Вековен дъжд

Тридесет и две

Отвори очи сред бляскавата прохладна белота на Рая — такъв, какъвто винаги си го бе представяла. С радост би останала сред вечността на това безметежно, бяло преддверие, изпразнено от всякакви грижи и горест. Ала белотата съдържаше в себе си тревожен намек за структурираност: бледи сенки и по-светли петна, които изведнъж се откроиха до вътрешността на стая и нейните облечени в бяло обитатели.

Един от тях бе възприел образа на много красиво момиче, заобиколено от мержелеещ се облак от светлини.

— Един брой лъжливо малко лайно ти се притече на помощ — каза Касандра.

Оже си проправи път през пластовете изтощение и зарови в паметта си, докато най-сетне не откри онова, което й трябваше.

— Ти — успя да произнесе.

Касандра кимна сериозно.

— Да. Аз. Радвам се, че не си ме забравила. Щеше да бъде доста по-трудно, ако си имахме работа с дълбока амнезия.

Оже си даде сметка, че се намира в легло под лек наклон, а около нея кръжи рояк от искрящи машини. Някои бяха толкова малки, че на пръв поглед можеха да бъдат сбъркани с молци. Други бяха с размерите на морски кончета и колибрита, отразяващи светлината с металическите, микроскопични детайли на телата си. Изведнъж я връхлетя прозрението, че — въпреки отсъствието на видимо медицинско оборудване — се намира в нещо като лазарет или интензивно отделение.

— Пропадахме…

— А ние ви следвахме, опитвайки се да пресечем траекторията на транспортния съд, преди да се е врязал в атмосферата. Както може би се досещаш, пристигнахме точно навреме. Медицинската ни наука е способна на подвизи, но не и на чудеса.

Оже почувства неизмеримо сладко облекчение, че е оцеляла. После си спомни, че не беше сама.

— Флойд добре ли е?

— Другият пътник на совалката е в добро здраве. Понастоящем е под наблюдение в друго помещение. Не се нуждаеше от незабавна интервенция, както беше в твоя случай.

— А корабът?

— Корабът е загубен. Изхвърлихме останките му за заблуда. Но не се тревожи. Преди това прибрахме товара му.

— Товара?

— Архивните материали. Изключително интересна колекция, длъжна съм да призная.

— Не съм товарила никакъв архив. Това беше последното, което би ми дошло наум, докато напускахме 32. — После си спомни за змиевидния робот. Въпреки че бе получил инструкции да саботира връзката, една част от него го бе заставила чинно да натовари транспортния съд с натрупаните вещи на Сюзан Уайт.

Само една машина можеше да бъде толкова глупава, помисли си тя.

— Добре. А сега ми кажи какво, по дяволите, правиш тук?

— Освен че ти спасявам живота? О, мислех, че поне това е очевидно. Аз съм шпионин, Оже. Още откакто до нас достигнаха слухове и намеци, че вие, трешърите, сте отворили наново портала на Фобос, се опитвам да се навия като змия около доверието на Калискан, за да открия какво става. И се получи, не мислиш ли? Онова малко пътешествие до Земята беше доста ободряващо.

— Винаги съм твърдяла, че не може да ти се има доверие.

— А! Но работата е там, че няма на кого друг да се довериш. Аз съм последната ти надежда.

— Мисля да си опитам късмета с Ниагара — отговори Оже.

— Да, милият, стабилен Ниагара. Сега ли искаш да чуеш лошите новини, или по-късно? Ниагара също беше шпионин. Разликата е в това, че работеше за едни наистина неприятни хора.

Белите стени бяха обли и се сливаха неусетно с пода и тавана. През повърхността им пробягваха тънки златни нишки, завъртаха се с калиграфска прецизност, разтичаха се и отново политаха. Непрестанното им движение по някакъв начин успяваше да успокои Оже до дъното на душата й.

— Не ти вярвам — каза тя, като отново насочи вниманието си към Касандра. — Ниагара ни показа как да отворим портала. Защо му е да го прави, ако е бил против нас?

— Защото е искал връзката за себе си, в работно състояние, глупаче. — Касандра въздъхна, поставяйки едната си ръка на хълбока. — Виж, ще ти го кажа буква по буква: подхлъзнали са ви. Ниагара работеше за друг, и по-точно за една от най-свирепите фракции на агресорите. Изобщо не симпатизираше на умерените и беше най-заклетият ви враг.

