Вековен дъжд

Тринадесет

Спирачките на матиса изскърцаха на паважа пред сградата на Бланшар на улица „Пьоплие“. Двамата с Кюстин се бяха заловили за работа веднага след закуска и макар главата на Флойд да звънеше като пукната камбана — от прекалено много вино и прекалено много музика, — заедно с махмурлука в съзнанието му се бе настанила странна напрегнатост. Беше прегракнал от опити да надвика шума в Льо Пероке Пурпр и цялото кафе, което бе налял в себе си, откакто бяха станали.

— Внимавай с Бланшар — предупреди той Кюстин, докато французинът излизаше от колата с куфарчето с инструменти. — Не искам дори намек, че е възможно да го подозираме в убийство.

— Не подозирам нищо — отговори Кюстин. — Просто ми се иска да отхвърля тази възможност.

— Гледай да не отхвърлиш целия случай, докато си по петите му.

— Имай ми малко доверие, Флойд: като опре до тези неща, разполагам с поне толкова опит, колкото и ти.

— Спомни ли си нещо повече за онази пишеща машина в Ке?

— Килията още ми е пред очите. Освен това, нищо друго. Но съм сигурен, че ще се сетя.

Флойд подкара обратно към кантората. Асансьорът, поне засега, работеше. Качи се в несигурната клетка, измина с нея пътя до третия етаж и влезе вътре. Наля си чаша хладко кафе, след което вдигна слушалката на телефона и направи още един опит да се свърже с номера в Берлин. Същият резултат: линията си оставаше мъртва. Операторът не успя да му отговори дали номерът е грешен, или телефонът от другата страна просто е прекъснат. Прокара пръст през номера на леярни „Каспар“, изпитвайки силно нежелание да захвърли най-сериозната им следа по случая.

Докато още беше в кантората, реши да прегледа указателя за номера на един свой стар познат от Порт д’Аниер. Бивш опитен железар от фабриката на „Ситроен“, уволнен след трудова злополука, той бе продължил да работи у дома. И макар да не беше музикант, изкарваше прехраната си, като поправяше духови инструменти.

На седмото позвъняване някой вдигна:

— Басо.

— Обажда се Флойд. Как я караш?

— Уендел! Каква приятна изненада. Имаш ли нещо за мен? Някой да не е седнал върху тромбон?

— Не и днес — отвърна Флойд. — С Кюстин не излизаме достатъчно и се страхувам, че инструментите ни не търпят толкова поражения. Питах се дали ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса.

— За поправка на музикални инструменти?

— За металургия. Нещо изникна в случая, по който работим и, честно казано, не зная какво да мисля.

Той чу как Басо се настанява в стола си:

— Слушам те.

— Разполагам с нещо, което прилича на скица, прерисувана от планове, и писмо, свързано с договор с берлинска леярна. Но не успявам да схвана за какво става дума в договора.

— Имаш ли нещо, от което да започнем?

— По всичко личи, че работата се отнася до отливането на три големи плътни сфери от алуминий.

— Големи сфери — повтори замислено Басо. — Точно колко големи?

— Три, може би три и половина метра в диаметър, ако изобщо разчитам скицата правилно.

— Наистина са големи — съгласи се той.

— Имаш ли някаква представа за какво могат да послужат?

— Трябва да погледна скицата, Уендел. Може би тогава ще мога да ти кажа нещо по-конкретно. От алуминий ли каза?

— Така мисля.

— За момент се зачудих дали не са камбани. Можеш ли да донесеш скицата? Очи в очи ще ти бъда от по-голяма полза.

— Тази сутрин?

— Няма по-добро време.

Флойд се съгласи и остави слушалката. Пет минути по-късно вече пътуваше за Седемнадесети район, а на седалката до него лежеше саксофонът на Кюстин.

По времето, когато Оже и Скелсгард излязоха от кафенето на булевард „Сен-Жермен“, небето вече бе светло. По улиците се движеха повече коли, повече хора бяха отворили прозорците си и по тротоарите крачеха повече пешеходци. Градът се пробуждаше.

