Двадесет и едно

Влакът се плъзгаше покрай лунния пейзаж на еднообразните низини някъде източно от немската граница. От време на време в нощта ги подминаваше осветеният оазис на стопанство или малко селце, ала основно се движеха през безкрайни мрачни поля, също толкова безжизнени и негостоприемни, колкото пространството между звездите. Понякога Оже успяваше да зърне лисица, замръзнала насред крачка или сова в бръснещ полет над полето, поела по обичайните си самотни занимания. Лунната светлина изсмукваше цвета от животните, превръщаше ги в призраци. Изолираните участъци, пълни с живот — колкото и гостоприемни да изглеждаха, — успяваха единствено да подчертаят безжизнеността на тази местност. При все това ритмичното потракване на колелата, лекото поклащане на вагона, далечният, приглушен рев на локомотива, топлината на обилната вечеря и малкото питие преди лягане — всичко това бе успяло да й докара сънливост и покой, който макар и без съмнение да беше преходен и напълно неуместен, все пак я караше да изпитва безгранична благодарност.

— Е, кажи ми — обади се Флойд. — Как ще се разберем със спането?

— Ти какво предлагаш?

— Мога да спя на мястото, което си бях запазил. — Финансите на Флойд не бяха успели да му осигурят кушетка в спален вагон.

— Можеш да използваш долната койка — каза щедро тя, като попи крайчетата на устата си със салфетка. — Това не означава, че сме женени. Или особено добри приятели.

— Наистина знаеш как да накараш един мъж да се почувства оценен.

— Уендел, искам да кажа, че това е просто работа. Не че няма да се радвам да си под ръка, в случай че отново се появят.

— Децата?

Тя кимна примирено.

— Боя се да не са ни проследили.

— Не и в този влак — заяви Флойд. — Ще се набиват на очи дори повече, отколкото в града.

— Надявам се да си прав. Но не е само заради децата.

Току-що бяха вечеряли във вагон-ресторанта в компанията на десетина други пътници, голяма част от тях — облечени далеч по-добре. Повечето от хората вече се бяха оттеглили по купетата си, оставяйки Оже и Флойд почти сами. В единия ъгъл млада немска двойка обсъждаше разгорещено сватбените си планове, а в другия двама белгийски бизнесмени си разказваха истории за финансови катастрофи над дебелите си пури и чашите с коняк. Никой от тях не проявяваше любопитство към полугласния интимен разговор на двамата англоговорящи чужденци.

— Какво друго? — попита Флойд.

— Онова, което каза… което пише на онази картичка?

— Да?

— Е, то потъпка и последната ми надежда, че е възможно да съм си въобразила всичко това.

— Децата също не са плод на въображението ти.

— Зная — отвърна Оже. Отпи от остатъка от питието си с пълното съзнание, че е малко пияна, но без да му отдава особено голямо значение. В този момент леко замъгленото съзнание се връзваше идеално с предписанията на доктора. — Но споменаването на Сребърен дъжд в картичката… е, означава, че нещата са поне десет пъти по-зле, отколкото си мислех.

— Мисля, че ще е от полза, ако ми кажеш какво означава Сребърен дъжд — предложи Флойд.

— Не мога.

— Но е зле, нали? Когато споменах двете думи, изглеждаше така, сякаш някой току-що се е разходил по гроба ти.

— Надявах се, че реакцията ми не е била толкова очевидна.

— Беше като изписана в небето с неонови букви и определено — последното, което ти се искаше да чуеш.

— Или очаквах да чуя — произнесе тя.

— От мен?

— От когото и да било. Не биваше да задържаш у себе си тази пощенска картичка, Уендел. Беше изключително непочтено от твоя страна.

— Ти пък се представяше за сестрата на Сюзан Уайт — на това ли му казваш светъл пример?

— Различно е. Беше неизбежно.

— Същото е и при мен, Верити.

— Тогава май сме квит.

— Не и преди да разбера какво означават двете думи.

— Повтарям ти, не мога да ти кажа.

— Ако трябваше да се обзаложа — произнесе Флойд, — бих казал, че са кодово название на оръжие. Въпросът е: кой ще натисне спусъка? Хората зад теб и Уайт, или хората, които убиха Уайт и Бланшар и пуснаха онези деца по петите ти?

