Вековен дъжд

Четиридесет и две

Над Тихия океан грееше слънце, което означаваше, че над Париж цари нощ. Градът бе обгърнат в облаци, а мъглата поглъщаше улиците му в студените си, задушливи прегръдки. Совалката падаше в небето като камък през дим, за да спести гориво, забавяйки спускането си с помощта на минимални направляващи изстрели от водещите тръстери. Близо до повърхността космическият апарат реконфигурира летателната си площ, придобивайки що-годе аеродинамична форма. Преминавайки от хиперзвукова през свръхзвукова и накрая подзвукова скорост совалката прониза основния пласт от облаци и се понесе в мрачния чист въздух под тях. През ниския покров на мъглата се очертаваха градските квартали с осветените им сгради, улици и движещи се автомобили. Тук — надигащите се силуети на Монмартър и „Сакре Кьор“, там — тъмната лента на Сена; на трето място — искрящият карнавал на „Шанз-Елизе“, като река от светлина…

— Гледай — обади се Оже с детинска радост. — Ето я Айфеловата кула. Още е тук, все още е на мястото си. Непокътната.

— Всичко си е на мястото — потвърди Флойд.

— Не е ли чудесно?

— Човек свиква.

— Не сме заслужили този втори шанс — произнесе тя.

Контролният терминал иззвъня. Оже се протегна напред и отговори на обаждането.

— Тук Тунгуска — чуха двамата. — Длъжен съм да ви поднеса поздравленията си. Видяхме финалния удар дори от разстояние три светлинни секунди.

Оже го остави да довърши, преди да попита:

— А спорите? Възможно ли е Сребърен дъжд да е преживял взрива?

Отговорът му допълзя обратно след шест секунди:

— Малко вероятно е.

— Надявам се да си прав.

— Аз също. — Звучеше по-скоро въодушевено, отколкото разтревожено, сякаш беше изчерпил и последните си резерви от безпокойство. — Предполагам, че на този етап можем единствено да се надяваме на най-доброто. Двамата добре ли сте?

Оже хвърли бърз поглед на Флойд.

— По-добре не можем да бъдем.

— Хубаво. Справихте се чудесно. Опасявам се обаче, че не разполагаме с много време да празнуваме успеха ви. Раната се затваря бързо. Блийд-двигателят ни е малко нестабилен, но можем да започнем мъчителното изкачване по обратния път.

— Тръгвайте — каза Оже.

— Работата е там — отвърна Тунгуска, — че донякъде се надявах да дойдеш с нас. Съществува и дребният проблем, че в момента си в ролята на попечител на Касандра, а аз не бих желал нищо повече от това, тя да се върне обратно в космоса на Политите.

Флойд се наведе напред, изпъвайки предпазните колани на креслото:

— Тя ще спази уговорката, Тунгуска.

— Флойд… — започна Оже.

— Тръгвайте към изхода — каза Флойд. — Но бъдете готови да приберете совалката в последната минута. Веднага щом Оже ме остави, ще потегли обратно към вас.

— Според телеметричните данни имате достатъчно гориво — произнесе предпазливо Тунгуска. — Ако тя поеме по обратния път на практика веднага след като те остави. Но ако се забавиш прекалено много, Оже, няма никакви гаранции. Надявам се, че съм се изразил ясно.

— Абсолютно — отговори Флойд.

Мястото беше усамотено — между две църкви, южно от хиподрума Лоншан. Дори някой да беше забелязал как совалката се спуска през мъглата, крещяща върху вертикалните пламъци на тръстерите си, със сигурност не беше останал още дълго за края на представлението. Може би неколцина скитници, пияници или цигани я бяха видели… преди да се почешат по главата и да решат, че това наистина не е едно от нещата, в които човек си струва да се забърква, особено като се вземеше предвид отношението на градските власти към хората, които си пъхат носовете, където не им е работа. Каквото и да бе това, вероятно биха заключили, че със сигурност няма да е там и на следващата сутрин.

Сега корабът стоеше на долните си стабилизатори и блестеше в отразената светлина на уличните лампи като хромирано яйце, а мъглата се въртеше около горивните му портове на любопитни малки вихрушки, докато самата совалка пукаше и се охлаждаше като гореща фурна. Летящият кон на Междупланетни линии „Пегас“ изглеждаше така, сякаш се опитваше да достигне небето, нетърпелив да не протака и минута повече престоя си на земята.

Флойд и Оже спряха под кораба в основата на спуснатата входна рампа.