— Погледни на нещата от този ъгъл — предложи Скелсгард. — Нямаме никакви доказателства, че това е симулация, поне докато науката тук си остава на равнището на трийсетте години на двадесети век. Но има и друга гледна точка.

— Която е?

— Допускаме, че всичко, което виждаме, е реално или поне направено от нещо, напомнящо повече или по-малко на обикновена материя. Може би някой — някое създание — е запазило това място като моментна снимка, резервно копие на истинската Земя. Умишлено или не, копието се движи напред във времето и се отдалечава от мига, в който е било направено. Следователно това е действителна планета, населена от действителни хора. Физическите закони работят безотказно. Единственото фалшиво нещо е небето.

— Защото се намираме във вътрешността на АГС обект?

— Именно. И каквито и да са останалите му функции, едно от нещата, които се очакват от него, е да предоставя убедителен похлупак за света, който съдържа.

Слънцето бе започнало да наднича над върховете на покривите от другата страна на Сена.

— Какво тогава е това? — посочи Оже.

— Фалшиво слънце. Източник на светлина и топлина, нищо повече. Известно ни е, че в АГС обекта няма място за истинско слънце… не и ако искаш освен него вътре да има и планета. Така че каквото и да е това, трябва да е нарисувано от вътрешната страна на сферата.

— На мен ми изглежда достатъчно истинско.

— Естествено, само че и ти като всички останали на тази планета, гледаш към него под ограничен ъгъл.

— Ами Луната? Тя истинска ли е?

— Не знаем. Изглежда е, а и разузнавателните данни на слашърите навеждат на мисълта, че някои от световете във вътрешността на АГС обектите имат собствени луни. Но без да разполагаме с данни от първа ръка, със същия успех можем да приемем, че е направена и от зелено сирене. Какъвто и да е случаят, нещо причинява приливи и отливи. И са се погрижили за частта със слънцето. Покрили са очевидните подробности.

— Наложило се е, за да поддържат илюзията.

— Абсолютно.

— Ами не толкова очевидните тогава?

— Тук вече на помощ идва астрономията. Работата е там, Оже, че като се вземат предвид неизбежните ограничения, би било много трудно подобна илюзия да се поддържа до безкрай. Могат да фалшифицират Слънцето и Луната, както и звездите на нощното небе. Могат да фалшифицират дори звездния паралакс, за да имитират движението на Земята около Слънцето. Могат да имитират затъмнения и още доста други неща. Но все някъде трябва да се тегли чертата. Черупката може и да издържи на проверката на астрономите тук, но да не забравяме, че те все още не разполагат с радиотелескопи, нито с измервателни прибори в орбита. Ако някоя от тези технологии бъде развита, се съмнявам илюзията да остане непокътната твърде дълго.

— Но ние сме имали радиоастрономия по това време?

— Поредният страничен продукт на Втората световна война. Освен това сме имали космически изследвания, без да броим междупланетните сонди, само след още десетина години. Което и да е от тези неща би се оказало решаващият аргумент в спора, Оже.

— Какво ще се случи, ако хората, които живеят тук, разкрият илюзията?

— Можем само да предполагаме. Новината би могла да срине правителства само за една нощ. Или да ги подтикне към технологична революция и да им позволи да развият необходимите инструменти, с които да пробият черупката. Ако това се случи, не вярвам да им отнеме повече от поколение-две.

— Може дори да ни задминат — предположи Оже.

— Това също. Работата е там, че за неопределено кратък период от време биха могли да се сдобият със способи да подложат на изпитание прецизността на илюзията. Ако открият грешка — някоя подробност, която не се връзва, — тогава вече със сигурност ще знаем, че става дума за симулация, защото една симулация е толкова съвършена, колкото са искали да бъде нейните създатели. Освен това ще знаем — най-накрая, — че това не е истинското минало, истинската хиляда деветстотин петдесет и девета година.

Оже я погледна:

— Все едно това изобщо е възможно. И само картите са достатъчно доказателство, че не говорим за отрязък от собственото ни историческо минало.