— Оръжието не е наше — заяви яростно тя. — Защо според теб убиха Сюзан Уайт?

— Значи е тяхното оръжие, а не вашето?

— Достатъчно, Уендел.

— Ще приема, че отговорът е „да“.

— Приемай го както ти се иска, за мен няма особено значение.

— Нека съединя точките — продължи Флойд. — Сюзан Уайт се натъква на конспирация. Договорът на леярни „Каспар“ от Берлин е част от нея. Също и Сребърен дъжд, каквото и да е това. Предполагам, че по някакъв начин всичко дотук е свързано, макар да не разбирам как онези метални сфери биха могли да бъдат част от оръжие.

— Сферите не са оръжие — произнесе ледено тя. — Не зная какво са. Но определено имат общо с това. Ако го знаех, едва ли щях да се возя на този влак и да се оставям да ми досаждаш.

— Но знаеш какво е Сребърен дъжд, нали?

— Да — каза тя. — Съвсем точно. Само преди няколко дни видях със собствените си очи какво може да причини.

— И къде беше това?

— В космически кораб в орбита около Марс, къде другаде?

— Забавно. Какво ще кажеш да ми дадеш истински отговор?

— Истинският отговор е, че е оръжие. И може да убие много хора само с един удар. Повече, отколкото би ти се искало да повярваш.

— Хиляди?

— Опитай отново.

— Стотици хиляди?

— Още по-хубаво.

— Милиони?

— Топло. Като стигнеш до популацията на цели планети, ще получиш отговора.

— Тогава е някакъв вид бомба. Като големия фишек, за който американците не спират да повтарят, че все някой ден ще построят.

— Атомна бомба? — Тя едва не се разсмя на отживялата мисъл, но успя да се въздържи навреме. В средата на двадесети век от собствената й времева линия изобщо не бяха възприемали темата като отживелица, също като обсадните кули и врящото масло през тринадесети. — Не, не е атомна бомба. Атомната бомба би била… лошо нещо, признавам. Без значение обаче, дали ще я пуснеш от самолет, или ще я изстреляш с ракета, бомбата е оръжие със специфичен фокус на действие: град или мегаполис. Лоши новини, ако по това време се окажеш там и някой я стовари над главата ти… също толкова лоши, ако живееш около зоната на удара. Но за всички останали? Животът повече или по-малко продължава постарому.

Флойд се бе вторачил в нея с нещо като ужасено очарование.

— А Сребърен дъжд?

— Сребърен дъжд е в пъти по-лошо. Той докосва всеки. Няма начин да го избегнеш, не можеш да се скриеш, нито да се защитиш, дори и да знаеш, че идва. Няма да се вслуша в призиви за преговори или опит да го подкупиш. — Тя замълча, знаейки, че трябва да му каже достатъчно, за да задоволи любопитството му, но не и толкова, че да заподозре истината. Вече съжаляваше за играта на думи с Марс отпреди малко: неща като това можеха да я вкарат в сериозни неприятности. — Прилича на чума, предава се по въздуха. Вдишваш го и се чувстваш добре. Не те наранява. А след това един ден просто умираш от него. Чудовищна, но бърза смърт.

— Нещо като иприт?

— Да — отговори тя. — Също като него.

— Казваш, че може да избие милиони хора?

— Да.

— Кой би използвал такова оръжие? Няма ли и той да умре от него?

— Ако не вземе необходимите предохранителни мерки — отговори тя, — тогава, да, ще умре.

— А тези мерки са?

— Прекалено много въпроси, Уендел.

— Едва започвам. — Той реши да смени тактиката. — Договорът с леярните: сферите могат ли да са параван за нещо друго?

— Например?

— Този Сребърен дъжд, за който говориш. Възможно ли е фабриката в Берлин да го произвежда?

— Не — отговори тя, като поклати глава. — Сребърен дъжд не е такъв вид оръжие. Не можеш да го направиш с фабрики и стругове.

— Тогава химикал? Ако има фабрика, е почти сигурно, че наблизо ще има и химически завод.

— Не е и нещо, което произвеждаш в химически заводи. — Един мъничък гласец в нея й прошепна „внимателно“, ала тя продължи: — Сребърен дъжд е специален вид оръжие. Изисква особени познания за производствения процес, каквито чисто и просто не съществуват в Германия или Франция. Или където и да е другаде на планетата — прибави мълчаливо.