— Не си забравил ягодите, нали? — попита Оже.

Флойд й показа малката кесия.

— Сякаш мога да си позволя такава глупост.

— Така и не ми каза за кого са. Както и универсалния възстановител, който Тунгуска ти даде.

Флойд докосна с пръст малката стъклена ампула в джоба си. Съдържаше безвредна на вид сребристосива течност, без вкус и без мирис. Ала прибавена незабелязано към диетата на правилния човек, щеше да инфектира тялото му с милиарди неуморни машини, които можеха да разпознаят и излекуват всяка болест, позната на слашърската медицина. Консервирано безсмъртие.

Е, не съвсем. Тунгуска бе изпитал внезапни съмнения при мисълта, че трябва да му даде от най-силното УВ, което би направило човек на практика безсмъртен. По времето, когато му бе връчвал подаръка, все пак се опитваха да попречат на намеренията на определени хора да внесат чума от малки машини на 32. Универсалният възстановител в джоба му щеше да излекува всяка болест, от която човекът страдаше в момента на поглъщането, след което щеше да се задържи в тялото му достатъчно, че да спомогне за укрепването на организма. После обаче машините тихомълком щяха да се разградят, превръщайки се в безвреден микроскопичен металически прах. Човекът можеше и да доживее до дълбока старост, но по същата логика нищо не му пречеше да се разболее от нещо друго още на следващия месец. Ако това се случеше, машините нямаше да са наблизо, за да го спасят за втори път.

Така че в джоба му нямаше безсмъртие, но от негова гледна точка беше доста повече от нищо.

Той извади ръка, оставяйки ампулата на мястото й.

— Трябва да вървиш, Оже.

— Ами ако ти кажех, че оставам?

Той се усмихна. Беше си наложила храбро изражение, но дълбоко в себе си вече бе взела решение. Просто трябваше да я накара да се почувства по-добре от този факт.

— У дома ти те очаква твоят живот.

— Тук също мога да намеря дом.

— Знаеш, че е невъзможно. Нито сега, нито когато и да било. Беше хубава мечта, Оже. Хубава ваканция. Но нищо повече.

Тя го придърпа по-близо и го целуна. Флойд отвърна на целувката й, без да й позволява да се откъсне от него, притискайки я в прегръдката си в мъглата, сякаш можеше да задържи времето насила, сякаш самото време можеше да направи състрадателно изключение.

Сетне, съвсем внимателно, я отдръпна от себе си. Тя плачеше. Той избърса сълзите й с ръкава си.

— Не плачи.

— Обичам те, Флойд.

— И аз те обичам, Оже. Но това не променя нищо.

— Не мога да те оставя просто така.

— Нямаш избор.

Тя погледна към очакващия кораб. Флойд знаеше какво си мисли — как всяка изминала секунда я отдалечаваше от изхода в черупката на АГС-а.

— Ти си добър човек, Флойд. Ще се срещнем отново. Обещавам ти го. Ще открием друг път до Париж.

— Може би няма друг път.

— Което не означава, че ще спра да го търся. Не само заради теб, но и заради другите агенти, хванати в капан тук — хора, които двамата с теб дори не сме срещали. Всички те са още тук, Флойд: някъде по света, в Америка или Африка, без да знаят, че няма път за връщане. Може би някои са получили предупреждението да се упътят към Париж… но сигурно още не са пристигнали. Няма да се доберат до града още цели седмици или месеци. Когато се появят, ще отидат на „Кардинал Льомоан“ или в квартирата на Сюзан… навсякъде, където сметнат, че биха могли да открият отговор. И когато не го намерят, ще започнат да се страхуват, Флойд. Ще имат нужда от приятел, някой, който да им каже какво се е случило. Някой, който го е грижа, който може да им вдъхне надежда. За да разберат, че ще се върнем за тях, без значение колко трудно ще бъде, без значение колко време ще ни отнеме. — Тя го придърпа по-близо, ала този път бе обикновена прегръдка. Времето за целувки беше отминало.

— Трябва да тръгваш — каза той.

— Зная. — Тя го пусна и направи една стъпка нагоре по рампата. — Наистина мислех онова, което казах: че не съжалявам и за една минута от преживяното.

— Дори за мръсотията, охлузванията и онази част, в която те простреляха?

— За нито една проклета минутка.

Флойд повдигна пръст към челото си, отдавайки чест.

— Добре. Точно така се чувствам и аз. А сега, ако обичаш, би ли се пръждосала от планетата ми?

