Оже се пробуди от отсеченото металическо припукване на реактивните тръстери, подобно на звука от ръчен пневматичен чук. Първата й мисъл бе, че нещо се е объркало, ала и Авелинг, и Скелсгард изглеждаха по-скоро внимателни и съсредоточени, отколкото разтревожени, сякаш и преди се бяха натъквали на нещо подобно.
— Какво става? — попита отпаднало тя.
— Заспивай — нареди й Авелинг.
— Искам да зная.
— Просто малко неравности в тунела — отговори Скелсгард, използвайки свободната си ръка, за да посочи контурния дисплей пред собствения си джойстик. Сега пилотираше тя, а Авелинг почиваше. Подвижните линии по дисплея се бяха сгъстили и накъдрили. — През по-голямата част от пътя стените са относително гладки, но от време на време се натъкваме на някои структури, които ни се налага да избягваме.
— Структури? Във вътрешността на проход на дървояд?
— Това не е проход на дървояд — отвърна Скелсгард, — а…
— Известно ми е: квази-проход-пара-не-знам-какво. Исках да кажа, как е възможно да има каквито и да било структури в това нещо, каквото и да е то? Не е ли гладко пространство-време по цялата си дължина?
— Би следвало.
— Е, ти си теоретикът. Кажи ми какво мислиш.
— Всъщност можем единствено да предполагаме. Слашърите не ни казаха всичко, но и едва ли и те разполагат с всички отговори.
— Е, какво е най-доброто ви предположение?
— Добре… Теория номер едно. Виждаш ли данните за ударната вълна? Свързани са с промените в локалната топология на тунела пред нас.
— Как ги засичате? С радар?
Скелсгард поклати глава.
— Не. Радарите и дори датчиците, използващи електромагнетизъм, не работят добре в хипермрежата. Фотоните се абсорбират от стените или се разпръскват хаотично при досег с патологичната материя. Все едно да се опитваш да наблюдаваш слънчевите петна с просто око. Неутринните или гравитационните измервателни прибори биха свършили по-добра работа, но в кораба няма достатъчно място за тях. Остава ни единствено сонарът.
— Звук? — попита Оже. — Не се ли движим в почти пълен вакуум?
— Почти пълен, да. Но можем да подадем през стените акустичен сигнал. Нещо като ударната вълна, с която пътува корабът, но около милиард пъти по-бързо. Разпространява се през по-плътен слой, различна фаза на патологичната материя с далеч по-висока твърдост. По същия начин се свързваме и с портала при 32. Неприятното е, че този вид комуникация не работи, когато в тунела има кораб: в този момент отразяваме сигнала обратно към първоизточника му. Ние обаче можем да изпращаме съобщения нататък по линията. Не са достатъчно силни, че да достигнат до портала, но ни служат за нещо като пипало, което долавя препятствията и неравностите по стените.
— Което все още не ми обяснява кое предизвиква тези неравности.
— Тук — каза Скелсгард, насочвайки вниманието на Оже към възел от контурни линии, които тъкмо се приплъзваха във видимото поле на дисплея. — Това е най-доброто предположение, което може да ни даде компютърът за приближаващата неравност по стената на тунела на базата на данните от сонара. Ако контурите бяха скупчени заедно и симетрично, щяхме да говорим за свиване, стесняване в тунела пред нас. Но в случая не е така. Има зони, където повърхността изглежда гравирана и места, където има издутини. Теория номер едно гласи, че това е симптоматично за някакъв вид западане на първичната тъкан на връзката заради липсата на поддръжка или поради недостатъчна употреба.
— Недостатъчна употреба?
— Възможно е корабите, използващи връзката, също така и да извършват ремонтна дейност със самия факт, че преминават през нея. Наричаме я „хипотезата на продуханите тръби“.
— Хубаво. Ами теория номер две?
— Тук вече започват сериозните спекулации по въпроса — предупреди я Скелсгард. — Някои хора, посветили времето си на изучаване на мрежата, са си поставили за задача да картографират неравностите, като акумулират данните от множество преминавания. Разбира се, данните са пълни със смущения и интерпретации от страна на навигационната система, но това не им пречи да вземат тази информация и да я подадат на софтуер за анализ на максималната ентропия, за да изстискат дори намек за някаква латентна структура. След това взимат изхода от този процес и захранват с него друга група програми, създадени така, че да надушат латентен език. Една от тези процедури наричаме тестът на Зиф, който включва съставяне на диаграма за логаритмичната честота на проява на различни модели, забелязани върху стените. Случайните данни ни дават Зиф-крива, клоняща към нула, докато Зиф-кривата на моделите от стените се приближава до минус единица. Това означава, че сигналите по стените имат далеч по-голяма значимост, да кажем, от виковете на саймирите8, които достигат едва минус нула цяло и шест десети по скалата на Зиф.