Флойд завъртя остатъка от питието си в чашата.

— Кой го произвежда тогава?

— Там е работата: нямам представа.

— Изглежда обаче, си добре запозната с него.

— Може да бъде произведен — обясни тя. — Но не и наблизо. Което означава, че трябва да го внесеш, а след това да го разположиш някъде. — Тя се замисли за сензора и автоматичното блокиране на всяка нанотехнология. Освен ако нямаше някакъв все още неоткрит начин за преодоляване на защитата, понастоящем нищо от рода на Сребърен дъжд не можеше дори да припари на 32. Хитрината на Скелсгард с пневматичната дрелка — разглобяване на прости съставни части и прехвърлянето им — нямаше да проработи в този случай. Единственият начин да разложиш нанотехнологията на съставните й части и след това да ги сглобиш, бе още нанотехнология.

Ритъмът на влака — тракащите колела на връзките между релсите — изведнъж пришпори мислите й напред.

Макар да беше вярно, че местната технология на 32 даже не се доближаваше до необходимото ниво за производството на нещо дори наподобяващо Сребърен дъжд — във всеки случаи не и в следващия век, — винаги оставаше вероятността агенти на слашърите да са започнали тайни изследвания и да развиваха програма за добиването му. Оже обмисли тази възможност за момент, след което я отхвърли. Колкото и напреднали да бяха познанията им, едва ли биха успели да компенсират една индустриална технология, която все още се опитваше да излезе от века на парата. Сребърен дъжд бе невероятно сложно изобретение дори за научното равнище от нейната епоха. Освен това нямаше как да произведат дори нещо доближаващо се до примитивна нанотехнология на 32. По-зле, нямаше да успеят да произведат инструментите, необходими за изработка на нанотехнология, със средствата, с които разполагаха тук. С времето нужната научна основа можеше и да бъде развита — но не и без част или всичко от магическите й съставки да изтече на свобода по света и да го промени завинаги. Договорът с „Каспар“ от друга страна изглеждаше точно като прикритието, което евентуално би успяло в това начинание. Каквато и функция да имаха тези сфери, бяха произведени с местна технология и научни познания.

Което правеше споменаването на Сребърен дъжд още по-голяма аномалия. Някой планираше да го използва: това беше ясно. Само че не можеха да го произведат на 32 и нямаше начин да го прекарат през сензора.

Значи бяха открили друг начин да го доставят. Ако не можеш да влезеш в къщата през входната врата, отсъди мислено тя, намираш друг начин.

Чупиш прозореца.

Друг портал. Възможно беше да го има, но съществуваше и високата вероятност да върви със свой собствен сензор. А това оставяше една възможност, така чудовищно очевидна, че напълно бе забравила за нея. Ако успееха да намерят пътя до външната страна на АГС обекта, и ако разполагаха със способ да разчупят черупката му, тогава биха могли да приложат Сребърен дъжд над всичко и всеки, като просто го разпръснеха в атмосферата.

Това обаче едва ли беше възможно; нямаше как да стане. Никой не знаеше къде е разположен АГС обектът. Продължителността на транзита през хипермрежата беше само относително обвързана с разстоянието в действителни светлинни години… освен това нямаше как да се ориентират за посоката. Мислите на Оже отново се насочиха към аналогията с къщата. Хипермрежата приличаше на безкрайна, криволичеща подземна система, чиито краища изникваха тук и там в мазетата на изоставени имения. Ала имаше много, много имения, пръснати из пейзажа, и почти никакъв начин да ги отличиш едно от друго само по тунела, водещ до тях. Прозорците им бяха зазидани, вратите — заковани, капандурите — плътно затворени. Ако човек успееше да избие някоя от тези бариери, тогава вероятно би успял да огледа околността и да разпознае къщата, до която водеше тунелът му.

Можеше ли черупката по някакъв начин да бъде разпукана отвън?

— Верити — обади се внимателно Флойд. — Има ли нещо, което би желала да споделиш с мен?

— Споделих повече от достатъчно.

— Не и от моя гледна точка. — Той се облегна назад на плюшената седалка и я огледа с очи, които едновременно я накараха да изпита неудобство и да се почувства поласкана.

