Вековен дъжд

Двадесет и четири

Флойд я погледна с крива усмивка:

— Да звънят?

— Да звънят.

— И заради това си е струвало да извършат две убийства, може би дори доста повече? Ако са искали да си направят камбани, защо просто не са ги направили, мамка му?

— Не са камбани, мамка му — отговори спокойно тя.

Флойд насочи ръкохватката на пистолета към нея:

— За добро момиче от Дакота, внезапно разви доста мръсен език.

— Ако мислиш, че това беше мръсен език — отвърна Оже, — трябва да поостанеш край мен известно време.

— Известно ти е, че можеш да престанеш с енигматичния ореол и преструвките по всяко време, нали? И бездруго вече ми е дошло до гуша.

Думите му бяха прекъснати от внезапен трясък и порой от мазилка. Цялото помещение се разтърси. Циментови отломки с размерите на юмрук падаха направо от тавана, изпълвайки въздуха с фин като пудра сив прах. Оже се закашля, прикривайки очите и устата си с ръка.

— Този път ми прозвуча още по-наблизо — каза тя. — Може би вече са започнали да разрушават част от сграда номер петнайсет. Получихме повече, отколкото очаквахме: да изчезваме оттук, преди да ни погребат живи.

— За пръв път съм изцяло съгласен с теб.

Качиха се по стълбата обратно до равнището на терасата. Флойд водеше. Сградата отново се разтърси и от тавана заваляха още отломки. Някъде над главите им се бе отворила дупка с размерите на човек, през която се виждаха озъбени парчета дърво и бетон, тръби и електрически жици. Горе ревяха двигатели, булдозерите сновяха напред и назад. Металната основа на някакъв струг или бормашина започваше да се подава заплашително през дупката.

— Движение! — изсъска Оже.

Заобиколиха тичешком терасата, докато достигнаха вратата за стълбите нагоре. Флойд я блъсна, опитвайки да я открехне. Когато отказа да помръдне, я налегна с цялата си тежест и започна да бута, докато лицето му не се покри с пот, ала вратата просто отказваше да се помести.

— Заяла е — обяви, като едва си поемаше дъх.

— Невъзможно — каза Оже. — Нали току-що минахме оттук.

— И тогава не беше лесно. Сигурно цялата каса се е изкривила. Не мога да я отворя.

— Защо изобщо я затвори?

— Исках да разбера дали някой не ни ходи по петите. Реших, че няма да успеят да я отворят, без да вдигнат прекалено много шум.

— Обзалагам се, че сега горчиво съжаляваш за гениалната си идея, а?

Флойд блъсна вратата още веднъж, ала беше очевидно, че дори и с общи усилия нямаше да успеят да я поместят.

— Виждам, че си от онзи вид хора, които обичат да казват „предупредих те“ — произнесе накрая.

— Само когато другите го заслужават. А сега какво ще правим?

— Ще намерим друг изход за навън, ето какво.

— Няма такъв.

— Отново надолу по стълбата тогава — каза Флойд. — Единствената ни надежда е, че в далечния край са оставили допълнителен вход.

Тя го изгледа със съмнение.

— Дори да е така, мислиш ли, че ще имаме късмета да го отворим?

— Докато не опитаме, няма начин да ти отговоря.

Спуснаха се забързано по стълбата, заобиколиха сферата и газовата цистерна и спряха в дъното на помещението. Наистина имаше врати, два пъти по-високи от Флойд и достатъчно широки, че да пропуснат камион. Очевидно бяха замислени така, че да се плъзгат към стените встрани, ала когато направи опит да ги отмести, си останаха също толкова упорито затворени, колкото и вратата горе. Флойд ги налегна отново с решително изражение, но без успех.

— Възможно е да са залостени от другата страна — произнесе, след като успя да си поеме дъх.

— Май се натресохме по средата на лайняното езеро без гребла, а?

Флойд я изгледа, донякъде стреснат от избора й на думи, независимо от отчаяната ситуация.

— Наистина ли те чух да казваш онова, което току-що каза?

— Малко съм напрегната — отговори отбранително Оже.

— Е — произнесе Флойд, — след като го спомена, едно гребло всъщност би ни свършило доста добра работа. Още по-добре — железен лост.

— Какво?

— Между вратите се вижда цепнатина. Ако успеем да втъкнем нещо между тях, може и да успеем да ги раздалечим достатъчно, за да се промушим.

— В друго мазе?

— Не… Мисля, че виждам дневна светлина. Огледай се. Трябва да има нещо подходящо.

