Вековен дъжд

Девет

Когато Флойд откара Кюстин и тежкия му куфар с инструменти до апартамента на Сюзан Уайт, средата на сутринта вече преваляше. Кюстин не спираше да го изненадва: този човек можеше да се справи с всичко, независимо дали ставаше въпрос за ремонт на матиса, поправка на водопроводната инсталация в апартамента им или разгадаване на заплетените тайни в търбуха на радиоприемника на мъртъв шпионин. Флойд разбираше малко от поправка на корабни съоръжения, но възможностите му се простираха някъде дотам. На няколко пъти бе разпитвал Кюстин откъде идваха неговите умения, ала единственото обяснение на французина беше, че определени умения при боравенето с електричество и метал често се оказвали от неоценима полза, когато провеждаш разпити в Криминалния отряд.

Флойд не поиска да узнае повече.

Почака в колата, докато пускаха Кюстин и барабани известно време с пръсти по волана, преди фигурата на французина да се появи в рамките на прозореца на петия етаж. Кюстин не очакваше да постигне някакви резултати преди средата на следобеда, но се бяха разбрали да се чуят около два часа.

Флойд излезе от улицата на Бланшар и пое към Монпарнас, провирайки се през по-малките улички, докато не откри къщата, в която бе оставил Грета предната вечер. На дневна светлина му се стори по-жизнерадостна… донякъде. Грета отвори вратата и го придружи до оскъдно заредената кухня, където го бе пуснала Софи вчера.

— Свързах се с телефонната компания — каза Флойд. — Апаратът ви вече трябва да работи.

— Наистина работи — отвърна изненадано Грета. — Някой звъня само преди час, но бях толкова разсеяна, че почти не му обърнах внимание. Как ги убеди да го пуснат? Тя все още не може да си позволи да им плати.

— Казах им да прехвърлят задълженията на моята сметка.

— Така ли? — Грета наведе глава. — Колко ужасно почтено от твоя страна. Едва ли се въргаляш в пари.

— Не бери грижа. Едва ли ще… — Гласът му заглъхна.

— Едва ли ще продължи дълго? — довърши вместо него тя. — Не, прав си. Няма.

— Не исках да прозвучи грубо.

— Всичко е наред. — Сега тя звучеше така, сякаш се сърдеше сама на себе си. — Просто си го изкарвам на първия срещнат. Не го заслужаваш.

— Не бери грижа. От моя гледна точка вършиш чудесна работа. Как е Маргьорит днес?

Тя намаза с мед една препечена филийка с масло.

— Според Софи също като вчера. Докторът вече й е направил дневната инжекция с морфин. Не зная защо не й го дават по-рано. Поне ще се наспива добре през нощта.

— Сигурно се тревожат, че може да се наспи прекалено добре — каза Флойд.

— Не мисля, че това е лошо нещо — произнесе тихо Грета. Днес бе облечена изцяло в бяло, дори косата й бе привързана с бяла панделка, която лъщеше ослепително като в реклама за перилен препарат. Подаде му филийката и облиза пръсти като малко момиченце. — Благодаря ти, че снощи остана с мен, Уендел — каза. — Беше мило.

— Някой трябваше да бъде до теб. — Той захапа препечената филийка, като я наведе, за да не се разлее медът по ризата му. — Като заговорихме за Маргьорит… Нещо против да мина да я поздравя? Знам какво каза снощи, но наистина искам тя да знае, че я подкрепям.

— Може дори да не си спомни за теб.

— Не изключвам тази възможност.

— Е, добре — произнесе тежко Грета. — Предполагам, че умът й в момента е достатъчно ясен. Но не оставай прекалено дълго, става ли? Лесно се уморява.

— Ще гледам да бъда кратък.