— Радвам се, че се сети да го споменеш.

— Радвам се, че твоето правителство спомена на нас, че сте намерили портала на Фобос — отвърна Касандра. — Ако твоите хора не бяха така потайни, може би щяхме да научим за дейността на Ниагара доста по-рано.

— Или просто щяхте да се уверите, че ви е в ръцете.

— Няма ли да спреш най-после, Оже? Ще ти стане ли нещо, ако ми се довериш?

— Не мога да ти се доверя, Касандра. Ти ме излъга на Земята, представи се за друг.

— По повеля на твоето правителство, не на моето. Нямаше да ме притесни ни най-малко, ако се наложеше да ти разкрия, че съм от Политите. Калискан настояваше още от самото начало за този маскарад.

— Това не променя факта, че беше готова да свидетелстваш срещу мен на трибунала.

— „Свидетелстваш“ като в „да кажеш истината“ ли имаш предвид? Е, не мога да споря с това.

— Щяха да ме окачат на въжето.

— Защото го беше заслужила. Не си струваше да рискуваш човешки живот по начина, по който го стори, Оже. Особено заради някаква безполезна хартиена реликва отпреди двеста години.

— Заради това ли ме спаси? За да ми натриеш носа?

— Разкаяние ли долових в тона ти?

— Долавяй каквото си искаш. Все още не си ми обяснила какво търсиш в околностите на Марс, щом си толкова приятелски настроена.

— Правехме всичко по силите си да ограничим щетите — каза Касандра. — Едва ли е убягнало от вниманието ти, че във Федерацията на политите се води война. Малкото ни неразбирателство се разпростря и във вътрешните части на системата.

— А Фобос беше една от първите жертви. Надявам се, че сте горди от себе си.

— Особено горди. Най-вече понеже петдесет и четирима от моите приятели сред умерените умряха, опитвайки да защитят безценното ви спътниче. Нямаш представа с каква гордост ме изпълва всичко това.

— Съжалявам — произнесе омекнало Оже.

— Няма значение. В крайна сметка бяха просто слашъри — отвърна с горчивина Касандра.

— Не си давах сметка…

— От известно време агресорите проявяваха специален интерес към Фобос — продължи Касандра, без да й обръща внимание. — Следяхме всяка тяхна стъпка и опитвахме да се инфилтрираме в средите им, но така и не можехме да разберем какво толкова интересно намират в луната.

— Но сега знаете.

— Намирахте се в хипермрежата, когато Фобос беше унищожен, нали?

— Има ли нещо за нас, което да не ти е известно?

— Доста работи — каза Касандра. — Не съм чела мислите ви. Нямаме ясна представа докъде е водел порталът или какво сте правили от другата страна. Не знаем и какво точно е интересувало Ниагара в цялата история, с изключение на това, че Сребърен дъжд играе съществена роля в плановете му. Обаче научихме нещо озадачаващо за онзи мъж.

— Флойд?

— Не биваше да го взимаш със себе си.

— Нямах друг избор. — Оже с мъка се изправи в леглото. При първия признак за раздвижването й, то с лекота измени формата си, за да я обгърне по-добре. Под коприненобелия чаршаф беше облечена в нещо като болнична нощница. Тя вдигна ръка и докосна мястото на рамото си, където я бяха простреляли.

Никаква болка. Никакво възпаление. Плъзна ръка под яката на нощницата и опипа областта, в която се бе намирала раната. Кожата й беше бебешки мека и фактът, че беше излекувана наскоро, се разкриваше само от съвсем слабото пощипване.

— Извадихме куршума — обясни Касандра. — Имаш късмет.

— Къде се намирам?

— На борда на кораба ни — същият, който измъкна совалката ви от атмосферата на Марс. Наричаме го… — Сиринксът й издаде кратко чуруликане, макар Оже да не успя да го възприеме като музика. — Предполагам, че едва ли има смисъл да се опитвам да го преведа на прост език.

— Къде е сега корабът? Близо ли сме до Марс?

— Не. На път сме за околоземното пространство. Обаче има усложнения.

— Трябва да говоря с Калискан.

