Вековен дъжд

Тридесет и седем

Двеста километра надолу по тунела, помисли си тя. Ако човек мислеше в пространствени величини, разстоянието бе нищожно. Реактивните снаряди биха могли да го прекосят с един скок. Ала хипермрежата очевидно полагаше всячески усилия да затрудни придвижването със скорост, по-голяма от нормалната за обикновена ударна вълна. Ракетите — според телеметричните данни, с които разполагаше Тунгуска — се носеха пред кораба му, следвайки очакваната крива съгласно собствената си маса и ускорение точно по начина, по който биха го сторили и във външното пространство. За известно време дори успяваха да ги засекат с електромагнитните сензори или да разчетат акустичния сигнал от реактивната им тяга, който се разпространяваше в разширяващ се конус през стените на тунела. Ала сетне се случи нещо. Ракетите забавиха скоростта си, сякаш изведнъж се бяха гмурнали в еквивалента на захарен сироп. Слабата, гаснеща струйка от информация, протичаща обратно до кораба, не показваше аномалии… но зарядите вече не покриваха достатъчно бързо разстоянието напред, за да успеят да достигнат кораба на Ниагара.

Тунгуска се взираше във ветрилото от тактически дисплеи пред себе си — които бяха там повече заради Оже и Флойд, отколкото защото той се нуждаеше от тях — с очевидно недоволство.

— Точно от това се боях — каза той. — Няма начин да предскажем кога и дали някоя от ракетите ще порази кораба на Ниагара.

— А ще разберем ли, ако се случи? — попита тя.

— Би ли искала да научиш?

— Бих искала да зная, че сме успели, преди… — Гласът й заглъхна. Нямаше смисъл да изрича очевидното.

— Опасявам се, че вероятно няма да можеш да си позволиш този лукс. Безполезно е да се опитваме да отгатнем как би се разпространила една експлозия материя-антиматерия, но очаквам да се случи бързо. Няма да ни остане време да се радваме на победата си. Смъртта ни ще бъде също толкова мигновена.

Оже нямаше нужда от напомняне, че на практика подписваше собствената си смъртна присъда, в случай че някоя от ракетите успееше да порази целта. Опитваше се да забрави за възможните последици, но знанието винаги успяваше да си проправи път обратно и да привлече вниманието й.

— А ти ще доловиш ли нещо? — обади се Флойд, като гледаше Тунгуска.

— Ще предусетя достатъчно — отговори той. — Когато огнената топка удари стените на кораба ми, информацията от сензорите на корпуса би трябвало да достигне до черепа ми миг преди самата унищожителна вълна.

— Давайки ти достатъчно време, за да оформиш мисъл? — попита Оже, сплитайки пръсти с тези на Флойд. — Достатъчно, че да почувстваш поне намек за удовлетворение от саможертвата и крайния й резултат?

— Може би. — Тунгуска им се усмихна. — Все пак няма нужда да бъде кой знае колко сложна мисъл.

— Не съм сигурна дали ти завиждам — произнесе Оже.

— И вероятно си права, но това е положението. Бих могъл да прекъсна връзката между невралните ми машини и корпуса на кораба, но не мисля, че имам достатъчно смелост за това. — Погледът му рязко се насочи към един от екраните и остана вторачен в него с очевидна тревога.

— Какво има? — попита Оже.

— Нищо неочаквано, предполагам. Телеметричните потоци от всички ракети престанаха да предават.

— Това означавали, че самите ракети са били унищожени? — обади се Флойд.

— Не, не задължително. Вероятно данните, които се опитват да ни изпратят, не могат да пресекат делящото ни разстояние. На свой ред и ракетите не могат да уловят нашите сигнали и са превключили на автономен режим.

— По някакъв начин се чувствах далеч по-сигурен, докато знаехме, че са някъде там — произнесе Флойд.

— Аз също — кимна Тунгуска, след което също сложи ръка върху техните и тримата останаха така, потънали в мълчание, очаквайки нещо да се случи или просто да престане да се случва.

Мълчанието бе единственото, което Оже не искаше в този момент. Оставяше празнина в главата й и в тази празнина успяваха да се наместят някои мисли. Жадуваше за нормалната интонация на човешкия разговор, клюките, бъбренето. Искаше да мисли за каквото и да е, само не и за онази убийствена стена от яростна светлина, експлозията, която дори и в този миг вероятно се носеше към тях, по-бърза от всяка предварителна информация, способна да ги извести за пристигането й. По-бърза от новините за успеха. Колко ли време бе минало, откакто реактивните снаряди бяха престанали да предават? Беше изгубила представа: възможно бе да са минали минути или часове. Всеки път, когато се опитваше да каже нещо обаче, думите й се струваха банални и неадекватни. Нищо не можеше да се сравни със ситуацията. Сега, когато всеки следващ миг можеше да се окаже последен, човек нямаше какво да каже, без то да прозвучи нелепо или да наруши значимостта му. Мълчанието имаше свое собствено достойнство.