Тя го съпроводи нагоре по стълбите. По пътя Флойд довърши филийката. Докато прекосяваше площадката, дъските на пода проскърцваха. Грета открехна вратата за спалнята, промъкна се вътре и известно време разговаря тихо с Маргьорит. Флойд чу как старицата й отговори нещо на френски. Не говореше друг език, даже немски. Беше родена в Елзаския район, както бе споделила веднъж Грета, и се беше оженила за немски майстор на шкафове, починал в средата на трийсетте. У дома бяха разговаряли само на френски.

Когато нещата бяха загрубели за семейството на Грета в Германия — тя бе еврейка от страна на майка си, — я бяха изпратили да живее с Маргьорит. Беше пристигнала в Париж през 1939-а само деветгодишна и следващите двайсет години бе прекарала живота си основно в града. След провала на инвазията през 1940-а, във Франция се бяха надигнали силни брожения, насочени срещу немците, но Грета някак бе успяла да се справи с всичко това, още повече че говореше френски със силен парижки акцент, който не издаваше произхода й. По време на първата им среща Флойд изобщо не бе заподозрял, че е германка. Разкритието на тази тайна помежду им беше един от многото интимни моменти, всеки от които бе допринасял по малко за нарастващото доверие между тях.

Тя го повика от стаята:

— Вече можеш да влезеш, Флойд.

Вратата се отвори широко, за да пропусне през себе си Софи, понесла някакъв поднос. Той отстъпи, за да я пропусне, след което влезе в притъмнената, смълчана спалня. По стените се забелязваха едва различимите правоъгълници, откъдето бяха свалили картините, фотографиите и огледалата. Леглото около Маргьорит бе спретнато оправено, вероятно в очакване на визитата на доктора, а самата старица бе в почти седнало положение, подкрепяна от три или четири обемисти възглавници. Носеше нощница с цветен десен и висока яка, която изглеждаше като изскочила от деветнадесети век. Бялата й коса бе сресана назад, а по скулите й се забелязваха следи от руж. Почти успяваше да различи лицето й в приглушената светлина, ала в действителност пред него стоеше бегла скица на жената, която някога бе познавал. Помисли си, че вероятно би му било далеч по-лесно, ако не виждаше приликата, ала я разпозна веднага и това направи нещата още по-трудни.

— Това е Уендел — произнесе внимателно Грета. — Помниш Уендел, нали, лельо?

Флойд се представи, като държеше филцовата си шапка с две ръце, сякаш й носеше подарък.

— Разбира се, че го помня — отговори Маргьорит. Очите й бяха изненадващо живи и бистри. — Как си, Флойд? Винаги те наричахме Флойд, а не Уендел, нали?

— Ами… всичко е тип-топ — отвърна той, като се помести от неудобство. — Как се чувстваш?

— Сега съм добре. — Гласът й стържеше. Налагаше му се да се съсредоточи, за да разбира какво казва. — Но нощите не са от леките. Никога не съм вярвала, че спането може да изисква толкова енергия. Не съм сигурна колко ми остава.

— Ти си силна жена — каза той. — Сигурен съм, че в теб има далеч повече енергия, отколкото подозираш.

Тя постави едната си слаба птича ръка върху другата и ги отпусна върху стомаха си. Вестникът беше разгърнат в скута й като шал, отворен на страниците с парижките новини.

— Иска ми се да беше истина.

Тя знае, помисли си Флойд. Може да беше отслабнала и невинаги да разбираше добре какво се случва около нея, но бе напълно наясно, че е болна и че болестта никога нямаше да й позволи да напусне тази стая.

— Как е времето навън, Флойд? — попита Маргьорит. — Цяла нощ слушах дъжда.

— Започна да се прояснява — отвърна той. — Слънцето се показва и… — Внезапно усети устата си пресъхнала. Защо беше настоял да я посети? Едва ли можеше да каже на Маргьорит нещо, което да не е чувала поне сто пъти досега от също толкова доброжелателните си посетители. С внезапен срам осъзна, че не се бе качил тук, за да я накара да се почувства по-добре, а за да успокои себе си. Щеше да стои пред нея и нито веднъж нямаше дори да спомене факта, че тя е смъртно болна, сякаш в стаята имаше слон, чието присъствие никой не смееше да признае.