— Той те очаква. Именно благодарение на едно негово съобщение решихме да те потърсим. Трансмисията беше в движение, така че сигурно е бил на движещ се кораб. Опитваме се да го проследим. Щом се приближим достатъчно, ще отворим фокусиран канал за връзка.

— Мога ли да видя Флойд?

Касандра извърши прецизно, пестеливо движение с ръката си, давайки знак на машините, които се рееха около леглото на Оже. Няколко от по-малките се прехвърлиха в облака на Касандра и станаха част от искрящото цяло. Тя вдиша и облакът се сви на половината от предишния си обем.

— Мисля, че вече можеш да се движиш — каза тя, след като преработи информацията, която й бяха отнесли машините. — Но не се преуморявай.

Оже започна да се изправя с мъка от леглото. Още щом се размърда, от нищото изникнаха нови морски кончета и колибрита и започнаха да й асистират, като внимателно упражняваха натиск там, където имаше нужда. Краката й едва докосваха пода. Щом се изправи, чаршафът се надигна сам и се обви около нея, оформяйки свободно падаща мантия.

— Оттук — каза Касандра.

Протичащите през стените златни нишки потекоха надолу, образувайки очертанията на врата с лек персийски привкус, която се раздели и превърна в гърло на коридор без ясно определени граници между тавана и пода. Коридорът ги отведе нагоре и встрани, свършвайки пред празна стена, която услужливо оформи врата веднага щом се озоваха на една ръка разстояние от нея.

Двете прекрачиха през вратата. Отвъд нея имаше стая за почивка — по-малка от онази, в която се бе събудила Оже, — съдържаща в себе си едно легло и един човек. Флойд спеше по гръб. Около главата му се въртеше искрящ облак от машини. Слашърите го бяха облекли в подобна на нейната нощница. Лицето му беше напълно безизразно — подобно на маска — и не се виждаше и следа от раната на главата му.

— Изглежда като умрял — каза Оже.

— Не е. Просто е в безсъзнание. Засега решихме да го държим в това състояние.

— Защо?

— Не искахме да го плашим. — Облакът на Касандра се смеси с машините около Флойд, докато обменяше информация с тях. — Преди да излекуваме раната на главата му, естествено, разгледахме ДНК-то му. Доста е чудато. Оказа се, че генетичният му код не разполага с никой от хромозомните маркери, които биха го идентифицирали като потомък на хората, живели по време на генетичните модификации от времето на двадесет и първи век.

— Напълно нормално — отговори Оже.

— За да бъдат премахнати тези маркери, се изискват значителни усилия и фини манипулации. Защо някой би си дал целия този труд?

— Не би.

— Точно това си помислихме и ние. — Касандра докосна с пръст долната си устна. — Все едно този човек е от миналото, отпреди двадесет и първи век.

— Добър опит. Какво друго разбрахте?

— Трябва да е дошъл през хипермрежата, от другата страна на връзката. Какво сте открили там, Оже?

— Ако не ти отговоря, просто ще си го вземеш от спомените ми, нали?

— Ако реша, че премълчаваш стратегически важна информация, тогава се опасявам, че не бих имала избор. За съжаление, сме във война.

Събуди се от гласа на Оже. Лицето й се появи на фокус, очертано на чистобял фон.

— Флойд, събуди се. Всичко е наред.

Умът му бе чист и ясен като небе по изгрев. Донякъде това го тревожеше и обиждаше. Имаше смътното чувство, че трябваше да му позволят поне някаква замаяност и дезориентация, преди да се опомни напълно. Даже спомените му бяха ярки и неопетнени, сякаш някой ги беше върнал след като ги беше излъскал набързо.

Той плъзна език от вътрешната страна на зъбите си. Не липсваше нито един. Бяха като църковни водоливници — демонтирани, почистени от натрупаната патина на годините и отново прикрепени по местата си.

— Какво стана? — попита той.

— Спасиха ни — отговори Оже. Стоеше до леглото му, облечена в нещо като сатенена тога, която се стелеше около нея по странно непокорен начин, подобно на една от онези плоски риби, които се плъзгаха над океанското дъно. — Засега всичко е наред.

Той се изправи в седнало положение и докосна скалпа си. Раната му беше изчезнала, макар че бяха обръснали черепа му почти до кожа на мястото й.

— Къде съм?

— Намираме се на борда на кораб.

— Космически кораб?

