Вековен дъжд (Алистър Рейнолдс) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Петнадесет

Когато Флойд отключи вратата на кантората на улица „Драгон“, телефонът звънеше. Вдигна го разтревожен, питайки се дали не е Кюстин, като се надяваше, че партньорът му има повече ум от това, да го търси по линия, която почти сигурно вече се подслушваше от хората на Ке.

— Ало? — произнесе, докато се настаняваше зад бюрото си.

— „Разследвания Флойд“? — Гласът от другата страна на линията принадлежеше на жена и говореше на френски, но с акцент, който някак му убягваше. — Името ми е Верити Оже. Обаждам се във връзка със сестра си.

Флойд се изправи в стола, откъсна един лист от бележника си и ожесточено започна да драска с писалката по него, докато най-после писецът не пусна мастило.

— Вашата сестра? — попита той.

— Сюзан Уайт. Доколкото разбрах, вие разследвате убийството й.

— Да — отговори Флойд. — Можете да говорите и на английски, стига да предпочитате. Френският ви звучи доста сносно, но ако и двамата сме американци…

— Предполагах, че сте американец — произнесе тя, преминавайки на английски, — но ми се стори невъзпитано да се обърна към вас направо по този начин.

— Как разбрахте за мен?

— Бях сред тълпата на улица „Пьоплие“, докато раздавахте онези визитки. По това време вече бях успяла да разговарям с някои от другите наематели и от тях разбрах, че сте задавали въпроси за Сюзан. Исках да поговоря с вас още тогава, но въпросът е деликатен и нямаше как да го повдигна пред всички онези хора.

— За какъв деликатен въпрос става дума по-точно?

— Обаждам се във връзка с вещите на сестра си. Доколкото разбирам бедният мистър Бланшар ви ги е предал, преди…

— Да, у мен са — кимна Флойд. — Но е просто една кутия, съдържаща някои документи. Разбира се, можете да си ги получите, когато пожелаете. Адресът ми е на визитката.

— Улица „Драгон“, да.

— Да ви упътя ли по-подробно?

— Не, сигурна съм, че и сама ще ви открия. Мога да дойда до час. Нещо против? Но можем и да се видим по-късно днес, ако имате някакви други планове?

Флойд се канеше да се съгласи да се срещнат след час, но нещо го накара да размисли. Възнамеряваше да й даде кутията, нямаше как да го избегне, но освен това искаше да разбере какво ще направи с нея, след като напусне кантората му. Без помощта на Кюстин щеше да му бъде доста по-трудно да й прикачи опашка. Грета също едва ли би се справила сама, дори да успееше да я довлече от Монпарнас за толкова кратко време.

Докато се колебаеше, в ума му постепенно започваше да се оформя план. Проблемът беше, че не бе от плановете, които обикновено можеше да изпълни за по-малко от час или два.

— Вижте — произнесе бързо, преди жената да е станала подозрителна, — днес ще бъде малко проблематично. Налага се да изляза по работа, свързана с друг случай.

— Зает човек сте, мистър Флойд.

Нямаше как да разбере дали му се подиграваше, или просто беше впечатлена.

— Не е кой знае колко вълнуващо. Но ще ми улесните живота, ако си уговорим среща за утре рано сутринта.

— Звучи ми напълно приемливо.

— Девет часа тогава?

— Ще се видим в девет, мистър Флойд. — След което тя затвори.

Флойд също остави слушалката и се вторачи в изцапаното с мастило парче хартия, върху което не беше записал абсолютно нищо. Започна да прелиства телефонния указател, докато не откри номера на Морис Дидо, асансьорния техник.

— Да не се е развалил пак, мосю Флойд?

— Не точно — отговори Флойд, — но се надявах да уредиш нещо за мен.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Можеш ли да дойдеш утре в осем и половина сутринта?

— Осем и половина в събота?

— Ще ти обясня всичко — продължи Флойд. — И ще получиш добро възнаграждение.

Час по-късно откри Грета в кухнята в Монпарнас. Разглеждаше филмово списание, докато довършваше цигарата си. На корицата се виждаше рекламна снимка на типичния мрачен полисие11. Тя вдигна поглед и Флойд чак тогава забеляза, че очите й изглеждаха уморени, а гримът й бе започнал да се размазва.

— Не те очаквах толкова скоро.

Флойд затвори вратата след себе си.

— Имаме развитие. Сериозно развитие.

— Сядай. — Тя затвори списанието и го хвърли през масата.

— Става дума за Кюстин — обясни Флойд.

— Какво за него?

— Укрива се.

— Гледай да не се шегуваш, защото…

— На шегаджия ли ти приличам? — прекъсна я остро той. — Мосю Бланшар е мъртъв.

— Мосю кой?

— Собственикът на сградата на улица „Пьоплие“ — човекът, на когото Сюзан Уайт беше доверила кутията с документите. Същият, който нае Кюстин и мен, за да докажем, че е била убита. Намерили са го мъртъв на тротоара днес сутринта. — Флойд си издърпа един стол и седна от другата страна на масата.

— Не — произнесе тихо тя.

— Да. По това време Кюстин случайно се намираше в сградата, за да довърши някои неща по разследването.

— Нали не вярваш, че той има нещо общо със случилото се?

Флойд зарови глава в шепите си.

— Иска ми се да няма. Всичко, което ми е известно за този човек, ме навежда на мисълта, че няма начин той да е отговорен.

— Тогава?