Флойд наистина не изглеждаше зле: може би малко поочукан по ръбовете и отчаяно нуждаещ се от сапун и гребен, но това не беше нещо, което вече да не е виждала.

— Съжалявам, Уендел, но ти казах всичко, което мога.

— Все още нямаш всички отговори, нали?

— Не — призна тя, доволна, че поне веднъж може да каже пълната истина, без да увърта. — Разполагам единствено с парченцата на гатанката, която ми е оставила Сюзан Уайт. Което може, а може и да не се окаже достатъчно, за да възстановя цялата картина. В случай че е първото, явно съм прекалено глупава, за да видя отговора.

— А може би отговорът не е толкова очевиден.

— Точно това се чудя и аз. Знам единствено, че тя е била по-близо до истината, отколкото съм аз.

— И виж докъде я докара тази истина — каза Флойд.

— Да — отвърна Оже, като вдигна чашата си в наздравица за паметта на Сюзан. — Но поне умря, опитвайки.



Оже беше сама на „Шанз-Елизе“ и крачеше по широкия паваж, поръбен от линиите на дърветата, заобиколена от блъскащата се тълпа. Спомняше си, че е прекарала известно време във влака заедно с Флойд, ала онова разследване не ги бе отвело доникъде. Когато пристигнаха в Берлин, намериха града покрит с лед и населен единствено от крякащи племена неопитомени машини. Пътуването им бе загуба на време: как изобщо бе успяла да забрави този критичен детайл? Сега беше обратно в Париж, самотна и малко натъжена въпреки жизнерадостното настроение на останалите пешеходци. Беше средата на утринта и всички бяха натоварени с покупки, хранителни продукти и ярки букети от цветя. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пищни цветове, от дрехите и вещите на парижани до преливащите от стока витрини на магазините и дърветата, отрупани с приличащи на скъпоценности плодове. Покрай нея минаваха коли и автобуси, искрящи от хром и злато. Дори конете блестяха, сякаш изпълнени с някаква мека вътрешна светлина. Над вълните от глави на пешеходци се издигаше Триумфалната арка, обсипана с вимпели в хиляди пастелни цветове. Оже нямаше представа защо е тръгнала към нея, нито какво ще прави там, когато пристигне. Достатъчно беше, че потокът от мъже и жени я увличаше със себе си и я отнасяше с приливната си вълна. Навсякъде около нея двойки и групи от приятели се смееха и правеха планове за по-късно през деня. Усещаше как веселието им лека-полека започваше да подобрява и собственото й настроение.

Зад себе си чуваше някакъв ритмичен звук. Погледна през рамо, през пролуките между хората отзад и видя дете, малко момче, крачещо на десетина стъпки от нея. Момчето беше единствената друга самотна фигура на улицата и докато крачеше — методично, бавно, като навито с часовников механизъм, — останалите хора му правеха път като отблъснати от невидимо магнитно поле. Момченцето носеше червена фланелка с къси ръкави, къси панталонки, бели чорапки и черни обувки с катарами. Знаеше, че го е виждала и преди, при това скоро. Тогава носеше йо-йо, припомни си тя, ала сега на врата му висеше детски барабан, с който момченцето настоятелно отмерваше ритъма, привлякъл вниманието й. Барабаненето приличаше на удари на сърце. Никога не се променяше, никога не забавяше или избързваше.

Момченцето я изнервяше, така че реши да си проправи път по-напред сред пешеходците. Постепенно барабаненето отслабна в далечината. Когато най-после престана да го чува, тя рискува един поглед назад, ала видя единствено гъста тълпа от купувачи и пешеходци. От малкия барабанчик нямаше и следа. Продължи бързо напред, а когато отново хвърли поглед през рамо, момченцето все още го нямаше никъде.

Настроението на булеварда обаче се бе променило. Не беше заради момчето — беше сигурна, че никой друг от пешеходците не го е забелязал, — а заради времето. Уличните цветове внезапно бяха отслабнали и посивели, а флагчетата по Триумфалната арка се вееха като стари дрипи. Небето, само преди миг лазурносиньо, сега бе натежало от черни като въглища дъждовни облаци. Доловили наближаващия порой, хората се хвърлиха за укритие към магазините и метростанциите. Нагоре и надолу по „Шанз-Елизе“ се появяваха чадъри, превръщащи всичко в развълнувано черно море.