— Да. Няма да започнеш да откачаш, нали? Искам да кажа, след всичко, което ни се случи, един космически кораб си е направо нищо работа?

— Няма — обеща той. — Кой кара таратайката и от добрите момчета ли е?

— Познавам жената, която очевидно е начело. Слашър от фракцията на умерените на име Касандра. Вече съм се сблъсквала с нея на Земята. На теория това я прави по-надеждна от агресорите.

— Не ми звучиш много убедена.

— Взеха ни под крилото си. Това не означава, че получават автоматичните ми благодарности. Не и преди да узная какво точно става и къде ни водят.

— Не ти ли казаха?

— Предполага се, че са се насочили към източника на радиосъобщение, изпратено от Калискан. Не знам нищо повече.

Флойд потърка лицето си с ръка. Дори го бяха обръснали. По една случайност беше най-доброто бръснене в живота му.

— Не ги харесваш много, а?

— Харесвам ги дори още по-малко, след като… — Ала тя замълча и поклати глава. — Ако иска да знае всичко, може да се потруди малко повече. Единственият човек, с когото смятам да разговарям, е Калискан.

Флойд се изправи. Канеше се да попита Оже дали знае къде може да пийне нещо, когато сухотата в устата му внезапно изчезна, сякаш просто му се беше присънила.

— Какво каза на Касандра? — попита той.

— Всичко. Ако беше заподозряла дори за миг, че премълчавам нещо, щеше да прочете ума ми.

— Тя… как ме възприе?

— Не мисля, че според нея идването ти тук е добра идея.

— Значи ставаме двама — каза Флойд. — Но освен това ми е известно, че няма много смисъл да се оплаквам.

— Съжалявам за всичко това.

— Оже… направи ми една услуга, престани да се извиняваш, става ли? Никакви съжаления. Никога.

Тя се усмихна.

— Не ти повярвах и за секунда. Но все пак се радвам, че си жив, Флойд.

— А аз се радвам, че и двамата сме живи. А сега какво ще кажеш за една целувка, преди да са се върнали, за да ме натикат в клетката за маймуните?

Отначало Оже допусна, че Касандра по някакъв начин бе успяла да се изгуби и ги бе отвела в друга част на кораба: нещо като чакалня или стая за отмора, а не команден център. Беше поредната бяла камера, ярко осветена на местата, където погледът очакваше по-приглушени тонове и щадящи очите червени светлини. Вместо настояващи за незабавно внимание екрани, обсипани с постоянно променяща се информация, по стените се виждаха все същите златисти шарки. В средата на помещението бе разположена еднокрака, издигната направо от пода маса, около която бяха подредени столове със същата форма. Самите столове изглеждаха гъбести и раздърпани като в къща от петмез. Понастоящем на тях седяха шестима слашъри, застанали един срещу друг около също толкова гъбестата на вид маса. Никой от тях не изглеждаше напрегнат или особено раздразнен. Единият се бе подпрял с лакът на масата, отпуснал брадичка в дланта си. Друга жена (макар че можеше да бъде и дете), беше притиснала островърхите си пръсти към челото, сякаш медитираше. Останалите четирима бяха отпуснали ръце в скутовете си, все едно си изчакваха реда в досадна игра на думи. Никой не говореше. Очите на повечето бяха или затворени, или с тежко спуснати клепачи. Над средата на масата обаче кръжеше гъст облак от машини и периферията му обхващаше и шестимата, като границите му постоянно се променяха.

— Тунгуска — обади се Касандра, — ще ни отделиш ли малко време?

Мъжът, чийто лакът почиваше върху масата, веднага обърна глава към тях. Беше едър човек с черна кожа и кръгло лице, с тъжни очи с паднали клепачи и дълга сребристочерна коса, завързана на опашка.

— Винаги имам време за теб, Каси — отвърна с много бавен и много дълбок глас.

— Тунгуска е тактическият ми офицер — обясни Касандра. — Освен това е мой приятел и съюзник. Двамата се познаваме отдавна.

— Не знаех, че демодираните концепции като приятелството все още се толерират в Политите — каза Оже.

— В такъв случай знаеш за нас дори по-малко, отколкото си мислиш. — Касандра кимна на Тунгуска. — Гостите ни са любопитни. Можеш ли да им покажеш състоянието на играта?

