Знакът на Атина

III. Анабет

На Анабет й се щеше да има апетит, тъй като римляните бяха прочути с чревоугодничеството си. Редици от кушетки и ниски маси бяха довлечени на форума, докато той не заприлича на гигантски магазин за мебели. Римляните се събраха на групи от по десет-двайсет човека и започнаха да си приказват и да се смеят, докато аурите — духовете на вятъра — носеха подноси с пици, сандвичи, чипс, студени напитки и прясно изпечени сладки. Потокът с храна изглеждаше безкраен.

Сред тълпата се носеха и червеникави призраци — лари, облечени в тоги и легионерски брони. По краищата на пиршеството сатири (Не, фавни — поправи се наум Анабет.) обикаляха масите и се молеха за храна или дребни монети. В близките поля бойният слон си играеше с Госпожа О’Лиъри, а децата се гонеха около статуите на Терминус, опасващи границите на града. Сцената бе едновременно позната и напълно чужда на Анабет, поради което едва не й се зави свят.

Единственото, което искаше, бе да остане с Пърси — за предпочитане насаме. Знаеше обаче, че това ще трябва да почака. Имаха нужда от помощта на тези римляни, за да извършат подвига си, а това означаваше, че трябва да ги опознаят и да спечелят благоволението им.

Рейна и офицерите й — сред които бе и русолявият Октавиан, току-що изгорил плюшено мече в чест на боговете — стояха заедно с Анабет и екипажа й. Пърси се бе присъединил към тях заедно с двамата си нови приятели Франк и Хейзъл. Докато над масата се спускаше торнадо от чинии с храна, Пърси се приведе и прошепна на ухото на Анабет:

— Искам да ти покажа Нов Рим. Да се разходим из него само ние двамата. Мястото е невероятно.

Анабет трябваше да бъде очарована от това предложение. „Само ние двамата“ — тя искаше точно това. Вместо това обаче усети как у нея се надига негодувание. Как можеше Пърси да е толкова въодушевен от това място? Ами лагера на нечистокръвните? Той бе техният лагер, техният дом!

Опита се да не поглежда към новата татуировка на Пърси — буквите SPQR, същите като тези на ръката на Джейсън. В лагера на нечистокръвните героите носеха огърлици от мъниста, които показваха колко години са тренирали. Тук римляните те дамгосваха като говедо, сякаш за да кажат: „Ти ни принадлежиш. Завинаги!“.

Тя преглътна хапливия си отговор.

— Да, разбира се.

— Мислех си — започна нервно той, — имам една идея…

Пърси се спря, когато Рейна вдигна тост за приятелството. След като всички се запознаха, римляните и екипажът на Анабет започнаха да разказват подвизите си. Джейсън обясни как бе пристигнал в лагера на нечистокръвните без никакъв спомен за миналото си и как заедно с Пайпър и Лио бе спасил богинята Хера (или Юнона — нямаше голямо значение, понеже беше еднакво дразнеща и в гръцкия, и в римския си вид) от затвора й във Вълчия дом в Северна Каролина.

— Невъзможно! — намеси се Октавиан. — Това е нашето най-свято място. Ако гигантите бяха затворили богиня там…

— Щяха да я унищожат — прекъсна го Пайпър — и да обвинят гърците за това, за да подпалят война между двата лагера. А сега млъкни и остави Джейсън да довърши.

Октавиан отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Анабет наистина се радваше на очароващия глас на Пайпър. Тя забеляза, че Рейна наблюдава ту Джейсън, ту Пайпър и се мръщи, разбрала, че двамата са гаджета.

— Та — продължи Джейсън, — така разбрахме, че нашият враг е богинята на Земята, Гея. Тя все още спи, но междувременно освобождава чудовищата от Тартара и пробужда гигантите. Порфирион, огромният им водач, с който се срещнахме във Вълчия дом, каза, че ще ударят по древните земи, по самата Гърция. Той смята да събуди Гея и да унищожи боговете, като… как го беше казал… ги изтръгне из корен.