— Което обаче не е достатъчно убедително — каза Оже.
— Слашърите не спират дотук. Има и друго статистическо свойство, известно под името Ентропия на Шанън, което дори може да ти каже колко е наситена комуникацията. При човешките езици… например английският или руският… ентропията на Шанън е от порядъка на осма или девета степен. Това означава, че ако ти кажа осем или девет думи, с доста голяма доза сигурност можеш да предположиш каква ще бъде десетата. При виковете на делфините ентропията на Шанън е в диапазона три или четири, докато драскулките по стените са седем или осем.
— С други думи, не толкова сложни, колкото човешките езици.
— Без съмнение — съгласи се Скелсгард, — но истинската им сложност може да е маскирана от грешките, които въвеждаме при декодирането им посредством сонарни образи. Или пък самите знаци са започнали да се изтриват от ерозия или някакъв друг процес, който не разбираме.
— Значи теория номер две е, че моделите са съобщения.
— Да. Може да са аналогът на пътните знаци от миналото: ограничения за скорост, временни забрани, нещо подобно.
— Не говориш сериозно.
— Още нищо не си чула, Оже. Теория номер три?
— Ха, защо не?
— Това вече не е общоприето схващане, длъжна съм да те предупредя. Теория номер три се опитва да докаже, че моделите в тунелите са някакъв вид реклама. — Оже отвори уста, ала Скелсгард не спираше: — Почакай. Изслушай ме. Донякъде, макар и доста извратен, има смисъл, стига да се замислиш. Защо една галактическа суперцивилизация да не използва рекламата? В края на краищата тя е едно от нещата, от които културата ни така и не е успяла да се отърси.
— Но рекламите… — Оже едва успяваше да задържи сериозното си изражение.
— Помисли само. Пътниците, използващи връзките на хипермрежата, са идеалната публика. Заключени и податливи на всяко обещание за разнообразие. Така и така няма къде другаде да ходят, а и пейзажът не е особено възвишен. Какво по-добро място да разположиш рекламните си съобщения? Дяволите го взели, какво не бих дала, за да разбера какво точно се опитват да ни пробутат! Може би услуги за изграждане на планети, звездно обновяване или възможност да замениш старата си черна дупка за нова?
Оже се усмихваше.
— Супернови избухват всеки ден. Застраховайте слънчевата си система.
— Или например: Млечният път ви е омръзнал? Защо не разгледате имотите ни в Големия Магеланов облак? Най-добрият изглед в локалната група… но достатъчно близо до комуналните услуги на галактическото ядро.
Оже се закиска, набирайки скорост:
— Експанзионистично настроените примати превземат съседните на вас звезди? Разполагаме с пестицидите, от които се нуждаете!
— Старият ви Бог вече не се справя добре със задачите си? Направете ъпгрейд на божеството си още сега, позвънете на… — Скелсгард също бе започнала да се киска.
— Права си. Звучи почти приемливо.
— Почти — каза Скелсгард. — И определено го предпочитам пред теория номер четири.
— Която е?
— Че стените са покрити с графити.
— Небеса. — Небеса. Наистина ли току-що беше казала „небеса“? Оже разтърси глава, като човек, който се кани да кихне. — Да не твърдиш, че на някой са му платили, за да измисли нещо подобно?
— Да. Дори има смисъл, като се има предвид Ентропията на Шанън. Ако вземем за пример човешките графити…
— Достатъчно, Скелсгард. Предпочитам да не слушам за графити, човешки или извънземни.
— Малко е потискащо, нали?
— Повече от малко.
— Е, не се тревожи — махна с ръка Скелсгард. — Не са много хората, които приемат теорията на сериозно. Съществува дребният проблем, че моделите по стените имат склонността да се изменят в зависимост от стабилността на условията. Разбира се, може да си имаме работа с изключително умни графити…
— Има ли теория номер пет?
— Още не. Но съм уверена, че някой вече е започнал работа по нея.
Оже се разсмя. Всичко, на което я бе научил академичният живот, й подсказваше, че това е самата истина. Сериозното изражение на Скелсгард още веднъж се пропука и чак когато и двете спряха да си поемат дъх от смях и изтощение, Авелинг най-после отвори очи и се вторачи в тях с безстрастния си поглед:
— Цивилни.