Разнесе се още един силен грохот. Постаментът на струга изскърца жаловито и най-после се плъзна през дупката в тавана, повличайки няколко тона мазилка и метал след себе си. Купчината изкривен метал увисна над тях, поддържана единствено от няколко оплетени тръби и жици.

Точно над сферата.

— Това нещо няма да остане прекалено дълго там — отбеляза Оже.

— Да се измъкваме тогава, преди да падне. Ти провери вляво, аз ще потърся вдясно. Каквото и да е желязо ще свърши работа.

Оже започна да преравя своята част от помещението. Налагаше се да търси из кашата, която вече бяха сътворили на пода.

— Побързай! — извика Флойд.

Ръцете й напипаха парче перфориран винкел. От едната страна беше отчупен и заострен точно колкото да се промуши между вратите.

— Уендел! Намерих нещо. — Тя вдигна импровизирания инструмент и му го показа.

— Браво на теб! Ще свърши идеална работа.

Оже се спусна към Флойд толкова бързо, колкото позволяваха токовете на обувките й и му подаде парчето метал. Той го подхвърли в ръката си като ловец, който преценява тежестта на ново копие.

— Побързай — подкани го тя.

Флойд втъкна острия край на винкела в цепнатината между двете врати и се помъчи да го използва като лост, натискайки с цялата си сила. Огромните врати изскърцаха уморено. В същия момент цялото мазе потрепери и увисналият струг се устреми надолу с още половин метър, спирайки рязко, оплетен по още по-невероятен начин.

— Получава се — каза Флойд. — Мисля, че ще…

Нещо издаде остър металически звук и вратите се раздалечиха на един палец една от друга. Печалната дневна светлина разцепи мазето на две.

— Добро начало — каза Оже. — Още няколко сантиметра.

— Опитвам се. — Флойд поднови борбата, като премести крака, за по-голяма устойчивост. — Но не зная колко още ще изкара винкелът. Виж дали няма да намериш друг, преди този да се огъне.

Тя стоеше като прикована на мястото си. В този момент отчаяно й се искаше да се промуши през пролуката.

— Верити! Търси!

Като се олюляваше на високите си токове, Оже започна да претърсва другата страна на помещението. Усети как нещо прониза и разкъса панталоните й, впивайки се в коляното. Препъна се и започна да пада напред. Отчаяно протегна ръка, за да се улови. Като по чудо пръстите й успяха да се сключат около метална тръба.

Докато се изправяше, едва усещайки болката в крака си, тя изпита тежестта на находката.

— Намерих нещо!

— Донеси го. Мисля, че това бебче е на път да…

Процепът от светлина се разшири още повече. Сега пролуката бе достатъчно широка, за да мине човешка глава.

Оже тръгна обратно към двойните врати, точно когато помещението отново се разтърси още по-ожесточено отпреди. Тя се закова на място и погледна нагоре с ужасяващо усещане за неизбежност. Постаментът и стругът се откъснаха от несигурните си юзди с един последен писък. Без да има какво повече да ограничи пътя му надолу, оборудването изпадна във въздуха и се приземи върху горната част на поддържащата люлка на сферата. Сетне се плъзна и падна встрани с оглушителен металически звън.

Сферата се разтърси и залюля за момент, без да последва нищо повече. Оже се принуди да направи още една крачка, стискайки тръбата по-здраво.

Сетне спря и отново вдигна очи. Разнесе се плющящ звук, сякаш обтяжките на люлката се късаха една след друга. Само миг, след като бе успяла да си даде сметка за ставащото, носещият кабел се скъса и с чудовищна сила шибна като камшик люлката над себе си.

Сферата пропадна надолу.

Удари се в пода и се разцепи на две по дължината на пукнатината, подобно на узрял плод. И въпреки че кръглата й форма вече почти не се различаваше, започна да се търкаля, набирайки скорост.

Оже проследи пътя й ужасено: водеше право към двойната врата и Флойд. Тя отвори уста, за да изкрещи нещо — някакво безполезно предупреждение, сякаш Флойд и сам не можеше да види какво се случва, — ала вече беше твърде, твърде късно. Обезформената сфера се блъсна право в двойната врата, като успя да я разтвори и да се вклини в пролуката. Металът издаде страховит звук, докато поддаваше. Прозвуча почти като човешки вик, прекъснат внезапно и безпрекословно.

— Не… — успя да си поеме дъх Оже.