После започна да вали, в началото само леко ръмене, от което по паважа започнаха да се оформят тъмни петна, но сетне по-силно, докато тежките дъждовни капки започнаха да се стоварват върху чадърите като течно стъкло, а водата се устреми на реки към каналите. Хората, които все още не бяха намерили къде да се подслонят, удвоиха усилията си. Ала имаше прекалено много народ и твърде малко свободни места за криене. Коли и автобуси запращаха завеси от вода върху тичащите минувачи. Хората изпускаха вещите си, изоставяха ги на дъжда и се опитваха да намерят заслон като полудели. Вятърът преобръщаше наопаки чадърите им и ги запращаше към небето. Оже се закова на място и се вгледа в лицата им, забелязала как дъждът превръща израженията им в яростни маски. Тя обаче не чувстваше гняв. Дъждът бе топъл и сладък, с аромат на скъп парфюм. Тя вдигна лице към небето, за да усети как я облива, вкусвайки от дъждовните капки. Вкусът му бе неустоим: топъл на досег с кожата й и прохладен, докато се плъзгаше надолу по гърлото. Навсякъде около нея хората не спираха да тичат и да се хлъзгат по мокрите камъни на паважа. Защо не спираха, защо не се опитваха да разберат капките? Какво им ставаше?

Сетне дъждът се промени. Започна да щипе кожата и очите й. Стичаше се хапещо по гърлото й. Тя затвори уста, все така изложила лицето си към небето, но без да го вкусва. Щипещото усещане се усилваше. Дъждът, чист като спирт само допреди секунда, вече бе остър като стомана и непрозрачен, прорязващ въздуха като хромирани ножове. От улуците се стичаха потоци от живак, които задръстваха канавките и превръщаха тротоарите в огледала. Никой не можеше да се задържи на краката си, единствено Оже. Всички останали се давеха наоколо й, пляскаха с ръце и крака на земята, опитвайки да се изправят. Дъждът обливаше лицата им, превръщаше очите и устите им в локви и сякаш се опитваше да си проправи път навътре. Някакъв кон, успял да се измъкне от двуколката, с която разнасяха поръчки, биеше с копита, опитвайки се да се изправи, докато изведнъж краката му не се пречупиха като съчки. Накрая дори Оже извърна лице от небето. Тя протегна ръка и загледа как огледалните струи се забиват между пръстите й.

Облаците започваха да се разпръскват. Пороят престана и синевата на небето отново се открои над главите им. Дъждовните капки намаляха и сетне напълно спряха. Огледалният паваж изсъхваше, а слънцето колебливо показа лъчите си. Падналите хора внимателно се заизправяха. Дори конят изглеждаше наред и по някакъв начин бе успял да се изправи на крака.

— Свърши се — чуваше да повтарят около нея, докато отново тръгваха по булеварда. Никой не изглеждаше разтревожен, че са изгубили вещите си, интересуваха се само от факта, че Сребърният дъжд бе престанал. Улицата отново цъфтеше от цветове.

— Не е свършило! — извика Оже, единствена от всички все още на мястото си, докато пешеходците неспирно се блъскаха по пътя си. — Не е свършило!

Ала никой не й обръщаше внимание, даже когато сложи ръце около устата си и извика с цяло гърло:

— Не е свършило! Това е само началото!

Хората крачеха край нея, без да ги е грижа. Тя се пресегна и улови млада двойка, която някак успя да я отблъсне от себе си. Мъжът и жената се изсмяха в лицето й. С нарастващо чувство за неизбежност Оже проследи как двамата продължиха по пътя си към Триумфалната арка. Едва направили десетина крачки, те внезапно се заковаха. В същия миг същото сториха и всички на улицата.

В продължение на няколко секунди „Шанз-Елизе“ бе напълно неподвижна, хиляди хора — спрели в абсолютен покой, някои заели налудничави пози. Сетне, съвсем бавно, като един, те изгубиха равновесие и рухнаха на земята. Неподвижните им тела покриха тротоарите на булеварда докъдето стигаше погледът. Осезаемата тишина се простираше дори отвъд „Шанз-Елизе“ — беше се спуснала над целия град. Нищо не помръдваше, нищо не вдишваше или издишваше. Телата бяха станали сребристосиви, изгубили цветовете си.