Когато измина двадесет и деветият час, нещо в пълзящата мрежа на екрана на Скелсгард се промени. Контурите започнаха да се подреждат в систематични, заплетени шарки, далеч по-различни от асиметричните групирания и разтягания дотогава.
— Може би ще ти бъде интересно да хвърлиш един поглед — каза тя.
— Какво има? Всичко наред ли е? — попита Оже.
— Да. Просто се натъкнахме на нещо по-необичайно. Обикновено го забелязваме около двадесет и осмия или двадесет и деветия час от пътуването, макар че никога не е на едно и също място.
— Още графити или турбулентност?
— Не, тунелът е прекалено стабилен.
Оже се наведе напред, като преди това отпусна малко предпазния си колан. Говореше тихо, защото Авелинг спеше, похърквайки леко, и нямаше особено желание да го буди:
— И така, какво виждам?
— Наближаваме разширение в тъканта на тунела. Нещо като издължен по посоката на пътуването ни балон. — Скелсгард въведе поредица от микроскопични промени в полета им, които бяха потвърдени от залповете на помощните тръстери. — Отначало не знаехме с какво си имаме работа.
Оже се опита да намери нещо познато в бавно приплъзващите се контури, но подозираше, че щяха да й бъдат необходими седмици практика, преди да започне да ги свързва с триизмерния образ на заобикалящите ги стени на тунела.
— И сега? — попита тя.
— Наричаме го „обменната галерия“ — обясни Скелсгард. — Поне доколкото ни е известно, слашърите не са се натъквали на нищо подобно по време на техните пътувания. Всички връзки, които са картографирали, са обикновени тунели от точка до точка. Понякога има гроздове от портали, разположени близо един до друг в пространството, но никога разклонения в самите нишки на хипермрежата.
— С изключение на това тук?
— Е, очевидно в тази връзка има нещо наистина специално, защото навлиза в самото сърце на АГС обекта. Смятаме, че каверната позволява селективен достъп до различни точки в кората на пленената планета. — Тя почука с единия си ниско изрязан нокът особеностите по контурите на дисплея. — От каверната започват деветнайсет трасета, без да броим онова, от което току-що излязохме. Бедата е, че системите ни за контрол на полета позволяват да достигнем едва шест от тези изходи навреме. Само в четири от останалите тринайсет успяхме да пуснем различни леки пакети с инструменти, но така и не научихме нещо повече за участта им. Вероятно дори не са достигнали до края на връзките.
— А шестте, които можете да достигнете?
— Неизменно се озоваваме под земята, обикновено на неколкостотин метра от повърхността. Пет от тези шест изхода не ни вършат работа, обаче. Ако разполагахме с достатъчно време, бихме могли да прокопаем пътя си до дневната светлина, но ще ни отнеме години и всеки килограм скален материал ще трябва да бъде транспортиран обратно през връзката.
— Май пропускам нещо — каза Оже. — Кое му е трудното в това, да си проправите пътя през малко скала, като се има предвид, че сте издълбали половината Фобос?
— Има уловка: инструментите ни не работят на 32. Налага се да копаем със зъби и нокти.
Оже зададе очевидния въпрос:
— Един момент. Щом не можете да достигнете повърхността, откъде сте сигурни, че сте попаднали на същата планета? Ами ако връзките водят на някое съвсем различно място?
— Основното доказателство, с което разполагаме, е гравитацията. Никога не се различава с повече от процент или два от обичайната стойност, без значение къде сме се озовали. Геохимията — донякъде, но недостатъчно, че да ни наведе на предположението, че сме на друга планета. Можем да сравним данните с онова, което знаем за 31 и да направим налудничава догадка къде точно се намираме… поне с точност до континент… но засега само един от изходите ни позволява да се доберем до повърхността.
— Защото е по-близо? — попита Оже.
— Не, защото точно до нас минава друг тунел. Трябваше да прокопаем само няколко десетки метра през скалата, преди да се натъкнем на шахта. Ако не беше тя… — Изражението на Скелсгард стана философско: — Е, Сюзан още щеше да бъде жива, а ти още щеше да очакваш трибунала си.
— Благодаря за напомнянето.
— Извинявай.