— Бяхме се разбрали да разговаря с хазаина по възможността самият Бланшар да е убил Сюзан Уайт. Не трябваше да го обвинява… от Кюстин се искаше просто да си отваря очите и ушите. Само защото беше благовъзпитан старец с правдоподобна история…

— Но нали спомена, че полицията дори не е обмисляла възможността да разследва смъртта на момичето? Защо му е било на стареца да рискува сам да попадне в светлината на прожекторите?

— С Кюстин се питахме дали целта му не е била точно такава. Ако я е убил, за да му обърнат внимание, но е останал на сухо, това лесно може да обясни желанието му да наеме частни детективи.

— Бях забравила, че за вашата работа се искат безсърдечност и вечна подозрителност.

— Беше просто хипотеза — отвърна в своя защита Флойд. — Работата е там, че дадох картбланш на Кюстин да подгрее нещата около Бланшар. Няколко часа по-късно го откриват по лице на тротоара отпред.

— Смяташ, че Кюстин го е притиснал прекалено грубо?

— Говорим за човек, който е провеждал разпити в Ке, човек, който е специалист по причиняването на ужас и болка, за да постигне резултат.

— Някой май се е опитвал да насади съмнения в главата ти.

Флойд се загледа към нея през пръсти.

— Днес чух нещо за Кюстин, което досега не ми беше известно.

— Нека отгатна. Някой от бившите му колеги си е поговорил с теб?

— Каза, че по време на един от разпитите му е умрял невинен човек.

— И ти му повярва?

— Нямам причина да не му вярвам.

— Кюстин е твой приятел, Флойд.

— Известно ми е и се чувствам ужасно дори само от мисълта, че Кюстин може да има нещо общо със смъртта на Бланшар. Но не мога да се противопоставя на начина, по който работи умът ми.

— Имало ли е свидетели?

— Хората са видели Кюстин да напуска забързано местопрестъплението. Което може би се е случило или не преди тялото да се озове на улицата. Друг е видял наоколо да се навърта странно момченце.

— И това има каквато и да било връзка със случая?

— Странните малки дечица не спират да изникват в този случай. Накъдето и да погледнеш.

— Смяташ, че едно дете може да е извършило убийство?

— Мисля си, че има вероятност да е въвлечено, но нито зная как, нито защо.

Грета изгаси цигарата си в пепелника, след което почука по ръба му с лакираните си в черно нокти:

— Остави за момент децата настрана. Успя ли да се свържеш с Кюстин?

— Не лично. Беше ми оставил бележка в кантората. Сигурно е отишъл там веднага щом си е дал сметка в какви неприятности се е набъркал. — Флойд се облегна назад в стола и отлепи ризата от гърдите си. Беше подгизнала от пот, сякаш беше тичал с нея в горещ летен ден. Насили се да придаде малко по-спокойно изражение на лицето си и продължи: — Едва бях успял да прочета бележката, когато ме посетиха момчетата от Големия дом — един очарователен младеж на име Белиар заедно с двамата му главорези.

— Никога не съм чувала за него.

— Моли се да не чуеш. Доста е набрал на Кюстин и си мисля, че би му харесало да ме отнесе заедно с него.

— Какво ти каза той?

— Поиска да узнае дали съм се виждал с Кюстин. Разбира се, излъгах, но знаят, че рано или късно той ще се свърже с мен.

Тя го гледа дълго и внимателно, преди да зададе следващия си въпрос:

— А какво иска Кюстин от теб?

— Нищо. Твърди, че и сам можел да се погрижи за себе си.

— Но той е твой приятел — повтори тя. — А също и мой. Трябва да му помогнем.

Флойд изучи изражението й, като се опитваше да разбере какво мисли.

— Как е Маргьорит?

— Наистина ли искаш да знаеш, или просто сменяш темата?

— Наистина искам да знам — отговори той. — Смяташ ли, че положението в Париж се е влошило толкова, колкото мисли тя?

— Очевидно не се подобрява.

— Майол спомена почти същото, когато се сблъсках с него в сградата на Бланшар. Плашещо е, че подобна промяна може да ни изненада, без дори да забележим.

— Сигурна съм, че хората са говорели така и преди двайсет години.

— Мислиш си за онова, което каза Маргьорит? Че бурените се завръщат?

— Да — отвърна простичко тя.

— Може би има право. Може би само възрастните хора виждат нещата в перспектива.

— Още една причина да живеем — произнесе Грета.

— Освен ако не направим нещо тук, още сега, преди да е станало прекалено късно.

— Ти, Флойд? — Тя едва скриваше веселието си.

— Ние — отговори той.

— Има и друго, нали?

— Да, с мен се свърза сестрата на Сюзан Уайт. Обади се по телефона в кантората ми точно преди да тръгна за насам.

— Какъв ден само. Пълен с изненади. Какво искаше?

— Кутията.

— Ще й позволиш ли да я вземе?

— Искам да си я получи. Но освен това искам да я проследя, когато излезе от кантората. Така че ще ми трябва малко помощ.

— Разбирам.

— Ще го направиш ли? Ако не за мен, поне заради Кюстин?

— Не си насилвай късмета, Флойд.

— Говоря сериозно. Майол каза, че може да отърве Кюстин, ако успея да изнамеря нещо правдоподобно.

— Какво например?

— Друг заподозрян. Зная, че шансът е малък. Но момичето е единствената ми следа. Ако не я проследя, с Кюстин е свършено.

