Вековен дъжд

Тридесет и три

Оже се занимаваше с един портокал, когато Касандра отново се появи, прекрачвайки през повяваната от въображаем вятър завеса на вратата.

Слашърката с форма на момиче накара един стол да се появи от нищото, след което се отпусна в него.

— Как се чувстваш?

— Това е най-вкусният плод, който някога съм опитвала — отвърна Оже.

— Най-вкусният плод, който никога не си опитвала — поправи я развеселена усмивка Касандра. — Донякъде надпреварата е нечестна, разбира се: как е възможно истинската храна да се съревновава с директната стимулация на вкусовите центрове?

Напомнянето, че портокалът е плод на собственото й въображение, беше достатъчно, за да убие и малкото апетит, който й бе останал.

— На това ли прилича всекидневието ти? — попита Оже. До нея Флойд продължаваше да атакува една чепка грозде.

— Повече или по-малко.

— Предполагам, че в крайна сметка човек свиква. Да можеш да изпитваш всичко, което поискаш, когато и където пожелаеш…

— Има и своите добри страни — отговори Касандра. — Но прилича на неограничения достъп до сладкиши, когато си дете. Простата истина е, че се научаваме да живеем с онова, с което разполагаме и след известно време забавлението изчезва. Машините в моята среда могат да оформят стаята ми — всяко помещение — така, както на мен ми се иска в дадения момент. Ако не могат да реагират достатъчно бързо, или има конфликт с нечии други изисквания, мога да кажа на други машини в тавата си да променят възприятията ми. Ако някой спомен ме тревожи, мога да заповядам да бъде изтрит или заровен надълбоко, или да програмирам появата му едва когато стане нужда от него. Ако някоя емоция ми е неприятна, бих могла да я изключа или приглуша.

— Като безпокойство за бъдещето?

— Безпокойството е полезен инструмент, позволява ни да планираме предварително. Ала когато прекаленото безпокойство ни прави нерешителни, време е да се занимаем с него. — Касандра се облегна назад в стола, карайки дървените му снадки да изскърцат. Взе си една ябълка от купата наблизо и отхапа от нея. — Въпрос на равновесие, нали разбираш. На теб тези неща може и да ти приличат на чудеса, но за мен са част от самия живот.

Флойд отмести чинията си.

— На мен всичко това доста ми прилича на Рай. Можете да създадете всичко, или поне да убедите сами себе си, че го постигате. И живеете вечно.

— Народът на Касандра няма минало — каза Оже. — Ние също нямаме кой знае какво минало, но и малкото, с което разполагаме, е свещено.

— Не съм сигурен, че те разбирам — каза Флойд.

— Всички живи хора в днешно време са потомци на някой, живял в космоса по време на Нанокоста — обясни Оже. — Никой от повърхността на планетата не е оцелял, така че ние сме наследниците на колонистите, които вече били започнали да заселват Слънчевата система. — Тя погледна слашърката. — Нали така, Касандра?

— Горе-долу.

— Но излизането в космоса по онова време било изключително трудно. Всеки грам се е мерел, оспорвали са смисъла от него, или са се опитвали да преценят дали да не дадат приоритет на нещо друго за негова сметка. Не сме взели със себе си книгите, след като сме можели да минем и с дигиталните копия на текстовете, запазени в паметта на компютрите. Не сме взели със себе си филмите или фотографиите, след като е било далеч по-лесно да транспортираме цифровите им версии. Не сме взели дори животните или растенията, като сме се задоволили единствено със записи на ДНК-то им.

— И моят, и народът на Оже са постъпили почти по един и същ начин — допълни Касандра. — С единствената разлика, че нейната групировка — предтечите на СОЗЩ — са подходили с далеч по-малко жар към дигитализацията, отколкото ние. Били предпазливи — както се оказало по-късно, с право.

— Народът ми взел със себе си някои физически артефакти — каза Оже. — Известно количество книги, фотографии. Дори някои животни. Цената била ужасяваща, но по някакъв начин сме доловили, че запазването на такова огромно количество информация в цифров формат — в паметта на машините — ни е правело уязвими. След Нанокоста, виждайки как машините унищожават цялото ни минало в такива огромни мащаби, сме дали началото на светкавична програма за преобразуване на колкото може повече от съхранената по електронен път информация в чисто аналогов формат. Построили сме печатни машини, за да произвеждаме физически книги. Преснимали сме дигиталните образи върху химически плаки. Фабриките ни са бълвали хартия толкова бързо, колкото принтерите ни успявали да печатат върху нея. Имали сме дори армии от писари, копиращи текстове обратно на хартия, в случай че принтерите откажели, преди работата да е завършена успешно. Направили сме всичко по силите си — всичко, за което сме успели да се сетим — за да запазим копия, които могат да бъдат докоснати и помирисани като в отминалите дни. И за малко сме щели да успеем. Но просто не сме били достатъчно бързи.