Тя кимна, не каза нищо повече и изкачи рампата, без да извръща лице от него. Флойд отстъпи назад с насълзени очи, защото не искаше тя да ги вижда в очите му. Не заради някаква глупава мъжка гордост, която му пречеше да признае, че плаче, а понеже не желаеше да прави нещата дори по-трудни, отколкото вече бяха и за двама им.

— Флойд?

— Да?

— Искам да не ме забравяш. Винаги когато крачиш по тези улици, да си спомняш… че аз също ще крача по тях. Може да не е в същия Париж, но…

— Пак ще бъде Париж.

— И винаги ще го имаме — каза Оже.

Тя влезе в кораба. Видя как изчезна първо лицето й, сетне тялото, а накрая краката.

После рампата се издигна.

Флойд отстъпи още назад. Корабът форсира двигателите си, изхвърли пламък и бавно започна да си проправя път към небето.

Флойд остана на мястото си още няколко минути като човек, който се е изгубил в мъглата. Чак когато чу далечен отзвук като от гръмотевица, той се обърна и тръгна през града, който познаваше; градът, който по някакъв неуловим начин чувстваше свой.

Някъде високо над него Оже пътуваше за дома.

Тунгуска бе разчистил огромно пространство от стената и го бе отделил за визуалната част от новините — с подходящо подсилване на образа, за да изпъкнат цветовете и детайлите — около затварящата се рана на повърхността на АГС обекта. Вече бяха преминали през нея и се намираха в празното космическо пространство, ала последният час от бягството им бе изпълнен с тревоги, каквито Оже рядко бе изпитвала. Темпът на зарастването на раната се ускоряваше и забавяше по абсолютно непредсказуем начин, подигравайки се с всеки опит за смислено предположение за финалното й затваряне.

— Можехме да загазим далеч повече, отколкото очаквах — каза Тунгуска със спокойния си безметежен глас. — Напълно е възможно въпросът просто да опираше до това, че ще попаднем в капан от вътрешната страна. Нямаме никаква представа какво ще се случи, когато тази черупка бъде запечатана.

— Не те разбирам — каза Оже. С помощта на Касандра беше успяла да си създаде стол непосредствено до Тунгуска. — Щяхме да попаднем в капан, да. Лоша работа, но не и най-неприятното нещо на света. Отвън щяха да останат хора, които знаят за бедата, в която сме попаднали и които биха направили всичко възможно да ни измъкнат…

Вече бяха свободни и й бе лесно да говори с неангажиращ тон за подобен сценарий, без значение колко отчайваща й се бе струвала ситуацията доскоро.

— Има още нещо — отвърна внимателно Тунгуска. — АГС обектът навлиза в състояние, което не сме виждали досега, или поне състояние, за чиято начална фаза нямаме достатъчно данни.

— Отново — каза тя, — не те раз…

— През последните двадесет и три години е съществувала връзка между материята във вътрешността на АГС-а и пространство-времето в нашата вселена. Говоря за хипермрежовата връзка, разбира се. Известно ни е, че е била активирана — или включена на пълна мощност след известен латентен период — по време на окупацията на Фобос. Дотогава светът на Флойд е бил замръзнал в определен миг от времето, благодарение на моменталната квантова снимка. Предполага се, че отварянето на връзката е накарало времето в сферата отново да започне да тече напред. Двадесет и три години в нашия свят, двадесет и три години в този на Флойд.

— Да — произнесе бавно тя. — Поне дотук ми е ясно.

— Само че сега хипермрежовата връзка е прекъсната. Не просто приведена в латентно състояние, както в случая с повторната окупация на Фобос до откриването на портала преди две години, а напълно унищожена. Вече не засичаме портален механизъм в орбита около Марс.

— Но нали след това посетихме вътрешността на АГС-а? — попита Оже. — Видяхме 32. Видяхме, че не е замръзнала във времето.

Тунгуска я погледна с безкрайна доброжелателност и съпричастие в очите зад тежките си клепачи.

— Само че това беше преди раната да се затвори — обясни бавно той. — Сега нямаме представа какво ще последва за 32. Събитията може би ще продължат да се развиват с нормални темпове… или материята във вътрешността на сферата ще претърпи фазова промяна обратно до замръзналото състояние, в което е прекарала повече от триста години.

— Не — каза тя. — Невъзможно е, защото… — Ала още докато говореше, откри, че не успява да измисли нито едно приемливо възражение. Тунгуска можеше да е прав, но също така можеше и да греши. Просто не познаваха достатъчно добре механизма зад АГС обектите, за да преценят със сигурност.