— Гея нападна и нас — кимна Пърси замислен. — И ние трябваше да се срещнем с Нейно Величество Кално Лице. — Той разказа как се бе събудил във Вълчия дом, спомняйки си само едно име — Анабет.

Когато чу това, Анабет едвам сподави сълзите си. Пърси им разказа и как пътувал до Аляска заедно с Франк и Хейзъл, как победили заедно гиганта Алкионей, освободили бога на Смъртта Танатос и се върнали със златния орел в римския лагер, за да отблъснат армията на гигантите. Когато Пърси свърши историята си, Джейсън подсвирна:

— Нищо чудно, че са те избрали за претор!

— Което означава — изсумтя Октавиан, — че сега си имаме трима! По закон може да има само двама водачи!

— Но пък, от друга страна — добави Пърси, — това означава, че и аз, и Джейсън ти се водим нещо като началници. Затова от името и на двамата ти казвам: „Млъкни!“.

Лицето на Октавиан почервеня. Джейсън чукна юмрук в този на Пърси. Дори Рейна успя да се усмихне, макар очите й да останаха буреносни.

— Ще трябва да решим проблема с допълнителния претор по-късно — каза тя. — В момента си имаме по-сериозни проблеми.

— О, аз ще отстъпя мястото си на Джейсън — каза Пърси, — няма проблем.

— Няма проблем? — задави се Октавиан. — Става дума за управлението на Рим!

Пърси не му обърна никакво внимание и се обърна към Джейсън.

— Ти си братът на Талия Грейс, нали? Да ти кажа, изобщо не си приличате.

— Забелязах — отговори Джейсън. — Искам обаче да ти благодаря, задето си опазил лагера ми, докато отсъствах. Справил си се страхотно.

— Ти също — отвърна Пърси.

Анабет го срита по пищяла. Не искаше да прекъсва зараждащото се приятелство между момчетата, но Рейна беше права — имаха да обсъждат сериозни проблеми.

— Бих искала да се върнем към великото пророчество. Май римляните също знаят за него…

— Наричаме го Пророчеството на седмината — кимна Рейна. — Октавиан, нали го помниш?

— Естествено — каза той, — но Рейна…

— Моля те, изрецитирай го на английски, не на латински.

— Седмина герои ще сбере зовът — въздъхна Октавиан, — през огън или буря ще премине светът…

— Клетва трябва да се спази със сетен дъх — продължи Анабет, — пред Портата на Смъртта бди врагът.

Всички се загледаха в нея — освен Лио, който бе конструирал вятърна въртележка от фолио за сандвичи и се мъчеше да я закачи за минаващите наблизо аури.

Анабет не беше сигурна защо бе изстреляла римите на пророчеството.

Просто й се бе сторило редно да го направи.

Едрото момче, Франк, се приведе напред и я загледа така, все едно й бе поникнало трето око.

— Вярно ли е, че си дъщеря на Мин… искам да кажа, на Атина?

— Да — отговори тя, внезапно почувствала се все едно я нападат, — защо това ви изненадва толкова?

— Ако наистина си дете на богинята на Мъдростта… — изсумтя Октавиан.

— Достатъчно — скастри го Рейна. — Анабет е това, което казва, че е. Дошла е тук с мир. Освен това… — Тя неохотно погледна към Анабет. — Пърси се изказа много ласкаво за теб.

Странните оттенъци в тона на Рейна объркаха за миг Анабет, а Пърси погледна надолу, внезапно проявил жив интерес към чийзбургера си.

Лицето на Анабет пламна. О, богове. Рейна се бе опитала да сваля Пърси. Това обяснаваше горчилката, завистта в думите й. Пърси й бе отказал. Заради нея.

В този миг Анабет прости всичко на глупавото си гадже. Искаше й се да го прегърне още сега, но си наложи да остане спокойна. Поне външно.

— Ами, благодаря — каза тя на Рейна, — така или иначе, пророчеството започна да се изяснява. Враговете, който бдят пред Портата на Смъртта… са гърците и римляните. Трябва да се обединим, за да намерим тези Порти.

Хейзъл, момичето с къдрава коса и кавалерийски шлем, взе нещо, изскочило до чинията й. На Анабет й се стори, че беше голям рубин, но преди да се увери в това, Хейзъл го прибра в джоба на дънковата си риза.