Тя погледна останалите — Флойд и слашъра — и си даде сметка, че по свой собствен начин и техните мисли преминаваха през същия мъчителен процес. И сякаш в мълчаливо съгласие и тримата като по даден знак решиха да стиснат още по-силно ръцете си.

Внезапно дисплеите на стената изобразиха конвулсивна промяна. Оже разполагаше само с част от секундата, за да я регистрира и с още една част, за да позволи на последствията да се разиграят в главата й. Една от ракетите навярно бе открила целта си и сега корабът засичаше приближаването на адския огън.

Ала гласовете в главата й, напоследък доста притихнали, й казаха: не, не се случваше нищо подобно.

Беше лошо, но не чак толкова пикантен вариант на лошото.

В следващия миг — поредното преместване на секундарната стрелка на съзнанието — корабът предприе драстична отбягваща маневра. Оже има време само колкото да осъзнае, че тежестта й се увеличава, когато мантията й се превърна в защитен пашкул, а мебелите, подът и стените се преобразиха в предпазваща утроба.

Чак тогава настъпи отвратителният миг, в който корабът насила вкара в гърлото й дихателния апарат.

Изпита цяла секунда, изпълнена с блажено неведение, което погледнато от този ъгъл, всъщност бе доста приятно…

Два или три липсващи кадъра от съзнанието й.

Информацията отново се процеди в черепната й кутия посредством машините на Касандра. Те разговаряха с Тунгуска и останалата част от кораба.

Една от собствените им ракети току-що се бе опитала да ги унищожи. Особените пространствени свойства на хипермрежовия тунел бяха объркали навигационната й система. Отекващата какофония от отразени електромагнитни импулси я бе накарала да пренебрегне идентификацията на кораба им. Не им беше останало време да се прицелят и да стрелят с лъчевите оръжия. Корабът се бе изкривил като гъвкав боец, избягващ смъртоносно острие, разтягайки корпуса си, за да позволи на ракетата да се промуши покрай тях в последния момент. Веднъж щом снарядът бе отлетял в тунела назад, в мъничкия му мозък на убиец си беше прегризала път команда, даваща му заповед да се самоунищожи.

Експлозията бе причинила локална промяна в геометрията на облицовката на тунела, разпращайки ударни вълни във всички посоки; междувременно, отразената енергия отскачаше около тях в истинска буря от късовълнови фотони, дъвчейки защитната броня на кораба, опитваща да си проправи път до нежната тъкан на пътниците във вътрешността му.

Доловил новата опасност, корабът бе обвил хората в себе си с предпазни противоускорителни пашкули и в същото време с всички сили се напрягаше да долови всяка подробност, всяка частица информация за състоянието на тунела пред тях. Вибрациите от експлозията на ракетата поне за момента бяха ослепили акустичните им сензори. Корабът бясно превключваше на резервни системи, които никога не би използвал при нормални обстоятелства. В ярката, всепоглъщаща уста на тунела сега се взираха неутринни лазери и широкоспектърни електромагнитни емисии.

Към тях се носеха още две опипващи за плячката си ракети.

Към тях с максимална мощност бе излъчен сигнал за преждевременна детонация. Лъчевите оръжия, разгърнати и готови да открият огън, търпеливо изчакваха и най-малкия знак, че ракетите ще откажат да се подчинят.

Първата се разпука в ярка, контролирана експлозия с ограничен радиус, благодарение на сработилите й заглушители. Другата ракета не обърна внимание на нареждането и се устреми още по-бързо напред, готова да прихване целта си. Корабът се изви и нагърчи, надхвърляйки многократно безопасните граници за експлоатация. В мозъка на Оже се забиха пищящи доклади за непоправими повреди. Корабът можеше да понесе още удари, но не задълго.

Лъчевите оръдия се завъртяха рязко и прихванаха третата заблудена ракета. После откриха огън, поразявайки целта си само на два километра пред корпуса на кораба. Тъй като системата за заглушаване на взривната вълна на този снаряд бе изключена, третата експлозия се оказа най-мощна от всички.

Втурнаха се право в сърцето на огнената топка. Корабът изпищя, гърчейки се в кибернетична агония.

Сетне бяха преминали.

В главата на Оже си проправи път мисъл, по-бърза от всеки език:

— Изстреляхме шест ракети — каза Тунгуска. — Три се върнаха, значи някъде там остават още три.

Облакът от машини в главата й изплете отговора светкавично. Оже ли беше отговорила, или Касандра бе задала въпрос? Нямаше как да знае:

— Колко близки удара можем да поемем още?