Навсякъде цареше мълчание. В известен смисъл бе необичайно красиво: градът най-после се бе освободил от човешкия товар.

Сетне по булеварда се изви вятър. Там, където докосваше телата, се надигаха стълбове от бляскав прах, политащи във въздуха като ответи шалове. В мига, в който прахът се надигаше от телата, първо изчезваха дрехите им, а после плътта, разкривайки хромираните кости, стоманеносивите нервни влакна и сухожилия. Вятърът се усили, отмивайки дори костите, заобляйки телата, превръщайки ги в изгладени абстрактни извивки, пейзаж от преплетени пясъчни дюни. Между устните на Оже се провираха струи прах, парлив и с металически вкус.

Сега тя крещеше, ала от това и бездруго нямаше смисъл: Сребърният дъжд бе дошъл и никой не се бе вслушал в предупрежденията й. Само ако бяха се опитали да я разберат… но каква полза, запита се тя.

Някъде в далечината се разнасяше ритмичен звук. Някъде над хоризонта, отвъд останките от скелети, стоеше самотна фигура. Малкият барабанчик все още удряше отмерено, все още крачеше съвсем бавно към нея, подбирайки пътя си между костите.



— Верити — каза тихо Флойд. — Събуди се. Сънуваш кошмар.

Отне й няколко секунди преди да успее да се откъсне от съня, въпреки че Флойд продължаваше да я разтърсва внимателно. Стоеше изправен до кушетката й. Когато Оже отвори очи, главата му бе на едно равнище с нейната в слабата светлина на купето.

— Сънувах, че съм в Париж — каза тя. — И че дъждът е започнал да вали.

— Крещеше с цяло гърло.

— Не искаха да ме чуят. Мислеха, че всичко е свършило… мислеха си, че са в безопасност.

Трепереше от студ, потънала в собствената си пот.

— Всичко е наред — увери я той. — В безопасност си. Беше просто кошмар… обикновен лош сън.

През пролуката в завесата виждаше осветения от луната пейзаж, плъзгащ се неусетно край тях. Все още бяха на път за Берлин, все още не бяха достигнали потъналия в ледове, превзет от машини град, също толкова опасен, колкото и изровените вътрешности на Париж. За момент я обзе паника и желанието да каже на Флойд, че трябва да се върнат обратно, че пътуването им е напразно. Ала докато сънят постепенно изтляваше, мислите й отново идваха по местата си. Бяха тръгнали за един различен Берлин, град, който не познаваше Нанокоста или който и да е от ужасите от Века на Празнотата. Яркоосветеният, подгизнал от дъжда Париж беше просто сън.

— Не искаха да ме чуят — каза тихо тя.

— Беше просто кошмар — повтори той. — Сега си в безопасност.

— Не — отвърна Оже, без да може да се отърси от усещането, че сънят всеки момент щеше да се опита отново да се превърне в реалност, все така виждаща как барабанчикът пристъпва към нея през лабиринта от кости, сякаш тази част от съня продължаваше да се развива някъде в главата й с механична прецизност, към неизбежния си финал.

— В безопасност си.

— Не съм — отговори тя. — Нито ти. Нито който и да е друг. Трябва да го спрем, Уендел. Трябва да предотвратим този дъжд.

Ръката му стисна нейната. След известно време Оже престана да трепери и остана вцепенено на мястото си. В продължение на няколко мига му позволи да държи ръката й, докато неспокойният сън не я погълна отново и не я понесе като безплътна сянка през прашните улици на празния град — неговият последен призрак.



Пристигнаха в Берлин в средата на сутринта в неделя. Из целия град имаше окачени празнични знамена и плакати. След като най-после бяха погребали благополучно Ромел и Щауфенберг, цветът на младежта бе решил, че е време да дадат втори шанс на националсоциализма. Хората от връзки с обществеността бяха въвели някои грижливи промени: старата ръбата свастика бе изчезнала, заменена от своя по-закръглен, омекотен наследник. Големите клечки от партията все още изнасяха речи на Цепелинфелд, но пазеха най-добрите си изпълнения за малкото премигващо прозорче на телевизионните екрани. Сега във всяка добре уредена всекидневна, всяка бирария и гаров ресторант имаше късче от Нюрнберг. Носеха се слухове за освобождаване под гаранция на голямата клечка от гара „Д’Орсе“; може би дори за някакъв вид триумфално завръщане в Райхстага в здрача на оставащите му, поддържани от химикалите дни.