— Съжалявам — каза той. — Реших, че трябва да спомена тази вероятност, без значение колко несигурна може да се окаже.

— Но ако е така — произнесе тя, — значи съм осъдила…

Той постави огромните си ръце върху нейните:

— Не си осъдила никого на нищо. Дори светът отново да замръзне, нищо в сферата няма да бъде изгубено. Три милиарда животи просто ще останат неподвижни между два удара на сърцето си, както се е случило в момента на моменталната снимка. Няма да почувстват каквото и да било. Ще бъде дори по-хубаво от сън. И може би някой ден ще се случи нещо, което ще позволи на сърцата им да отброят следващия удар. Светът отново ще се пробуди. Можем единствено да се надяваме, че когато това стане, по-мъдри хора от нас ще вземат нещата в свои ръце и ще поведат 32 към правилната й участ. — Той я потупа по ръката. — Но може би няма да се случи нищо подобно. Може би светът няма да замръзне и веднъж пробудени, обитателите му ще продължат напред, независимо от онова, което ще се случи.

— Е, един ден ще разберем, нали? На хората на Флойд няма да им трябва много, докато отворят очите си. Трябва да са видели какво е причинила раната на небето им. Ако обмислят добре този факт, рано или късно някой ще стигне до правилните заключения.

— И тогава те ще чукат на вратата, за да ги пуснат, вместо обратното.

— Или изобщо няма да почукат — отвърна Оже. — Птичетата почукват ли на майка си да ги пусне от яйцето?

— Признавам, че никога не съм виждал — каза Тунгуска.

— Яйце? Или птица?

— И двете. Но разбирам накъде биеш. Ще бъде особено неразумно да подценяваме способностите на хората от 32. В крайна сметка културите ни имат общ корен.

— Бедните, нищо неподозиращи глупци — произнесе Оже.

Малко по-късно достигнаха изходния портал. Автоматичната станция ги уведоми, че с пространството на Политите е осъществена връзка в реално време.

— Мория Скелсгард е — каза Тунгуска. — Да я включа ли?

— Да, моля — отговори Оже.

Качеството на трансмисията беше лошо: маршрутизирането на сигнала през множество портали поначало бе трудно, а в този случай беше на границите на възможното, като се вземеше предвид хаосът в района на Слънчевата система. Образът на Скелсгард не спираше да трепери, а понякога дори изчезваше напълно.

— Ще бъда кратка — каза тя. — Откъм нашия край държим нещата на косъм и молитви. Техниците на слашърите са добри, но не могат да правят чудеса. Ако връзката прекъсне, просто ще трябва да се видим лично, когато се върнете у дома. Междувременно всички са много горди с теб. Научих и за Флойд. Съжалявам, че нещата трябваше да приключат така за вас.

— Всичко е наред — отговори Оже.

— По тона ти не си личи.

— Е, добре, съсипана съм. Никога не съм обичала сбогуванията, при каквито и да е обстоятелства. Защо, по дяволите, ми трябваше да го харесвам, Мория? Защо не се оказа просто поредният никаквец, от който да се отърва?

— Защото така е устроена вселената, сладурано. По-добре свиквай, докато е време, защото ще бъде наоколо още няколко пъти по Хъбъл.

Оже се разсмя, въпреки че не й беше до веселие.

— Точно от каквото се нуждаех. Рамо, на което да поплача.

Гласът на Скелсгард стана сериозен.

— Виж, главното е, че двамата сте в безопасност. Като се вземат предвид вероятностите от последните няколко дни, бих казала, че резултатът е впечатляващ.

— Предполагам, че си права. — Мислите й отново се завърнаха към размислите на Тунгуска за квантовото състояние на АГС-а, но в този момент предпочиташе да забрави за това. — Както и да е, радвам се да науча, че и ти си добре. Хубаво е, че си се добрала цяла до другия край. Как са нещата у дома?

— На кантар.

— Ще ми трябват по-точни спецификации. По-зле или по-добре?

— Мисля, че може би говорим за подобрение, горе-долу с ширината на изрезка от нокът от крака на Планк. Типовете, начело и от двете страни на барикадите, стигнаха до… е, засега ще се въздържа да го нарека примирие. По-скоро ограничаване размера на враждебните действия. Става, нали? И, разбира се, някои от нас вече успяха да загърбят различията, иначе двете нямаше да водим този разговор на далечно разстояние.

— Ами Земята?