— Но не можем да бъдем абсолютно сигурни в това — отвърна Скелсгард. — Съдиш на базата на собствените си исторически познания и правиш заключения, че картите не се вместват в тях.

— Предполагам, че си права — съгласи се Оже.

— Но познанията ти са конструирани въз основа на развалините, оставени след Нанокоста. Тоест са непълни и доста вероятно погрешни в някои ключови детайли.

— Невинни грешки.

— Може би, но може и да е повече от това. Моментът би бил идеален някой да подправи историческите данни, за да промени възгледите ни за миналото, съобразно собствените си изисквания.

— Което вече ми звучи параноично.

— Само те предупреждавам, че всеки път, когато правим заключения за естеството на историческата линия тук, не бива да забравяме, че собствените ни исторически познания са непълни и вероятно погрешни.

— Въпреки това… нали не вярваш сериозно, че наистина сте отворили проход към миналото?

— Обмисляхме и тази възможност — заяви Скелсгард. — При това сериозно, защото на първо място не искахме да нанесем непоправими щети на собствената си история. Поради тази причина и поканихме предшественицата ти в екипа.

— Сюзан?

— В задълженията й влизаше да отсее доказателствата, да огледа средата и да я оцени спрямо собствените ни исторически познания. В крайна сметка изследванията й установиха няколко неоспорими свидетелства, че тази версия на Париж противоречи изцяло на археологическите ни открития на 31. Например сгради, които тук са разрушени, но все още са съществували по времето на Нанокоста. Предварителните заключения на Сюзан: каквото и да е това място, то не е прозорец към миналото.

— Радвам се, че сме наясно поне с това.

— Сюзан трябваше да събере всички доказателства и да изготви окончателен доклад. Само че тогава нещо отвлече вниманието й…

— И я уби — произнесе мрачно Оже.

— Да.

Оже забави крачка.

— Тази кутия с документи, която трябва да открия… мислиш ли, че има връзка с това, което току-що обсъждахме?

— Докато не видим какво има в нея, няма начин да разберем.

— Струва ми се — продължи Оже, — че Сюзан бързо би преценила къде се намира. Едва ли й е отнело много време, за да разбере, че това не е нашата хиляда деветстотин петдесет и девета година. Така че с какво друго се е занимавала?

— Сюзан не спираше да се рови — обясни Скелсгард. — Не й беше достатъчно просто да ни предостави доклада, без да разбере в детайли какво точно се е случило тук. Искаше отговори на въпросите си. Кой е построил това място и защо? Точният момент, в който времевата линия тук се е отклонила от нашата собствена и отново — защо? Било ли е хаотично натрупване от малки промени, усилен ефект на пеперудата, или историята е била променена посредством един-единствен целенасочен акт на вмешателство? Ако е така, кой е бил отговорен? И ако някой го е направил, все още ли действа зад кулисите, все още ли упражнява контрол върху събитията?

— Което ни връща обратно към теорията ти за възпрепятстваното развитие.

— Работата е там, Оже, че ако някой действа зад кулисите — каквато и да е целта му, — едва ли е приел благосклонно ровенето тук.

— Сюзан беше археолог — каза Оже. — Това ни е работата.

— Няма спор — съгласи се Скелсгард.

Слязоха в метрото на „Сен Жермен дьо Пре“ и взеха линия номер четири за „Монпарнас-Биенвеню“, след което се прехвърлиха на надземната номер шест, водеща на запад през покривите на „Дюплекс“. Метрото беше пълно с хора на път за работа — увиснали по ремъците в сивите си шлифери, забили очи в сутрешните издания на вестниците.

Никой не обръщаше внимание на изгледа през прозорците, докато в същото време Оже едва успяваше да овладее изуменото си изражение пред плъзгащата се покрай тях градска панорама — пресъздадена до най-малкия детайл. Всичко изглеждаше точно по начина, по който си го бе представяла, и в същото време бе коренно различно от очакваното. Старите фотографии не можеха да предадат нищо подобно. Съществуваше цял един човешки слой, който просто не беше отчетен в тях, подобно на отсъствието на цвят в черно-белите снимки. В която и ъгловата уличка да погледнеше, виждаше хора, тръгнали по работа, и беше едновременно изумително и смразяващо само като си помислеше за живота, който водеха, за мечтите и грижите им, без дори да подозират къде се намират всъщност. Оже почувства внезапно парещо чувство на воайор и побърза да отклони поглед, преди да е привлякла нечие внимание.

