Вековен дъжд

Четиридесет и едно

Тунгуска ги преведе през поредица от бели коридори, в които цареше безтегловност, докато не достигнаха изчистено, изпълнено с вакуум ядро някъде в кърмата на кораба. След спасяването им от замръзналата Земя, пазеше совалката на „Двадесети век ООД“ тук. На външен вид космическият апарат изглеждаше по-нов в сравнение с последния път, когато Оже го бе виждала. Корпусът му беше излъскан и бляскав, очуканите места бяха изправени, драскотините — премахнати, следите от обгаряния — изчезнали. Ако не беше символът на летящия кон, който все още стоеше на мястото си, се съмняваше, че би го разпознала.

— Изумена съм, че не си го изхвърлил като непотребен боклук — каза тя.

— По-вероятно бих го рециклирал заради материята — отговори Тунгуска. — Но както казах, совалката беше просто застраховка.

— Винаги е от полза — съгласи се Флойд.

Двете ракети вече бяха на местата си: издължени, гладки, приличащи на акули, прегърнали корпуса и прикрепени към него с помощта на допълнителни манипулатори.

— Ще свършат ли работата? Сигурен ли си? — попита настоятелно Оже.

— Ще се въздържа от категорични твърдения след последното фиаско. Но да, изпитвам известна увереност в ползата от тях.

— А совалката?

— Ще издържи.

— Да тръгваме тогава.

Тунгуска ги придружи на борда. Корабът вече трептеше от сдържана енергия преди старта. Миришеше на чисто, като току-що разопакован подарък.

— Горивните цистерни са напълнени догоре — каза Тунгуска, посочвайки контролния терминал. — Наложи се да източим малко водород от охладителните ни системи, но едва ли ще усетим липсата му.

— Благодаря, Тунгуска — каза Оже.

— Ако мога да направя още нещо…

— Направи повече от достатъчно. Ти и Касандра… всички вие. Благодарна съм ви.

— Същото мога да кажа и аз — намеси се Флойд.

— Всички носим колективна отговорност за престъплението на Ниагара — отговори Тунгуска.

— Да се надяваме тогава, че няма да му се удаде шанс да го извърши.

— Можеш ли да ни простиш, Оже?

Тя обмисли думите му за момент.

— Мисля, че всички имаме нужда от малко снизхождение, нали?

— Някои повече от други.

Тя взе голямата му ръка.

— Зная какво правя. Флойд — също. Не ни чакай прекалено дълго. В секундата, в която подкарате блийд-двигателя, се измъквайте оттук.

— Ще те чакам от другата страна — каза Тунгуска. Той стисна ръцете й. — Междувременно, успех. Предай поздравите ми на Ниагара. Иска ми се да можех да му изкажа почитанията си лично.

— Ще се погрижа да ги получи.

Заминаването им протече нормално. След почти час полет Оже се обърна към Флойд и каза:

— Трябва да обсъдим нещо.

— Не може ли да почака, докато се разправим с Ниагара?

— След това може и да нямаме достатъчно време. — Сценарият… думите, които бе подготвила в главата си… бяха заседнали в гърлото й. Успя да произнесе единствено: — Какво ще правиш сега?

Той я погледна така, сякаш току-що му бяха задали най-нелепия въпрос на света:

— Сега?

— С остатъка от живота си. След като знаеш… всичко. След като вече няма да можеш да си поемеш дъх, без да знаеш, че нищо около теб не е такова, каквото изглежда.

— Предполагам, че ще правя като всички останали: ще продължа да живея и ще забравя за големите въпроси.

— Това не е кой знае какъв отговор.

— Но е истината. Все още имам нужда от риза на гърба си. Трябва да се храня и да се грижа сметката за електричество винаги да е платена. Над главата ми трябва да има покрив, без значение какво има отвъд небето. Но това не означава, че нямам и някои лични планове.

— Искаш ли да ги споделиш?

— Първото ми задължение е Кюстин — отговори Флойд. — Все още не съм разкарал полицията от гърба му. Което означава, че ще се наложи да се оправям с Майол и вероятно да открия начин да умилостивя инспектор Белиар. В тунела на „Кардинал Льомоан“ има поне едно военно бебе. Майол обаче със сигурност ще поиска някое живо, преди да успее да направи каквото и да е за мен. Няма как да разбера, преди да съм се чул с него по телефона.