Настъпи пълна тишина. Дори разрушителите бяха престанали да работят. Тя пусна тръбата и чу как издрънча на пода в някакъв отдалечен ъгъл на вселената й. Докато приближаваше вратите, забави крачка, като се опитваше да не мисли за онова, което щеше да открие.

Флойд лежеше по гръб на пода. Не мърдаше. Лицето му бе обърнато настрани от нея, а косата му бе потънала в яркочервена кръв. Шапката му беше паднала в близкия ъгъл.

— Не — каза Оже. — Не умирай. Моля те, не умирай. Нямаше работа тук. Нямаше нужда да се замесваш.

Тялото му беше попаднало между вратите, встрани от пътя на сферата и по всичко изглежда тя не беше успяла да го премаже. Оже много внимателно взе главата му в ръце и я обърна така, че да погледне очите му. Бяха затворени, сякаш беше заспал. Устните му бяха леко раздалечени, а гърдите му се надигаха и спадаха, макар и по тревожно неравен начин, като че всеки дъх, който си поемаше, му костваше ужасни усилия.

— Остани с мен — каза Оже. — Не умирай сега, не и след като стигнахме толкова далеч. Когато най-после имаме някакъв напредък. След като започнах наистина да те харесвам. — Тя стисна главата му, а от ръцете й закапа кръв. — Чуваш ли ме, Уендел? Събуди се, жалко подобие на детектив! Събуди се, мамка му, кажи нещо!

Тя внимателно положи главата му на пода, изправи се и огледа пролуката, която сферата бе отворила във вратите. Можеше да се промуши през нея без особена трудност, но нямаше начин да остави Флойд погребан жив тук. Тя приклекна отново, обгърна раменете му с една ръка, подпъхна другата под гърба му и като изпъшка от усилието, успя да го изправи в седнало положение, подпирайки го на дясното крило на вратата. Главата му се отпусна върху гърдите с все така затворени очи.

Остави Флойд на мястото му, покатери се през сферата и мина през пролуката, като междувременно успя да удари лакътя си в ръба на вратата. От другата страна, точно както бе казал Уендел, имаше стръмна рампа, водеща към равнището на земята. Във въздуха на талази се носеше прах от сринатите сгради.

Отново насочи вниманието си към Флойд. Успя да го изтегли, тъй че сега тялото му бе в полуседнало положение, ала така и не й стигаха силите да го издърпа през пролуката. Отпусна се върху бетона на рампата, изтощена до смърт. Имаше чувството, че ръцете са на път да паднат от раменете й от усилието. Всичко в нея крещеше да се измъква колкото може по-бързо оттук, преди машините да са изравнили постройката със земята.

Отново събра сили. Този път смогна да примъкне главата и раменете му през пролуката. Ризата му се разпра на ръба на разрушената врата. Оже внезапно усети как тялото му натежава, след което вече лежеше в краката й от страната на рампата. Ръцете и краката му бяха усукани. Лицето му бе отпуснато върху бетона, а устата — разтворена като на заспал пияница.

Тя го преобърна, коленичи и вдигна главата му в скута си, като нежно махна разрошената коса от бузите и челото му.

Флойд изпъшка и отвори очи. Пое си дълбоко дъх и облиза устни:

— С какво съм заслужил това отношение? — попита.

— Слава Богу, добре си.

— Добре? Главата ми е на път да се разцепи. Имам чувството, че някой е паркирал „Хинденбург“ в нея.

— За момент си помислих, че съм те изгубила.

— Нямаш късмет.

— Недей така, Уендел. Говоря сериозно. Бях се поболяла от тревога.

Той докосна темето си и погледна омазаната си с кръв ръка.

— Май съм посрещнал нещо с главата си. Струваше ли си?

Все така уловила главата му в скута си, тя обгърна с ръце лицето му, приближи устни и го целуна. Имаше вкус на прах и пръст. Ала не спираше да го целува, а когато понечи да се отдалечи, той я спря внимателно.

— Струваше си — каза тя.

— На път съм да се съглася.

Оже се отдръпна, почувствала внезапно неудобство. Флойд не я беше отблъснал, но чувстваше, че не е преценила ситуацията достатъчно добре. Тя сведе очи и мълчаливо си пожела земята да се разтвори и да я погълне.

— Съжалявам — каза. — Не зная какво…

Флойд протегна ръка, оплитайки пръсти в косата й и я придърпа отново:

— Не се извинявай — произнесе той.

— Постъпих като глупачка.