— Брат ми Нико отиде да търси Портите на Смъртта — каза тя.

— Какво? — попита Анабет. — Нико ди Анджело? Той ти е брат?

Хейзъл кимна, сякаш това бе очевидно. Още дузина въпроси се появиха в главата на Анабет, а мислите й се завъртяха като въртележката на Лио. Тя реши да не повдига въпроса засега.

— Добре. И какво за него?

— Той изчезна — облиза устни Хейзъл. — Страхувам се, че… не съм сигурна, но мисля, че нещо лошо му се е случило.

— Ще го намерим — каза Пърси, — така или иначе, трябва да открием Портите на Смъртта. Танатос ни каза, че отговорите и на двата въпроса се крият в Рим. В стария Рим. Това е по пътя за Гърция, нали?

— Танатос ти е казал това? — попита Анабет, докато се мъчеше да осмисли чутото. — Богът на Смъртта?

Тя бе срещала много богове. Дори бе слизала в Подземното царство. Въпреки това разказът на Пърси за въплъщението на смъртта бе смразил кръвта в жилите й.

— Сега, след като Смъртта е свободна — отхапа Пърси от чийзбургера си, — чудовищата ще се връщат в Тартара, както си му е редът. Но докато Портите зеят отворени, те ще продължат да се връщат.

Пайпър огъна перото в косата си.

— Като вода, минаваща през пропукан бент — додаде тя.

— Това значи, че трябва да намерим вратите и да ги затворим, преди да стигнем до Гърция. Само така ще имаме шанс да победим гигантите и да сме сигурни, че те ще си останат победени.

Рейна взе една ябълка от прелитащ наблизо поднос с плодове. След това я завъртя в ръцете си, докато изучаваше тъмночервената й повърхност.

— Значи предлагате експедицията до Гърция да се осъществи с вашия боен кораб. Надявам се, осъзнавате, че древните земи и Маре Нострум са опасни места.

— Мери ли? Коя е Мери? — попита Лио.

— Маре Нострум — обясни Джейсън, — нашето море. Така древните римляни наричали Средиземно море.

— Територията, на която някога се е простирала Римската империя — кимна Рейна, — но тя е дом не само на боговете. Оттам произлизат и всички чудовища: гигантите, титаните… и други по-лоши неща. Колкото и опасни да са пътешествията за героите в Америка, там нещата ще са десет пъти по-зле.

— Каза, че в Аляска ще е зле — напомни й Пърси, — но ние оцеляхме.

Рейна поклати глава. Пръстите й оставиха малки бразди в ябълката, докато я обръщаха.

— Пърси, пътуването в Средиземно море е нещо, което не можеш да си представиш. То е забранено за римските герои от векове. Никой нормален не би отишъл там.

— Е, значи няма проблем — ухили се Лио над миниатюрната си въртележка, — тук всички сме луди, нали така? Освен това Арго II е връх в корабостроителното изкуство. С него ще оцелеем.

— Трябва обаче да побързаме — добави Джейсън, — не знам какъв точно е планът на гигантите, но Гея се пробужда все повече с всеки изминал ден. Тя нахлува в сънищата на героите, явява се на странни места, призовава все повече и по-силни чудовища. Трябва да спрем гигантите, преди те да успеят да я пробудят напълно.

Анабет потрепери. Самата тя бе сънувала доста кошмари напоследък.

— Седмина герои ще сбере зовът — каза тя — и те трябва да са от двата лагера. Джейсън, Пайпър, Лио и аз. Ставаме четирима.

— С мен, Хейзъл и Франк ето ти ги седем — добави Пърси.

— Какво?! — скочи на крака Октавиан. — И от нас се очаква просто да приемем това? Без гласуване на Сената? Без дискусия? Без…

— Пърси! — Циклопът Тайсън тичаше към тях, а Госпожа О’Лиъри го следваше по петите. На гърба на адската хрътка седеше най-мършавата харпия, която Анабет бе виждала — болнаво на вид момиче с рошава червена коса, рокля от парцали и червеникави криле. Анабет не знаеше откъде се е появила тази харпия, но сърцето й се стопли при вида на Тайсън, който бе облечен с парцалива тениска и дънки с надпис SPRQ на гърдите. В миналото бе имала неприятни срещи с циклопи, но Тайсън бе душица. Освен това той беше полубрат на Пърси (дълга история), което го правеше нещо като роднина.