— Това едва ли ще ти отнеме чак толкова дълго време.

— Е, разбира се, плановете ми не се изчерпват дотам. След това тръгвам по петите на другите риби… които и да са те.

— Другите риби? Като брата на Калискан?

— Ако е тук, ще го открия. А като го открия, ще го накарам да проговори.

— Говорим за опасни хора, Флойд.

— Зная.

— Организирани и готови да убиват, за да защитят тайните си. Не изпитват угризения да убият три милиарда души и няма да си изгубят съня заради един изчезнал детектив.

— Тогава вероятно дори няма да ме забележат. Плюс това Кюстин ще ми помага. Може би и Майол, стига да успея да го вразумя. С малко късмет и сплотеност може и да успеем да променим нещо.

— Вече промени много — каза тя. — Ако не беше взел Бланшар на сериозно, всичко постигнато от Сюзан щеше да е загубено. Така и нямаше да разберем за плановете на Ниагара.

— Беше обикновен случай — отвърна Флойд с леко свиване на раменете. — И някой трябваше да го разреши.

Когато първата ракета се отлепи и забърза напред, кацнала на върха на ярката като слънчев лъч следа от двигателя си, Флойд усети кратко разтърсване. Откакто бяха напуснали кораба на Тунгуска, бяха изминали шест часа, които му се бяха сторили колкото двайсет. Докато совалката достигаше удобна позиция за обстрел, не им бе оставало кой знае какво за правене, нищо, освен опасението, че в последния момент Ниагара ще извади още някой трик от ръкава си, за да хвърли в хаос внимателно обмислената стратегема на Тунгуска. В проведените симулации обаче, преследването бе протекло с педантична точност до последните мигове преди изстрелването на ракетите. Ниагара нямаше какво друго да предложи; не разполагаше с друга алтернатива, освен да продължава бягството си към атмосферата на 32 с надеждата, че ще пристигне пръв. Вероятно вече си даваше сметка, че мисията му е самоубийствена, че дори да успееше да достави Сребърен дъжд, така и нямаше да доживее да види резултата от убийствения му ефект.

Двата кораба вече бяха достатъчно близо, за да могат ракетите с ограничен обсег да поразят целта си. Совалката на Ниагара бе поела по принудителна парабола, която я беше доближила на около хиляда километра от повърхността на 32, а тази на „Двадесети“ изоставаше зад нея на по-малко от половината от това разстояние.

Проследиха как опашката на снаряда се заби надолу към покритото с облачета полукълбо над Тихия океан. Никой от инструментите на борда на совалката не можеше да им покаже разположението на ракетата, но машините на Касандра захранваха с постоянен поток от информация главата на Оже; безкрайно дърдорене на телеметрични данни, което от време на време я караше да притвори очи в знак на протест, след като успееха да надхвърлят способността й да ги обработва.

Флойд я погледна в очакване на последните новини.

— Приближава — каза тя. — Всичко изглежда наред.

Под тях Флойд вече успяваше да различи искрата на кораба, който преследваха на фона на океана. Продължаваха да ги разделят петстотин километра, ала — като се изключеше ракетата — дори така, совалката на Ниагара си оставаше единственото движещо се нещо по лицето на 32, изригващо бляскав, треперлив пламък, сякаш не спираше да извършва отбягващи маневри в опит да избегне онова, което биха захвърлили срещу него.

— Четиристотин километра — обяви Оже. — Ракетата все още се движи добре. Тунгуска може и да ги е произвел набързо, но се е постарал.

— Радвам се, че е на наша страна.

— Аз също. Флойд, може би сега не е най-подходящото време…

— Кога изобщо ще бъде?

— Каквото и да се случи оттук нататък, не съжалявам и за миг, че се срещнахме. Не съжалявам и че преживяхме това приключение заедно.

— Наистина ли?

— Нито сега, нито когато и да е. — Сетне отново се намръщи, докато машините доставяха нов бюлетин директно в мозъка й. — Двеста клика и приближаваме. Ниагара вече със сигурност знае, че нещо му диша във врата.

Флойд забеляза, че малката искра от двигателя на Ниагара стана още по-раздразнителна — подмяташе се вляво и вдясно, като перо по вятъра. Зачуди се какво ли натоварване означаваше това за останалите живи на борда на совалката. Може пък Ниагара и съучастниците му вече бяха мъртви, размазани по стените, пожертвали себе си, за да може товарът им да достигне благополучно до 32.

