Вековен дъжд

Деветнадесет

Когато се озоваха на улицата, все още валеше, ала дъждът намаляваше и постепенно се превръщаше в следобедно ръмене, а сивото одеяло на небето се покриваше с причудливо оформени пастелносини кръпки. След всичко, което се бе случило под земята, обичайният ритъм на всекидневния градски живот — неспирните вълни от пешеходци и преминаващи автомобили — се струваше на Оже по-скоро като лична обида. Тя изчака служителят на метрото да се завърне към подземното си царство, заключвайки тежката порта зад себе си, след което каза на Флойд, този път на английски:

— Не зная откъде да започна.

— Можеш да започнеш с „благодаря“. Отървах те от сериозни неприятности там долу.

— Които не ти влизаха в работата. Какво всъщност правеше там, следеше ме?

— Не те следях — отговори Флойд. — Просто бях в точното време на точното място и успях да те спася в беда.

— Просто така, както си се разхождаше? От всички метростанции в града, се оказа в точния момент от деня на „Кардинал Льомоан“?

Флойд сви рамене:

— Е, не точно.

Оже се отдалечи от него, вдигайки ръка в напразен опит да спре такси. В състоянието й беше далеч по-сигурно, че щяха да я подминат забързано.

— Къде отиваш? — попита Флойд със сериозен тон.

— Където и да е, стига да е далеч от това място. Някъде, където няма да ме следят любопитни мъже в износени шлифери.

— Така ли ви учат да показвате благодарността си в Дакота?

Тя се обърна рязко, като за малко не се подхлъзна на високите си токове. Паважът бе мокър и потъмнял от дъжда.

— Не съм неблагодарна — фиксира го раздразнено, — но благодарността ми свършва дотук. А сега, ако обичаш, тръгни в другата посока, или ще ме принудиш да извикам полиция.

— В твоето състояние? Ще бъде интересна гледка.

Едно такси даде газ покрай нея и сякаш за да подчертае мнението си, шофьорът успя да я облее с мръснокафява завеса вода от съседната локва.

— Просто ме остави на мира — произнесе тя, изкривявайки лице измъчено, докато водата се оттичаше в обувките й. — Приключихме бизнес отношенията си днес сутринта. Или не си спомняш за сносната финална вноска, която направих?

— Част от която току-що те измъкна от неприятностите — отвърна Флойд.

— Не беше чак такъв проблем. Справях се чудесно и преди да се намесиш.

— Но човекът беше прав, нали? — Флойд я наблюдаваше с развеселено изражение. Имаше дълбоки бръчки около очите. Или имаше обичая да се смее постоянно, или постоянно плачеше.

— Прав за какво?

— Наистина си била в тунела. Няма смисъл да го отричаш… по петите ти имаше опашка от момента, в който напусна кантората ми.

— Забелязах я — отговори Оже. — Неприятно ми е да ти съобщя лошата новина, но не я бива много.

— Обаче работи евтино. Работата е там, че те е видяла да влизаш в тунела, същият, от който общият ни познат твърдеше, че те е видял да излизаш.

— Не спомена ли, че не си ме следил?

— Наистина не те следях. Не и лично. Но като се вземе предвид онова, което научих, реших, че е добра идея да седна и да те почакам на „Кардинал Льомоан“.

Оже постепенно възвръщаше самообладанието си, а гневът й или намаляваше, или изчакваше по-удобен момент да се разрази с нова сила. Тя попита поомекнало:

— Защо ми помогна всъщност? Нямаше какво да губиш, ако онзи човек ме предадеше на властите. Което вероятно и щеше да направи — прибави, след като, изглежда, размисли.

— Нищо за губене — отвърна Флойд, — само дето те никога нямаше да се разровят чак толкова надълбоко, за да открият какво си правила.

— Смяташ, че имаш по-добър шанс?

— Все още не съм сигурен — произнесе той.

— Е, с теб ставаме двама — измърмори полугласно тя.

— Не те разбрах?

Тя разтърси глава:

— Не си лош човек, Уендел, но знам със сигурност, че не искаш да се забъркваш в тази история.

Той присви едното си око.

— Ето точно такива думи трябва да избягваш, ако искаш някой да изостави случая ти.

Поредното такси направи демонстративен опит да я удави. Тя отстъпи от бордюра, по-близо до Флойд.

— Защо си толкова настойчив? Казах ти коя съм. Обясних ти всичко за сестра си.

Флойд извади отнякъде тънка дървена клечка и я пъхна между зъбите си. Захапа я, карайки я да изхрущи.

— Така си е и дори звучеше доста правдоподобно. За около трийсет секунди.

— Защо тогава ме остави да изляза от кабинета ти с онази кутия?

Флойд й намигна.

— Познай. И докато мислиш, защо не те откарам с колата някъде, където да се подсушиш и стоплиш?

— Благодаря, но смятам да си опитам късмета с такситата. Ако не успея, може да походя или да си построя сал.

— Колата ми е зад ъгъла. Мога да те откарам до хотела ти или в кантората. И в двата случая ще можеш да си избереш сухи дрехи и да се възползваш от малко топла вода.