— Цветовете сигурно са красиви. Винаги съм обичала пролетта. Също толкова поразителна е, колкото есента.

— Не мисля, че има време от годината, когато не харесвам града — обади се Флойд. — Освен може би през януари.

— Грета ми чете вестника — каза Маргьорит, като потупа страниците пред себе си. — Иска да зная само добрите новини, но аз настоявам да чуя всичко… и лошото, и доброто. Не ви завиждам на вас, младите.

Флойд се усмихна, опитвайки се да си припомни последния път, когато някой го бе нарекъл млад:

— Не е чак толкова зле — произнесе той.

— Не си живял тук през трийсетте, нали?

— Не.

— В такъв случай… при цялото ми уважение… нямаш никаква представа какво беше тогава.

Грета му хвърли предупредителен поглед, ала Флойд сви рамене добронамерено:

— Не. Нямам никаква представа.

— В много отношения бяха приятни времена — продължи Маргьорит. — Депресията беше свършила. Всички имахме повече пари. Имахме какво да ядем. Обличахме се по-хубаво. Слушахме забавна музика. Можехме да си позволим кола и почивка в провинцията поне веднъж годишно. Имахме радио и грамофон, дори хладилник. Ала се усещаше и нещо злокобно. Долавяше се подмолната омраза, бълбукаща точно под повърхността. — Тя обърна глава към племенницата си. — Тъкмо омразата доведе Грета в Париж.

— Фашистите си получиха заслуженото — каза Флойд.

— Съпругът ми живя достатъчно дълго, за да види как тези чудовища идват на власт. И прозря през лъжите и обещанията им, веднага разбра, че се опитват да се доберат до нещо отвратително и долно в човешкия дух. Нещо, което всички ние имаме в себе си. Искаме да мразим онези, които не са като нас. Трябва ни само повод, нечий шепот в ушите.

— Не всички сме такива — възрази Флойд.

— Точно същото повтаряха и доста добри хора през трийсетте — отвърна Маргьорит. — Че посланието да мразим ще бъде чуто единствено от невежите и от онези, които таят в себе си озлобление. Само че не се получи така. Искаше се огромно усилие човек да не се вслуша и да не допусне да бъде отровен от лъжите, а не всеки имаше тази сила. Още по-малко пък имаха храбростта да направят нещо по въпроса; наистина да се изправят срещу продавачите на зло.

— И мъжът ти бе един от тези храбреци? — попита Флойд.

— Не — каза тя. — Не беше. Бе един от милионите, които нито казаха, нито направиха каквото и да било и точно по този начин си замина в гроба.

Флойд не знаеше какво да отговори. Вгледа се в жената в леглото, чувствайки как могъществото на историята струи през нея.

— Казвам само — продължи Маргьорит, — че посланието е изкусително. Мъжът ми твърдеше, че ако подстрекателите не бъдат унищожени… изтрити от лицето на земята заедно с цялата си отрова… неизменно ще се завръщат, като бурените. — Тя докосна вестника на леглото. — И бурените отново се завърнаха, Флойд. През хиляда деветстотин и четиридесета окосихме моравата, но не разпръснахме хербицид. Двайсет години по-късно те са пак сред нас.

— Зная, че има много хора, които говорят лоши неща — рече Флойд. — Но никой не ги взима на сериозно.

— Никой не ги взимаше на сериозно и през трийсетте — възрази тя.

— Сега имаме закони — каза той. — Закони срещу омразата.

— Които не се прилагат. — Тя почука вестника с единия си изострен нокът. — Виж тази статия: младеж е бил пребит до смърт снощи, защото се е осмелил до говори срещу подстрекателите.

Гласът на Флойд внезапно прозвуча също толкова отслабнало, колкото този на Маргьорит:

— Младеж?

