Знакът на Атина

XLI. Пайпър

Пайпър се опита да извлече най-доброто от ситуацията. След като на нея и Джейсън им писна да обикалят по палубата и да слушат песента за стария Макдоналд в изпълнение на тренер Хедж (който бе заменил животните в стиховете с оръжия), двамата решиха да си направят пикник в парка. Хедж се съгласи, макар и с нежелание.

— Седнете някъде, откъдето ще мога да ви виждам.

— Да не сме деца? — попита Джейсън.

— Не — изсумтя Хедж, — децата са малки сладки козлета, полезни за обществото. Определено не сте деца.

Постлаха покривката си под една върба до езеро. Пайпър обърна корнукопията и от нея излезе цял обяд — добре увити сандвичи, напитки, пресни плодове и (по неясна причина) торта за рожден ден с глазура и запалени свещи.

— Да не би някой да има рожден ден? — намръщи се Пайпър.

— Не исках да ви досаждам — направи гримаса Джейсън.

— Джейсън!

— Имаме прекалено много работа — каза той, — а и, честно казано, до миналия месец не помнех кога точно е рожденият ми ден. Талия ми каза по време на посещението си в лагера.

Пайпър се запита какво ли е да не знаеш датата на рождения си ден. Джейсън бе даден на вълчицата Лупа, когато е бил на едва две годинки.

Не бе познавал истински смъртната си майка, а сестра си бе срещнал отново чак миналата зима.

— На първи юли — отвърна Пайпър. — Календите на юли.

— Да — усмихна се Джейсън, — римляните биха сметнали това за знаменателно. Първият ден от месеца, наречен на Юлий Цезар, и то на свещения ден на Юнона. Направо страхотно.

Пайпър не искаше да го насилва да празнува.

— На шестнайсет ли ставаш? — попита тя.

— Аха — кимна той, — ще трябва да взема шофьорска книжка.

Пайпър се засмя. Джейсън бе убил толкова много чудовища и бе спасявал света толкова пъти, че представата за това как той се поти над листовки й се стори нелепа. Представи си го зад волана на стар линкълн, от чийто покрив стърчи буквата У, в компанията на сърдит учител с достъп до спирачка за спешни случаи.

— Е, какво чакаш — подкани го тя, — духни свещите!

Джейсън го направи. Пайпър се запита дали си е намислил желание. Надяваше се то да е свързано с нея и връзката им. Стига, разбира се, да оцелееха след битките си с гигантите.

Реши да не го пита. Не искаше да урочасва желанието му, а и не желаеше да разбира, ако си бе пожелал нещо различно. Откакто бяха напуснали Херкулесовите стълбове, Джейсън изглеждаше разсеян. Пайпър не го обвиняваше. Херкулес бе много разочароващ голям брат, а и старият речен бог Ахелой бе казал някои много обидни неща за синовете на Юпитер.

Пайпър погледна към корнукопията. Замисли се дали Ахелой вече е свикнал да е без рога. Надяваше се да е така. Наистина той се бе опитал да ги убие, но въпреки това на Пайпър й бе жал за него. Не разбираше как е възможно такъв самотен и нещастен дух да създаде рог на изобилието, от който излизат ананаси и торти. Дали корнукопията не бе изсмуквала щастието му? Може би без вълшебните си рога Ахелой щеше да намери някаква радост в живота си. Спомни си също и думите му: „След като тръгвате за Рим, историята за Потопа ще ви свърши по-добра работа“. Тя знаеше за какво говори той. Но не разбираше с какво ще й помогне това.

Джейсън извади една изгаснала свещичка от тортата си.

— Мислех си за нещо.

Това извади Пайпър от унеса й. Такава реплика от гадже си бе малко стряскаща.

— За какво? — попита тя.

— За лагер „Юпитер“ — каза той, — за годините, в които тренирах там. Винаги сме се стремили да играем като отбор. Мислех, че разбирам какво означава това. Но знаеш ли какво? Там винаги бях лидерът. Дори когато бях по-малък…

— Ти си син на Юпитер — отвърна Пайпър, — най-могъщото момче в легиона. Бил си звездата на отбора.

Джейсън, изглежда, се почувства неудобно, но не отрече.

— В този екип от седем героя обаче… не знам какво трябва да правя. Не съм свикнал да бъда сред хора, които са ми… ами равни. Чувствам, че съм се провалил.