На „Дюплекс“ изоставиха метрото и слязоха по стълбите от ковано желязо, достигайки нивото на улицата. Тръгнаха по „Лурмел“, докато не достигнаха пресечката с „Емил Зола“ и известно време вървяха по нея, за да се озоват пред пететажна постройка от блед камък на име „Хотел Роял“.

— Наели сме ти стая за три дни — обясни Скелсгард, докато влизаха в покритото с килим фоайе, — но има голям шанс да си тръгнеш доста преди това. Ако се наложи да останеш по-дълго, разполагаш с достатъчно пари в брой, за да си покриеш разходите.

— Обещай ми нещо — обърна се към нея Оже.

— Не обещавам нищо, но да го чуем.

— Ако се получи… ако успея да върна безценната ви кутия с документи… искам да остана известно време.

— По този въпрос не съм сигурна.

— Вече съм тук, Мория. Какво толкова може да се обърка?

— Авелинг със сигурност ще възрази.

— Авелинг може да си завре възраженията, където не огрява слънце. Най-малкото може да ми остави малко време да си поиграя на туристка.

— А той ще отговори, че сделката е била да избегнеш трибунала и ни до повече.

Двете подминаха рецепцията и тръгнаха към чакащия асансьор, където ги посрещна портиерът. Оже мислено превключи на скорост, принуждавайки се да започне да говори на френски. Думите излизаха от устата й с изненадваща лекота, сякаш някаква замръзнала част от ума й внезапно бе смазана и приведена в движение.

— Казвам се Оже — каза тя. — Имам резервация за следващите три дни.

— Разбира се, мадам. — Портиерът хвърли поглед на Оже, а после и на Скелсгард. Сетне очите му отново се спряха върху Оже: — Багажът ви вече пристигна. Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря.

Той й подаде ключа за стаята:

— Номер двадесет и седем. Ще изпратя куфарите ви след секунда.

— В стаята има ли телефон?

— Разбира се, мадам. Хотелът ни е модерен.

Тя взе ключа и отново се обърна към Скелсгард:

— Предполагам, че оттук нататък трябва да се оправям сама.

— Разполагаш с телефонния номер на тайната квартира до метростанцията. Някой от нас винаги ще дежури там. Обаждай се и ни дръж в течение за събитията в следващите дни. Ще се наложи и да знаем предварително кога ще тръгнеш обратно, за да уредим затъмнение в тунела.

— Не се съмнявам, че по някакъв начин ще запомня всичко това.

— И внимавай с Бланшар. Ако не ти предаде кутията от първия път, не го притискай. Не искаме да реши, че е ценна, в противен случай може да предприеме нещо неочаквано.

— Ще дам най-доброто от себе си.

— Сигурна съм, Оже. — Скелсгард се наведе и я прегърна набързо. — Пази се, чуваш ли?

— Каквото и да се случи — каза Оже, — поне се радвам, че съм тук.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса с Авелинг и времето ти за туристически отдих. Но не обещавам нищо, ясно?

— Не обещаваш нищо.

Зад гърба на Оже асансьорът иззвъня и вратите му се разтвориха.

Телефонът беше античен, но у дома беше проучвала такива образци от музейната сбирка на Института — реставрирани с внимание и свързани в проста телефонна мрежа. Въведе парижкия номер цифра по цифра, изчаквайки приятното бръмчене на шайбата при приспивното й завъртане в начална позиция. Бавно, но успокояващо. Дори при въвеждането на една обикновена цифра оставаше време за размисъл. Можеше да изостави задачата си без каквито и да било последствия още преди да я е завършила. Всеки нормален слашър, привикнал към почти мигновените способи за комуникация, би сметнал въртящата се телефонна шайба за отживелица като семафора. За всеки трешър обаче, електромеханичният хардуер означаваше сигурност. Нямаше как да те излъже или да изкриви информацията, която предоставяше. Не можеше да нападне ума или плътта ти.