Флойд и Грета блъснаха вратите на Льо Пероке Пурпр и последваха редицата от снимки на джазмени, водещи надолу по стълбите. Беше петък вечер и някои от постоянните посетители на бара вече бяха пристигнали, но иначе заведението все още бе относително тихо и повечето маси бяха празни. Някакво хлапе в карирана риза изпълняваше соло „Източен Сейнт Луис Тудъл-у“ на пианото, опитвайки да наподоби движенията на Дюк, но без да се справя особено успешно. Мишел кимна спокойно на Грета и Флойд, сипа им питиета без да каже и дума и се върна обратно при хромирания тезгях на бара. От време на време хвърляше по едно око на стълбите, водещи към изхода, сякаш очакваше някого.

Двамата отпиваха от питиета си, без да разговарят. Изминаха пет минути, после десет.

— Знаеш защо сме тук, нали? — попита най-после Флойд.

Мишел престана да забърсва бара и известно време се суети, оставяйки кърпата на мястото й.

— Огледахте ли се, преди да дойдете?

— Никой не ни проследи — увери го Флойд.

— Сигурни ли сте?

— По-сигурен не мога да бъда.

— Това не е много сериозна гаранция.

— Но е най-доброто, което мога да ти предложа. Знаеш къде е, нали?

Мишел взе празните им чаши.

— Елате с мен.

Той вдигна преградата на тезгяха в дъното на бара и ги поведе към помещението отзад, където бяха безразборно струпани купища празни каси от вино. Една врата водеше към криволичещ тухлен коридор, също почти задръстен от дървени бирени каси. На половината път през него Мишел спря пред една необозначена бяла врата и измъкна връзка ключове от джоба си. Отвори вратата и ги въведе в друг претрупан с каси склад. На пръв поглед изглеждаше, че касите достигат до отсрещната стена, ала като се вгледа по-внимателно, Флойд си даде сметка, че всъщност прикриват врата.

— Оттам — посочи Мишел. — Приключвайте бързо и не вдигайте шум. Не се обиждай Флойд, но поемам сериозен риск.

— Оценяваме го — кимна сериозно Флойд.

Тайната врата ги отведе до тясна стаичка, горе-долу с размерите на килер. Стените бяха облепени с подпухнали тапети, започващи да се свличат на ивици по влажната тухлена стена отдолу. На тавана гореше една-единствена гола крушка. Мебелировката се изчерпваше с дюшек, метнат напряко през пода, върху който, полуизлегнат, полуоблегнат на стената върху няколко мръсни възглавници, седеше Кюстин. До него имаше торба с провизии. Беше в дрехите си от сутринта, но те вече се бяха измачкали и потъмнели от пот, сякаш ги бе носил в продължение на седмица.

Кюстин остави настрана парчето вестник, което четеше:

— Не си мисли, че проявявам неблагодарност — произнесе той, — но как успя да ме намериш?

— По метода на пробата и грешката — отговори Флойд.

— Обикновено умозаключение — обади се Грета. — Колко приятели според теб са ни останали в града?

— Не са много — съгласи се Кюстин.

— Така че не ни затрудни особено да съставим кратък списък. Мишел беше на едно от първите места.

— Много любезно от негова страна, че ме приюти — каза Кюстин, — но не мога да остана дълго. И за него, и за мен е прекалено опасно. Предполагам, че не са ви…

— Проследили? Не — отвърна Флойд.

— Здравата съм загазил.

— Значи пак от нас зависи дали ще се измъкнеш оттук — заяви Грета.

— Първо обаче искаме да знаем какво се случи — каза Флойд. — До последната подробност, Андре. От момента, в който те оставих на улица „Пьоплие“ тази сутрин.

— Получи ли бележката?

— Разбира се.

— Тогава знаеш за пишещата машина.

— Машината за шифроване? Да. Но онова, което не разбирам…

— Използвахме ги в Ке — обясни Кюстин, — за да подсигурим комуникациите между участъците по време на разследвания на по-сериозните операции срещу организираната престъпност. За да се защитим от онзи вид хора, които подслушваха нашите телефони. Когато Бланшар ни показа кутията на пишещата машина — или поне онова, което той смяташе за такава, — веднага разбрах, че някъде съм я виждал. Беше просто въпрос на време да си спомня кога и къде.

— Радвам се, че си се сетил — каза Флойд. — Това поне изясни някои въпросителни.

— Била е шпионин.

— Съгласен.

— И не е действала сама, не и ако някой продължава да изпраща онези кодирани съобщения. Почти сигурно е, че е имала съучастници в района.

— Всъщност — заяви Флойд — един от тях ще ме посети в кантората утре сутринта.

Очите на Кюстин се разшириха:

— Сестрата?

— Появи се. Точно както каза Бланшар.

— Много, много внимавай как ще си изиграеш картите — предупреди го Кюстин.

— Всичко ще бъде наред. Сега искам да чуя твоята част от историята. Какво, по дяволите, се случи днес?

Кюстин се намести по-удобно върху дюшека:

— Започнах от втория етаж, от наемателя, когото вчера така и не успя да разпиташ. Не го открих, така че продължих към апартамента на мадмоазел Уайт и пак се помъчих да уловя някое от предаванията по радиото.

— Успя ли?

— Да… и този път разполагах с книга за разчитане на морзов код. За съжаление, когато транскрибирах съобщението, се оказа, че е безсмислено — просто случайна поредица от букви. Продължавах да се взирам в тях, докато най-после нещо в тях ми се стори странно познато. Точно тогава си спомних за енигмата в Ке. И най-после ме озари прозрение: нямаше никакъв смисъл да опитвам да разгадая буквите. Дори и да успеехме да намерим отнякъде същата машина като на Сюзан Уайт, пак нямаше да имаме каквато и да е представа как е била настроена, за да се декодира съобщението.

Флойд се почеса по главата:

— Колко време би ни отнело, за да разгледаме всички възможни комбинации?