— Нито един — отвърна Тунгуска.

През следващите пет минути се върнаха още две ракети. Първата бе засегната от отъркванията в стените на тунела. Лъчевите оръжия я проследиха и унищожиха бързо и ефективно на разстояние шейсет и пет километра, на самата граница, на която я бяха засекли.

Другата ракета се подчини на заповедта за самоунищожение, изчезвайки в облачето на контролирания взрив, който успя да им нанесе само повърхностни щети.

— Има още една — каза Тунгуска.

— Може би идеята в крайна сметка не беше чак толкова добра, а? — отбеляза сухо Оже.

— Беше единствената, с която разполагахме — отвърна бавно Тунгуска.

В рамките на следващите десет, изпълнени с агония секунди се появи и шестата ракета, която се носеше с максимална пресрещаща траектория. Дори и след като се приближи, не показа никакви признаци, че възнамерява да се подчини на нареждането да се самовзриви. Лъчевите оръжия на Тунгуска я разпориха на две, ала бойната й глава отказа да избухне. Ракетата зави остро и се пръсна по дясната стена на тунела. Дори и ослепени наполовина, акустичните сензори доловиха как тя заора през напрегнатото покритие от изкуствено пространство-време. Някъде много надълбоко ракетата най-сетне експлодира и цялата стена се изду навън.

— Това беше номер шест — обади се Оже. — И шестте са извън строя. Оцеляхме.

— Не — отвърна Тунгуска. — Не можем да бъдем сигурни. Последната ракета… не беше от нашите.

— Но нали каза, че шест…

— Върнаха се пет. Последната беше подарък от Ниагара. Което означава, че знае за нас.

По времето, когато корабът на Тунгуска излезе от портала, автоматичните системи за поддръжка бяха отстранили най-лошите повреди, които бяха претърпели в тунела. За някои подробности нямаше как да се погрижат без помощта на съответния специалист, но те щяха да почакат, докато се завърнат в космическото пространство на Политите. Засега корабът все още беше способен да продължи гонитбата, макар и с намалена ефективност, докато блийд-двигателят му полека-лека идваше на себе си.

— Само ако можехме да разберем по кой път е минал Ниагара — каза Тунгуска.

Оже се наведе напред, подпирайки лакти върху меката подплата на новоизникналата маса. Корабът беше освободил пасажерите от хватката си. Всички бяха получили УВ и в този момент из телата им вършееха орляци миниатюрни машини, опитващи да коригират генетичните увреждания, понесени след излагането на радиацията от необезопасените ракетни експлозии.

— Мислех, че ще го настигнем между порталите.

— Аз също се надявах на това — отговори слашърът. — И имахме сериозен шанс. За съжаление Ниагара се оказа малко по-бърз. А и след като вече му е известно, че го преследваме, сигурно е изключил някои системи за безопасност.

— Тази ракетна атака също не ни помогна особено — обади се Флойд.

— От друга страна може и да е — възрази Тунгуска. — Има вероятност Ниагара да смята, че ответният му удар ни е унищожил. При целия акустичен шум, няма начин да е проследил ставащото.

— Значи е или едното, или другото — каза Оже.

— Признавам, че има определен брой неизвестни.

— Щеше да ни бъде от полза, ако знаехме коя врата е използвал — отбеляза тя.

Преходът през хипермрежата ги бе захвърлил на хиляди светлинни години през галактиката. Оже не искаше да се задълбочава в подробностите. Очакваше ги още поне едно транзитно преминаване; може би повече. Като се вземеше предвид оплетената топология на хипермрежовите връзки, можеха да се окажат практически навсякъде, ако изобщо някога успееха да намерят следите на Ниагара до АГС обекта.

— Все пак се надявах на някаква недвусмислена следа за това кой портал е използвал Ниагара, дори и да бе успял да извърши проникването преди нас — каза Тунгуска.

— И? — попита нетърпеливо Оже, почуквайки с нокът по масата.

Тунгуска вече бе извикал изображение на непосредственото пространство около четирите съседни портала. Всички бяха прикрепени към анонимни парчета скала в орбита около тъмна двойна звезда, в чийто район така и не се бе образувала сериозна планетарна формация. Беше пусто, адско място, изпълнено с цвърчащи високоенергийни частици, поглъщани и изплювани от закривената сиамска магнитосфера на двойните звезди.

— При максимално ускорение и изключени системи за безопасност е успял да достигне един от трите входни портала само секунди преди нашето излизане — обясни Тунгуска. — Очевидно е смятал, че устройството „Молотов“ ще издържи на натоварването, без механизмът му за защита да откаже… а може би просто е рискувал.

— Някакъв шанс да проследим дирите от двигателя му?