— Наричаме го Забравянето — каза Касандра. — Случило се е около петдесет години след Нанокоста, когато общностите ни най-после започвали да постигат някаква относителна стабилност и способност да задоволяват нуждите си след смъртта на Земята. Дори и днес никой не е сигурен каква е била причината. Понякога споменаваме думата саботаж, но според мен е било просто неприятна случайност — просто едно от онези неща, които те очакват зад ъгъла.

— Дигиталните записи се превърнали в безсмислици — каза Оже. — Само за една нощ някакъв вид вирус или червей се разпространил из свързаните помежду си архиви на системата. Текстовете вече не можели да бъдат разчетени. Картините, филмите — дори музиката — били разбъркани и в тях нямало никакъв смисъл.

— Някои архиви оцелели — каза Касандра. — Но след случилото се по време на Забравянето не можем да бъдем сигурни в автентичността им.

— Изгубили сме почти всичко — произнесе Оже. — От миналото ни останали единствено фрагменти. Все едно да се опитваш да реконструираш цялото човешко познание с помощта на няколко книги, спасени от пожар в библиотеката.

— Ами учебните заведения? — попита Флойд. — Те не са ли пазели оригиналите на всичко това?

— По това време самите те едва смогвали да унищожават или претопяват собствените си хартиени колекции — обясни Оже. — Щом веднъж ги убедили, че могат да редуцират целия този товар от хартия до едно парче микрофилм или един-единствен оптичен диск, дисков дял, флаш памет, или каквото там било рекламирано като най-добрия начин да съхраниш данните си в дадената седмица.

— Съвършен звук за вечни времена — произнесе Касандра като че ли четеше рекламен девиз. — Това поне била идеята; колко жалко, че в действителност не проработила. Сега разбираш защо народите ни са поели в различни посоки. Трешърите вярват, че Забравянето никога повече не бива да се повтаря. Така че се въздържат от употребата на всякакви технологии, които биха им предложили безсмъртие.

— Никой не е безсмъртен — прекъсна я остро Оже. — Безсмъртен си до следващия Нанокост, или следващото Забравяне, или докато Слънцето избухне. Освен това на никого не забраняваме да ни изостави и да заживее в Политите, ако нещо в железните закони на Комитета на трешърите не му се понрави.

— Справедлива забележка — каза Касандра. — Ние, от друга страна, сме решили да не се тревожим за миналото. Веднъж вече сме го изгубили, така че защо да се притесняваме, че ще го изгубим пак? Живеем в мига.

Тя протегна ръка и накара стаята да се промени, разширявайки я изведнъж, карайки стените да се втурнат във всички посоки. Внезапно се оказаха в средата на катедрално пространство с височината на небостъргач, което не спираше да нараства. Скоро стените се отдалечиха на километри или десетки километри, а таванът се издигна като ракета в небето, докато на мястото му не се появи синя атмосфера с малки облачета, увиснали точно отдолу. Отвореният прозорец на стаята сега гледаше към обсипана със звезди нощ.

Беше блестяща демонстрация по упражняване на контрол, ала Касандра не бе приключила. Тя присви очи и стените в далечината заиграха, превръщайки се в обширни скулптурни детайли: набраздени колони и кариатиди, високи като планини, контрафорси и арки, надвисващи над абсурдно празното пространство. Накара в стените да се появят витражи, през които нахлу спектрална светлина, каквато Оже дори не би успяла да си представи. Касандра навярно бе променила мозъка си на фундаментално ниво, пресвързвайки самите си възприятия. Цветовете не само бяха непознати (и спиращо дъха красиви), но Оже можеше да ги чуе, почувства и помирише.

Никога не беше виждала нещо толкова възхитително, тъжно и приказно.

— Моля те, престани — каза тя, надмогната от гледката.

Касандра накара стаята да се върне до предишните си размери.

— Съжалявам — каза тя на Оже и Флойд, — но исках да ви демонстрирам какво според мен е да живееш в мига. Такъв миг имах предвид.

— Имам само един въпрос — каза Флойд. — Щом можеш да правиш такива неща, щом би могла да имаш каквото, когато и където си поискаш — защо тогава някои от вас толкова искат да сложат ръка на Земята?