— Не — отвърна тя, като отново му обърна гръб.

В същия момент я подмина тежък камион, изблъсквайки огромна приливна вълна от яркокафява вода пред себе си. Оже успя да издаде тънък вбесен писък, преди водата да я облее от глава до пети. Докато отминаваше, шофьорът просто й махна утешително с ръка, сякаш случилото се беше просто израз на неизбежната съдба, отвъд собствения му контрол.

— Откарай ме в хотела — каза тя. — Моля те.

— На твоите услуги — отговори Флойд.

От „Кардинал Льомоан“ Флойд пое по булевардите „Сен Жермен“ и „Сен Мишел“, докато не достигнаха връзката от пресичащи се улици около Монпарнас. Кръпките синьо небе, които се бяха появили малко по-рано, вече се смаляваха, все едно решили, че усилието просто не си струва. Дъждът бе спрял, ала целият град се бе сгушил под заплашително скупчените облаци, надвиснали над всичко като дебнеща глутница вълци.

— Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка — обясни Флойд, хвърляйки поглед от мястото си към огледалото за обратно виждане. Очевидно възприемаше задълженията си на шофьор изключително сериозно и бе настоял тя да се качи отзад, където имало повече място. — Наеха ме да разреша случай. За мен няма значение, че човекът, който ми плащаше, вече е мъртъв. Докато случаят не е приключен, съм задължен да разбера какво е станало. Още повече сега, след като сътрудникът ми е заподозрян в убийство.

— Но нали вече ти казах… — започна тя.

— Вече ми наговори един куп лъжи, измислени така, че да ме накарат да ти предам кутията — отвърна Флойд. — Да започнем отначало, става ли?

— На твое място щях да си гледам пътя.

Той не обърна внимание на забележката.

— Например тази работа, че ти и сестра ти сте отраснали в Дакота.

— Какво за нея?

— Можеше и да заблудиш Бланшар, но произношението ти ми е непознато. Дори не съм сигурен дали си американка.

— Очевидно не познаваш добре собствената си страна. — Оже се помести на седалката, пренареждайки подгизналите гънки на палтото си. — Сам призна, че си живял в Париж почти двайсет години. Достатъчно дълго време, за да се отдалечиш от всичко в родината.

— Ако си от Дакота, наистина съм бил в чужбина по-дълго, отколкото си мислех.

— Не съм виновна за невежеството ти. Тенгълууд е малка, но сплотена общност и обичаме да правим нещата по свой начин. Някога да си чувал за менонитите или амишите?

Флойд зави по булевард „Едгар Кине“, минаващ покрай обширното гробище на Монпарнас.

— Напоследък не съм — отговори той.

— Е, тогава? — заяви Оже, сякаш това решаваше въпроса в нейна полза.

Прорязващите облаците лъчи обливаха гробището и озариха група опечалени, редуващи се да хвърлят цветя в прясно изкопан гроб. Чадърите им се сливаха в едно-единствено черно покривало, подобно на лично техен си буреносен облак.

— Тогава какво?

— Ако се срещнеш с някой от тези хора, съм сигурна, че би взел произношението им за също толкова странно като моето. Малките общности предпочитат да вършат нещата по особен начин.

— Тенгълууд сигурно е наистина малко градче. Споменах ли ти, че не успях да го открия в географския справочник?

— Нямам представа.

— Както и да е — заяви Флойд, — все още не мога да си обясня каква работа би имало обикновено момиче от Дакота в тунела на парижка метростанция. — Очите му срещнаха нейните в огледалото. — Работата е там, че Сюзан Уайт също е проявявала любознателност специално към „Кардинал Льомоан“. Веднъж дори са я забелязали да влиза в станцията с тежък куфар, след което да излиза, но с олекнал.

— Ако в това има нещо особено значимо, страхувам се, че ми убягва.

— Според покойния мистър Бланшар, и като съдя по онова, което видях, след като той ме пусна да огледам апартамента й, сестра ти е била вманиачена по колекционирането на разни неща. Стаята й беше истински склад за книги, списания и вестници, карти и телефонни указатели. Изглежда е събирала всичко, до което е успявала да се докопа. — Флойд направи пауза. — Доста странно поведение за един турист.

— Обичаше сувенирите.

— На килограм?

Оже се наведе напред. Той долови парфюма й: караше го да мисли за рози и пролет.

— Какво точно искате да кажете? Да сложим картите на масата най-после, става ли, мистър Флойд?

Той зави по булевард „Пастьор“, забавяйки зад един автобус с реклама на бира „Кроненбург“.

— Действията на сестра ти просто не са логични.

— Вече ви казах, че беше душевно болна.

— Само че Бланшар я е опознал доста добре, а така и не е заподозрял, че не е била наред с главата.

— Параноиците могат да бъдат доста изобретателни.

— Ами ако въобще не е била параноичка? Ами ако това е просто история, която си измислила, за да ме пратиш за зелен хайвер?

— Твърдите, че действията на сестра ми имат рационално обяснение?