— От Плетеницата обуздаха ядрената атака. Мястото ще грее с мека топлина в мрака през следващите няколко столетия, но трябва да са останали поне някакви руини, които да си струва да поразровиш.

— Май ще трябва да приемем онова, което ни предлагат и да сме доволни, че не се е стигнало до по-лошо. Когато всичко това приключи, пак ще ми се наложи да подложа канче за подаянията на финансовите комисии.

— Всъщност Оже, това е една от причините, поради които те потърсих. — Неизменното намръщено изражение на Скелсгард се смекчи с една десета. — Имам новини за теб. Все още не сме сигурни как да ги тълкуваме, но лично аз имам известни подозрения. Няма смисъл да ти напомням, че по-предварителна информация от тази няма да намериш.

— Казвай — отвърна Оже.

— Нали знаеш приказката „всяко зло за добро“? — Тя почака за някаква реакция от страна на Оже, чието лице остана безизразно. — Е, няма значение. Работата е там, че всички сме крайно разстроени от загубата на портала на Фобос. Прегледах цифрите, въоръжена с известно количество слашърско познание, и определено изглежда, че сме успели да отрежем точно тази хипермрежова връзка.

— Не бива да се отказваме — отсече твърдо Оже. — Не бива да спираме да правим опити да я подновим. 32 е прекалено ценна за нас, за да я изоставим.

— И никой няма намерение да го прави. Поне докато в основната теория все още има толкова много вратички. Но засега това едва ли ще бъде основният ни приоритет.

Образът се размаза, след което постепенно се завърна до предишното си състояние.

— С какво разполагаме? — попита Оже.

— Когато порталът на Фобос избухна — продължи Скелсгард, — се случи нещо странно. По това време не го забелязахме — измервателните ни прибори просто не бяха достатъчно чувствителни. Слашърите обаче, са друга работа. Заложили са сензори из цялата система, за да слухтят за портали. От години не са засичали и миша дупка, нищо, което да навежда на мисълта, че има други портали освен онзи на Седна и този на Фобос.

— А сега?

— Когато връзката на Фобос умря, явно е издала някакъв вид предсмъртен писък, вибрация, която е предизвикала симпатичен резонанс в другите латентни връзки из околността. Сензорите са засекли слаби сигнали от петнайсет различни участъци в системата.

Оже се зачуди дали правилно е разбрала Скелсгард:

— Петнайсет?

— И може би това не е краят. Най-слабите сигнали са се намирали в периферията на обхвата: възможно е да съществуват и други източници, които изобщо да не са забелязани. Цялата проклета система може да е надупчена от портали, за които дори не сме подозирали. Никога не бихме ги открили по случайност: всичките са заровени надълбоко из анонимни ледени скали. Все места, където вниманието ни не се е задържало за повече от пет секунди.

— Исусе — произнесе Оже.

— Исусе на квадрат. Надявах се да се впечатлиш.

— Впечатлена съм.

Скелсгард се усмихна.

— Реших, че имаш нужда от ободряване. Както казах, всичко това е предварителна информация. Но веднага щом нещата тук започнат да се слягат, ще сформираме обща експедиция и ще започнем разкопки, за да изровим едно от тези неща. После ще го включим, за да видим къде ще ни отведе.

— Това е големият въпрос.

— Зная. Някъде из Галактиката ли ще е? За тази цел вече си имаме и портала на Седна. Според мен ще ни отведат на напълно различно място.

В началото Оже полагаше усилие да скрие вълнението в гласа си, ала сетне реши, че не си струва. Какъв беше смисълът? Скелсгард съвсем точно разбираше как се чувства.

— Във вътрешността на друг АГС обект?

— Точно. Знаем, че наоколо ги има в изобилие. Известно ни е, че един от тях съдържа копие на Земята от двадесети век. Защо да няма и други сфери с други копия? Възможно е да съществуват десетки Земи, до една замръзнали в различни моменти от историята. Един портал би могъл да бъде билетът ни за Средновековието. Друг да ни изпрати в средата на Триас.

— Трябва да участвам в този екип — каза Оже.

— Не бих позволила да стане иначе. Само не забравяй да си донесеш миньорските дрехи. Вероятността да излезем толкова близо до повърхността, колкото първия път, не е особено голяма.

— Надявам се да си права за всичко това.

— Аз също — отвърна Скелсгард точно преди комуникационната връзка най-после да започне да предава богу дух. — Но дори и да греша, не вярвам финансовите комитети да ни отказват фондовете си още дълго време.