Кюстин поклати глава с безнадеждно изражение.

— Години, Флойд. Шифърът е замислен така, че да не бъде разбит лесно. Това е идеята.

— Значи в крайна сметка си хвърлихме времето на вятъра?

— Напротив. Това говори доста за Сюзан Уайт, въпреки че на практика не знаем какво се съдържа в съобщенията. Освен това научихме каква е била причината да строшат машината. Който и да го е извършил, е знаел съвсем точно колко важна е била тя.

— Значи е била убита от вражески агент — заключи Флойд.

— Мисля, че можем да приемем тази теория за правдоподобна — отвърна Кюстин. — Вероятно са се погрижили да повредят инсталацията на ротора. Нищо в кутията, която е оставила на съхранение у Бланшар, изглежда не е свързано с начина за декодиране. Сигурно е пазела инструкциите на друго място. Възможно е дори да ги е помнела наизуст.

— Като заговорихме за Бланшар… — подсказа му Флойд.

— Щом се убедих колко безполезни са по-нататъшните ми усилия, върнах радиоапарата на мястото му, точно както го намерихме предния ден. Дори прекъснах жиците. Прибрах си нещата и слязох до апартамента на Бланшар с намерение да повдигна деликатния въпрос, който обсъждахме вчера.

— Направи ли го?

— Така и не ми се удаде възможност — отговори Кюстин. — Когато почуках на вратата, открих, че е отключена. Бутнах я и го повиках. Никой не отговори, но чух… звуци…

— Какви звуци?

— Боричкане, пъшкане. Сякаш някой разместваше мебелите. Разбира се, веднага влязох. Тогава видях детето: малко момиченце, може би същото, което видяхме пред апартамента вчера, а може би друго.

— Какво правеше детето? — попита Флойд, усещайки как в стомаха му се надига нещо ужасно.

— Убиваше мосю Бланшар — отговори Кюстин, без да промени изражението на лицето си, сякаш бе премислил нещата толкова пъти, че вече не можеше да се изненада от крайното заключение. — Бланшар беше на пода, главата му беше притисната в крака на стола. Детето беше клекнало над него. С едната ръка бе покрило устата му, а с другата замахваше с ръжена. Удряше главата му с него.

— Как е възможно едно дете да надвие възрастен мъж? — попита Флойд. — Беше на години, но не и чак толкова слаб.

— Съобщавам ти само онова, което видях с очите си — отговори Кюстин. — Детето сякаш имаше чудовищна, животинска сила. Ръцете и краката му бяха като клечки, но го налагаше като ковач.

— Говориш за него като за неодушевен предмет — отбеляза Флойд.

— Когато ме погледна — обясни Кюстин, — разбрах, че въобще не е дете.

Грета наблюдаваше Флойд ужасено. Той докосна успокоително ръката й.

— Продължавай — каза към Кюстин.

— Беше облечено като момиченце, но в мига, в който ме погледна, разбрах, че е нещо друго — нещо като демон, а не дете. Лицето му приличаше на изсушена слива. А щом отвори уста, в нея имаше сух почернял език и един-два изгнили зъба. Подуших ги.

— Плашиш ме — обади се Грета, като потрепери от отвращение под ръката на Флойд. — Да не би това да е едно от децата, за които твърдите, че постоянно изниквали в случая?

— Каквото и да са, определено не са деца — повтори Кюстин. — По-скоро само приличат на деца, докато не се вгледаш по-внимателно. Това е всичко.

— Но това е невъзможно — настоя Грета.

— И двамата сме ги виждали — отвърна Флойд. — Както и някои от наемателите в сградата на Бланшар.

— Но… деца?

— По някакъв начин се вписват във всичко това — каза той. — И едно от тях вероятно е убило Сюзан Уайт.

— Какво стана после? — попита Грета. Любопитството очевидно постепенно започваше да взема връх над осъзнаването на случилото се.

— Детето ме погледна — каза Кюстин. Той бръкна в торбата с провизии до дюшека и извади отвътре бутилка уиски. Отпи малко и продължи: — Погледна ме и издаде звук, който никога няма да забравя. Отвори уста — тогава видях езика и зъбите му — и… пропя. — Произнесе думата с отвращение и побърза да я отмие от устата си с още една глътка уиски.

— Как така „пропя“? — попита неразбиращо Флойд.

— Или нададе вой, или изписка… Наистина не мога да ти го опиша по-точно. Не беше като никой звук, който би издало обикновено дете, а нещо като демонична тиролска песен. Не питай как, но разбрах какво правеше: викаше другите като него. Призоваваше ги. — Кюстин зави капачката на бутилката и я върна обратно в хартиения плик. — Тогава си плюх на петите.

— Даваше ли си сметка колко зле ще бъде разтълкувано това?

— Нищо не можеше да ме накара да остана по-дълго в онази стая. Огледах се за някакво оръжие, но нещото-дете вече държеше в ръка единствения предмет, който можеше да нанесе по-сериозни поражения. Просто исках да се измъкна оттам и да се скрия по възможно най-бързия начин.

— Тогава повика такси?

— Да — отговори Кюстин. — Отидох право на улица „Драгон“, където ти оставих бележка. После дойдох тук.

— Хората от Големия дом смятат, че ти си убил Бланшар — произнесе Флойд.

— Нормално. В това им се иска да вярват. Говориха ли с теб?

— Побъбрихме си с инспектор Белиар за това-онова веднага след като ти беше напуснал местопрестъплението.

— Белиар е отрова. Пази се, Флойд. Стой надалеч от този случай. Стой надалеч от мен.

— Малко е късно за това.