— Мис Оже… — Очевидно си говореха на фамилия. Вече нямаше нито Верити, нито Уендел. — Току-що видях как излизате от тунела на метрото. В момента съм готов да повярвам на всичко, включително и на това, че двете със Сюзан Уайт не сте били сестри, а шпиони.

— Е, дойдохме си на думата — завъртя очи тя.

— Да разгледаме фактите — продължи, без да й обръща внимание Флойд. — Сюзан Уайт очевидно не е действала сама. Трябва да е имала съучастник, с когото се е срещнала на „Кардинал Льомоан“. Съучастникът й е подменил куфарите или е взел нейния и го е освободил от товара. Моето предположение е, че той е изчезнал в същия тунел, от който вие излязохте. Явно вътре има нещо, което е от значение за вас.

— Продължавайте — подкани с го подигравателен тон тя. — Да чуем и останалата част от абсурдната ви теорийка.

— Още не е теория, само началото на такава.

— Все пак ми се иска да чуя с какво смятате, че разполагате.

— Сътрудникът ми намери нещо странно в апартамента на Сюзан Уайт. Радиоприемникът й беше модифициран, вероятно от нея самата. По всичко изглежда, че го е използвала, за да получава инструкции, може би дори, за да подслушва вражески комуникации.

— А! Значи сега групировките станаха две. Става по-забавно, наистина съм заинтригувана.

— Кюстин не успя да разгадае кода. Оказа се, че опитите му така или иначе са били обречени на неуспех: Сюзан е използвала машина „Енигма“.

— Сигурна съм, че това означава нещо за вас, но…

— Доста сложно устроена машина за кодиране. Което ме кара да смятам, че е била шпионин. Каква обаче сте вие?

— Говорите небивалици.

— Само дето не аз току-що изпълзях от тунел в метрото.

В продължение на няколко минути Оже не проговори. Флойд пое по булевард „Гарибалди“ до площад „Камброн“, след което зави по „Емил Зола“ и се насочи към хотела на Оже.

— Виж — произнесе накрая тя. — Не очаквам да проявиш разбиране, но всичко, което ти казах за сестра си, е истина. Истина е и че имаше болезнена фикс идея по отношение на станция „Кардинал Льомоан“. Вече ти казах, че виждаше врагове навсякъде.

— Мисля, че да — допусна той.

— Не мога да обясня радиоприемника или машината, която спомена… освен може би с факта, че ако напоследък си слушал радио, навярно си забелязал доста странни емисии. Кой знае откъде се е сдобила с тази машина. Предполагам, че може да се купи, ако наистина се потрудиш да я намериш?

— Какво точно искате да кажете, мис Оже?

— Искам да кажа — продължи тя, — че е напълно възможно сестра ми да е уловила една от тези странни станции и да я е включила в личната си теория на конспирацията. Колкото до тунела… е, не мога да отрека, че според нея долу имаше нещо. Споменаваше го на няколко пъти в пощенските си картички до чичо ми. Твърдеше, че е скрила нещо ценно там. Дали е било така, или не, не зная, но знаех, че не мога да напусна Париж, без да съм се уверила с очите си.

— И това дори за миг не ти се стори донякъде опасно?

— Разбира се, че ми се стори опасно. И разбира се, не можех да разкажа в подробности на мъжа от метрото каква работа имах долу.

Флойд улови по-здраво волана.

— Значи това било? Просто си опитвала да довършиш започнатото?

— Да — настоя тя.

— Което обаче не обяснява двата смъртни случая. Предполагам, че и за тях ще се намери нещичко, прав ли съм?

— Както вече сам каза, Бланшар вероятно е чувствал вина за случилото се със сестра ми. В крайна сметка, възможно е смъртта на Сюзан да е била чиста случайност. Онзи нисък парапет ми се стори доста несигурен.

Приближаваха хотела и Фройд забави колата, докато търсеше къде да паркира. Лошото време беше прогонило всички по автомобилите, оставяйки само неколцина смелчаци по тротоарите.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Изкушен съм да ти повярвам. С удоволствие бих приключил този случай при първата удала ми се възможност. Може пък да говориш истината и всички подозрителни обстоятелства да са просто фалшиви улики, които сестра ти е оставила по пътя си.

— Ето че започваме да се разбираме — заяви Оже.

— В живота ми има жена, която иска от мен да напусна Париж — продължи Флойд. — Иска да си събера багажа и да замина с нея. И една доста голяма част от мен е съгласна да го направя.

— Може би тогава не е зле да се вслушаш в нея.

— Може би — съгласи се той. — В този момент единственото, което ме задържа тук, е мисълта, че може би обръщам гръб на нещо голямо. Това и фактът, че партньорът ми е преследван от полицията и няма да успее да се откачи, докато случаят не приключи.

— Не се оставяй игричките на Сюзан да те оплетат — каза Оже. И като полагаше очевидни усилия думите й да прозвучат безразлично, прибави: — И коя е жената?