Прекосиха обменната галерия без произшествия. По-малко от час по-късно сензорите на Авелинг уловиха приближаващото гърло на излаза: слабото ехо от същия вид ударна вълна, който им бе сигнализирал за приближаването на първия транспортен съд на Фобос. Авелинг нареди на Скелсгард и Оже да затегнат предпазните колани и да се подготвят за пристигане. Последното означаваше, че с комфортната част от пътуването бе приключено. Оже си спомни ужасяващата сила, с която бе изскочил корабът на Фобос и стисна зъби в очакване на най-лошото.
Когато най-после се случи, бе по-скоро мигновено и милостиво. Едва-що зарегистрирала факта, че корабът им забавя скоростта си, тя почувства как противошоковата люлка издрънчава около корпуса. Корабът се устреми напред, преустанови полета си и отново се понесе, този път в обратната посока, докато буталата убиваха енергията на движението му. След което съвсем внезапно всичко около тях се намираше в състояние на покой, а Авелинг посягаше над главата си и щракаше различни копчета, изключвайки животоподдържащите системи.
Оже отново чувстваше собственото си тегло — безрадостно и неприятно усещане след почти трийсетчасово състояние на свободно падане. Коства й допълнително усилие дори само да вдигне ръце, за да разкопчае предпазните колани, последвано от мъчителна борба да се изправи от седалката. Мускулите й протестираха известно време, докато се протягаше, ала малко по малко сякаш се примириха и отново започнаха да изпълняват привичните си задължения.
В този момент някой почука на вратата.
— Това трябва да е Бартън — каза Авелинг.
Бартън се оказа по-младата версия на Авелинг, само дето имаше малко по-просветлено отношение към цивилните. Помогна им да излязат от кораба посредством свързващ шлюз, водещ до сферична зала с каменни стени, която доста приличаше на онази на Фобос. Около възвратния мехур имаше множество измервателни прибори и друга техника, но не и такава, която да спомага за размяната на пристигналия транспортен съд с друг — ремонтиран и подготвен за обратния път. Въпреки повредите, които бяха претърпели на идване (леки, уведоми я Авелинг), корабът просто щеше да бъде обърнат на 180 градуса и изпратен назад.
В залата на Оже бяха представени още двама души: нахакана на вид жена, военен специалист на име Ариано и друг цивилен техник, когото наричаха Рашт — мъж с лукаво изражение и жълтеникав тен. Никой от тях не приличаше на слашър, но и двамата имаха вида на хора, които са прекарали последната седмица, работейки без почивка.
— Някакви новини за другите? — попита Авелинг Ариано.
— Нищо — отговори тя. — Все още излъчваме на обичайните честоти, но никой не е правил опит да се свърже с нас.
Тъй като все още изпитваше известна несигурност в краката, Оже се подпря на някакъв боядисан в червено парапет:
— Кои други?
— Останалите ни агенти за дълбоко проникване — отговори Ариано. — Навън имаме общо осем, някои чак в Съединените щати. Изпратихме им заповед да се прибират.
— Заради случката с Уайт?
— Отчасти. Освен това връзката показва известни признаци за нестабилност и не искаме никой да остане тук за постоянно.
— За пръв път чувам за тази нестабилност — произнесе с безпокойство Оже.
— Ще издържи достатъчно дълго, че да изпълниш мисията си — отвърна Скелсгард.
— Също така се тревожим за политическата обстановка у дома — продължи Ариано. — Знаем, че нещата там стават малко горещи и че се чуват слухове за инвазия на слашърите. Ако е така, съществува опасност да загубим Фобос. Не можем да си позволим тук все още да има някой, когато това се случи.
— Допълнителен стимул да приключваме работата по-бързо — заяви Авелинг. Той щракна с пръсти към Ариано и Рашт: — Подгответе кораба за обратния път. Предполагам, че ще има товар?
Рашт стоеше до неравномерно струпана кула от кашони. Най-горният бе натъпкан с книги, списания, вестници и грамофонни плочи.
— Петстотин килограма. Още няколко прехода и ще успеем да изпратим всичко, което донесе Сюзан.
— Добре — каза Авелинг. — Натоварете го и го подсигурете. Можете да потеглите веднага щом сметнете за необходимо.
— Момент — обади се Оже. — Този кораб без мен ли тръгва?
— Шейсет часа след заминаването му ще дойде друг — обясни Авелинг с натежал от неискрена приветливост глас. — Това ти оставя поне два дни и половина да завършиш мисията. Ако се появиш по-рано с кутията, можеш просто да изчакаш пристигането на кораба тук.