— Проницателен въпрос — отбеляза Касандра.

— Отговори тогава — настоя Оже.

— Искаме Земята, защото е единственото нещо, което не можем да имаме — произнесе Касандра. — А това за някои от нас е непоносимо.

Когато прорязаният от вени капак се обели настрани, Касандра я очакваше.

— Е, Оже? Реинтеграцията стори ли ти се толкова болезнена, колкото предвидих?

— Ще ми мине. Ще ми помогнеш ли да изляза от това нещо?

— Разбира се.

Друг слашър вече помагаше на Флойд да излезе от собствения си ковчег. Оже се огледа със замъглени очи, докато последните останки от синята течност изчезваха, погълнати от отворената паст на ковчега.

— Ела — каза Касандра. — Ще те осведомя за последните събития, докато вървим. Съвсем близо сме до Земята.

Върнаха се в тактическата зала, която беше съвсем същата, каквато си я спомняше Оже, освен че в този момент не присъстваше никой друг от слашърите.

— Още са в ускорителните си ковчези — обясни Касандра. — Ако се наложи да се раздвижим спешно, ще могат да се справят по-добре със ситуацията.

— Ниагара още ли е по петите ни?

— Ниагара — или който и да беше в онзи кораб — вече не е проблем. Натъкна се на една от нашите ракети точно преди да достигнем външния кордон на отбранителни съоръжения на Плетеницата.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Някой е мъртъв. Може би е Ниагара, може би не е. Ако не е, рано или късно ще го открием.

— Надявам се да го спипате.

— Може би, ако ми кажеш защо беше толкова важно да се доберем до Калискан, ще мога да ти помогна с още нещо.

— Казах ти достатъчно — отвърна твърдо Оже.

— Но само половината.

— Все още не съм готова да ти доверя останалата част. Може би след като разговарям с Калискан… Достатъчно близо ли сме, за да се свържем с фокусиран комуникационен лъч?

— Винаги съществува известен риск да ни прихванат… но да, вече сме достатъчно близо. — Като разпери пръсти — жест, в който според Оже имаше повече театралност, отколкото смисъл. — Касандра създаде плосък екран в част от стената. За момент екранът остана празен, очаквайки отговор. — Можеш да говориш — кимна й тя.

— Къде се намираме? — попита Оже.

Касандра й каза.

— Калискан — произнесе тя. — Говори Верити Оже. Доколкото разбирам, сте искали да говорите с мен. Жива съм, намирам се на половин светлинна секунда от Плетеницата, на борда на слашърски космически апарат, така че ще се наложи да дръпнете конците, преди върху нас да се е изсипал самият ад.

Секунда или две по-късно панелът на екрана се покри с ивици в основните цветове, които бързо премигнаха и се превърнаха в пикселизиран образ с ниска разделителна способност.

— Това ли е Калискан? — попита Флойд, когато лицето на белокосия мъж най-после започна да се различава достатъчно ясно.

— Човекът, който ме изпрати в Париж и единственият, който може да успее да разбере нещо от цялата каша — обясни Оже.

— Лицето му ми изглежда познато. Имам чувството, че го познавам — произнесе Флойд, взирайки се по-внимателно в образа.

— Няма начин да го познаваш — отвърна тя. — Никога не си го виждал.

Флойд докосна слепоочието си с два пръста, сякаш й отдаваше чест:

— Както кажеш, шефе.

Очилата на Калискан отразиха светлината обратно към камерата.

— Оже… жива си. Нямаш представа колко се радвам от този факт. Моля те, предай благодарностите ми на Касандра. Не смеех да се надявам, че си успяла да се измъкнеш от катастрофата при Фобос.

— Успяхме, сър. И двамата.

Зачака отговора. Забавянето от една секунда беше достатъчно дълго, че да причини известно неудобство при размяната на реплики, сякаш разговарящите ползваха език, с който не бяха запознати много добре.

— И двамата, Оже? Скелсгард каза, че военните бебета са убили Авелинг и Бартън, преди да й помогнеш да избяга.

— Така е, сър. Намирам се в присъствието на мъж на име Флойд, който е роден и израснал на 32.

Зад гърба на Калискан се виждаха оребрявания, лонжерони и различна екипировка, свойствена за кабината на космически апарат: модерен трешърски кораб, но не толкова, колкото слашърският съд, на който се бе събудила.

— Това е сериозно развитие — произнесе той.

— Трябва да поговорим за още нещо — каза Оже. — Можете ли да уредите приближаването ни с властите?