— Не — отвърна Флойд. — Не си. Мисля, че си прекрасна. Единственото, което не разбирам, е какво вижда хубаво момиче като теб в стара, непотребна развалина като мен.

— Не си непотребен, Уендел. Развалина, може би. И не е зле да поотслабнеш. Но си добър човек, който вярва, че веднъж започната, работата трябва да се доведе докрай. И вярваш в приятелите си дотам, че рискуваш собствения си живот, за да им помогнеш. Може да ти се стори изненадващо, но няма много хора като теб.

— Добре де, но какво остава тогава за добрите ми страни?

— Не си насилвай късмета, войниче. — Тя леко се отдръпна от него. — Мислиш ли, че ще успееш да се изправиш? Трябва да се измъкваме оттук, преди да загазим още повече. Все още се тревожа за главата ти.

— Ще го преживея — отговори Флойд. — Аз съм частен детектив. Ако не ме халосват поне веднъж седмично по главата, значи не си върша работата както трябва.

Той се изправи, олюля се леко, но успя да се задържи на крака без помощта й.

— Все пак ще се наложи да те прегледат — настоя Оже.

— Ще изкарам някак, докато се доберем до Париж — отвърна Флойд. Отново докосна тила си, ала кървенето бе намаляло. — Верити… трябва да ти кажа нещо.

— Казвай, Уендел.

— След като вече разчупихме леда донякъде…

— Да?

— Отсега нататък наистина ще ти бъда благодарен, ако ме наричаш Флойд.

— Добре — съгласи се тя. — Но при едно условие.

— И то е?

— Да ме наричаш Оже. У дома само бившият ми съпруг ме нарича Верити.

— Сигурна ли си, Оже?

— И още как, Флойд. — Той се подпря на нея и двамата тръгнаха по лекия наклон на рампата. — Ако започнеш да виждаш двойно или ти призлее, искам веднага да ми кажеш, нали?

— Ще научиш новините първа. Междувременно, искаш ли да ми кажеш до какво прозрение стигна там долу?

— До никакво.

— Но докато почуквах камбаната, ти хрумна нещо, нали?

— Не зная. — Тя поклати глава. — За момент си помислих, че…

— Помисли си какво? — попита той, когато гласът й заглъхна.

— Сферите са замислени така, че да звънят. Сега съм почти сигурна в това. Формата, изискванията за прецизност при изработката и фактът, че смятат да ги потапят… всичко насочва към едно заключение. Проблемът е, че в самия дизайн не е заложен ударен механизъм.

— Какво тогава ги кара да звънят?

— В моята професия — обясни Оже, — в работата, която вършех, преди да се забъркам в тази каша, имахме досег с доста чувствително оборудване. Всъщност съм археолог.

— Археолозите не са ли посивяващи стари свраки с полукръгли очила, които никога не излизат на дневна светлина?

— Не и онези, с които си имам вземане-даване — отговори Оже. — Обикновено не се боим да си изцапаме ръцете.

— С помощта на това чувствително оборудване?

— Работата е там, че за да получим желаните резултати, това оборудване трябва да бъде използвано при доста ниски температури. Охлаждаме го до наистина ниски температури, за да постигнем още по-голяма точност.

— А когато Алтфелд спомена за течния хелий…

— Започнах да се питам дали сферите не са част от някакъв апарат за измервания, да. — Оже прехапа устни, като се опитваше да фокусира мислите си. — Мисля, че знам за какво става дума.

— Кажи ми тогава — настоя Флойд.

— Сферите оформят машина, широка колкото Европа. Една част от нея е в Париж, друга — някъде в Берлин, трета — в Милано. Но в действителност са неделими една от друга, инструмент, който трябва да бъде достатъчно голям, за да проработи.

— И предназначението на този инструмент е?

— Антена — каза тя, — също като антената в обикновено радио. Само че не засича радиовълни. А гравитация.

— И си стигнала до това заключение, след като видя онази сфера?

— Не. Добра съм в тези неща, но не чак толкова. В работата ми също се налага понякога да използваме гравитометри. Сложни инструменти за подземни наблюдения, засичане на изменения в плътността, причинени от заровени сгради. Няма нужда да ти обяснявам, че ми се е налагало да изучавам теорията за тази техника в университета, което пък означава, че познанията ми се простират чак до първите опити в историята на гравиметрията.

— Може би не чета правилните вестници — каза Флойд, — но не знаех, че си имаме история на гравиметрията.

— Определено има такава — заяви Оже, — но не е твоя вината, че не си чувал за нея.