— Не трябва да бъде така — каза тихо Оже.

— Амин — измърмори Флойд.

За кратката отсечка до хотел „Ам Зоо“ взеха такси. Беше приятно местенце в края на модния „Курфюрстендам“ и бе облицовано с първокласен мрамор и хром, толкова чист и излъскан, че човек можеше да се храни от него. Поне хотелът не се беше променил много. Флойд го познаваше доста добре, тъй като с Грета бяха отсядали тук два или три пъти в началото на петдесетте. Като се вземеше предвид това, му се бе сторило добра идея пак да дойдат в него. Ала щом се регистрираха и Флойд качи малкото им личен багаж до наетата единична стая, започна да изпитва нарастващо досадно, но познато чувство за вина. Сякаш съзнателно изневеряваше на Грега, като посещаваше едно от романтичните им обиталища в компанията на друга жена. Беше абсурдно, разбира се, поради две причини, не спираше да си повтаря той. Двамата с Грета вече не бяха заедно — макар и вратата помежду им да не бе напълно затворена. А Оже и той — е, това вече беше смешно. Защо изобщо му беше хрумнала тази мисъл? Бяха дошли, за да работят по разследването. Беше просто работа.

Е, и какво, ако я харесваше? Изглеждаше добре, беше умна и изобретателна, и интересна (как изобщо една жена-шпионин можеше да не е интересна?), но пък всеки друг мъж на негово място би казал същото за нея. Не се изискваше много, за да я харесаш. Не ти се налагаше да прозреш през недостатъците й: каквито нямаше — освен може би отношението й към него, като към човек, който не само няма нужда да знае истината, но и не би могъл да я понесе. Тази част не му харесваше. Но пък я правеше още по-очарователна: загадка, която трябваше да бъде разбулена. Или разопакована, в зависимост от обстоятелствата. След като най-после отново се бе унесла в сън подир кошмара си, Флойд бе останал буден в собствената си кушетка, вслушан в дишането й, замислен за нея, питайки се какво ли сънуваше. Не беше луд по нея. Но пък бе точно от типа момичета, по които лесно би могъл да си позволи да полудее, стига да пожелаеше.

Нищо от това обаче, не значеше каквото и да е. Вероятно през целия си живот бе вървяла покрай мъже като него, падащи в краката й, стъпкани като есенни листа. Вероятно й се случваше толкова често, че дори не забелязваше приятния шумолящ звук. Каква работа можеше да има хубаво момиче като нея със съсипан Господин Обикновен като него? Уендел Флойд. Джаз музикантът, който не свири. Детективът, който не разследва.

Ако не беше задържал пощенската картичка, даже нямаше да му позволи да я доближи във влака.

Което пък значеше, че може би в крайна сметка не е чак толкова глупав.

— Уендел? — обади се тя.

— Какво?

— Изглеждаш замислен.

Той осъзна, че навярно бе прекарал в мръщене до прозореца по-голямата част от последните пет минути. От другата страна на „Курфюрстендам“ група работници тъкмо монтираха висок монумент от пресована стомана, величаещ първото покоряване на Еверест. Младият руски авиатор бе изобразен, застанал победоносно на върха, размахал облечената си в ръкавица ръка в нещо като радостен поздрав по посока на преминаващ самолет или в подигравателно предизвикателство към един надмогнат и безполезен Бог.

— Просто си припомнях старите дни — отговори той.

Оже седеше на леглото и прелистваше телефонния указател. Беше свалила обувките си и обутите й в дълги чорапи крака бяха кръстосани.

— Времето, когато си идвал тук и преди?

— Предполагам.

— Съжалявам, ако заради мен нещата между теб и… — Тя замълча, за да запише един телефонен номер, използвайки рекламния бележник от хотелската стая.

— Грета — каза той, преди тя да е успяла да произнесе името. — И не, не е заради теб. Сигурен съм, че е наясно със ситуацията.