— Гледай новините, Оже: няма никакви власти. Администрацията на Плетеницата хукна да се спасява през глава. Вече си имам един куп главоболия, докато се опитвам да избегна пиратите и мародерите, а совалката ми не е от бавните.

— Децата ми са в Плетеницата.

— Не са — каза той. — Питър ги отведе преди около два дни. Веднага след завръщането на Скелсгард започнахме да се опасяваме, че е на път да ни връхлети нещо неприятно. Децата ти са в безопасност.

— Къде са?

— Питър реши, че ще бъде най-добре, ако не казва на никого. Спомена, че ще се свърже с теб веднага щом положението се успокои.

Оже затвори очи и произнесе мълчалива благодарствена молитва.

— Сър — произнесе след секунда. — Имам важни новини. Наистина трябва да поговорим. Сигурна съм, че Сюзан Уайт е попаднала на следа и става дума за нещо сериозно. Трябва да действате незабавно… използвайте всичките си връзки, ако се наложи, преди да е станало прекалено късно.

— Всичко е наред — каза Калискан. — Повечето от подробностите разгадахме и с помощта на Скелсгард. Проявила си забележителна храброст, като си я изпратила по обратния път.

— Тя добре ли е?

— Да, в отлично здраве и в безопасност.

Поредният дълг, който не беше зле да прибави към купчината: децата й бяха спасени, както и дребничката й позната от Фобос.

— Все пак искам да поговорим — каза тя. — Сещате ли се за някое подходящо място за среща?

— Вече имам едно предвид. Там, където пиратите и мародерите няма да посмеят да ни последват. Подозирам, че дори слашърите биха се замислили, преди да се пробват.

Оже много добре знаеше какво е намислил и перспективата донякъде я плашеше.

— Калискан, нали не говорите сериозно?

— Повече от сериозен съм. Корабът, в който се намираш, може ли да осъществи трансатмосферно кацане?

Тя се обърна към Касандра.

— Е?

— Можем да летим през атмосфера. Но кацането на Земята е свързано с още някои подробности. Един трешърски кораб би се оказал далеч по-добре пригоден за сблъсък с фуриите, без да се излага на непосредствена опасност, но ние сме малко по… податливи на рисковете.

— Мислех, че слашърите вече са разработили защити срещу фуриите? Не спирате да повтаряте, че сте готови отново да сложите ръка на Земята.

— Експериментални предпазни механизми — обясни Касандра. — Каквито — със съжаление трябва да те информирам — този кораб не носи на борда си.

Оже отново се обърна към Калискан.

— Нямаме късмет. Тя твърди, че корабът им не е оборудван за справяне с фуриите. Ще се наложи да изберем друго място за срещата.

— Предай й да не се тревожи — отговори Калискан. — Гъстотата на фуриите в района, който съм избрал, е ниска. Сигурен съм, понеже следя директно данните от наблюдателните станции на Института по старините в околността. Враговете ни не разполагат с тази информация и тъкмо поради това няма да бъдат особено ентусиазирани да ни последват, поне на първо време.

Оже хвърли поглед на Касандра.

— Това звучи ли ти разумно?

— Говореше за ниска гъстота, не за нулева — отговори Касандра. — Не мога да рискувам да спусна кораба прекалено надълбоко в атмосферата, особено с осемнайсет човека под моя опека.

— Важно е.

— В такъв случай — произнесе Касандра, — ще ни се наложи да обмислим алтернативен способ за транспортиране.

— Мислиш си за совалката на „Двадесети“, нали?

— На борда й не е останало много гориво, но пак ще успее да ви върне по обратния път.

— А може ли да лети сама?

— Няма да й се наложи — отговори Касандра. — Ще се погрижа зи това.

Оже отново насочи вниманието си към екрана:

— Ще ви последваме до мястото, но ще ни трябват няколко минути, за да се организираме.

— Действайте бързо — отвърна Калискан. — И ако носите някакъв товар от Париж, сега може би е най-подходящото време да ми го предадеш. Като се има предвид какво се случи около Марс, това може да се окаже последната пратка от 32.

— Не е кой знае какво — каза Оже. — Няколко кашона, които роботът беше натоварил в кораба, преди да саботира връзката.

— Все още работиш за Института. Вземи всичко. След това следвайте траекторията ми съвсем точно, без значение колко неефективна би ви се сторила.

— Къде ни водите, сър?

— На вечеря — отговори Калискан. — Ще хапнем в компанията на Ги дьо Мопасан.