Бяха достигнали равнището на земята. Рампата извеждаше в тясна пролука между две частично разрушени сгради, все още издигащи се на два или три етажа височина. Над главите им се виждаха хаотично преплетени тръби, кабели, конвейери и платформи.

— Какво още трябва да знам?

— Няма да ти бъде лесно да го разбереш, Флойд.

— Поне ще откъсне мислите ми от ужасното главоболие.

— В такъв случай трябва да ти разясня някои подробности около пространство-времето. Готов ли си?

— Пробвай ме — каза той.

— Студентите, изучаващи гравитацията, често повтарят една стара поговорка: материята казва на пространство-времето как да се изкривява; пространство-времето казва на материята как да се движи.

— Изведнъж ми стана доста по-ясно.

— Работата е там, че всичко, което виждаме, е вградено в пространство-времето. Можеш да си го представяш като гъвкава течност, като наполовина застинало желе. И понеже всяко нещо има някаква маса, всяко нещо може да нагъне тази течност до една или друга степен, да я разтегли или сгъсти. Масата на Земята притегля около себе си пространство-времето, а огъването на пространство-времето около Земята кара предметите да падат към планетата или да обикалят в орбита около нея, ако разполагат с необходимата скорост.

— Като ябълката на Нютон?

— Все още си с мен, Флойд. Това е добре. А сега да усложним малко нещата. Слънцето на свой ред придърпва своята част от пространство-времето, което пък казва на Земята и всички останали планети как да се движат около него.

— А самото то?

— То следва пътя си през пространство-времето в зависимост от гравитационната деформация на цялата Галактика.

— А Галактиката? Не, не ми отговаряй, схващам картинката.

— Само половината картинка всъщност — каза Оже. — Досега говорихме за временно огъване на пространство-времето около масивен обект. Но съществуват и други начини да бъде постигната тази деформация. Представи си две звезди, които се въртят една около друга, като танцьори. Готов ли си?

— Разбира се. Наслаждавам се на изгледа дори и в този момент.

— Направи звездите свръхтежки и свръхплътни. Нека се завъртят една около друга като дервиши и да поемат в спирала към евентуалния си сблъсък. Ето че вече разполагаш с ужасяващ източник на гравитационни вълни. Звездите разпращат вибрация, подобна на постоянна нота от музикален инструмент.

— Мислех, че не обичаш музика.

— Така е — отвърна тя. — Но мога да правя полезни аналогии, когато ми се налага.

— Добре… значи звезди, които обикалят една около друга, ще произведат гравитационна вълна.

— Съществуват и други механизми, способни да произведат такъв ефект, но работата е там, че в космическото пространство има доста двойни звезди: немалко потенциални източници на гравитационни вълни, осейващи небето над нас. И всички до една излъчват уникална нота, уникален подпис.

— Така че, ако засека дадена нота…

— Можеш да разбереш съвсем точно откъде идва.

— Все едно да разпознаеш начина, по който премигва морски фар?

— Именно — каза Оже. — Сега обаче идва трудната част. По някакъв начин трябва да измериш тези вълни. Гравитацията и бездруго е най-слабата сила във Вселената, дори още преди да си започнал да се тревожиш за микроскопичните промени в мощността й. Все едно да се опитваш да чуеш нечий шепот от другата страна на океана.

— Как успяваш тогава?

Канеше се да му разясни и това, когато вниманието й бе привлечено от някакво раздвижване: проблясък на излъскан метал на фона на ниското сиво небе. Има достатъчно време само колкото да регистрира дребната фигурка, приклекнала върху една от надвисналите тръби и малкото гадно оръжие, което бе стиснала в ноктестата си ръчичка.

— Флойд… — започна тя.

Оръжието произведе изстрел, издавайки остър, кискащ се звук. Оже почувства внезапна топла болка в дясното си рамо, след което откри, че е паднала на земята, а болката е започнала да се засилва. Все още гледаше нагоре. Детето пазеше идеално равновесие върху тръбата, очевидно без да изпитва особени затруднения от височината. Беше вдигнало оръжието си нагоре, освобождаваше лъскав сърповиден пълнител и зареждаше нов.

Флойд извади пистолета, който му бе дала. Освободи предпазителя с палец, застана разкрачено и се прицели с две ръце, присвивайки очи към небето.

— Убий копелето — произнесе Оже, като се намръщи от болка.

Флойд стреля. Пистолетът подскочи в ръката му, а куршумът се заби в долната част на тръбата. Детето започна да навежда собственото си оръжие и да се прицелва.