Тайсън спря до кушетката им и разпери месестите си ръце. Голямото му кафяво око бе пълно с тревога.

— Ела е изплашена — каза той.

— Без повече лодки — промърмори харпията на себе си, докато скубеше нервно перата си. — „Титаник“, „Лузитания“, „Пакс“… харпиите не се возят в лодки.

Лио я погледна накриво.

— Това пиле току-що сравни кораба ми с „Титаник“.

— Тя не е пиле — сведе поглед Хейзъл, сякаш се притесняваше от Лио. — Ела е харпия. Проблемът е, че е малко… нервна.

— Ела е хубава — обяви Тайсън — и уплашена. Трябва да я отведем от тук, но не и на кораба.

— Без кораби — повтори Ела и погледна към Анабет, — те носят лош късмет. Дъщерята на Мъдростта върви сама…

— Ела! — прекъсна я внезапно Франк, — може би това не е моментът…

— А Рим се осветява от Знака на Атина — продължи Ела, като запуши ушите си с ръце и повиши тон. — Близнаците на ангела ще отнемат дъха, а в него е ключът към безкрая на смъртта. В злато и бяло е на гигантите гибелта, ще се спечели тя с мъка от коварна плетка.

Като че ли някой бе пуснал граната насред лагера — такъв бе ефектът от думите на Ела. Всички се втренчиха в харпията. Никой не продума. Сърцето на Анабет затупка бясно. Знакът на Атина… тя потисна желанието да извади предмета от джоба си, но усети как сребърната монета се нагрява. Прокълнатият дар от майка й. Последвай Знака на Атина. Отмъсти за мен.

Около тях пиршеството продължи, но звуците от него бяха някак приглушени и далечни, все едно тяхната маса бе попаднала в по-тихо измерение.

Пърси се съвзе пръв, стана и хвана брат си за ръката.

— Тайсън! — каза той с престорен ентусиазъм. — Защо не се разходите с Ела на чист въздух? Ти и Госпожа О’Лиъри…

— Почакайте малко — каза Октавиан и стисна едно от плюшените си мечета с треперещи ръце. Погледът му се спря на Ела. — Какво каза тя? Прозвуча ми като…

— Ела чете много книги — изстреля в отговор Франк, — намерихме я в една библиотека.

— Точно така! — добави Хейзъл. — Вероятно цитира някоя книга.

— Книги — весело промърмори харпията. — Ела обича книгите.

Сега, след като бе казала каквото имаше да казва, тя изглеждаше по-спокойна. Кръстоса крака на гърба на Госпожа О’Лиъри и започна да чисти крилете си.

Анабет погледна към Пърси учудена. Очевидно той, Франк и Хейзъл криеха нещо. Също толкова очевидно беше и това, че Ела току-що бе изрекла пророчество за нея.

Изражението на Пърси гласеше: „Помощ!“.

— Това беше пророчество — настоя Октавиан, — звучеше като пророчество.

Никой не му отговори.

Анабет не знаеше какво точно става, но разбра, че Пърси е в беда, затова се засмя престорено.

— Сериозно ли, Октавиан? Може би римските харпии са различни, но нашите имат акъл, колкото да почистят хижите и да готвят. Нима се съветваш с тях за авгурите?

Думите й имаха желания ефект. Римските офицери се разсмяха нервно. Някои погледнаха Ела, след това Октавиан и накрая изсумтяха. Идеята за някакво пиле, което кудкудяка пророчества, явно звучеше на римляните също толкова нелепо, колкото и на гърците.