— Близо до железопътната гара. Намерили са тялото му вечерта.

— Не!

Грета улови ръкава му:

— Трябва да тръгваме, Флойд.

Той не успяваше да произнесе и дума.

Маргьорит сгъна вестника и го отблъсна от себе си.

— Не исках да те поучавам — каза и в тона й се долови доброта, която преряза сърцето му на две. — Просто исках да кажа, че въобще не ви завиждам. Преди двайсет години на хоризонта имаше буреносни облаци, Флойд, и сега те се струпват наново. — И сякаш внезапно бе размислила, добави: — Разбира се, още не е късно да се направи нещо по въпроса, стига достатъчно хора да проявяват заинтересованост. Чудя се колко ли човека са подминали онзи младеж вчера, докато отчаяно се е нуждаел от помощта им?

Грета полека го откъсна от леглото.

— Флойд трябва да тръгва, лельо Маргьорит.

Тя се протегна и взе ръката му.

— Много мило от твоя страна, че се качи да ме видиш. Ще се върнеш, нали?

— Разбира се — отговори Флойд, като насили една усмивка, за да прикрие неудобството си.

— Ще ми донесеш ли ягоди? Стаята ще се освежи.

— Ще ти донеса — обеща той.

Грета го поведе надолу по стълбите, без да изпуска ръката му.

— Така е с нея — каза, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, че да не може да ги чуе. — Вниманието й е изострено като игла и за най-дребната новина, но дори не знае кое време на годината е. Късметлия си, че изобщо си спомни за теб. Да се надяваме, че после няма да се сети да пита за ягодите.

— Ще й намеря отнякъде.

— По това време на годината? Не бери грижа, Флойд. Вероятно няма да си спомня и дума от разговора ви, когато следващия път я посетиш.

Дори и думите й да звучаха жестоко, помисли си Флойд, това се дължеше на факта, че Грета обичаше Маргьорит повече от всичко.

Отново седнаха в кухнята. На перваза гукаше гълъб. Грета взе едно изсъхнало парче хляб и го хвърли по стъклото, подплашвайки птицата сред облак от сива перушина.

— Може да не е същият младеж — обади се тя след малко, вероятно предположила за какво мисли Флойд. — Сигурно напоследък не четеш вестници. Повярвай ми, хората постоянно ги пребиват до смърт.

— И двамата знаем, че е било същото хлапе, така че защо не спрем да се преструваме?

— Нямахме никакъв избор. Ако беше опитал да направиш нещо, сигурно щяха да те насекат на парчета.

— Старото ми „аз“ можеше и да се пробва.

— Старото ти „аз“ би проявило далеч повече здрав разум.

— Просто се опитваш да ме разведриш. — Флойд вдигна очи към тавана, представяйки си спалнята, която току-що бе посетил, внимателно подредените мебели и застиналата й обитателка. — Може да не знае кое време на годината е, но разбира накъде са тръгнали нещата.

— Може пък да не се получи толкова зле, колкото си мисли. Старците винаги смятат, че светът е тръгнал към провал. Това им е работата.

— И може би са прави — отвърна Флойд.

Грета се наведе да вдигне хляба, който току-що бе хвърлила по гълъба:

— Може би. И може би това е повод като всеки друг да напуснем Париж.

— Добър преход.

— Предполагам, че не си размишлявал много върху онова, за което говорихме?

— Споменах го на Кюстин — отвърна Флойд.

— Как го прие той?

— Добре. Също както приема всичко.

— Андре е добър човек — каза Грета. — Сигурна съм, че ще се справи отлично с управлението на агенцията.

— Догодина половината Париж ще се е сгушил в краката му.

— Защо тогава не му дадеш шанс?

— Тук съм от двайсет години — отговори Флойд. — Ако сега си тръгна, няма ли просто да заявя, че тези двайсет години от живота ми са били грешка?

— Само ако мислиш за тях по този начин.