От другата страна на линията един друг подобен апарат започна да звъни. Оже почувства внезапното желание на затвори, преди Бланшар да е успял да отговори, убедена, че не е готова за всичко това. Стискаше слушалката с изпотена длан. Секунда по-късно вече се владееше достатъчно, че да си позволи да изчака достатъчно дълго някой да вдигне.

Чу се глас на възрастен мъж:

— Бланшар.

— Добро утро, мосю — произнесе на френски тя. — Името ми е Верити Оже. Не съм сигурна дали са ви споменавали името ми, но…

— Верити? Сестрата на мадмоазел Сюзан Уайт?

— Да — отговори тя. — Обаждам се за…

От учтивост или неосъзната потребност да демонстрира собствените си умения, той премина на английски. Френският му акцент беше очевиден, но изговаряше думите разбираемо:

— Мис Оже, не съм сигурен дали вече сте научили. Ако не, тогава…

— Всичко е наред, сър — прекъсна го тя, също на английски. — Зная какво се е случило със сестра ми. — Чу как той си поема дъх: може би от облекчение, че не му се налагаше да й съобщава точно тази новина.

— Ужасно съжалявам, наистина. Имах щастието да познавам сестра ви доста добре. Беше много приятна млада дама.

— Сюзан винаги е говорила добре за вас, сър. Очевидно ви смяташе за човек, на когото може да има доверие.

— Имате предвид нейните вещи?

— Да — отговори Оже, доволна, че сам е повдигнал въпроса, без да й се налага да го подканя. — Доколкото разбирам, сестра ми е оставила някои предмети…

— Не много — каза той, сякаш се опасяваше, че Верити очаква кралските скъпоценности.

— Разбира се, сър. При все това, каквото и да е останало, то представлява ценност за нас… имам предвид нейното семейство.

— Естествено. Може ли да попитам откъде се обаждате, мис Оже?

— От Париж, сър. От хотел в Петнадесети район.

— В такъв случай сте съвсем наблизо. Можете да вземете линия номер шест до площад „Д’Итали“ и да повървите пеша. Ще се уговорим ли за час?

Знаеше, че не бива да бъде изненадана от факта, че се е съгласил да й предаде кутията толкова лесно.

— По всяко удобно за вас време, сър.

— В момента кутията не е у мен. Дадох я на частен детектив, който разследва обстоятелствата около смъртта на Сюзан.

— Обстоятелства ли, сър?

— Съществува вероятност смъртта й да не е случайна — обясни той.

Оже стисна слушалката още по-здраво. Инструкциите й не включваха душещ наоколо частен детектив. Допълнителен фактор, който Авелинг и останалите не бяха предвидили.

Налагаше се да импровизира.

— Сър, наистина много любезно от ваша страна. Този детектив…

— О, не се тревожете за него. Сигурен съм, че вече е имал време да огледа вещите на Сюзан.

— В такъв случай кога би било…

— Един от сътрудниците му в момента е тук. Ще разговарям с него и ще се погрижа да ми върнат кутията до… да кажем до края на следобеда?

— До края на следобеда? Днес ли, сър?

— Това проблем ли е?

— Не, сър. Ни най-малко.

— Нека си запиша името на хотела и телефонния ви номер. Да се уговорим за четири следобед на улица „Пьоплие“ номер двадесет и три, освен ако не ви се обадя допълнително? Натиснете звънеца с моето име и ще ви пусна. Апартаментът ми е на третия етаж.

— Идеално, сър.

— Ще се радвам да се запознаем лично, мис Оже.

— Аз също — отговори тя.

Басо отвори вратата към мъничкия си апартамент в Порт д’Аниер, душейки въздуха като ловджийско куче.

— Уендел — каза той. — Не вярвах, че ще си спомниш пътя дотук. Пациент ли водиш със себе си?