— Вече сте се срещали. — Флойд най-после беше открил свободно място за паркиране. Превключи матиса на задна и се приготви да вмъкне масивната кола, представяйки си, че автомобилът е баржа, натоварена с въглища, а мястото за паркиране — свободен кей. — Тя е жената, която те проследи от кантората ми.

— Чистачката?

— Чистачката, да. Само че не е чистачка. Името й е Грета и е джаз музикант. Всъщност добър джаз музикант.

— Красива е. Трябва да я послушаш и да заминете.

— Звучи лесно.

— В Париж не те задържа нищо, Уендел.

Той я погледна:

— Отново сме на малки имена?

— Видях с очите си какво представлява кантората ти. Бизнесът определено не процъфтява. Съжалявам за партньора ти, но те уверявам, че наистина няма никакъв случай за разследване.

Задната броня на матиса докосна предната броня на един очукан ситроен зад тях. Флойд превключи на първа и тъкмо внимателно отпускаше напред, когато Оже внезапно се хвърли надалеч от стъклото откъм хотела.

— Карай — нареди тя.

Флойд се обърна към нея.

— Какво?

— Изчезвай оттук, бързо!

— Не мога. Трябва да взема Грета.

— Уендел… просто карай!

Нещо в гласа й го накара да се подчини, без да задава повече въпроси. Подкара матиса надалеч от мястото за паркиране, като по пътя дори не обърна внимание, че успя да одраска колата пред тях. Има време само колкото да хвърли един поглед към входа на хотела и да забележи, че отпред, на стълбите, бе седнало малко дете, което си играеше с йо-йо. Беше момченце, носеше къси панталонки и блузка с къси ръкави, както и лъскави обувки с катарами върху бели чорапки. Ала в лицето му нямаше нищо детско. При нормални обстоятелства не би удостоил детето с втори поглед, ако Оже не изглеждаше толкова разтревожена, ала сега, след като се взря по-внимателно, виждаше, че лицето му е набръчкано и мъртвешки бледо: съсухрена пародия на истинско момченце.

То погледна към тях и се усмихна.

— Детето?

— Просто ни измъкни оттук — каза тя.

Вратата на бирарията от другата страна на улицата се отвори. Грета изхвърча забързано навън, като пътьом нахлузваше палтото на едната си ръка, а подире й с поднос тичаше сервитьор с разширени от учудване очи. Грета се обърна и без да спира, му подхвърли няколко монети.

Флойд скочи върху спирачките.

— Какво чакаш? — попита с нарастваща тревога Оже. Тя се наведе напред и се улови за седалката на Флойд, опитвайки да види какви ги задържаше.

Флойд се пресегна и дръпна ключалката на вратата откъм страната на пътника.

— „Кой“, а не „какво“. Бях оставил Грета да наблюдава хотела, в случай че не се появиш на „Кардинал Льомоан“.

Вниманието му внезапно отскочи към момченцето. Беше прибрало йо-йото си и сега се приближаваше с бавни, премерени крачки към колата. Зад матиса вече се беше насъбрала опашка от автомобили. Някои надуваха клаксоните.

— Не можем да чакаме повече — произнесе Оже. Кокалчетата на ръката, с която се бе уловила за седалката, бяха побелели от напрежение.

Флойд даде знак на Грета да се затича. Тя мина зад матиса и се мушна през отворената врата до него, като отмяташе кичури черна коса от челото си. Още преди да е успяла да дръпне вратата, Флойд бе натиснал газта и колата набираше скорост по посока на моста Мирабо. На кръстовището с крайбрежната улица зави на север към Айфеловата кула. Ниските облаци бяха отрязали горната й част, сякаш така и не бяха успели да я построят докрай.

— Някой ще благоволи ли да ми обясни какво става? — попита Грета, прехвърляйки палтото си през облегалката.

— Намерих мис Оже.

Грета погледна към жената на задната седалка.

— Досетих се. Но защо беше цялото това вълнение?

— Тя ми нареди да карам — обясни Флойд. — Прозвуча ми така, сякаш не се шегуваше.

— И ти просто се подчини?

Флойд улови погледа на Оже в огледалото.

— В безопасност ли сме вече?

— Просто карай — отговори тя. — След като не пресече реката, предполагам, че отиваме в кантората ти?

— Освен ако нямаш по-добра идея — отговори той. — Какво се случи там? Защо не искаше да се размотаваме наоколо?

Оже поклати глава веднъж.

— Няма значение. Просто карай.

— Заради момченцето с йо-йото — каза Флойд. — Нали?

— Не ставай смешен.

Той се обърна към Грета:

— Наблюдаваше внимателно хотела през цялото време, нали?

— Не, Флойд. Лакирах си ноктите и четях модни списания. С какво според теб се занимавах?

— Видя ли момченцето?

— Да — отвърна тя след известно замисляне. — Видях го. И въобще не ми се понрави.