— Не знам дали има друг.

— Градът, в който някога си дошъл, вече не е същият — каза Грета. — Нещата са се променили, доста малко от тях за добро. Няма да бъде признание за поражение. На колко си, Флойд? Тридесет и девет? Четиридесет? Годините ти не са чак толкова много. Не и ако гледаш на нещата от правилния ъгъл.

— Имаше ли време да прегледаш документите от кутията?

— Сега ти правиш добър преход — отговори тя, озарявайки го с пестелива усмивка. — Добре. Ще поговорим по-късно. Да, прегледах кутията.

— Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Искаш ли да го обсъдим някъде другаде? — попита Грета. — Това място започва да ме обсебва. Софи ще бъде тук през остатъка от сутринта. Малко чист въздух ще ми се отрази добре.

Флойд си взе филцовата шапка:

— Тогава да се поразходим.

Намери място за паркиране на улица „Риволи“, недалеч от Лувъра. Засега дъждът, изглежда, се бе отказал да завали, макар че облаците в покрайнините на града все още имаха мастиления оттенък на надвиснала гръмотевична буря. Ала по Десния бряг бе достатъчно приятно и слънцето даваше всичко от себе си, за да изсуши паважа и да подпомогне западащата търговия на продавачите на сладолед. Беше от онези есенни дни, които Флойд никога не си позволяваше да приема за даденост, защото знаеше, че е възможно да не се повторят преди зимата да се прокрадне с цялата си лукавост.

— Е — каза той, усещайки как настроението му се подобрява все повече, — какво да бъде? Културна програма или разходка в Тюйлери?

— Културна разходка? Няма да разпознаеш културен паметник, дори да те ухапе по носа. Все едно, казах, че ми трябва малко чист въздух. Картините могат да почакат. Има ги отдавна.

— Звучи ми добре. Само половин час в музея е достатъчен да ме накара да се почувствам като някой от експонатите.

Грета беше взела кутията за бисквити със себе си и сега я носеше под мишница, докато двамата се разхождаха съвсем бавно. Градините Тюйлери се простираха между музея и площад „Конкорд“, образувайки елегантна панделка по Десния бряг на реката. Бяха съставна част от града още от времето на Катерина Медичи, вече почти четиристотин години, и едно от любимите места на Флойд, особено в тихите утрини в средата на седмицата. Винаги се забавляваше от факта как геометричните зелени пространства неизменно бяха устоявали на промените, преобразявали Париж през всичкото това време.

В западния край, около голямото осмоъгълно езеро, бяха подредени шезлонги. Двамата с Грета си намериха два съвсем близо един до друг и започнаха да разпръскват трохите от изсъхналия хляб, който тя бе взела на излизане от кухнята.

— Нямам представа какво очакваш от мен по този случай — каза Грета, като му посочи кутията. — Искам да кажа, ако търсиш нещо странно или необичайно, няма начин да не се натъкнеш на него.

— Казвай с какво разполагаме. А аз ще го тълкувам.

— Как се казваше жената? Сюзан? На пощенската картичка е написано само първото й име.

— Сюзан Уайт — отговори Флойд. — Ако изобщо е било истинското й име.

— Наистина си убеден, че е замисляла нещо, а?

— Дори повече от вчера. Кюстин все още се опитва да проумее в какво е превърнала радиоапарата в апартамента си.

— Е — каза Грета, — готова съм да призная, че това е начин като всеки друг да откъсна мислите си от леля.

— Щом помага. — Флойд откъсна една коричка хляб и я хвърли на нетърпеливите мъжки патици, които започваха да се събират. — Е, какво имаш за мен?

— Не мога да ти помогна с картите и плановете, но вероятно ще успея да хвърля известна светлина върху цялата работа. — Тя зарови из кутията, докато не откри писмото, отпечатано върху фирмена хартия.

— Това беше от леярната в Берлин, нали? — попита Флойд.

— Леярни „Каспар“, да.