Флойд забави крачка и спря под една улична лампа. Вдигна ръка и улови крайчето на плаката, залепен за набраздената колона на електрическия стълб, след което го отлепи, този път внимателно, за да не го разкъса на две. Вдигна листа хартия към светлината и се взря в отпечатания образ през носещия се воал на мъглата.

Снимката беше на Шателие. Само че — като се замисли малко — му приличаше повече на снимката на някой, когото беше срещнал наскоро. Приликата не бе пълна, но достатъчна, за да му направи впечатление.

Може би беше просто плод на въображението му.

Може би не беше.

Той сгъна плаката и го натика в джоба си. В долния му край беше отпечатан телефонен номер за всеки, който би искал да подкрепи политическата кампания. Флойд си помисли, че вероятно нямаше да е зле, ако утре намине да се срещне с хората на Шателие. Един или два въпроса, нищо повече. Колкото да се запознае със ситуацията.

Продължи през градските улици, като броеше номерата, в търсене на някоя позната сграда. Някъде от далечината на нощта се разнесе крайбрежна сирена. От бездната на мрака, като морски фар, изникна телефонна будка. Той влезе вътре, затвори вратата, пъхна пръст в жлеба за връщане на монети и извади една. Щастливият му ден. Флойд я пусна в апарата и набра номер в Монпарнас, който знаеше наизуст.

Отговори Софи.

— Обажда се Флойд — каза той. — Дано не е твърде късно. Грета там ли е?

— Само секунда.

— Чакай — произнесе той, преди да се е отдалечила от слушалката. — Маргьорит още ли е…?

— Още е жива, да.

— Благодаря.

— Ще извикам Грета. Горе е.

Той зачака, като барабанеше с пръсти по стъклото на кабината. Не се бяха разделили по най-добрия начин. Как ли щеше да приеме завръщането му сега, след толкова дълго отсъствие?

Някой вдигна слушалката.

— Флойд?

— Грета?

— Аз съм. Къде си?

— Някъде в Париж. Не съм много сигурен. Опитвам се да се ориентирам накъде се намира улица „Драгон“.

— Тревожехме се, Флойд. Къде се изгуби? Търсихме те цял ден.

Звучеше му по-скоро объркана и загрижена, отколкото ядосана.

— Заминах за известно време — отговори той, като се зачуди какво ли има предвид тя с „цял ден“. Беше отсъствал повече време. — С Оже.

— Къде е тя сега?

— Замина си.

— Замина си, като в…?

— Като в заминаване. Не мисля, че повече ще се виждам с нея.

Тя сякаш се изгуби нанякъде, след което отново взе слушалката.

Този път в гласа й имаше промяна. Някакъв намек за прошка, просто пролука.

— Съжалявам, Флойд.

— Всичко е наред. — Но не беше. Никак даже.

— Флойд, къде си? Мога да изпратя такси…

— Няма проблем. Разходката ще ми се отрази добре. Може ли да мина утре сутринта?

— Да, разбира се. Ще си бъда у дома цяла сутрин.

— Ще намина първи при вас. Искам да видя Маргьорит. Имам нещо за нея.

— Все още си мисли, че ще се появиш с ягоди.

— Ще се видим утре.

— Флойд… преди да затвориш. Все още съм сериозна за Америка. Имаше достатъчно време, нали? Време да помислиш. И след като вече нищо няма да ти отвлича вниманието…

— Права си — каза той. — Имах време да помисля. И според мен си права. Америка ще ти се отрази добре.

— Означава ли това, че си взел решение?

— Донякъде — отвърна той.

Окачи слушалката и излезе от будката. Внезапно мъглата се вдигна леко, но достатъчно, че да му предложи по-добър изглед към улицата, на която се намираше. Нещо успя да раздвижи паметта му. Все пак знаеше къде се намира, в известен смисъл. През цялото време беше крачил в правилната посока.

Флойд бръкна в джоба си. Кесията с ягодите още беше там, като нещо отдалечен сън, който нямаше място в този свят. Малката ампула с УВ също беше там.

Помисли за Грета, за това как щеше да се качи на самолета и да започне нов живот. Нещо далеч по-светло и по-просторно в сравнение с онова, което той можеше да й предложи в Париж. Далеч по-светло и по-просторно, дори ако решеше да замине за Америка с нея. А после си помисли как би останала тук, от любов, помагайки на Маргьорит да се възстанови от болестта, докато в същото време другият живот й се изплъзваше все повече и повече.

Извади ампулата и я пусна на паважа.

Смачка я с крак и после се изгуби в мъглата.