Или все още беше жив и болката беше неописуема.

Флойд знаеше кое от двете предпочита.

— Нещо се променя — каза Оже. — Албедото на кораба му…

Флойд също го виждаше: лекото проблясване в рамките на един миг се бе превърнало в петно от сребриста светлина.

Изглеждаше така, сякаш корабът на Ниагара е избухнал. Искаше му се да го повярва, да повярва, че ракетата по някакъв чудодеен начин беше преодоляла делящото ги разстояние. Ала острието на пламъка от двигателя не спираше да гори, остро и чисто като кама.

— Какво стана? Успяхме ли…

— Не. Току-що излющи огромна част от повърхността на корпуса си, като стара змийска кожа. Това означава само едно, Флойд: подготвя се да изхвърли спорите.

Корабът потрепери. Втората им и последна ракета беше на път.

— Първата ракета се приближава… шейсет клика… четиридесет… двайсет…

Флойд се вторачи надолу, жадувайки за развръзката с всички сили. Ала сребристото петно не спираше да се движи.

— Нула — каза Оже. — Нула. Мамка му.

Първата ракета процепи атмосферата, продължавайки пътя си през небето над група пръснати тихоокеански острови, които Флойд не успяваше да разпознае.

— Не можах да я обърна навреме — каза Оже.

— Опитай пак.

Ала ракетата вече сама бе избрала съдбата си. След секунда на мястото й се появи малка светлинка, като глава на карфица, която разцъфна достатъчно бързо, че да прободе очите и също толкова неочаквано изчезна.

— Бойната глава се самоунищожи. Това не е хубаво.

— А втората?

— Приближава. Триста километра.

Движещото се петно на кораба на Ниагара внезапно обърна посоката, от която изригваше пламъкът на двигателя му. Дори и без увеличение Флойд успя да проследи как совалката видимо промени пълзенето си над фона на океана. Огромното море бе ярко и гладко като мрамор. По неопетненото му лице с виртуозност на художник — на разчупени линии и загладени извивки — се виждаха пръснати облачета и острови. Това беше неговият свят, такъв, какъвто никой дотогава не го беше виждал и това му бе достатъчно, за да остане без дъх, без да може да откъсне очи.

Съжаляваше. Гледката беше великолепна, ала просто нямаше време да й се порадва.

Може би следващия път.

— Копелдакът намалява скоростта — обяви Оже.

— Готов е.

— Двеста и петдесет километра. Ракетата също забавя.

— Забавя?

— Учи се от грешките на предшественика си, опитва се да ги избегне.

— Наистина се надявам да знае какво прави.

— Двеста километра… и все още забавя. Може да се е повредила. По дяволите, дано не се е повредила.

— Ако е, се налага да обмислим възможността да таранираме совалката.

Оже го погледна. Флойд не успяваше да прецени дали беше впечатлена, или ужасена.

— Не се тревожи — каза тя. — Вече съм въвела траекторията за сблъсъка.

— Радвам се, че го сподели с мен.

— Беше следващата логична стъпка. — Тя премигна и понечи да каже нещо. Флойд почти успя да види как през главата й преминаваше чудовищен поток информация.

— Ракетата, Оже?

— Забавя на стотния километър… Не, чакай. — Тя се поколеба. — Чакай. Отново ускорява.

— Не спирай да говориш.

— Прекалено късно е. Няма да…

Втората бойна глава детонира. Същата ярка точка, колкото глава на карфица… която обаче този път не преставаше да се издува. Флойд стисна силно очи, ала дори това не помогна, светлината се просмукваше през кожата му, през костите, прочистваше всяка негова мисъл от всичко и оставяше само признанието за собствената си непоносимост, като прокламация от самия Бог.

А сетне последва бавно, внимателно отслабване и нищо.

Празни небеса.

— Този път експлозията не беше изолирана от системите за сигурност — каза Оже с откъснат и далечен глас, като някой, говорещ в съня ти. — Не положи усилия да ограничи радиуса на взрива. Била е сигурна, че ще порази мишената.

— Там няма нищо.

— Зная.

— Значи успяхме — каза Флойд. — Спасихме Земята.

— Една от тях — поправи го тя.

— Една стига за днес. Да не ставаме алчни.