— Не. Наоколо има прекалено много фонова радиация, няма как да надушим йонизираните следи.

— Ами порталите? — попита тя. — Персоналът не е ли видял кой от тях е използвал?

— Тук няма персонал — отговори Тунгуска. — Като се изключат рутинните проверки за възникнали аварии, порталите се грижат сами за себе си.

— Тогава машините…

— И трите твърдят едно и също — прекъсна я Тунгуска, предвиждайки въпросите й. — Порталите са били активирани и подготвени за навлизане, след което е извършено контролирано затваряне. Ниагара е изпратил сигнали за задействане до всички — като човек, който отваря всички врати в коридора, за да прикрие пътя си за отстъпление.

— Умен тип — кимна Флойд. — Поне това трябва да му се признае.

Оже скри лице в шепи. Изпитваше невероятно, надмогващо раздразнение от Тунгуска. Въпреки всичките му технологии и цялата му спокойна слашърска мъдрост, той оставаше безпомощен срещу един-единствен ловък противник. Не беше честно, знаеше го, но не успяваше да се въздържи. В присъствието на магьосник искаше чудеса, а не извинения.

— Това не е добре — каза тя. — Не разполагаме ли поне с някакви следи? Корабът е бил само един. И само един от тези портали е бил използван наистина.

— Това е последната ни сламка — каза Тунгуска. — Както се оказва, един от порталите излъчва леко отклонение в параметрите на колапса в сравнение с останалите два. Ако трябваше да се обзаложа, бих решил, че корабът е преминал именно през него.

— Колко си готов да заложиш? — попита усмихнато Оже.

— По-добре да не знаеш.

— Добре — произнесе тя. — Щом това е единственият ни вариант… се налага да го приемем. Щом навлезем, ще можем ли да го засечем с ехолокатора?

— Може би — отвърна Тунгуска, — но и липсата на ехо няма да потвърди със сигурност, че сме влезли през грешната врата. Със същия успех би могъл да е прекалено надалеч пред нас, за да отчетем позитивни следи.

— Имаме ли други възможности?

— Не. Ето защо вече ни насочих към портала с необичайния разчет. Веднага щом поправката на двигателя приключи, ще потеглим с максимална скорост.

— Добре — каза Оже. — Предпочитам да преследвам сенки, отколкото просто да си стоя тук и да бездействам.

— За съжаление в крайна сметка може да се окаже, че наистина преследваме сенки. Дори и разчетът на портала да е реално доказателство, се намираме на границата на сензорните си възможности. Ако Ниагара беше влязъл само с час по-рано през него, никога нямаше да го забележим.

— В такъв случай е най-добре да не губим и минута повече.

— Точно там е проблемът. — Тунгуска замести картината на четворката портали с изображението от натрошено стъкло на галактическата хипермрежа. Накара го да се приближи до един по-малък район и освети кръстовище, съставено от четири нишки. — Сега сме тук — каза той. — А тук, ако може да се разчита на предвижданията ни, ще се появи Ниагара след осем часа.

Той насочи вниманието им към друга част от картата малко по-нататък върху големия циферблат на галактиката.

— Друго струпване от портали — каза Оже.

— Цели шест, като се брои този, през който ще излезем ние. Там няма АГС, така че едва ли е крайната точка на пътуването му. Ще поеме през друг портал.

— Значи ни остава надеждата, че същият трик ще проработи два пъти.

— Опасявам се, че няма да проработи — отвърна Тунгуска. — Разликата между неговото заминаване и пристигането ни ще бъде прекалено голяма. В сигнатурите на порталите няма да има ясно отличима разлика, независимо от факта, че през един от тях е преминал кораб.

— Което означава?

— Че освен ако дотам не го настигне забележително лош късмет, ще го изгубим.

— Не може да го изгубим — каза Оже. — Този вариант е изцяло неприемлив.

— Но вероятно ще ни се наложи да се примирим с него. Той знае пътя за АГС-а. Ние — не. Просто е.

— Касандра трябваше да прегледа онези документи по-внимателно — произнесе Оже със странното чувство, че критикува сама себе си, сякаш се укоряваше за някаква недопустима грешка.

— Направила е най-доброто, което е могла — отвърна Тунгуска. — По онова време е имала само бегло предположение, че може да се окажат от стратегическа важност. Имаме късмет, че разполагаме и с това.

— Късмет? — попита остро Оже. — Товарът не ни разкри нищо.

— Съжалявам — произнесе Тунгуска. — Ако можех да направя нещо… Разбира се, ще продължим гонитбата и ще се надяваме на най-доброто.

— Това ли е всичко, което можеш да ми предложиш?

— Опасявам се, че да.

Никой не отрони и дума, докато Флойд не вдигна ръка и не каза:

— Ще възразите ли, ако и аз предложа нещо?