— Никога не е късно да проявиш здрав разум.

— Е, може би този път е. Разговарях с нашия стар познат Майол. Беше скептично настроен, но мисля, че дълбоко в себе си е убеден в невинността ти.

Кюстин поклати примирено глава:

— Един добър човек не може да помогне на всички.

— Заявих му, че ще изчистя името ти. Той отговори, че е готов да прегледа всяко доказателство, което му предоставя.

— Предупреждавам те като приятел: остави тази работа на мира. Направи като мен. Смятам да се измъкна от Париж при първа възможност.

— Няма къде да отидеш — сви рамене Флойд. — Аз мога да скоча в хидроплана и след два дни ще бъда в Америка, но при теб случаят не е такъв. Където и да се скриеш във Франция, хората на Ке рано или късно ще те открият. Единствената ни възможност е да изчистим името ти.

— В такъв случай си се заел с невъзможното.

— Ще дам на Майол едно от тези деца. Тогава може би ще имаш шанс.

— Никой няма да повярва, че едно дете е способно на такава постъпка.

— Не и ако не се намерят достатъчно свидетели — един или двама, имали нещастието да се сблъскат с някой от тези демони — тогава може би събитията ще се обърнат в наша полза.

— Флойд — прекъсна го с мрачна сериозност Кюстин, — умолявам те да размислиш. Тези неща са някъде там навън дори и в този момент. В града. Придвижват се, без да предизвикват подозрение. Нещо повече, изглежда са си поставили за цел да убият всеки, който има дори косвена връзка със Сюзан Уайт, тоест и ние тримата вече сме в списъка им.

— В такъв случай предполагам, че нещата вече са лични — отвърна Флойд.

— Остави този случай, приятелю. Остави случая и замини за Америка с Грета.

— Още не. Както казах, очаква ме интересен разговор със сестрата.

— Играеш си с огъня.

— Не — отговори Флойд. — Играя си с единствената следа, която ни остана в този случай. Единственото, което може да ме отведе до тези деца и да те спаси от въжето.

Кюстин се отпусна уморено на стената.

— Няма начин да те разубедя, нали?

— Не правя нищо, което ти не би направил за мен.

— Което още веднъж потвърждава колко малко ум имаме в главите си.

— И бездруго няма смисъл да се преструваме — отговори с широка усмивка Флойд.

— Бъди внимателен — каза Кюстин. — Тези деца може и да са демони, но няма никакви гаранции, че сестрата не е също толкова опасна.

В девет сутринта Верити Оже влезе в кантората на Флойд и Кюстин. Косите лъчи на слънцето, проникващи през щорите, я осветиха странично — наелектризирани сребристи отблясъци, очертаващи всяка извивка и къдрица. Носеше тъмен раиран бизнес костюм и обувки с ниски токове. Ако имаше шапка, вероятно я бе окачила до вратата. Внимателно сресаните й на път руси коси се спускаха в права линия до раменете и внезапно се втурваха нагоре по краищата, сякаш променили решението си в последния момент. Косата й му напомняше за китовите перки от старите холандски литографии. Имаше съвсем тънки вежди и лицето й неусетно успяваше да промени изражението си от безоблачна яснота към смъртоносна сериозност само в рамките на един удар на сърцето.

Преди да му хрумне, че изобщо не прилича на сестра си, Верити Оже вече се бе настанила в стола срещу него.

— Съжалявам за бъркотията — каза Флойд, като посочи купчините документи. — Някой реши, че имат нужда от преподреждане.

— Няма нищо — отговори Оже, като остави чантата в скута си. — Благодарна съм, че се съгласихте да се срещнем с толкова кратко предизвестие. — Тя го погледна право в очите. — Осъзнавам, че вероятно поведението ми ви се струва необичайно, мистър Флойд.

— В едно разследване на убийство няма нищо „необичайно“ — отвърна той. — Мога само да си представя какво ви е.

— Не мога да се преструвам, че ми е лесно — каза тя. — От друга страна не виждам смисъл да се преструвам и че двете със Сюзан бяхме особено близки.

— Семейни неприятности?

— Нищо чак толкова драматично. Просто така и не успяхме да се сближим. Като за начало бяхме полусестри. Бащата на Сюзан е починал преди да се родя. Тя беше четири години по-възрастна от мен, което може и да не ви се струва много, но се равнява на цял един живот, когато си дете. Разликата помежду ни беше значителна. Винаги съм гледала на нея като на възрастен човек.

— А по-късно, докато растяхте?

— Предполагам, че разликата във възрастта вече не беше от толкова голямо значение, но по това време Сюзан прекарваше все по-малко у дома. Винаги беше някъде с приятели, отегчена до смърт от малкото ни градче.

— Тенгълууд, Дакота — кимна Флойд.

Очите й се разшириха в нещо, което или беше лека изненада, или относително недоверие.

— Чували сте за него?

— Да, но само защото прегледах документите в тенекиената кутия. Странното е, че дори след като проверих в географския справочник, не успях да открия селище с такова име.

— Искате да кажете, че не е било отбелязано в справочника. Уверявам ви, че съществува, мистър Флойд. В противен случай би ми било малко трудно да обясня собственото си детство. Имате ли пепелник?

Флойд й подаде един:

— Сигурно е от онези градчета с по един кон?

Оже поклати глава, докато палеше цигарата си.

— Има амбицията да стане градче с един кон.

— Значи така? В такъв случай разбирам защо сестра ви е искала да напусне. Такова място може да ти се стори истински затвор.

— А вие откъде сте, ако не възразявате срещу въпроса ми? Не зная дори първото ви име.