— Все още не ми харесва идеята…
— Нещата ще се развият по този начин, Оже, така че се примири — каза безцеремонно Авелинг, като се обърна и сложи край на разговора.
Тримата тръгнаха по рампата, оставяйки Бартън, Ариано и Рашт да натоварят транспортния съд за обратния полет. Скоро достигнаха площадката, опасваща залата. По периферията й имаше сглобяеми кабинки, шкафчета с екипировка и контролни конзоли. В дълбоката яма под мехура бръмчаха могъщи генератори, а по земята потрепваха като пипала дебели маркучи.
Всичко пред очите й, осъзна тя, трябваше да е дошло през връзката — дори самият мехур. Първите няколко пътувания навярно се бяха оказали интересни, ако не и фатални.
— Да се освежим — предложи Скелсгард, като поведе Оже към една от кабинките. — Вътре има душ и тоалетна, както и гардероб, пълен с местно облекло. Нагласи се, но помни, че всичко, което избереш, трябва да ти бъде удобно.
— И сегашните ми дрехи са удобни.
— Но веднага щом стъпиш на парижка почва, ще се откроиш като бяла врана. Идеята е да бъдеш колкото може по-неотличима. Само намек за странност и Бланшар може да реши да предаде кутията на някой друг.
Оже се изкъпа, отмивайки тежката миризма на кораба от себе си. Чувстваше се странно разбудена. През последните трийсет часа беше спала на пресекулки, ала необикновената обстановка все още успяваше да държи умората надалеч от очите й.
Точно както бе споменала Скелсгард, гардеробът бе пълен с дрехи от същия исторически период, от който произхождаха и артефактите от 32. Докато опитваше различни комбинации, още веднъж си припомни за нелепия бал с маски на „Двадесети век ООД“, на който бе решила да се появи в опит да прогони скуката. Тук поне дрехите идваха от един и същ период, макар да нямаше никакви гаранции, че ги облича по правилния начин. Беше по-трудно, отколкото си мислеше. Напоследък модата в Плетеницата клонеше по-скоро към утилитарното и вследствие на това Оже не бе навикнала на неща като рокли и поли, дълги чорапи и обувки с високи токове. Даже на тържествени академични събития, когато всички полагаха поне някакви усилия да се преоблекат, тя бе отстоявала позицията си, появявайки се с мръсни работни дрехи. Ето че сега от нея се очакваше да мине за жена от средата на двадесети век — времена, когато дори носенето на панталони не беше често срещано явление.
Отне й половин час, но в крайна сметка се спря на комбинация, която й се струваше възможно най-неутрална, но и — по-важното всъщност — с която можеше да се разхожда наоколо, без да изглежда като пияна. Подбра обувките с възможно най-ниски токове сред предложения избор и все пак продължаваха да й се струват прекалено високи. Прибави черни чорапи и пола до коляното, в тъмносиньо на тънки сребърни райета, която й позволяваше да се придвижва без проблеми, а за комплект към първите две избра бледосиня блуза и сако от същата материя като полата. Ровейки из дълбините на гардероба, успя да открие шапка, допълваща цялостното впечатление. Подръпна се оттук-оттам, повдигна рамене и отново ги отпусна, опитвайки да накара дрехите да намерят сами мястото си. След това се погледна в огледалото и си поигра с ъгъла на шапката, като се стараеше да си се представи като анонимна жена, а не като Верити Оже в странни дрехи. Само едно имаше значение: ако забележеше себе си в дъното на някоя фотография отпреди Века на Празнотата, щеше ли да си хвърли втори поглед?
Нямаше начин да прецени. Не смяташе, че изглежда катастрофално, но и не беше сигурна дали ще успее да се смеси с каквото или когото и да е.
— Готова ли си? — повика отвън Скелсгард.
Оже сви рамене и излезе. За нейна изненада, Скелсгард също беше облякла дрехи от периода. На пръв поглед й отиваха също колкото и тези на Оже.
— Е? — попита тя, като се завъртя смутено.
— Става — отговори Скелсгард, като наклони глава, за да я огледа по-добре. — Най-важното е да не му мислиш много-много. Дръж се уверено, все едно си знаеш мястото, и никой няма да те погледне втори път. Гладна ли си?
На идване бяха яли от дажбите си, но безтегловността не бе направила много за апетита й.
— Малко — реши тя.
— Бартън ни е приготвил хапване. Докато ядем, ще минем основните неща, които още не знаеш. Преди това обаче, трябва да те прекараме през сензора.
— Чудех се кога ли ще стигнем до тази част.