— Ще видя какво мога да направя.

Тунгуска се обърна към стената и с бързи жестове на ръцете някак успя да накара част от нея да стане черна. Появиха се окръжности и сфери: изображение на Слънчевата система, гледана над равнината на еклиптиката. Изгледът се приближи към вътрешните части на системата до орбитата на Марс, представен от червена сфера с големина, напълно противоречаща на общия мащаб, придружена от едната непокътната луна на планетата и нажеженото петно, което съвсем доскоро всички бяха наричали Фобос.

— Колапсът на квазипрохода на дървояд извади от строя всички бойни кораби на няколко десетки километра от луната — обясни Тунгуска с бавен и отмерен глас, сякаш изнасяше проповед. — Но в непосредственото пространство около Марс все още има силна концентрация на военни съдове. В момента следим най-малко двеста отделни сигнатури на двигатели.

— Чии са тези кораби? — попита Оже.

— На всеки, който е заложил нещо за контрола на вътрешната система. Различните фракции от Политите възлизат на около седемдесет процента от активните бойни единици. Двайсет процента принадлежат на СОЗЩ, а остатъкът е съставен от самостоятелни играчи: лунни отцепници, например. — Докато Тунгуска говореше, над диаграмата се спускаха икони, запълващи пространството около Марс с флагове и емблеми. Вече почти нищо не се разбираше от цялата каша.

— Някой измъкнал ли се е жив от Фобос? — попита Оже.

— Следим няколко бавно движещи се космически апарати, които изглежда са напуснали Фобос малко преди да започне атаката.

— Защо? — попита Касандра. — Някой по-специален човек ли те интересува?

— Приятел — отвърна Оже, като се поколеба. — Не я познавах много добре, но ми се иска да вярвам, че се е измъкнала навреме.

— Опасявам се, че не мога да ти съобщя нищо конкретно — каза Касандра. И вероятно разчитайки нещо по изражението на лицето й, прибави: — Все пак ми се струва правдоподобно някои хора…

— Съществува реален шанс да се е измъкнала — намеси се Тунгуска.

— Няма значение — каза Оже. Последното, което й трябваше сега бяха празни уверения. Просто се надяваше Скелсгард да е успяла да се качи на някой от тези кораби. — Но искам прям отговор на следващия си въпрос. Кой печели?

— Ако нямаш нищо против — обърна се Тунгуска към Касандра, — наистина е време да се съсредоточа върху непосредствените си задачи. В противен случай отговорът на въпроса й няма да бъде онзи, който ми се иска. — Той кимна на Флойд и Оже. — Радвам се, че се запознахме. Надявам се да се доберете до дома без проблеми.

Той отново обърна лице към масата и затвори очи.

— Аз ще отговоря на въпроса ти — каза Касандра. — Засега няма ясен победител. Ако състезанието беше само между Политите и трешърите, нямаше да има никакво съмнение кой ще надделее, поне в района на Марс. Но умерените са на страната на трешърите. До този момент това успява да изравни силите.

— Тогава да се надяваме, че ситуацията ще остане патова — каза Оже.

Касандра поклати глава.

— Това е само пожелателно, за съжаление. Умерените се разгърнали всичките си кораби във вътрешната система, но агресорите все още разполагат с резерви. Дори и в този момент съдовете им се приближават с максимална скорост.

— Това е лудост — каза Оже. — Може да разполагат с военната сила да ни отнемат Марс и дори да прегазят Плетеницата и останалата част от вътрешната система, но умерените няма да им го позволят, без да дадат отпор, а и остава малкият проблем с превърнатата във въглен Земя, който трябва да вземат предвид.

— Как така превърната във въглен? — попита Флойд.

— Моята страна е опасала Земята с бомби — каза Оже. — Застраховка срещу слашърите, опитващи се да я измъкнат от ръцете ни.

— Искаш да кажеш, че по-скоро бихте взривили планетата, отколкото да я дадете на друг?

— В общи линии, да.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Оже, но всички сте луди за връзване.

— Обзалагам се, че вече съжаляваш, че дойде доброволно, а, Флойд? — Без да дочака отговора му, тя отново се обърна към Касандра: — Къде в тази жалка каша се намираме ние?

— Ами вече се отдалечихме от Марс — отговори момичето. — Движим се с максимална скорост още откакто ви измъкнахме от атмосферата.