— Не си се провалил — хвана го за ръка Пайпър.

— Ами когато ни нападна Хризаор? — попита Джейсън. — Изкарах по-голямата част от тази среща набит и безпомощен.

— Стига вече — скара му се Пайпър. — Да бъдеш герой, не означава да бъдеш непобедим. Означава, че винаги ще направиш това, което е редно. Че ще можеш да се изправиш, след като си паднал.

— Ами ако не знам какво трябва да направя?

— Затова са приятелите. Неслучайно всеки от нас има различни сили. Заедно ще разберем какво се очаква от нас.

Джейсън се загледа в нея. Пайпър не бе сигурна дали той вярва на думите й, но бе щастлива, че й се бе доверил. Харесваше й, че се съмнява в себе си. Че не успява винаги. Че не мисли, че светът му е длъжен, когато нещо се обърка. Че не е като един от другите синове на Зевс.

— Херкулес е един мухльо — каза той, все едно бе прочел мислите й. — Никога не бих искал да бъда като него. Без теб обаче нямаше да събера кураж да му се опълча. Там ти беше героят.

— Ще се редуваме в героизма — предложи тя.

— Не те заслужавам.

— Не ти разрешавам да говориш така.

— Защо?

— Това се казва, когато късаш с някого. Освен ако не късаш с…

Джейсън се наведе и я целуна. Цветовете на римския следобед внезапно станаха по-ярки, като че ли светът бе минал на по-висока резолюция.

— Никога няма да скъсам с теб — обеща той. — Вярно е, че на няколко пъти си ударих главата, но не съм толкова тъп.

— Хубаво — каза тя, — а сега, що се отнася до тортата… Гласът й замлъкна. Пърси Джаксън тичаше към тях, а по изражението му Пайпър разбра, че новините са лоши.

Събраха се на палубата, за да позволят и на тренер Хедж да чуе историята. Когато Пърси завърши, Пайпър все още не можеше да повярва.

— Значи Анабет е била отвлечена на мотор — обобщи всичко тя, — на който са били Грегъри Пек и Одри Хепбърн.

— Не точно отвлечена — каза Пърси. — Имам обаче лошо предчувствие… — Той си пое дълбоко въздух, все едно се опитваше да не изпадне в истерия. — Така или иначе, нея вече я няма. Може би не трябваше да я оставям сама, но…

— Напротив, трябваше — каза Пайпър. — Знаеш, че тя трябва да свърши това сама. Освен това Анабет е силна и умна. Ще се справи.

Пайпър използва част от очароващата си сила, което може би не бе съвсем коректно, но Пърси трябваше да се съсредоточи. Анабет нямаше да иска да го ранят в битка, защото е мислел само за нея.

Той се поотпусна леко.

— Може би си права. Но Грегъри… Тиберин каза, че имаме по-малко време да спасим Нико, отколкото предполагаме. Хейзъл и момчетата още не са се върнали, нали?

Пайпър провери колко е часът на главния контрол. Не бе разбрала колко късно е станало.

— Два следобед е. Разбрахме се да се видим в три.

— Най-късно — добави Джейсън.

Пърси посочи кинжала на Пайпър.

— Тиберин каза, че можеш да разбереш къде е Нико от… сещаш се.

Пайпър прехапа устни. Последното нещо, което искаше да вижда, бяха ужасяващите видения на Каторпсис.

— Опитах — каза тя, — но кинжалът не винаги ми показва това, което искам да видя. Всъщност не го прави почти никога.

— Моля те — каза Пърси, — пробвай пак.

Когато я погледнеше така с морскозелените си очи, приличаше на малко тюленче, което има нужда от помощ.

Пайпър се запита как Анабет успява да спечели спор с него.

— Добре — въздъхна тя и извади кинжала си.

— Като сме почнали така — обади се тренер Хедж, — виж и последните резултати по бейзбол, ако можеш. Простите италианци не отразяват този спорт.

— Шшт! — скастри го Пайпър, докато изучаваше бронзовото острие.

Светлината потръпна. Тя видя апартамент, пълен с римски герои. Дузина от тях се бяха събрали около маса за вечеря, докато Октавиан говореше и сочеше голямата карта. Рейна вървеше напред-назад до прозорците и се взираше в Сентръл парк.