— Какво за него?

— Имам само това писмо — каза Грета, — така че ще ми позволиш известни предположения, но лично на мен ми се струва, че Сюзан Уайт е надушила договор, изпълняван от леярни „Каспар“.

— Но не задължително договор, в който е била страна тя?

— Да. Определено изглежда така, сякаш е намесена трета страна. Ако се съди по това писмо, Уайт вече е била изровила някаква информация за договора, тъй че да не изглежда като натрапница.

До езерцето с патиците се приближиха група официално облечени хора. Имаше осем или девет костюмирани мъже с меки шапки, заобиколили възрастен господин в инвалидна количка, бутана от решителна на вид сестра.

— Искам да зная повече за договора — обади се Флойд.

— Не се споменава в големи подробности… вероятно е бил предмет на кореспонденцията в някое предишно писмо… но по всичко личи, че на фирмата са възложили да излее голямо парче алуминий. Всъщност три… споменава се и за допълнителни технологични разходи, свързани с исканата сферична форма.

Флойд наблюдаваше как мъжът в инвалидната количка хвърля с треперещи ръце големи залци хляб и разгонва патиците.

— В кутията имаше скица — каза той. — Нещо кръгло. Сигурно е било част от продукта.

— Изглеждаш разочарован — отбеляза тя.

— Само защото смятах, че сме по следите на нещо, че вероятно плановете са били за бомба. Но ако отливката е солидна… — Той сви рамене.

— В писмото се говори и нещо за това, че предметите ще бъдат част от артистична инсталация, но може и да е просто прикритие.

— Нищо от това няма смисъл — каза Флойд. — Ако е била американски шпионин, защо е използвала немска фирма за тези предмети, без значение с какво предназначение са? Сигурно има още поне сто американски фирми, които биха й свършили работата.

— Виж — произнесе Грета, — нека за момент да предположим, че е била шпионин. Какво правят хора като нея, освен да шпионират? Следят действията на други шпиони.

— Съгласен съм — кимна Флойд. — Но…

— Ами ако е била прикрепена тук, за да следи друга операция? После обаче надушва нещо за берлинския договор. Не е задължително всички подробности да са й известни, но е сигурна, че трябва да изкопчи още. Така че пише на леярни „Каспар“, представяйки се за някой свързан с организацията, направила първоначалната поръчка.

— Възможно е — съгласи се Флойд.

Грета хвърли още малко от хляба в езерото с патиците.

— Впрочем има и друго, което трябваше да спомена.

— Продължавай.

— В писмото се разисква цена за превоза на завършения продукт. Ето ти интересната част: разделили са я на три отделни сметки. Някъде в Берлин, някъде в Париж и някъде в Милано.

— В писмото не видях адреси.

— Правилно. Човекът, който го е писал, трябва да е допускал, че двете страни вече разполагат с тази информация.

Флойд също си бе задавал въпроса къде се вписваше Милано в цялата история.

— Само че ние нямаме тази информация — произнесе той. — Само две линии, начертани върху картата на Европа. — Той си припомни внимателно отбелязаните разстояния между трите града и буквата „L“, която оформяха линиите. — Все още не съм сигурен за какво са означенията, но определено са свързани по някакъв начин с работата, извършвана от фабриката.

— И последно — продължи Грета. — Онзи билет за влака. За нощния експрес до Берлин е и не е бил използван.

— Има ли дата върху него?

— Издаден е на петнадесети септември за отпътуване от гара „Север“ на двадесет и първи. Резервирала е спално купе.

— Умряла е на двадесети — произнесе Флойд, като си припомняше подробностите от бележника. — Бланшар каза, че му е дала кутията на петнадесети или шестнадесети… не беше сигурен точно. Вероятно току-що е била купила билета, но така и не го е използвала.

— Чудя се защо ли просто не е хванала първия влак за Берлин, вместо да си запазва място цели четири или пет дни предварително?