— Аз, ъ-ъ… — Октавиан изпусна мечето си. — Не, но…

— Вероятно рецитира някаква книга — подхвърли Анабет, — както каза Хейзъл. Освен това вече имаме истинско пророчество, над което да си блъскаме главата. Пърси е прав — обърна се тя към Тайсън, — защо не изведеш Ела и Госпожа О’Лиъри на разходка? Надявам се Ела да няма нищо против.

— Големите кучета са добри — каза Ела. — „Старият кресльо“, сценарий Фред Гипсън и Уилям Тънбърг от 1957 година.

Анабет не знаеше как трябва да приеме този отговор, но Пърси се ухили, все едно проблемът бе решен.

— Страхотно — каза той, — ще ви пратим съобщение по Ирида, когато сме готови, и ще ви настигнем по-късно.

Римляните се обърнаха към Рейна в очакване на присъдата й. Анабет затаи дъх. Изражението на Рейна бе неразчетимо. Тя наблюдаваше Ела, но Анабет нямаше представа какво си мисли.

— Добре — каза накрая преторът, — вървете.

— Чудесно! — Тайсън мина около кушетките и прегърна всички — дори Октавиан, който не изглеждаше много доволен от това. После се покатери на гърба на Госпожа О’Лиъри, до Ела, и адската хрътка се отдалечи на бегом от форума. Тримата потънаха в сенките на Сената и изчезнаха.

— Е… — Рейна остави ябълката си. — Октавиан е прав за едно. Трябва да си спечелим одобрението на Сената, преди да пуснем който и да е било от легионерите си на мисия, особено ако е опасна като предложената от вас.

— Цялата работа ми мирише на предателство — заяви Октавиан, — тази трирема не е мирен кораб.

— Ела на борда, човече — предложи Лио. — Ще направим едно кръгче, ще врътнеш руля, а ако се държиш прилично, ще ти направя хартиена капитанска шапка.

Ноздрите на Октавиан се разшириха.

— Как смееш!

— Това е добра идея — каза Рейна. — Октавиан, върви с него, огледай кораба. Срещата на Сената ще е след час.

— Но… — Октавиан млъкна, щом видя погледа на Рейна. Очевидно разбра, че продължаването на спора няма да му се отрази здравословно. — Добре.

Лио се изправи. Той се обърна към Анабет и усмивката му се смени. Стана толкова бързо, че Анабет реши, че си е въобразила. За момент някой друг застана на мястото на Лио, усмихваше се студено с жестоки пламъчета в очи.

Тогава Анабет премигна и Лио си бе добрият стар Лио — ухилен както винаги.

— Скоро ще се върнем — обеща той, — това ще е епично!

Анабет почувства ужасен хлад. Докато Лио и Октавиан се катереха по въжената стълба, тя се изкуши да ги повика обратно, но как щеше да обясни това? Като им каже, че полудява, че вижда разни неща и чувства призрачен мраз?

Духовете на вятъра започнаха да прибират приборите.

— Ъ-ъ, Рейна? — попита Джейсън. — Ако нямаш нищо против, бих искал да разведа Пайпър наоколо, преди срещата на Сената да започне. Тя никога не е виждала Нов Рим.

Изражението на Рейна беше каменно. Анабет не можа да повярва колко глупав е Джейсън. Възможно ли бе наистина да не разбира колко много го харесва Рейна? За Анабет това бе очевидно. Да поиска да разведе новото си гадже в града на Рейна, бе като да сипе сол в раната й.

— Разбира се — отвърна хладно Рейна.

Пърси хвана ръката на Анабет.

— Да, аз също бих искал да покажа на Анабет…

— Не — сопна се Рейна.

— Моля? — повдигна вежди Пърси.

— Бих искала да си побъбря за малко с Анабет — каза Рейна. — Насаме. Ако нямаш нито против, колега претор.

Тонът й бе ясен. Тя не искаше разрешение.

Анабет усети, че я побиват тръпки. Какво ли искаше Рейна? Може би преторът не харесваше идеята две момчета, които е харесвала, да развеждат гаджетата си сред града й. Или пък наистина имаше да й казва нещо насаме. Така или иначе, Анабет не искаше да остава сама и невъоръжена с предводителката на римляните.

— Хайде, дъще на Атина — изправи се Рейна, — последвай ме.