Над изображението се спусна още една икона, на половината път между Марс и Земята. И двете планети бяха разположени от едната страна на Слънцето.

— Това ние ли сме?

— Това сме ние — потвърди Касандра. — Следваме траекторията с максимална скорост, а по петите ни се е лепнал кораб.

— Максимална скорост? — Оже поклати глава. — Дори не се усеща, че се движим.

— Повярвай ми, движим се. Освен това изпълняваме доста ожесточени отбягващи маневри.

Нещо не беше наред. Оже беше чувала много неща за напредналата технология на слашърите, но не й беше известно да са разработвали способи за неутрализиране на ускорението. Може пък да бяха дори още по-напреднали технологично, отколкото смяташе разузнаването на СОЗЩ.

— Какво знаете за втория кораб? — попита тя.

— Смятаме, че е един от съюзниците на Ниагара, или може би самият той. Моделът е от Политите и се отдели от първоначалната концентрация от единици на агресорите. Възможно е да е прихванал сигнала на Калискан от Плетеницата.

— Трябва да се доберем до него първи — заяви Оже.

— Повече или по-малко, това е идеята — отговори лаконично Касандра. — При оптимални условия ще бъдем там след осем часа. За съжаление корабът по петите ни прави всичко възможно да ни усложни живота. Ожесточените отбягващи маневри ни отнемат време и допълнително натоварват двигателя.

— Да не би да изпускам нещо? — попита Оже. — Не усещам никакви ожесточени отбягващи маневри.

— Хм — отвърна замислено Касандра. — Мисля, че трябва да видите нещо.

— Какво?

Касандра ги поведе през помещението и отвори друга врата към поредния коридор. Малко по-надолу по него тя спря пред леко изпъкнал участък в стената и създаде наблюдателен прозорец.

— Тъй като ни е на път, мога да ви покажа и нещо друго. Като изключим вас двамата, на кораба имаме още осемнайсет ранени.

Оже грейна, спомняйки си за Скелсгард. Може би в края на краищата бе успяла да се спаси, въпреки съмненията на Касандра.

— Бежанци от Фобос?

— Не пряко. Съжалявам. Зная, че очакваше добри новини за приятелката си и наистина ми се иска да можех да ти ги съобщя.

Наблюдателният прозорец гледаше към голяма вътрешна камера. Касандра накара светлините да се включат, разкривайки къс, аеродинамичен кораб с трешърски дизайн: от онзи вид, който можеше да се промушва през планетарни атмосфери и да се приземява на повърхността, например на Марс или Титан, или на някоя от височинните кули на Венера. Беше дълъг около двайсет метра и едва се побираше в хангара. Гондолите на тръстерите му бяха обемисти, а на корема му бяха окачени издути допълнителни капсули; на обгорелия бял корпус в близост до носа и термоустойчивия черен щит Оже различи символ, наподобяващ летящ кон.

— Кораб на Междупланетни линии „Пегас“ — каза тя.

— Да — отговори Касандра. — Всъщност е трансатмосферна совалка от пътническия кораб „Двадесети век ООД“.

Совалката бе закрепена към вътрешността на хангара с огромни пневматични бутала, подаващи се от всички страни. Докато Оже го разглеждаше, целият космически апарат се подмяташе ту на една, ту на друга страна, сякаш беше подложен на въздействието на чудовищно натоварване.

— Пътувах с „Двадесети век“ до Фобос — каза тя, усещайки как леко започва да й прилошава. — Какво прави една от совалките му тук?

— Бил е отвлечен. Враждебно настроени съдове са го пресрещнали и взели на абордаж извън юрисдикцията на представителите на реда в системата.

— Слашърски съдове?

— Не непременно. Според очевидците са се държали като обикновени престъпници. С други думи, пирати. За щастие не е бил пълен, така че повечето пътници и екипажът са успели да се спасят със совалките.

— И пиратите просто са им позволили да го направят? — попита със съмнение Оже.

— Едва ли са щели да спечелят нещо, избивайки хората на борда. В спасителните капсули не е имало достатъчно място за всички и част от екипажа е предпочел да остане. Позволили са им да се оттеглят в каюта с животоподдържаща система и провизии. Когато корабът бил открит на дрейф от трешърската полиция, останалите на борда хора били спасени.