От мястото си на задната седалка Оже видя как Флойд погледна във всички огледала за задно виждане, преди да завие по улица „Драгон“. Вече беше късен следобед и по улиците се спускаше лекият здрач на настъпващата вечер. Трудно й беше да повярва, че бяха изминали само седем часа, откакто бе посетила кантората на детектива. Със същия успех можеше да бъде седмица, ако сравнеше сегашното си положение с уверената Оже, влязла в сградата, готова да получи каквото иска. По това време си мислеше, че мисията и е почти приключила и остават единствено подробностите около завръщането през портала. Жалка глупачке, укори се тя. Ако сега й се откриеше възможност да застане лице в лице със себе от преди седем часа, вероятно би си ударила плесница и би се изсмяла предизвикателно.

— Не виждам гадно изглеждащи дечица — обяви Флойд.

— Ами опашката ти от Ке? — попита жената на предната седалка. Акцентът и определено беше немски. Флойд бе споменал името и, ала тя го беше забравила напълно в мига, в който бе зърнала детето, очакващо я пред хотела.

— И тях не виждам — отговори Флойд. — Но можеш да бъдеш сигурна, че някой все пак ме наглежда от време на време.

Оже се наведе напред:

— Някой следи и теб?

— Явно ставам популярен — каза Флойд и паркира колата пред касапницата за конско месо, която Оже си спомняше от предишното си посещение. Предната част на магазина бе облепена с мозайка от червени, бели и черни плочи, представяща фигура на разлудуван кон под думите „Achat de Chevaux“13

— Флойд — каза жената с немски акцент, — нещата започнаха да се развиват прекалено бързо за мен.

— За мен също, ако това е някаква утеха — отговори той. — Ето защо ще се качим в кантората и хубаво ще си поговорим, за да опитаме да изясним поне нещо в цялата работа.

Германката огледа Оже с презрително неодобрение.

— Ама тя наистина ли ще се разхожда така по улиците?

— Ще я качим горе и ще я оставим да се измие и стопли — отговори Флойд. — След това съм сигурен, че едва ли ще възразиш, ако заеме някои от дрехите, които изостави при мен.

— Нямам нищо против. Може да облече всичко, което й стане — каза жената, като още веднъж огледа Оже с далеч не толкова ласкаво любопитство.

— Благодаря — произнесе Оже и пресилено се усмихна.

— Дами, ако ще си издирате очите, бихте ли почакали поне докато си налея чаша уиски? Не мога да понасям насилие на празен стомах.

— Млъквай, Флойд — каза германката.

Той излезе от колата и заобиколи, за да отвори вратата откъм страната на пътника. Оже вече бе излязла, оглеждайки се за нещо нередно или не на място. Улицата обаче бе също толкова смълчана и сънлива, колкото си я спомняше. Дори размотаващо се дете щеше да се открои моментално.

— Някой иска да говори с теб — каза германката, като потупа Флойд по рамото и посочи магазина с конския знак. Иззад стъклото собственикът даваше знаци на Флойд и му махаше да влезе вътре.

— Мосю Госе ще трябва да почака — заяви Флойд. — Единственото, което прави, е да се оплаква от наема и шумните съседи на горния етаж.

Тримата влязоха в сградата на Флойд. Асансьорът, който бе забавил излизането на Оже, ги очакваше като железен капан. Качиха се в него и Флойд натисна един от месинговите бутони. Клетката избръмча, разклати се и потегли към етажа на детектива.

— Все още очаквам обяснение от теб, Флойд — напомни му германката.

— Може би трябва да започна, като ви представя една на друга, както се полага — отвърна Флойд с глас, който подканяше към цивилизованост и разбирателство. — Верити Оже, Грета Ауербах. Сигурен съм, че двете ще се спогодите отлично.

— Или нещо в този дух — измърмори Оже.

Асансьорът спря. Флойд дръпна решетката и ги пусна пред себе си на площадката. Даде им знак да останат назад и сам се приближи до вратата с орнаментно стъкло, водеща към кантората му, за да изучи процепа между нея и касата, точно над ключалката. Обърна се към Оже и Грета с пръст пред устните:

— Нещо не е наред — прошепна. — Преди да изляза тази сутрин, пъхнах влакно тук. Няма го.

— Някой е идвал в твое отсъствие? — попита Оже. Ръката й посегна към кръста и успокоителното присъствие на пистолета. Ала колкото и да се изкушаваше да извади оръжието, все пак не искаше дупката, в която беше изпаднала в този момент, да се разшири още повече.

— Чакайте — нареди Флойд. После много внимателно опита бравата. Оже чу как механизмът й изщрака. Все още беше заключена.

— Може влакното да е било отвято от течението? — предположи Грета.

— Или някой да се е самопоканил с помощта на шперц — допълни той.

Една от съседните врати малко по-нататък на площадката се открехна леко и през килима се разля ивица разводнена дневна светлина. Възрастна дама промуши напудреното си лице и огледа коридора, след което каза на френски:

— Мосю Флойд? Струва ми се, че е най-добре да влезете.

— Не сега, мадам Парментиер — отвърна Флойд.

— Наистина мисля, че е най-добре да влезете — настоя тя. Сетне отстъпи, а вратата се отвори с поскърцване още няколко сантиметра. Надвиснал зад нея, стиснал ръжен в едната си ръка, стоеше мъж с жилетка и тиранти.

— Кюстин! — извика тихо Флойд.

