Вековен дъжд

Двадесет и пет

Флойд се намираше в обществена телефонна будка точно пред гара Север. Беше вторник сутринта и не чувстваше главата си особено добре. Тъй като и двамата бяха ранени, но никой не искаше да си има работа с услужливи, но задаващи прекалено много въпроси непознати, пътуването по обратния път от Берлин до Париж се бе оказало дълго и уморително. Докато служителите на границата преглеждаха документите им, не бяха посмели да проговорят. Флойд се съмняваше, че собствените му наранявания са особено опасни, но бе силно разтревожен за Оже. Беше я оставил в чакалнята, превързана и замаяна, но все така твърдо решена да не му позволи да я отведе в болница.

— Майол — произнесе мъжки глас от другата страна на линията.

— Инспекторе? Обажда се Уендел Флойд. Може ли да поговорим?

— Разбира се — отговори Майол. — Всъщност ти си точно човекът, когото исках да видя. Къде се беше дянал, Флойд? Никой нямаше представа къде мога да те открия.

— Германия, мосю. Вече съм в Париж. Но не разполагам с много пари и се обаждам от телефонна будка.

— Защо не използваш телефона в кантората си?

— Реших, че не е много сигурен.

— Умно момче — произнесе одобрително Майол. — Е, да започна аз тогава? Няма да ти отнемам много време. Известно ти е, че се занимавам с пресичане на контрабанда в Монруж, нали? Натъкнахме се на нещо интересно: плувец.

— Плувец ли, мосю?

— Труп, Флойд, плуващ по лице в наводненото мазе на същия складов комплекс, където открихме нелегалната преса за грамофонни плочи. Идентификацията заключи, че човекът се е казвал мосю Риво. Патоанатомът твърди, че едва ли е изкарал във водата повече от три или четири дни.

— Рано е, мосю, и не съм си доспал, но не мисля, че името ми е познато.

— Което е странно, Флойд, защото изглежда си се срещал с господина. Разполагаше с една от визитните ти картички.

— Това все още не означава, че е мой познат.

— Разполагаше с ключ, който проследихме обратно до сградата на мосю Бланшар на улица „Пьоплие“. Риво е бил един от наемателите му.

— Един момент — прекъсна го Флойд. — Да не би случайно да е живеел на втория етаж?

— Значи си го спомни.

— Така и не се срещнахме лично. Кюстин го е разпитвал: оттам е имал картичката ми. Когато отново наминах за някои допълнителни уточнения, не го намерих у дома.

— Вероятно защото младежът вече е бил мъртъв.

Флойд затвори очи. Точно от каквото имаше нужда случаят: поредното убийство, без значение колко периферно можеше да ти се стори.

— Причина за смъртта?

— Удавяне. Може и да е било случайност: сигурно се е спънал и паднал в наводненото мазе. От друга страна съдебният лекар е открил любопитни охлузвания по врата му. Приличат на отпечатъци от пръсти, сякаш някой е държал главата му под водата.

— Случаят е приключен — убийство чрез удавяне.

— С едно изключение — каза Майол. — Отпечатъците от пръсти били прекалено малки.

— Нека отгатна. Точно като от пръстите на дете.

— Дете с дълги нокти, да. Което, разбира се, изобщо нямаше да се връзва…

— Освен ако вече не ви бях споменал за дете, свързано със случая.

— Също така разполагаме с онова намушкване на гара Север. Все още не сме открили момчето, което свидетелите са забелязали.

— Вероятно няма и да го откриете — каза Флойд.

— Известно ли ти е нещо за този инцидент?

Флойд извади нова клечка за зъби от джоба на ризата си и я задъвка.

— Естествено, че не, мосю — отговори той. — Просто исках да кажа… детето вероятно вече е надалеч.

В продължение на десет или дванайсет секунди Майол не каза нищо. Флойд чуваше дишането му през приглушения фонов шум от тракането на пишещи машини и лаещите команди.

— Убеден съм, че си прав — каза Майол. — Но виж сега нещата от моята гледна точка. Нямах никакъв интерес към случая на улица „Пьоплие“, освен желанието да помогна с каквото мога на Кюстин. До този момент между двете убийства и събитията в Монруж нямаше връзка.

— А сега?

— Вече разполагам с такава, но сметката не излиза. Каква работа е имал твоят човек Риво да души из Монруж?

— Нямам представа — отвърна Флойд.

— Следата не води до никъде — заяви Майол. — Това не ми харесва.

— На мен също, мосю, но все така продължавам да нямам представа каква работа е имал там Риво. Както казах, така и не успях да разговарям с човека.

— Ако можех да поговоря с Кюстин…?

— Всъщност — каза Флойд — тъкмо Кюстин е причината, поради която се обаждам.

— Да не се е свързвал с теб?

— Разбира се, че се свърза. Какво друго очакваш? Той е мой приятел и съм убеден, че е невинен.

— Много добре, Флойд. Щях да се разочаровам, ако беше казал нещо по-различно.

— Не мога да ти кажа къде можете да го намерите, разбираш това, нали?