Флойд му подаде куфара със саксофона:

— Вероятно има нужда от преглед.

— Не каза ли, че нямаш нищо за поправка?

— Така е — отговори Флойд. — Но съм сигурен, че все ще намериш за какво да се хванеш.

Басо взе калъфа и го остави на масичката до окачалката за чадъри.

— Прекалено си любезен. Убеден съм, че саксофонът е в отлично здраве. Но никога не връщам пациент. — Той надникна през рамото му. — Още ли караш старата реликва?

— Трудно е да побереш контрабас в нещо по-малко.

Басо поклати глава развеселено:

— Ще повтаряш все същото и след четиридесет години. Влизай най-после. Приготвил съм чай.

Флойд свали филцовата си шапка.

— Всъщност не бих ти отказал малко кафе. Колкото по-силно, толкова по-добре.

— Почитател на кафето, а?

Басо го поведе към тъмната всекидневна. Навсякъде вътре — по стени, рафтове, както и върху дългата гранитна полица над камината — бяха накацали изумителен брой тиктакащи или мърморещи часовници. Като се подпираше на бастуна си, Басо се приближи до един, отвори капака на циферблата му и настрои нещо с малък инструмент, който извади от джоба си.

— Мислех си за думите ти за сферите — каза Флойд. — Че може да бъдат камбани.

Басо се изгуби по посока на кухнята, като по пътя извика:

— Какво за тях?

— Просто не ми се струва вероятно. Никога не съм чувал за идеално кръгла камбана. Как изобщо ще звъни?

— Нямах предвид този вид камбани, умнико. Говорех за подводна камера с такава форма, от онзи вид, в който влизат водолази. Размерът е горе-долу същият.

— Само че тези са плътни.

След малко Басо отново се появи с чаша кафе. Имаше гъстата консистенция на смазочно масло: точно каквото му трябваше поне на Флойд.

— Като каза от плътен алуминий, си помислих, че едва ли става дума за солидна отливка. Сметнах, че говорим за обвивки, отлети от плътен метал без дупки или наставяне.

— Почти съм сигурен, че става въпрос за солидна отливка.

— Дай да видя скицата.

Флойд му подаде листа и седна тихо, отпивайки от кафето си, докато Басо въртеше скицата, като се мръщеше с присвити очи. Няколко секунди преди единайсет откъм часовниците се разнесе поредица от почти едновременни изщраквания, сякаш механизмите им се самонавиваха, след което те като един започнаха да отброяват часа в страховита какофония, която продължи почти цяла минута. През цялото време Басо не отдели вниманието си от листа хартия, сякаш изобщо не ги забелязваше.

Когато часовниците отново се умълчаха, той вдигна очи към Флойд и каза:

— Е, прав си. Наистина са солидни и очевидно са приблизително с този размер. — Твърдият му показалец проследи другите едва забележими линии върху скицата: — Това ми прилича на носещ механизъм. Но се чудя защо са им тънките кабели? — Пръстът му отново започна да се движи. — А ето тук като че ли имаме напречен разрез на цистерна или вана. Мога само да предположа, че всяка от сферите трябва да бъде потопена в такъв съд, с каквото и да смятат да го напълнят.

— Някакви идеи? Като изключим подводничарската ти теория.

— Страхувам се, че никога не съм виждал нещо подобно. Разполагаш ли с някаква допълнителна информация?

Флойд му подаде писмото от Берлин.

— Само с това.

— Ясно е, че става дума за същия договор — произнесе Басо, след като го прочете, произнасяйки безгласно немските думи. — Три сфери. Медно-алуминиева сплав с много висока допустимост за механична обработка. Ето и нещо за поддържащия механизъм. Акустични заглушители, стига да го превеждам правилно.

— Какво означава това?

— Замислено е така, че да ограничава предаването на вибрации.

— И как точно работи?

— Зависи от приложението. Ако сферата е източникът на вибрациите, като двигателят на подводница например, тогава трябва да бъде монтирана така, че вибрациите да не напускат корпуса и да не се разпространяват в заобикалящата я вода, откъдето биха могли да бъдат засечени от вражески сонар.

