звукът от водата се превърна в съскане като от кълбо призрачни змии. От морскосиньо и зелено цветовете на странната светлина се промениха до лилаво и отровнозелено.

Нишите над героите грейнаха. Вече не бяха празни. Във всяка от тях стоеше по една сбръчкана бабичка — толкова изсушена и крехка, че напомни на Пайпър за мумия. Само дето мумиите обикновено не се движеха. Очите им бяха тъмнолилави, сякаш яркосинята вода от водоизточника бе застояла в тях. Някога прекрасните им копринени рокли сега бяха парцаливи и избледнели. Косите им, които преди време са се спускали в изящни къдрици назад, сплетени със скъпоценни камъни като на знатни римлянки, сега изглеждаха сухи и рошави като наръч слама.

Ако водните канибали от легендите на дядо й съществуваха, помисли си Пайпър, щяха да изглеждат точно така.

— Какво ли е станало с нимфите? — повтори бабичката в централната ниша. Тя бе в дори по-лошо състояние от останалите. Гърбът й бе прегърбен като дръжката на кана. Сбръчканата й кожа бе като залепнала върху скелетоподобните ръце. На главата си носеше венец от увехнали цветя. Лилавите й очи се спряха на Пайпър. — Колко интересен въпрос, скъпа моя. Може би нимфите са още живи, може би още страдат, може би още чакат… своето отмъщение!

При първа възможност Пайпър щеше да стопи Каторпсис на локва или да го предаде за старо желязо. Тъпият кинжал никога не й показваше всичко. Наистина бе видяла как се дави. Никога обаче нямаше да слезе, ако знаеше, че долу я чакат девет изсушени зомбита на нимфи.

Обърна се към стълбите, но видя, че те и изходът са изчезнали. Естествено. Там нямаше нищо освен стена и Пайпър подозираше, че не става дума за илюзия. Освен това никога нямаше да стигне отсрещната стая, преди зомбитата на нимфите да й се нахвърлят.

Джейсън и Пърси застанаха от двете й страни с извадени мечове. Пайпър бе щастлива от това, че са до нея, но смяташе, че оръжията им няма да помогнат.

Бе видяла какво ще стане в стаята. Тези неща щяха да ги победят по някакъв незнаен и отвратителен начин.

— Кои сте вие? — попита Пърси.

Централната нимфа обърна глава към него.

— Имена, имена. Някога те значеха нещо. Тогава бях Хагно, първата от деветте!

Пайпър реши, че това е някаква зловеща шега34, но реши да си замълчи.

— Деветте — каза Джейсън, — нимфите от светилището. Винаги е имало девет ниши.

— Разбира се — озъби се злобно Хагно. — Ние обаче сме оригиналните девет, Джейсън Грейс, онези, които са били свидетели на раждането на баща ти.

Джейсън свали меча си.

— Имате предвид Юпитер? Били сте свидетели на раждането му?

— Тогава го наричахме Зевс — каза Хагно, — малко пискливо хлапе. Посетихме Рея, а щом бебето се роди, го скрихме от баща му Кронос, та да не го изяде. А бебето бе гласовито, много гласовито! Едвам заглушихме шума, та Кронос да не го намери. Когато порасна, Зевс ни обеща вечни почести. Но това беше в старата ни родина, Гърция.

Другите нимфи завиха и започнаха да дращят по нишите си. Пайпър разбра, че не могат да излязат от там. Краката им бяха като залепнали за камъка с декоративни черупки.

— Когато Рим стана могъщ, бяхме поканени тук — каза Хагно. — Един син на Юпитер ни изкуши със скъпи подаръци. Нов дом, обеща той. По-голям и по-хубав. Прекрасен квартал, добри съседи. Във Вечния град, Рим!

— Вечния — изсъскаха останалите.

— Ние се поддадохме на изкушението — каза Хагно, — напуснахме нашите прости извори и потоци на планината Ликея и дойдохме тук. Векове наред животът ни бе прекрасен! Тържества и жертвоприношения в наша чест, нови рокли и скъпоценности всяка седмица. Всички герои на Рим флиртуваха с нас и ни почитаха.

Нимфите започнаха да въздишат и плачат.

— Но се оказа, че Рим не е толкова вечен — изръмжа Хагно. — Акведуктите бяха изоставени. Вилата на господаря ни бе разграбена. Бяхме забравени и погребани под земята, която не можехме да напуснем. Жизнените ни сили бяха приковани към това място. Старият ни господар така и не ни освободи. Векове наред гаснехме тук в мрака. Жадни, толкова жадни!

Останалите започнаха да драскат по устите си.

Пайпър усети собственото си гърло пресъхнало.

— Съжалявам за вас — каза тя и се опита да използва очароващата си сила, — това трябва да е било ужасно. Ние обаче не сме ваши врагове. Ако успеем да ви помогнем…

— Какъв меден гласец! — извика Хагно. — Какви нежни черти! Някога бях млада и хубава като теб. Гласът ми бе звънлив като планински ручей. Знаеш ли обаче какво се случва в съзнанието на една нимфа, останала пленена в мрака без нищо, което да я поддържа, освен омразата и жаждата за мъст? Да, скъпа моя. Можеш да ни помогнеш!

Пърси вдигна ръка.

— Извинете, но аз съм син на Посейдон. Може би ще успея да призова нов извор.

— Ха! — изкрещя Хагно, а останалите повториха вика й.

— Ха! Ха! Ха!

— Наистина си син на Посейдон — съгласи се Хагно. — Познавах добре баща ти. Ефиалт и Отис ми обещаха, че ще дойдеш.

Пайпър постави ръка върху рамото на Джейсън, за да не падне.

— Гигантите? — попита тя. — Вие работите за тях?

— Те са ни комшии — ухили се злобно Хагно. — Покоите им са отвъд това място, там, където водата на акведуктите бе пренасочена за игрите. Веднъж щом приключим с вас… веднъж щом ни помогнете… близнаците обещаха, че никога повече няма да страдаме. — Хагно се обърна към Джейсън. — А ти, сине на Юпитер, ще платиш за греха на своя предшественик. Зная за силите на небесния бог. Та нали аз съм го гледала като бебе! Някога ние контролирахме дъждовете над изворите и потоците. Веднъж щом те убия, отново ще се сдобия с тази сила. А ти, Пърси Джаксън, сине на морския бог… от теб ще взема безкраен запас вода.

— Безкраен? — очите на Пърси подскачаха от една нимфа на друга. — Вижте, не знам дали мога да осигуря безкраен източник, но може би няколко галона…

— А ти, Пайпър Маклийн — блеснаха лилавите очи на Хагно, — толкова млада и красива, с такъв меден глас. От теб ще възвърнем красотата си. Запазихме последните си сили за този ден. Много сме жадни и ще се напием от вас тримата!

Всички девет ниши проблеснаха. Нимфите изчезнаха и от местата, на които бяха стояли, изригнаха фонтани вода — тъмна и мазна като петрол.