— Галвестън, Тексас — отговори Флойд. — Баща ми работеше в търговската флота. На шестнайсет вече си изкарвах хляба на траулерите.

— И сте се озовали в Париж? — Оже издиша струя дим. — Надявам се, че не сте били навигатор?

— Изпълнявах задълженията на навигатор, свързочник и още куп други неща до деня, в който реших, че обичам музиката далеч повече от риболова. Тъкмо навършвах деветнайсет и бях чувал, че ако искаш да пробиеш като музикант, трябва да започнеш от Париж. Особено ако си американец. Тук свиреха Беше, Бейкър, Гершуин… Така че хванах кораба от Марсилия и реших да се опитам да пробия. Акостирахме през хиляда деветстотин тридесет и девета, една година преди танковете да се опитат да нахлуят през Ардените.

— И?

— Все още се опитвам да пробия. — Флойд изду бузи и се усмихна. — След около шест месеца се отказах от сериозните намерения да си създам име в джаза. Още свиря от време на време за удоволствие и понякога дори успявам да изкарам повече, отколкото като частен детектив. Но се боя, че това по-скоро говори зле за бизнеса ми, отколкото добре за уменията ми като музикант.

— Как се заловихте за тази работа? Скокът от моряк до частен детектив ми се струва доста сериозен.

— Не се получи веднага — отвърна Флойд, — но имах преимущество още от самото начало. Майка ми беше французойка и разполагах с документи, които го доказваха. Френската армия се беше оказала напълно неподготвена за немското нахлуване. Когато най-сетне се събудиха и осъзнаха, че са на път да ги прегазят, вече не бяха в настроение да пробират кого да допускат в страната.

— Бихте ли се на тяхна страна?

— Казах им, че ще си помисля.

— И?

— Помислих си и реших, че има далеч по-интересни неща от това да чакам онези германци да ме изпотъпчат.

Оже се отказа от почти недокоснатата си цигара и я изгаси в пепелника.

— Властите не ви ли дишаха във врата?

— Нямаше никакви власти. Правителството вече си беше плюло на петите, оставяйки града на мафиотите. По някое време наистина изглеждаше така, сякаш немците са на път да успеят с инвазията. Чист късмет беше, че онези бронирани дивизии затънаха в Ардените. Лошото време работеше в наша полза за пръв път от много време насам. Това и фактът, че най-после осъзнахме колко сме загазили, което пък ни принуди да изпратим бомбардировачите да им дадат да разберат.

— С други думи сте се отървали на косъм. Човек не може да не се зачуди какво ли щеше да стане, ако войските им не бяха ударили на камък.

— Може би нямаше да бъде толкова лошо — каза Флойд. — Поне при немците щеше да има някакъв ред. Все пак крайният резултат ме устройваше. Отвори се доста мръсна работа. Хората, които умееха да говорят френски и английски, както и успешно да минават за граждани на една от двете страни, в онези дни се ценяха.

Оже кимна:

— Мога да си представя.

Флойд махна с ръка, превръщайки години от живота си в нещо, което не си заслужаваше дори да се споменава:

— Намерих си работа като телохранител и шофьор на един от местните гангстери. Това ме научи на повече трикове, отколкото можех дори да си представя. Когато местната гангстерска опозиция очисти шефа ми, направих няколко бързи завоя и се озовах начело на собствената си малка детективска агенция.

— Не трябва ли да има и друга глава? Онази, в която сте начело на голяма и успешна детективска агенция с клонове по цял свят?

— Може би догодина — усмихна се мрачно той.

— Харесва ми отношението ви, мистър Флойд. Изглеждате като човек, който не смята, че светът му дължи каквото и да е.

— Така си е. Свирил съм джаз с едни от най-добрите музиканти, които някога са се раждали. Виждал съм как им плащат с бутилки медицински спирт, които пресушават до капка, докато не ослепеят. Аз поне имам покрив над главата си. Не мога да си позволя да се самосъжалявам. Тази малка операция няма да направи нито мен, нито приятеля ми Кюстин богаташи, но скърпваме от година за година.

— Всъщност — и това със сигурност ще ви прозвучи неделикатно, но… точно заради малката ви операция дойдох да поговорим. И по-скоро за едно по-особено разследване, което агенцията ви провежда.

— Чудех се кога ли ще приключим с бъбренето. Жалко — вече започваше да ми харесва. Ще поговорим ли за вещите на Сюзан?

Облекчението, изписано по лицето й, се забелязваше съвсем ясно.

— Значи са у вас. Толкова се разтревожих, когато разбрах за случилото се с хазаина й.

— Разполагам с кутията, която е оставила на съхранение при него — отговори Флойд. — Нищо повече, но дори това си е чист късмет.

— Защо ви я даде мистър Бланшар?

— Смяташе, че съдържанието й може да хвърли някаква светлина върху убийството на сестра ви. Старецът вярваше, че не е починала вследствие на нещастен случай.

Оже въздъхна.

— Е, разбирам защо може да се е чувствал по този начин. Но не е било убийство.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Познавах сестра си. Не добре, както вече ви казах, но достатъчно, та да не съм изненадана от крайния резултат.

Флойд отвори чекмеджето на бюрото си и извади тенекиената кутия за бисквити. Постави я по средата на писалището между двама им и вдигна металния капак, така че Оже да огледа съдържанието й.

— Продължавайте — подкани я той.

— Сюзан имаше проблеми. Още докато живееше у дома, винаги се забъркваше в неприятности, винаги си съчиняваше истории, за да обяснява истината, в която искаше хората да вярват в един или друг момент.

— Тя и половината от човешкия род.