— Може би е имала други задачи, за които е трябвало да се погрижи междувременно, а може би се е свързала с фабриката и си е уговорила среща за определен ден. И в двата случая е знаела, че от отпътуването й я делят още няколко дни, както и че е в опасност и кутията като нищо би попаднала в чужди ръце.

— Флойд, хрумвало ли ти е, че ако някой я е убил заради съдържанието на кутията, може да повтори деянието си?

Групата, придружаваща възрастния господин, се бе отдалечила от езерото и сега инвалидната количка хрущеше по чакълената алея горе-долу по посока на Оранжерията. Отвъд тях в слънчевата светлина на Левия бряг, надвиснал над върховете на дърветата покрай Сена, се виждаше източеният силует на гара д’Орсе. Въпреки името й, бяха изминали дълги години, откакто бе изпълнявала ролята на железопътна гара. Напоследък имаше някакви смътни планове за превръщането й в музей, ала в крайна сметка градските власти бяха решили, че ще бъде най-ефективно, ако използват голямата стара сграда като затвор за изтъкнати политически престъпници. Докато гледаше затвора, нещо в спомените му най-сетне направи нужната връзка.

Той хвърли и последните трохи хляб на онези от птиците, които им бяха останали верни до последно.

— Зная, че има значителен риск. Но не мога просто да изоставя случая, защото определени хора не искат да успея.

Грета го изучи внимателно.

— Колко от решителността ти в този момент има общо с думите на Маргьорит?

— Ей — каза отбранително Флойд, — не става дума за нищо повече освен за услуга, която извършвам на клиент. Услуга, която съвсем случайно се отплаща доста добре, ако ми позволиш да добавя.

— Значи всичко опира до пари?

— Пари и любопитство — призна той.

— Всички пари на света не са достатъчни, за да ти се отплатят за счупен врат. Събери парчетата и отиди при властите. Дай им всички доказателства и ги остави да ги сглобят сами.

— Сега вече говориш като Кюстин.

— Може би Кюстин има право. Помисли, Флойд. Не влизай прекалено надълбоко. Голям мъж си, но не си особено добър плувец.

— Ще разбера, ако ми стане прекалено дълбоко.

Грета поклати глава.

— Познавам те твърде добре. Ще разбереш, че си в дълбокото едва когато започнеш да се давиш. Но какъв е смисълът да споря с теб? Гладна съм. Да се разходим по Шанз-Елизе, има едно заведение, където правят прилични палачинки. Можеш да ми купиш сладолед „Ескимо“ по пътя. А после ще ме върнеш обратно в Монпарнас.

Флойд се предаде, предлагайки й ръката си. Насочиха се по посока на булеварда. Докато крачеха, той видя как някъде в далечината пред тях вятърът преобърна нечий чадър и го издигна във въздуха.

— Как вървят нещата с групата? — поинтересува се Грета.

— Групата прекрати съществуването си, когато я напусна — отговори Флойд. — Оттогава не може да се каже, че сме затрупани с предложения.

— Бях само част от нея.

— Ти си изключителна певица и добър китарист. След теб остана голяма незапълнена дупка.

— Ти и Кюстин също сте добри музиканти.

— „Добър“ не означава много в този занаят.

— Е, в такъв случай сте по-добри от добрите.

— Кюстин може би.

— Не че ти си най-лошият басист на света. Винаги си знаел, че може да се получи, стига да го поискаш достатъчно силно.

— Просто се движа. И поддържам относително равномерен ритъм.

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо. В Ница има поне сто групи, които биха се зарадвали на басист като теб, Флойд.

— Но не мога да направя нищо, което вече не си виждала. Не мога да свиря така, че да звучи по нов начин.

— Не всички искат да звучи по нов начин.

— Точно там е работата, обаче. Свирим все същите стари парчета, по все същия стар начин. Омръзнало ми е. Кюстин едва успява да се насили да вземе саксофона.