— Това не е добре — отбеляза Джейсън, — вече са си изградили база в Манхатън.

— А картата показва Лонг Айлънд — допълни Пърси.

— Разузнават територията — каза Джейсън — и се чудят по кой маршрут да атакуват.

Пайпър не искаше да вижда това. Концентрира се по-силно. Светлина изпълни кинжала. Видя руини — няколко порутени стени, една-единствена колона и каменен под, покрит с мъхове и умрели клонки. Всичко това бе скупчено на тревясал хълм, осеян с борчета.

— Току-що минах оттам — каза Пърси, — това е старият Форум.

Гледката се приближи. От едната страна на каменния под имаше изкопани стълби, които слизаха до съвременна желязна врата, заключена с катинар. Образът на острието мина през вратата и слезе надолу по вито стълбище, което стигаше до тъмна, цилиндрична зала във вътрешността на силозна яма за брашно.

Пайпър изтърва кинжала.

— Какво има? — попита Джейсън. — Кинжалът ни показваше нещо!

Пайпър се почувства така, сякаш корабът още бе в открито море. Светът се разлюля пред очите й.

— Не можем да ходим там.

— Пайпър — намръщи се Пърси, — Нико умира. Трябва да го намерим. Да не говорим, че Рим ще бъде унищожен.

Не можа да му отговори. Бе пазила в тайна видението за кръглата стая толкова дълго, че сега не намираше сили да проговори. Имаше ужасното чувство, че няма да промени нищо, ако каже на Пърси и Джейсън какво е видяла. Не можеше да спре това, което им предстоеше.

Тя отново взе кинжала. Дръжката му сякаш бе по-хладна от обикновеното.

Наложи си отново да погледне в острието. Видя двама гиганти в доспехи като на гладиатори, които седяха на огромни столове за претори. Гигантите вдигаха тост със златни бокали, сякаш бяха спечелили важна битка. Между тях стоеше огромна бронзова делва.

Гледката приближи отново. В делвата Нико ди Анджело не помръдваше, а всички семенца от нара бяха изядени.

— Закъсняхме — каза Джейсън.

— Не — каза Пърси, — не мога да повярвам в това. Може би е изпаднал в по-дълбок транс, за да ни спечели време. Трябва да побързаме.

Повърхността на кинжала потъмня. Пайпър го прибра в ножницата, като се мъчеше да спре треперенето на ръцете си. Надяваше се, че Пърси е прав и Нико е още жив. От друга страна, виждаше как последното видение се връзва с кръглата стая. Може би гигантите вдигаха тост за тяхната смърт.

— Трябва да изчакаме останалите — каза тя. — Хейзъл, Франк и Лио ще се върнат скоро.

— Не можем да чакаме повече — възрази Пърси.

— Това са само двама гиганти — изръмжа тренер Хедж. — Ако искате, аз ще ги поема.

— Ъ-ъ, тренер — отвърна Джейсън, — това е страхотно предложение, но ни трябва човек… ъ-ъ, сатир, който да пази кораба.

— И да оставя трима ви да оберете цялата слава? — намръщи се Хедж.

Пърси стисна ръката му.

— Хейзъл и останалите имат нужда от теб. Когато се върнат, ще им трябва лидер. Кой би свършил тази работа по-добре от теб?

— Така е — додаде Джейсън, който някак успя да не се разсмее. — Лио винаги е казвал, че ти си неговият лидер. Можеш да им кажеш къде сме отишли и да откараш кораба до Форума, където да се срещнем.

— И още нещо. — Пайпър откачи Каторпсис и го сложи в ръцете на тренер Хедж.

Очите на сатира се разшириха. Никой герой не трябваше да оставя оръжието си, но на Пайпър й бе омръзнало от гадни видения. Предпочиташе да срещне смъртта си, без да гледа повече трейлъри за това.

— Пази кинжала ми — каза тя. — В него ще можеш да провериш и резултатите от бейзболните мачове.

Това реши нещата. Хедж кимна мрачно, решен да изпълни своята част от подвига.

— Добре — съгласи се той, — но ако някой гигант мине оттук…

— Чувствай се свободен да го разкатаеш — прекъсна го Джейсън.

— А дразнещите туристи?

— Тях не — казаха едновременно тримата.

— Жалко, но добре. Само не се бавете много, че ще дойда подире ви със заредени балисти!