— Най-добре да послушаш дамата — каза мъжът, като снижи ръжена. — Мисля, че в момента не е много безопасно да влизаме в кантората. Момчетата от Големия дом наблюдават сградата и от време на време дори изпращат някой, за да провери дали си се прибрал.

— Моля, заповядайте — обади се мадам Парментиер.

Флойд сви рамене и поведе останалите към апартамента й.

Разположението на стаите беше съвсем различно от това на онези, където се помещаваше кантората му и от декорациите и цялостната атмосфера дори на Оже нямаше как да не стане ясно, че са се прехвърлили с петдесет или шейсет години назад във времето, в Париж от началото на века. Нищо не подсказваше, че живеят в модерни времена: не се виждаше радио или телефон и определено не можеше да става и дума за телевизор. Дори навиващият се грамофон под прозореца изглеждаше така, сякаш по-скоро би получил удар, отколкото да изсвири нещо по-ново от Дебюси. Мебелите бяха тапицирани с червеникавокафяв плюш, а разкрачените им крака с формата на животински лапи бяха позлатени. Вратите на преддверието бяха украсени с две пера от паун, кръстосани като церемониални мечове. От тавана висеше месингова клетка за птици, но нищо не подсказваше, че някога е била обитавана. На стратегически места из стаята бяха разположени антикварни маслени лампи, чиито цветни стъкла хвърляха отсенки от синьо, зелено и тюркоазено по безупречно белите стени, въпреки че никоя от тях не беше запалена. Стаята беше с южно изложение и попиваше малкото останала дневна светлина.

Мадам Парментиер затвори входната врата зад тях.

— Не можете да останете дълго — каза тя.

— Зная — отговори мъжът, когото Флойд бе нарекъл Кюстин, — и няма да ви пречим дори секунда повече от необходимото. Можем ли поне да седнем за известно време?

— Много добре — отвърна старата дама. — В такъв случай, предполагам, е най-добре да направя чай.

Намериха си места, докато в същото време мадам Парментиер отметна една завеса от лъскави стъклени мъниста, водеща към нещо, което според Оже беше кухненски бокс.

— Е, кой иска да започне? — попита Флойд на френски. — В момента нямам представа откъде да подхвана.

— Коя е тя? — попита Кюстин, като кимна по посока на Оже.

— Сестрата — отвърна Флойд.

— Не е много червенокоса, а?

— Бяхме полусестри — обади се Оже.

Флойд разпери ръце в знак, че се предава:

— Какво да кажа? Има готов отговор за всичко, Андре. Каквото и да я попиташ, вече е било добре обмислено и подкрепено с правдоподобна история. Почти успя да ме накара да повярвам, че едно добре възпитано момиче може да има работа из тунелите на парижкото метро.

— Казах ти, че… — започна Оже, но рязко смени темата, насочвайки очи към Кюстин: — Няма значение. А вие кой сте? Имам също толкова право да попитам, колкото и вие.

— Това е Андре Кюстин — каза Флойд. — Мой съдружник и приятел.

— И почти също толкова безнадежден случай — придаде Грета.

Оже ги огледа.

— Не мога да преценя със сигурност дали се мразите, или се харесвате.

— Последните няколко дни подложиха на изпитание познанството ни — отвърна Флойд, преди внезапно да снижи глас: — На мен ли така ми се струва, или тук намирисва?

— От мен е — каза бодро Кюстин. — Или по-скоро от ризата, която току-що смених. Как според теб влязох в сградата, без да ме разпознаят?

— Мосю Госе! — възкликна Грета, а лицето й се озари от внезапно разбиране. — Миришеш на конско месо!

Флойд скри лице в шепите си:

— Става все по-интересно.

От четиримата единствено Кюстин изглеждаше напълно спокоен и наясно със себе си, сякаш всеки следобед му се случваха такива неща.

— Достатъчно злоупотребих с гостоприемството на Мишел в Льо Пероке. Грижеше се добре за мен, но човек не може да изкара дълго, без да загуби ума си в онази тясна стаичка. За щастие успя да използва връзките си и да ми намери сносна квартира на друго място, но преди това трябваше да мина оттук, тъй като вчера доста бързах. Как можех да вляза незабелязано в сградата? — Той се усмихна, очевидно наслаждавайки се на факта, че беше в центъра на вниманието. — Точно тогава се сетих: с един куршум два заека. Известно ми беше, че Госе всеки ден получава доставки от конско месо някъде от северната част на града, както и че дължи услуга на агенцията. Няколко телефонни разговора по-късно вече се возех в уютната каросерия на камионетката на доставчика.

— Едва ли ще изкараш още дълго с тези номера — отбеляза Флойд. — Рано или късно ще започнат да претърсват от горе до долу всеки камион на територията на Париж.

— Надявам се дотогава тези хитрини вече да са излишни. — Кюстин се пресегна нагоре и взе чаената чаша с чинийката й от подноса на мадам Парментиер, която тъкмо бе влязла в стаята. В огромните му лапи деликатният порцелан изглеждаше като крехка детска играчка от куклена къща. — Както и да е, ето ме и мен. И нямам намерение да оставам повече от няколко часа.