Оже вдигна очи, задържайки пръст в средата на страницата. Смучеше кичур от косата си, сякаш това й помагаше да се съсредоточи.

— И тя е?

— Двамата с теб сме тук по работа. И ти дори не искаше да те придружа. Нищо повече.

— Да не би да ревнува?

— Да ревнува? Защо й е да ревнува?

— Именно. Няма нито една разумна причина.

— Двамата с теб сме възрастни хора с общи интереси в Берлин…

— И икономисваме от хотелската сметка, като наемаме обща стая.

— Точно. — Флойд се усмихна. — И след като изяснихме това

— Да. Какво облекчение. — Тя отново сведе поглед към указателя, като навлажни пръста си, за да обърне тънката като салфетка страница.

— Трябваше да отседнем в друг хотел — обади се Флойд.

— Какво?

— Нищо. — Той отново се обърна към леглото, задържайки вниманието си върху прасците на Оже под дългите чорапи. Не бяха най-дългите женски крака, които някога бе виждал, нито най-добре оформените, но бяха далеч от най-лошото.

— Флойд?

Беше забелязала, че я зяпа. Рязко вдигна очи към лицето й, леко засрамен от посоката, в която се бяха отклонили мислите му.

— Някакъв напредък с телефонния номер? — попита той.

Докато бе гледал през прозореца, тя на няколко пъти беше звъняла по телефона, но чак сега откри, че нямаше никаква представа от крайния резултат. При всяко обаждане бе разговаряла известно време, тъй като се налагаше да я свързват през хотелската централа, ала ограниченият му немски превръщаше опитите му да проумее казаното в безсмислено начинание.

— Засега нямаме късмет — обясни тя. — Вече бях опитала номера, който имахме, от Париж, но тогава реших, че проблемът може би е в международната връзка.

— Аз също звънях на него — каза Флойд. — И аз нямах успех. Телефонистката твърдеше, че линията просто не съществувала. Как е възможно голяма фирма да е пропуснала да си плати сметката, или да не вдига собствения си телефон? Не са ли чували за телефонни секретари?

Оже отново поиска да я свържат. Немският й беше отличен, или поне звучеше по този начин.

— Не — заяви. — Линията е прекъсната. Дори не дава сигнал свободно. — Тя приглади с ръка измачканото писмо на леярни „Каспар“. — Може би номерът е сгрешен?

— Защо им е да отпечатват грешен номер на стандартна бланка за писма?

— Не зная — отговори Оже. — Може да са си сменили номера, но все още разполагат с неизползвани бланки? Може човекът, който е отговорил на Сюзан, да е имал под ръка стара бланка, която е стояла на бюрото му с години?

— Небрежност — каза Флойд.

— Но не и престъпна небрежност.

— Провери ли и в указателя?

— Вписан е същият номер — отвърна тя. — Но указателят ми се струва стар. Не зная накъде да продължим. В писмото има адрес, но е обикновена пощенска кутия за бизнес кореспонденция с леярните.

— Не е достатъчно точен, за да ни свърши работа. Дори не знаем къде точно се намира фабриката.

— Един момент — каза Флойд. — Може би трябва да прескочим частта с леярната. Просто трябва да се свържем с човека, който е изпратил писмото. Да видим какво има да ни каже той.

— Хер Г. Алтфелд — прочете от писмото Оже. — Само че може да живее навсякъде. Може дори да не е включен в указателя.

— Но може и да е. Защо не проверим?

Оже откри секцията с домашните телефонни номера в Берлин и подаде тежката книга с подгънати крайчета на Флойд.

— Ето тук — произнесе той, като отгръщаше страниците. — Алтфелд, Алтфелд, Алтфелд… доста са. Най-малко трийсетина. По-малко, ако изключим тези без инициал „Г“.

— Няма как да бъдем сигурни дали името му наистина започва с „Г“ — отбеляза тя.

— Засега ще ни свърши работа. Ако не ударим джакпота, ще обърнем внимание и на останалите.

— Ще ни отнеме цяла вечност.

— Елементарна процедура, от онзи вид, с който си изкарвам прехраната. Подай ми нещо за писане. Ще направя списък на възможните кандидати. Виж дали можеш да уредиш някакво кафе. Ще бъде дълга сутрин.

Загрузка...