— Тогава свирете нещо различно.

— Кюстин прави опити. Нали знаеш как винаги се опитваше да ни накара да свирим онези осемтактови щуротии, въпреки че нас ни интересуваше единствено четири-четири?

— Може би имаше право.

— Чу някакъв тип да свири тук преди няколко години — продължи Флойд. — Хероинов наркоман от Канзас Сити. Изглеждаше поне на шейсет, но в действителност беше на моята възраст. Наричаше се Дворната хрътка или Дворното куче, нещо такова. Не спираше да свири някакви налудничави импровизации, сякаш това беше вълната на бъдещето. Само че никой не искаше и да чуе.

— Освен Кюстин.

— Кюстин заяви, че това е музиката, която винаги е била в главата му.

— Намери тогава начин и му помогни да я свири.

— Прекалено бърза е за мен — каза Флойд. — Но дори и да не беше, никой друг не иска да я слуша. Не е музика, на която можеш да танцуваш.

— Не бива да се отказваш толкова лесно — смъмри го тя.

— Късно е. Дори стрейт джаз не искат да слушат вече. Половината от клубовете, в които свирехме миналата година, вече са затворени. В Щатите може и да е друго, но…

— Някои хора никога няма да се научат — каза Грета. — Просто не желаят да виждат как чернокожи и бели постигат разбирателство или свирят една и съща музика. Защото винаги съществува реалната опасност светът да стане по-приятно място за живеене.

Флойд се усмихна.

— И искаш да кажеш, че…?

— Онези от нас, които ни е грижа, не бива да се отказваме толкова лесно. И може би трябва от време на време да подаваме глава над останалите.

— Нямам намерение да подавам глава за когото и да било.

— Дори и за музиката, която обичаш?

— Може би имаше времена, когато смятах, че джазът ще спаси света — каза той. — Но остарях и помъдрях.

Докато крачеха по чакълестата алея, неусетно подминаха групата с мъжа в инвалидна количка и нещо в главата на Флойд неочаквано изщрака като добре смазана ключалка. Може би се дължеше на разговора му с Маргьорит или вида на мъжа в инвалидна количка и политическия затвор през реката, ала внезапно го бе разпознал. Мъжът се бе привел в количката си, долната му челюст висеше отпуснато, а по брадичката му се стичаше слюнка. Кожата бе прилепнала към черепа му като папиемаше. Ръцете му трепереха, навярно от някакъв вид парализа в напреднал стадий. Говореше се, че докторите бяха изрязали по-голямата част от онова, което одеялото на коленете му скриваше. И каквото и да течеше във вените му сега, беше по-скоро химикал, отколкото истинска кръв. Ала някак бе успял да преживее раковите образувания, точно както бе преживял опита за покушение над живота му през май 1940-а, когато нападението през Ардените бе намерило безславния си край. Чертите на лицето му все още се разпознаваха заедно със старомодните, педантични мустачета и суетния кичур оредяваща коса, някога черна, а сега бяла. От катастрофалното лято, когато амбициите му се бяха разбили и изгорели, го деляха двайсет години. Сред карнавалната атракция от чудовища, които векът бе създал, този мъж бе само един от многото. Навремето бе говорил с омраза, ала кой не беше говорил по същия начин? Омразата бе общоприетият начин за изразяване в онези дни. Лостът, с който нещата се задвижваха. Последното не означаваше, че непременно щеше да се окаже зло за Франция в сравнение с хората, които бяха дошли на власт след него. Кой би могъл да му завиди за сутринта, прекарана в градините Тюйлери, след цялото време, прекарано в Гара д’Орсе? Сега бе просто тъжен старец, не толкова извор на погнуса, колкото на жалост.

Можеше да храни патиците колкото си иска.

— Флойд?

— Какво?

— Беше на километри оттук.

— Години — отговори той. — Не е точно същото.

Тя го насочи към една сергия за сладолед. Флойд потърси в джоба си дребни.