Оже си помисли, че не е чула добре:

— На дрейф?

— Изкормили са го — обясни Касандра. — Демонтирали са всичко, включително двигателната система.

— Но това е лудост.

— Е, очевидно са се постарали да маскират всичко като дело на пирати — каза Касандра, — но е ясно, че са се интересували единствено от ядрото на двигателя.

— Защо му е притрябвало на някой двигателното ядро на стара купчина ламарини като „Двадесети век“? Слашърите с радост биха продали на всеки далеч по-ефективни двигатели, стига да има достатъчно дълбоки джобове.

— Точно това не ми даваше мира и на мен — каза Касандра. — Цялата операция по кражбата на кораба сама по себе си също е била доста скъпа. Трябвало е да участват няколко кораба, включително някой достатъчно голям, че да побере в себе си двигателния отсек. Не говорим точно за машинария, която можеш да разглобяваш безнаказано.

— Нещо не се връзва — заяви Оже.

— Но се долавя лайтмотив. Защо му е на някой да краде двигател, работещ с антиматерия, след като можем да му предложим нещо безкрайно по-безопасно и също толкова мощно? Единственото практично приложение на такъв двигател би било…

— Бомба — произнесе Оже.

— Какво?

— Помисли, Касандра. Трябва да е бомба. Това е единственото нещо, което слашърите биха извлекли от такъв двигател. Блийд-двигателите ви изсмукват енергия от вакуума на малки дози. Запозната съм, виждала съм рекламните брошури.

— И са много безопасни — заяви отбранително Касандра. — Потенциалната реакция на вакуума е самоограничителна: ако енергийната плътност превиши критичните граници, той се изключва.

— С други думи, много удобно, когато се нуждаеш от безопасна система за придвижване, но не особено практично, ако искаш да направиш коктейл „Молотов“.

До нея Флойд се усмихна.

— Вече си мислех, че ще изслушам целия ви разговор, без да разбера и една дума. Току-що развалихте ефекта.

— Признавам, че нямам представа какво означава коктейл „Молотов“ — каза Касандра. — Някаква оръжейна система ли е?

— Би могло да се каже — обади се Флойд.

— Все още не разбирам — произнесе Касандра. — Намеквате, че някой е искал антиматерийния двигател, за да го използва като бомба. Но каква полза от нея? Кораб, който е достатъчно голям, че да носи на борда си откраднатия двигателен отсек, никога не би могъл да се приближи незабелязано до някоя планета или орбитално селище. Ще го прихванат и унищожат още в междупланетното пространство, на светлинни секунди от целта му. Щом излъчим предупреждение на всички честоти…

— Давай, направи го — каза Оже, — но не мисля, че ще помогне особено. Според мен след това ще ви бъде още по-трудно да проследите пиратите. Освен това не мисля, че възнамеряват да употребят двигателя в рамките на Слънчевата система.

— Все повече ме изкушаваш да надникна във вътрешността на черепа ти — произнесе злокобно Касандра. — Мислех, че имаме споразумение?

— А ти спомена, че имаш да ми показваш още нещо.

— Отнася се до евакуираните хора — отвърна момичето. — И до известна степен до вас.

Тя накара прозореца да изчезне, поведе ги малко по-нататък по коридора и отвори нова позлатена врата.

Помещението зад нея приличаше на обща спалня. Във вътрешността му, подредени покрай закривените стени, се виждаха двайсет контейнера с размерите на ковчези. И те изглеждаха като направени от пореста материя. Основите им излизаха директно от пода. Капсулите бяха свързани помежду си и към стените с органични, кореноподобни филизи.

— Тук държим осемнайсетте пътника и екипажа на совалката — обясни Касандра, подканяйки Оже да погледне от близо един от контейнерите.

Горната му част се състоеше от издут, прозрачен капак, по чиято повърхност се виждаше плетеница, наподобяваща кръвоносни съдове. Във вътрешността на капсулата се различаваше лицето и горната част от тялото на един от пътниците. Беше висока, чернокожа жена, обгърната от тюркоазеносиня полупрозрачна течност. На Оже дори й се стори, че разпознава в чертите й един от спътниците си по време на полета с „Двадесети век“.

— Болна ли е? — попита тя.