— Не ми прилича на двигател на подводница — каза Флойд.

— Така е… никак дори. Което ни предлага друга възможност. Искат да предпазят сферата от вибрации.

— Идва ли ти нещо наум?

— Може да бъде всичко — отговори Басо. — От този вид защита биха могли да се възползват много видове чувствителни промишлени апарати.

— Е, поне имаме някакъв напредък — произнесе Флойд. — За момент си помислихме, че може би става дума за някакъв вид бомба.

— Не, не смятам, че е бомба. Очевидната плътност… — продължи замислено Басо, като посочваше ключовите точки с пръсти, — точните производствени указания, необходимостта от заглушаване… всичко това предполага някакъв вид измервателен прибор. Какъв обаче дори не мога да си представя. — Той му върна листа. — Разбира се, възможно е и да греша.

— Но може и да си на прав път. — Флойд довърши гъстото черно кафе. Имаше чувството, че излива горещ асфалт в гърлото си. — Благодаря ти, Басо, беше изключително услужлив.

— Въпреки че едва ли си струваше да караш чак дотук.

— Всичко е наред — отговори Флойд. — Трябваше да ти доведа пациента, нали?

Басо потърка ръце:

— Да го прегледаме тогава.

По пътя Флойд спря, за да напазарува провизии и да обядва набързо в едно кафе недалеч от „Трокадеро“. В два часа отново се намираше зад бюрото си, вадеше бележника си и набираше номера на Бланшар. Беше доста по-рано от часа, в който се бяха разбрали да се чуят с Кюстин, но нямаше търпение да разбере дали французинът е постигнал някакъв напредък с радиоапарата.

Остави телефона да звъни почти половин минута, затвори и почака минута-две, преди отново да набере, безуспешно. Реши, че Бланшар вероятно е излязъл или се е качил в апартамента на Сюзан Уайт. Позвъни пак, този път пет минути по-късно, но отново не получи отговор.

Оставяше слушалката на мястото й, когато забеляза нещо под ниската черна основа на телефона. Сгънат лист хартия, който не беше там по-рано сутринта. Флойд го извади и разтвори. Бележка, написана с витиеватия спретнат почерк на Кюстин. И гласеше:

Флойд стоеше зашеметено на мястото си. Препречете писмото, като се надяваше, че халюцинира, ала нищо в съобщението не се беше променило. Нещо се бе случило и сега Кюстин бе принуден да бяга.

Чувстваше, че има нужда от питие. Взе бутилката, възнамерявайки да си сипе не повече от пръст коняк, но я остави обратно на масата. Онова, от което наистина имаше нужда, говореше един тих, далечен глас в ума му, бе яснота на ума и то по възможно най-бързия начин.

Случаят напредваше без излишни трудности. Бяха попаднали на нещо голямо — вече бе на път да се обзаложи за това, — ала нищо не го бе подготвило за този внезапен яростен обрат в събитията. Какво можеше да се е объркало? Отново си припомни поредицата от действия, които бяха предприели досега, както и намеренията на Кюстин за предстоящия ден. Когато остави французина и инструментите му пред дома на Бланшар по-рано същата сутрин, всичко изглеждаше нормално. Кюстин възнамеряваше да прекара деня до радиото в опит да засече ново предаване. Освен това смяташе да разпита още веднъж наемателя от втория етаж, както и да прецени деликатния въпрос дали самият Бланшар няма нещо общо с убийството. Съществуваше вероятността старецът да се е обидил, ако големият французин бе подходил нетактично към ситуацията, но това бе последното, което Кюстин би направил. Опитът му в Ке го бе възпитал на далеч повече такт и дипломатичност от Флойд.

Какво тогава се беше случило, по дяволите?

Ръцете на Флойд трепереха. Стегни се, каза си сурово той. Сега Кюстин имаше далеч по-голяма нужда той да запази присъствие на духа. И единственият начин да предотврати собственото си рухване в кълбо от нерви бе да действа.