— Да си обмислял пътя си за отстъпление от сградата? — попита Флойд.

— Ще мисля, като му дойде времето — заяви Кюстин, отпивайки от съвсем слабия чай. — Предполагам, че очакват да пристигна, а не да си отида, така че има голям шанс бдителността им да е отслабнала.

— Харесва ми, когато хората планират нещата предварително.

Кюстин посочи Оже с кутрето си:

— Все още знам само половината история. Значи твърдиш, че си сестрата на Сюзан Уайт, или полусестрата, или каквато си й там всъщност?

— Няма смисъл да „твърдя“ каквото и да е — отвърна Оже. — Аз съм онази, за която се представям. И ако този факт не се нрави на мосю Флойд или на вас, това си е изцяло ваш проблем.

— Ето кое минава за благодарност в ценностната система на мадмоазел Оже — намеси се Флойд. — Веднъж вече го изпитах на гърба си, след като я измъкнах от неприятности в метрото. Същото се случи и пред хотела й.

Кюстин огледа Оже.

— Какво се е случило пред хотела?

— Оже забеляза нещо, което не й се понрави — отговори Флойд. — А сега отказва да сподели с нас какво.

Оже отпи от собствения си чай. Цялата тази ситуация, те четиримата, без да броеше домакинята, седнали сред безупречната буржоазна обстановка на апартамента, й се струваше безумно неуместна. Само преди по-малко от час, бе управлявала контролираното свиване на гърло, водещо към проход на дървояд, след като бе изпратила кораб до истинския Марс в друга част на Галактиката. А ето че сега държеше в ръката си фин порцелан, седнала на старомодно, тапицирано с плюш кресло, в стая, където дори мисълта за насилие би била възприета за нарушаване на добрия тон.

— Просто се паникьосах — отговори тя. — Това е всичко.

— След като видя онова странно дете — каза Флойд.

Преди да попита, Кюстин въздъхна тихо.

— Какво дете?

— Гадно на вид момченце. Горе-долу като излязло от картина на Бош. Да ти идва наум нещо, свързано с това, Андре?

— Като го спомена, може би…

— Гадните малки дечица изникват навсякъде, накъдето погледнеш в този случай — обясни Флойд. — Момиченце там… Момченце тук… Може би повече от едно от всеки вид. От самото начало се опитваме да отхвърлим значимостта им, ала както се оказа, мадмоазел Оже успя да се паникьоса при вида на едно от тях, дори още преди да е имала време да го разгледа както трябва.

— Тоест? — поинтересува се Кюстин.

— Тоест, вече беше нащрек за появата му — отвърна Флойд, вгледан решително в нея.

— Казах ви — произнесе още веднъж Оже, — просто се паникьосах…

— Кои са тези деца? — настоя Флойд. — Каква връзка имат с убийствата? За кого работят? И по-важното, ти за кого работиш?

— Извинете ме. — Оже остави чашата и чинийката и се изправи от креслото. — Много ми беше приятно, но… — Тя порови за автоматичния пистолет и го измъкна от колана си. При вида на оръжието в ръката й всички едновременно си поеха дъх, дори Кюстин. — Само за да сме наясно — прибави Оже, като освобождаваше предпазителя, — зная как да боравя с него. Всъщност днес вече дори го използвах, за да отнема човешки живот.

В сравнение с изражението на лицето му, гласът на Флойд бе въплъщение на спокойствието:

— Значи най-после можем да захвърлим прикритието си? Добрите момичета не се разхождат наоколо с оръжие. Особено с автоматични пистолети.

— Явно започваме да се разбираме, защото наистина не съм особено добро момиче. — Оже насочи пистолета към него. — Нямам желание да те наранявам.

— Добро начало.

— Само че си набий в главата следното: ако се наложи, ще го направя.

— Струва ми се, че говори сериозно — обади се Кюстин. Тихият тътен в гласа му напомни на Оже за преминаваща мотриса.

Флойд бавно се изправи от мястото си, оставяйки настрана собствения си чай.

— Какво искаш?

— Да се преоблека. Това е всичко.

Флойд погледна Грета.

— Дрехите не са проблем.

— Хубаво. Отключете кантората. Все някой от вас трябва да разполага с ключ.

Кюстин пръв бръкна в джоба си и подхвърли ключа във въздуха. Оже го улови със свободната си ръка и го подаде на Флойд.

— Останалите, стойте тук — нареди тя. — Ако някой мръдне, Уендел отнася куршума, ясно ли се изразих?

— Никой няма да ходи където и да е — увери я Кюстин.

— Тръгни бавно — инструктира Флойд тя, като в същото време започна да отстъпва навън, без да отмества оръжието от гърдите му.

Рискува един бърз поглед през рамо, преди да излезе в коридора, но всичко си беше така, както го бяха оставили, включително и асансьорът на етажа. Започна да се придвижва с гръб към стената по посока на вратата с орнаментно стъкло.