— Разликата при Сюзан беше, че не знаеше кога да спре. Обичаше да фантазира, мистър Флойд, живееше в свой собствен, измислен свят. С годините положението се влошаваше все повече. Това бе една от причините, поради които се отдалечихме една от друга. Твърде често се оказвах мишена на безбройните й фантазии.

— Не виждам какво общо има всичко това с убийството й.

— Онова, което в началото беше просто невинна фантазия, лека-полека стана сериозна самозаблуда. Мисля, че дори сама беше започнала да вярва на приказките си. Започна да вижда врагове под дърво и камък, винаги си въобразяваше, че хората шепнат зад гърба й, че кроят планове срещу нея.

— В тези времена, може би не е била далеч от истината.

— Не и по начина, по който вие го схващате. Сестра ми беше параноичка, мистър Флойд. Говоря за медицинското заключение на лекарите, които я преглеждаха. — Оже бръкна в ръчната си чанта и извади свитък с документи. — Можете да се уверите и сам. Около двадесетата си година Сюзан се лекуваше в специализирано заведение. Включително с електротерапия. Няма нужда да ви обяснявам, че нищо от това не помогна.

Флойд взе документите и ги прегледа набързо. Изглеждаха достатъчно убедителни. Върна ги на Оже, забелязвайки, че на ръцете й нямаше пръстени.

— Приемам думата ви — каза той. — Но онова, което не разбирам, е как сестра ви се е озовала в Европа, щом не е била добре?

— От днешна гледна точка идеята изглежда глупава — отговори тя, като натъпка медицинските експертизи обратно в чантата, — но в продължение на няколко месеца Сюзан отбелязваше напредък и лекарите решиха, че една промяна на обстановката ще й се отрази дори още по-благоприятно. Самата тя не разполагаше с кой знае какви средства, но в семейството успяхме да съберем достатъчно, за да я качим на кораба и дори да я снабдим с някой долар за разноските.

— И то какви разноски — каза Флойд, припомняйки си купищата списания, книги и плочи, които бе купувала Сюзан Уайт.

— Не мога да твърдя нищо със сигурност за времето, което е прекарала тук — произнесе Оже. — Понякога беше адски убедителна и е напълно вероятно да е успяла да се домогне до доверието на някой добър човек, за да го убеди да й даде онова, което иска.

— Струва ми се правдоподобно — съгласи се Флойд. — Нещо против да ви задам един неделикатен въпрос?

— Не се обиждам лесно.

— Откъде разбрахте, че е починала, след като почти не сте поддържали връзка? По мои наблюдения Сюзан почти не се е срещала с някой в Париж. Властите дори не са знаели за нея, нито пък са давали пукната пара коя е. И въпреки това вие пристигате от Дакота само три седмици след смъртта й.

— Не знаех, че е мъртва до момента, в който стигнах до сградата, където бе живяла — отговори Оже. Изражението й не издаваше нищо: можеше да бъде разярена или просто безразлична, Флойд нямаше начин да разбере. — Но имах усещането, че нещо й се е случило. Сюзан не поддържаше връзка с мен, но изпращаше редовно пощенски картички на чичо ни в Дакота. Той получаваше известия от нея поне по веднъж на всеки две седмици.

— Но пощенските картички изведнъж секнаха?

— Не беше само това. Последната, която получихме, бе особено странна и показваше, че отново е започнала да губи досег с реалността. — Оже замълча, за да запали още една цигара. Флойд се зачуди защо ли си правеше труда: почти не беше докоснала предишната. — Твърдеше, че определени хора се опитвали да се доберат до нея. С други думи все същата стара история: всичко онова, което се надявахме отдавна да е загърбила. Е, явно не беше така. Този път обаче, бе дори още по-лошо, сякаш в Европа фантазиите й бяха попаднали на по-благоприятна почва. На всекиго се случва по време на почивка далеч от дома, мистър Флойд: променяме се коренно, понякога за добро. При Сюзан стана точно обратното.

— Какво имаше в тези пощенски картички?

— Обичайните неща, само че двойно преувеличени. Хора, които следели всяка нейна стъпка, хора, които искали смъртта й. Навсякъде около себе си виждаше конспирации.

— Имаше ли навика да подчертава важни за нея думи?

Видя как през лицето й преминава моментно съмнение.

— От време на време, предполагам. Защо?

— Без причина — махна с ръка той. — Просто ми хрумна.

Оже погледна към тенекиената кутия между тях.

— Спомена за тази кутия. Твърдеше, че е събрала много доказателства и че я е предала на хазаина си на съхранение.

— Но ако е страдала от параноя, нищо от тези документи не е от особено значение.

— Не твърдя обратното — отвърна Оже. — Но в една от последните си картички Сюзан отправяше молба да дойда и да взема кутията. Твърдеше, че е от изключително голямо значение и че сме длъжни да й направим тази последна услуга, както и че ще умре щастлива от факта, че кутията е в сигурни ръце.

— Отговорихте ли й?

— Изпратих й телеграма, че ако с нея се случи нещо, ще дойда да прибера кутията.

— Но сте знаели, че е била без всякаква стойност. Сериозно ли твърдите, че сте прекосили Атлантическия океан само заради една тенекиена кутия, пълна с безполезни документи?

— Които обаче представляваха ценност за Сюзан — отговори рязко Оже. — За нея те бяха най-важното нещо на този свят. Освен това бях дала думата си. Не зная за вас, мистър Флойд, но аз изпълнявам обещанията си, без значение колко безсмислени или абсурдни могат да се сторят някому.

Флойд се протегна и плъзна кутията към нея.