Първата му мисъл беше да отиде с колата до улица „Пьоплие“, но в плановете му не влизаше да се появява там чак до късния следобед. В този момент не искаше да привлича внимание. Съществуваше вероятност това да наведе някой на заключението, че Кюстин се е свързвал с него. Ала Бланшар така и не бе отговорил на позвъняванията му. Може би това би обяснило решението му да запали матиса и да прекоси града, въпреки че не е виждал писмото на бюрото си… или пък никога не би го накарало да предприеме нещо подобно?

Направи нещо, каза си той.

Прочете писмото още веднъж. Не се споменаваше къде може да се крие Кюстин, следователно нямаше нужда да блъфира, ако някой поискаше да узнае това от него. Макар че имаше някакви подозрения… Той ги отхвърли от ума си — и за двама им щеше да бъде далеч по-безопасно, ако дори не се опитваше да отгатне къде се е спотаил Кюстин.

За пореден път прочете редовете на съобщението, принуждавайки ръцете си да престанат да треперят. Споменаваше пишещата машина: това пък какво трябваше да значи? Да не би нещо най-после да беше опреснило паметта му?

Направи нещо!

Флойд отиде до една от етажерките и издърпа от нея рекламния справочник за Парижка област. Прехвърли няколко страници, докато стигна до „X“ и прокара пръст надолу по страницата, спирайки върху статията за парижката кантора на „Хаймзот и Райнке“, повече от изненадан, че фирмата дори съществува.

После набра телефонния им номер.

— „Хаймзот и Райнке“ — обади се експедитивен женски глас. — Мога ли да ви помогна?

— Имам електрическа пишеща машина, която се нуждае от ремонт. Интересувам се дали имате представителство в Париж, където поправяте такива?

— Пишеща машина? — попита тя, леко изненадано, помисли си той.

— Моделът е „Хаймзот и Райнке“. Намерих я сред вещите, които наследих след смъртта на леля си. Изглежда не работи, но ми се струва скъпа и си помислих, че може би е добра идея да се поправи и продаде.

— Има някаква грешка. Фирмата ни не произвежда пишещи машини и определено не ги поправя.

— Но на кутията на пишещата машина пише…

Усещаше как търпението на жената се изчерпва:

— „Хаймзот и Райнке“ произвеждат шифровъчно оборудване, не пишещи машини. Най-популярният ни модел е „Енигма“ и вероятно би могъл да бъде объркан с пишеща машина. — Тонът на гласа й намекваше, че само някой изключително необразован човек би могъл да допусне подобна грешка.

Флойд попита:

— За какво й е била на леля ми машина за шифроване? Мислех, че с това се занимават само шпионите и войниците.

— Често срещана заблуда. През последните трийсет години сме продали хиляди машини „Енигма“ на различни организации, в това число банки и търговски структури, които искат да защитят комерсиалните си интереси. Разбира се, военните модели са далеч по-сложно устроени, но не съществува закон, който да забранява и на частни лица да ги притежават. Все още ли проявявате интерес да я ремонтирате? Ако допуснем, че наистина е развалена?

— Ще си помисля — отговори Флойд. — Междувременно ви благодаря за отделеното време.

Докато оставяше слушалката обратно на мястото й, откъм вратата се разнесе почукване. Тембърът му обаче бе погрешен, сякаш някой вече беше влязъл в апартамента. Флойд едва-що бе достигнал до това заключение, когато откъм съседната стая през пода и в полезрението му се появиха три чифта излъскани обувки. Той вдигна очи и огледа двамата униформени полицаи от Ке и третия, тревожно млад и добре изглеждащ мъж с тях, с шлифера и тежкия костюм от шевиот на цивилен агент. Униформените полицаи останаха с шапки на главите, но цивилният инспектор вече беше свалил бомбето си.

— Мога ли да ви помогна… — започна Флойд.

Цивилният полицай произнесе:

— Така се радвам, че ви намерихме навреме, мосю Флойд. Чух, че разговаряте по телефона. Дано не ви прекъсваме?