— Влез вътре — нареди му. — И ако имаш оръжие някъде там, дори не си помисляй да го използваш.

Флойд отговори на английски. След като бяха сами, беше някак по-естествено:

— Детективите носят оръжие само по филмите.

— Спомена, че Грета е оставила дрехи, които ще ми станат. Хвърли ги в някой куфар.

Флойд отключи остъклената врата.

— Какви дрехи точно?

— Не хитрувай. Просто подбери нещо и остави на мен тревогите.

— Само минутка.

— Разполагаш с трийсет секунди.

Флойд се скри сред лабиринта от стаи. Оже чу как някъде забързано започнаха да се отварят и затварят врати, съпроводено от експедитивно ровене и разхвърляне на предмети. Гласът му отново отекна:

— Защо просто не ми разкажеш за какво става дума, след като най-после започнахме да се разбираме без излишни приказки?

— Колкото по-малко ти е известно, толкова по-добре.

— Прекалено често чувам съвсем същите думи, за да ги приема на сериозно.

— Свиквай. Уверявам те, че този път в тях има смисъл. Защо се бавиш?

— Търся куфар.

— И някоя торба ще свърши работа. Каквото и да е. Започвам да ставам нетърпелива, Уендел. Не изпитвай търпението ми.

— Какъв цвят чорапи предпочиташ?

— Уендел…

— И без това няма значение. Ще се наложи да се оправяш с онова, което имам. — Още отваряне и затваряне на врати. Чу как нещо се тътреше по дървена повърхност. Флойд отново повиши глас: — Е, какво следва сега, Оже? Обратно в Щатите? Мисията е приключена? Или в крайна сметка не си от Щатите?

— Всичко, което ти трябва да знаеш, е, че съм на твоя страна — каза тя.

— И това е нещо, предполагам.

— И че съм тук, за да ти помогна. Не само на теб, но на всички, които познаваш.

— А онези деца? Или който там е убил Сюзан Уайт и Бланшар?

— Не съм заедно с тях. Побързай.

— Поне можеш да ми кажеш за кого работиш. Харесва ти, или не, вече ти помогнах. Не бях длъжен да ти плащам гаранцията в метрото.

— Вече ти благодарих. Ако имаш някакви съмнения, знай, че постъпи правилно. И ако само можеше да видиш голямата картинка, щеше да се съгласиш с мен.

— Опиши ми тогава тази голяма картинка.

Тя почука по касата на вратата с дулото на пистолета:

— Не си насилвай късмета. Намери ли торба?

— Тъкмо я пълня.

Оже усети, че нещо в нея омеква. Нямаше как да не признае, дори и против волята си, че в упоритостта на Уендел съзира нещо от собственото си минало.

— Слушай — каза тя, — щях да ти кажа всичко, стига да ми беше известно. Е, може би нямаше да ти кажа всичко, но поне достатъчно, за да задоволя любопитството ти, стига това да е големият ти проблем. За съжаление обаче, все още ми е известно твърде малко.

— Колко от това бе научила Сюзан Уайт?

— Не всичко, но повече от мен, струва ми се.

— Да се надяваме, че не това е причината, заради която е изгубила живота си.

— Сюзан е подозирала, че е попаднала по следите на нещо голямо, нещо, което си е струвало убийствата. Мисля, че се е изплашила от мащабите му.

— За едно и също правителство ли работите?

— Да — отговори внимателно Оже. — Правителството на Съединените щати.

Флойд отново се появи, понесъл платнена торба в плачевно състояние. Преливаше от дрехи, повечето от които черни или в отсенки на пурпурно или синьо, толкова близо до черното, че на практика разлика почти нямаше.

— Но не сте сестри, нали?

— Просто колеги — отвърна Оже. — А сега остани на място и изритай чантата към мен. — Той се подчини. — Много добре. — Тя я вдигна с една ръка. — Благодари на приятелката си от мое име. Подозирам, че не беше във възторг, задето се налага да ми заеме дрехите си, но те уверявам, че в края на краищата си струва. — Не отместваше пистолета от Флойд. — Съжалявам, че трябваше да се получи така. Надявам се нещата да се наредят за вас двамата.

— Не можеш ли просто да ми кажеш всичко, което знаеш и да ме оставиш сам да си направя заключенията? — попита той.

— Не съм толкова жестока. — Оже започна да отстъпва към асансьора. — Добре, ето какво: сега излизам оттук и не искам никой да ме следи. Ясно?

— Ясно — кимна Флойд.

Оже стъпи в клетката на асансьора, остави торбата на пода и затвори сгъваемата решетка.

— И без номера по пътя за надолу този път, нали?

— Без номера.

— Хубаво. — Тя натисна най-долния месингов бутон. — Казах го и преди, и сега ще го повторя: за мен беше удоволствие да се запознаем.

Клетката започна да се спуска надолу.

— Чакай — извика Флойд и гласът му едва успя да пробие виенето и тракането на машината. — Какво искаше да кажеш с това: „не съм толкова жестока“?

— Точно каквото чу — отговори Оже. — Сбогом, Уендел. Надявам се да живееш дълго и пълноценно.