— Не — отговори Касандра. — Виждаш ли синкавия гел, в който е потопена? Изкуствен разтвор от машини. Проникнали са в тялото й на клетъчно равнище.

— Кой ви е дал разрешение да постъпвате така? — попита ядосано Оже. — Тези хора са трешъри. Повечето от тях никога не биха се съгласили някой да напомпа тялото им с машини.

— Опасявам се, че нямаха голям избор по въпроса — отговори Касандра. — А той беше: или тази процедура, или сигурна смърт. Можем да се занимаем с желанията им по-късно.

— Смърт от какво? Току-що каза, че тази жена не е болна?

— Заради отбягващите маневри. В момента сме подложени на натоварване от поне десет же и само то би било достатъчно неприятно, но в същото време случайните ни маневри упражняват допълнително преходно натоварване от поне сто или двеста же. За немодифициран организъм това е непоносимо ускорение. Без помощта на машините биха умрели.

— Защо сме живи ние тогава? — попита Оже.

— Ще ви покажа. — Касандра им махна да я последват до дъното на спалното помещение. — Споменах ви, че евакуирахме осемнайсет души от „Двадесети“ — обясни тя. — Но сигурно сте забелязали, че пред себе си виждате двайсет ковчега. Не бихме си дали труда да прибавим допълнителните без разумна причина. — Тя посочи последните два срещу стената. — Ти и спътникът ти сте в тези тук.

— Един момент… — започна Оже.

— Няма причина за тревога — каза Касандра. — Приближете се и огледайте вътрешността им. Ще забележите, че никой не ви е докосвал с пръст.

Оже надникна през прозрачния капак на първия ковчег. Вътре, потопен в същия син гел като предишната жена, се виждаше заспалият Флойд. Очите му бяха затворени, а лицето му представляваше неподвижна маска, изпълнена с безметежност. Тя отстъпи, за да му позволи да надникне и се премести до собственото си тяло в съседния ковчег.

— Защо имам чувството, че всичко това изведнъж се превърна в лош сън? — обади се Флойд.

— Всичко е наред — каза Оже, като стисна ръката му в опит да му вдъхне увереност, която самата тя не изпитваше. Без значение колко я тревожеше всичко това, можеше само да си представи какво му е на него. — Нали така, Касандра?

— Не исках да ви безпокоя преждевременно — каза слашърката. — Известно ми е мнението на трешърите за машините…

— Тя казва истината — обърна се към Флойд Оже. — Намираме се на космически кораб, който ни е спасил край Марс. Поне в това съм сигурна. Но още не са ни събудили.

— Чувствам се доста бодър за някой, когото не са събуждали.

— В пълно съзнание си — каза тя. — Просто машините карат мозъка ти да вярва, че се разхождаш наоколо. Всичко, което чувстваш или виждаш, е измама. Намираш се в тази цистерна.

— Само по този начин можем да ви държим живи — намеси се Касандра с очевидна загриженост. — Иначе досега ускорението да беше убило всички ни.

— Значи ти също…? — започна Флойд, без да е сигурен как да формулира въпроса си.

— Аз също се намирам в ковчег, както и останалите ми колеги, но на друго място в кораба. Съжалявам, че досега не ви казах, но всичко останало е истина.

— Всичко? — попита Оже.

Касандра изчисти една част от стената и създаде триизмерна координатна мрежа, върху която спусна модела на кораба им. Моделът пикираше и правеше виражи, а жилавият му, гъвкав корпус се огъваше и извиваше всеки път, когато променяше посоката си на движение.

— Това е траекторията ни в реално време — обясни тя. — Видяхте намек за случващото се, когато ви показах спасителната совалка в хангара. Можех да коригирам репрезентацията — нямаше да ми коства никакви усилия, — но реших да не го правя. Рано или късно щяхте да се досетите сами.

— Наистина ли сме добре? — попита Оже.

— Абсолютно — отговори Касандра, — макар че все още сте под наблюдение и телата ви не са напълно оздравели. По времето, когато достигнем Плетеницата, ще сте като нови.

— Ако изобщо се доберем дотам.

Касандра се усмихна.

— Хайде засега да се фокусираме върху оптимистичната страна на бъдещето, какво ще кажеш? От собствен опит знам, че няма смисъл да се тревожиш за неща, над които не упражняваш контрол.

— Дори за смъртта?

— Особено за смъртта.