— В такъв случай е ваша. Не виждам никаква причина да не ви я дам, особено след последните ви думи.

Тя я докосна предпазливо, сякаш не вярваше на късмета си.

— И просто ще ми позволите да си изляза оттук, без да задавате въпроси?

— Зададох ви предостатъчно въпроси — отговори Флойд, — а вие отговорихте на тях по напълно задоволителен начин. Ще бъда откровен с вас: прегледах всичко вътре и наистина не видях нищо ценно. Ако имаше пари в брой или поименни чекове, или ключ за банков сейф, може би щях да поискам от вас някакви по-конкретни доказателства, че сте онази, за която се представяте. Но няколко стари карти, безсмислени документи и един билет за влака? Моля, заповядайте. Надявам се, че поне донякъде ще успокои паметта на сестра ви сега, след като най-после отново е в ръцете на семейството ви.

— Аз също се надявам — отвърна Оже. Тя вдигна кутията. — Има само още една подробност, която се налага да изясним. Проявихте изключителна отзивчивост, мистър Флойд, и наистина съжалявам, че ви отнемам случая.

— Моят случай? — повтори Флойд.

— Както вече ви казах, не става дума за никакво убийство. Нищо чудно сестра ми да е посегнала сама на живота си — и преди е правила опити за самоубийство, — или просто е било инцидент в състоянието, в което се е намирала и всичко останало. Вероятно си е въобразила, че я нападат. Но поне в едно съм напълно уверена: не е имало убийство и следователно не може да става и дума за разследване на такова.

— Всичко е наред — произнесе Флойд. — Случаят се прекрати сам в момента, в който Бланшар падна от балкона на апартамента си.

— Вярно — кимна тя. — Вие сте разследвали от негово име.

— Да, и след като него вече го няма, никой не плаща разноските ни. Както и да е, от думите ви и бездруго разбирам, че по начало изобщо не е ставало дума за нещо сериозно.

— Мислите ли, че смъртта на Бланшар има нещо общо с тази на Сюзан?

— Мина ми през ума — отвърна Флойд. — Но разбира се, не бива да говорим лошо за мъртвите… Особено за онези от тях, които са мъртви само от няколко часа. Хрумна ми, че може би Бланшар е имал представа какво се е случило. Може би е смятал, че е трябвало да направи нещо, докато все още е имало време и вината е започвала да му тежи. В крайна сметка е надделяла.

— Бланшар се е самоубил, защото Сюзан е умряла? Това ли се опитвате да кажете?

— Няма как двата смъртни случая да не са свързани. Съдебните заседатели едва ли ще останат удовлетворени от обяснението, че някой е потърсил смъртта, защото се е чувствал отговорен, но е далеч по-правдоподобно от това, да хвърляме вината върху някаква неназована трета страна.

— Вижте — заяви Оже, — съжалявам за всичко това. Оказали сте се по средата на нещо, което по начало не ви е влизало в работата. Тя порови в чантата си и извади обикновен на вид кафяв плик. Плъзна го през писалището към него. Той го остави да стои на мястото си като тиктакаща бомба. — Не е много, но оценявам усилията ви — в крайна сметка ми върнахте кутията — и според мен заслужавате някаква компенсация, след като случаят е приключен.

Флойд сложи ръка върху плика, усещайки изкусителната му дебелина. Вътре трябва да имаше не по-малко от неколкостотин франка, може би дори повече.

— Не е необходимо — каза той. — Имах договор с Бланшар, не с вас.

— Правя го от обикновена човещина, мистър Флойд. Моля ви, приемете парите. Разговарях с някои от хората в сградата на Сюзан и доколкото разбирам, последните два дни не са били от най-леките за вас. Приемете ги, за да покриете разходите си.

— Щом настоявате — отстъпи Флойд, като взе плика и го пусна в същото чекмедже, откъдето беше извадил тенекиената кутия. — Оценявам жеста.

— Тогава приключихме — каза Оже и се изправи. Преметна чантата си през рамо и взе кутията под мишница.

— Предполагам — отговори той, като също се изправи.

Тя се усмихна. За пръв път виждаше някакво познато изражение върху лицето й.

— Донякъде все още очаквам да възникнат допълнителни спънки. Документи за подписване, законови неприятности… Не вярвах, че просто ще си изляза оттук, без да се изправя срещу непоклатимо недоверие.

— Както казах, става дума за обикновена кутия с документи. А и не бих желал да усложнявам допълнително живота ви. Достатъчно е, че сте изгубили сестра си…

Тя стисна ръката му.

— Бяхте изключително услужлив, мистър Флойд.

— Просто си вършех работата.

— Надявам се нещата да потръгнат за вас и партньора ви. Заслужавате късметът да ви се усмихне.

Флойд сви рамене:

— На мен, както и на всички останали на планетата.

Тя се обърна, като му хвърли поглед през рамо. Косата обрамчваше лицето й като ореол от заслепяваща белота, като слънце, надничащо иззад буреносен облак.

— Още веднъж ви благодаря. Ще намеря пътя навън и сама.

— За мен беше удоволствие.

На вратата Оже спря.

— Мистър Флойд? Така и не ми казахте първото си име?

— Има ли значение?

— Бих искала да го знам. В края на краищата проявихте такова разбиране.

— Името ми е Уендел.

— Не го ли харесвате?

— Винаги ми е звучало като име на наивник. Поради тази причина приятелите ми ме наричат Флойд.

— Всъщност — каза тя — на мен ми харесва. Звучи като име на честен човек, поне така смятам.

— Е, тогава за вас мога да бъда Уендел.

— В такъв случай, сбогом… Уендел.