Флойд изпразни още два куршума във въздуха. Този път не улучиха тръбата.

Военното бебе се прекатури от удобната си позиция и полетя с писък надолу. Докато падаше, тънките му малки ръце и крака не спираха да ритат. Блъсна се в земята, отскочи веднъж и замръзна неподвижно.

Беше момче.

Флойд се завъртя, оглеждайки околните сгради за следи от още деца. Оже се отблъсна с незасегнатия си лакът и докосна раната на рамото си. Отдръпна пръсти. По върховете им имаше кръв, но не толкова, колкото очакваше. Независимо от това усещането бе същото, все едно някой въртеше нагорещен ръжен в рамото й. Опипа гърба си и установи, че по плешката й имаше още кръв.

— Мисля, че е било само — каза Флойд, като коленичи до нея.

— Мъртво ли е?

— Умира.

— Трябва да поговоря с него — заяви тя.

— Почакай — произнесе тихо Флойд. — Току-що те простреляха, хлапе. В момента си имаш други грижи.

— Има изходна рана — каза тя. — Куршумът излезе през мен.

— Но не знаеш дали е бил само един, нито дали не се е раздробил. Нуждаеш се от помощ, възможно най-бързо.

Тя се надигна с усилие, като се подпираше със здравата си ръка. Военното бебе лежеше там, където го бе зърнала да пада и тихо се даваше в локва от собствената си кръв, извърнало глава към тях. Очите му все още бяха отворени и ги гледаха.

— Същото момче е — произнесе Оже. — Същото, което намушка келнера на гара Север.

— Може би.

— Огледах добре лицето му — обясни тя. — Сигурна съм, че е същото. Трябва да ни е проследило дотук.

Отиде с накуцване до момчето и изрита оръжието встрани. Главата му помръдна, без да я изпуска от поглед. Устата му се разтвори в замаяна усмивка, а през сивите му устни протече струйка кръв. Черният му език се раздвижи, сякаш се опитваше да произнесе нещо.

Оже натисна с крак врата на военното бебе. Радваше се, че не беше успяла да отчупи токовете на обувките си.

— Говори — нареди му тя. — Говори, искам да зная какво, по дяволите си мислите, че правите с антена за резонантни гравитационни вълни през хиляда деветстотин петдесет и девета година, както и какво общо има тя със Сребърен дъжд?

Черният език се въртеше и гърчеше като уловена личинка. Детето издаде течен, гъргорещ звук.

— Може би е добре да си махнеш обувката от врата му — предложи Флойд.

Оже се наведе и вдигна оръжието на военното бебе. Припомни си, че в него имаше пресен пълнител, както и че бебето тъкмо се канеше да го използва срещу тях.

— Искам отговори, съсухрено лайно! Искам да знам защо Сюзан и останалите трябваше да умрат? Искам да зная какво, шибаняци такива, възнамерявате да правите със Сребърен дъжд?

— Късно е — произнесе детето, като изтласкваше думите от устата си между избликващите балони от кръв и жлъчка. — Прекалено късно.

— Така ли? Защо тогава толкова сте се разбързали да се отървете от всеки, който се приближи до скапаната ви конспирация?

— Трябва да го направим, Верити. Дълбоко в себе си знаеш това. — Детето се закашля, изплювайки кръв по лицето й. — Тези хора не бива да съществуват. Те са просто три милиарда точки върху стара фотография. Точки, Верити. Нищо повече. Достатъчно е да се отдръпнеш и ще се слеят в безформена маса.

Тя отново си припомни съня си, Сребърният дъжд, падащ върху „Шанз-Елизе“. Красивите хора, които се надигаха и мислеха, че животът е на път да продължи, но които допускаха ужасна грешка. Спомни си за малкия барабанчик, прекрачващ костите им.

Замайването я връхлетя. Внезапно се почувства изстинала и отслабнала.

Оже дръпна спусъка, причинявайки нещо отвратително на военното бебе.

Сетне се отпусна на колене и повърна.

Флойд нежно я изправи на крака и я отдалечи от кървавата каша, която беше направила.

— Не беше дете — каза тя. — Беше просто инструмент, оръжие.

— Няма нужда да ме убеждаваш в нищо. А сега да изчезваме оттук, преди изстрелите да са привлекли нечие нежелано внимание. Трябва да те откараме в болница.

— Не — каза тя. — Отведи ме в Париж. Сега само това има значение.