— Разбира се.

— Но мисля, че съм на път да открия заподозрения, от когото имаш нужда. Просто няма да ти хареса особено, когато ти предам едно от тях.

— Едно от тях?

Флойд пусна още една монета в железния търбух на платения телефон.

— Кюстин не е убил Бланшар. Направило го е едно от онези деца. Сигурно сте разговаряли със свидетели на гара Север. Описанието на момчето ти е известно.

— В това число един свидетел, който е говорел френски с осезателен американски акцент.

— Детето съществува. Няколко са, момчета и момичета, но отблизо изобщо не приличат на деца. Ако успея да ти доставя едно от тези чудовища, ще съм изпълнил моята част от сделката, нали?

— Нямахме сделка, Флойд.

— Не ме изоставяй точно в този момент, Майол. Опитвам се да съхраня и последните си остатъци от уважение към властта в този хартиен град.

— Не мога да удържам Белиар до безкрай — каза Майол. — И без това вече е поел по всяка следа, която би могла да натопи Кюстин. Онзи бар, който посещавате? Льо Пероке Пурпр?

— Да? — попита разтревожено Флойд.

— На мястото му е останало хубаво обгоряло парче земя.

— Мишел, собственикът — той добре ли е?

— Не е имало жертви, но свидетелите са видели мъже с балтони и кутии за газ да напускат местопрестъплението с черен ситроен. За последно са ги забелязали да се отдалечават по посока на Ке де-з-Орфевр. — Майол замълча, за да му остави време за размисъл, след което допълни: — Ако Кюстин се е укривал там, можеш да бъдеш сигурен, че Белиар вече му диша във врата.

— Кюстин може да се грижи за себе си.

— Сигурно, Флойд. Въпросът е дали ти можеш да се грижиш за себе си? Белиар няма да се задоволи само с една риба.

— Просто ми трябва повече време — каза Флойд.

— Ако — повтарям, ако — ми предадеш едно от тези мними деца, живо и податливо на разпит, тогава можем да допуснем, че бих направил нещо. Макар че не зная как бих обяснил проблема на съдия-следователя. Подивели деца тероризират Париж? Ще си умре от смях и ще нареди да ме изхвърлят от Съдебната палата.

— Ако му покажеш детето, мисля, че едва ли ще се смее дълго.

— Ще направя каквото мога.

— Радвам се, че все още имаме общи допирни точки — каза Флойд.

— Общи допирни точки, които все повече започват да се топят, mon ami. В замяна ще се нуждая от помощта ти, за да свържа случая Риво.

— Разбрано — произнесе Флойд. — Той окачи слушалката и започна да търси из джобовете си монета за следващия разговор, който смяташе да проведе.

Колата намали, отдели се от автомобилния поток и гумите й шумно одраха ръба на бордюра, докато паркираше. Задната врата откъм страната на пътника се отвори и една ръка — принадлежаща на едър мъж, изгубен в сянката на предната седалка — им махна да влизат. Оже се качи първа, следвана от Флойд. Тъкмо беше затръшнал вратата, когато шофьорът накара двигателя да изреве и отново се вля в трафика по улица „Лафайет“ под съпровода на ядосаните клаксони на останалите автомобили.

Кюстин се обърна на мястото си, докато шофьорът — който се оказа не друг, а Мишел — завиваше по улица „Мажента“:

— Радвам се да се видим отново, Флойд — каза сърдечно той. — Започвахме да се тревожим.

— Хубаво е да знаеш, че някой го е грижа за теб.

Кюстин докосна периферията на шапката си по посока на Оже:

— Вас също, мадмоазел. Добре ли сте?

— Ранена е — обясни Флойд. — Тоест отговорът е не. Единственият проблем е, че не ми позволява да я откарам в болница.

— Нямам нужда от болница — каза Оже. — Нуждая се само от станция на влака.

Кюстин погледна Флойд.

— На мен ли ми се струва, или последния път, когато се видяхме, тя говореше перфектен френски?

— Праснаха я по главата.

— Сигурно е било здраво.

— Това не е нищо. Трябва да чуеш какво се е случило с английския й.

— Какво стана с теб, Флойд? — попита Кюстин, като чак сега забеляза превързаната му глава. Флойд така и не бе успял да си вземе шапката, след като сферата я бе съборила в мазето на леярни „Каспар“.

— Остави ме мен. Ти как си? Как е Грета? Маргьорит още ли е…?

— Разговарях с Грета вчера. Напълно разбираемо, беше доста раздразнена от внезапното ти заминаване.

— Нямах време за обширни дебати. Ти беше там. Известно ти е какво се случи.

— Е, сигурен съм, че ще ти прости… след време. Колкото до Маргьорит… тя все още се държи. — Кюстин килна шапката си на една страна, за да прикрие лицето си от полицейската кола, която ги подмина шумно в противоположната посока. Изчака, докато автомобилът зави по друга улица, преди отново да се отпусне. — Но не мисля, че някой сериозно се надява да изкара следващата седмица.

— Бедната Грета — каза Флойд. — Сигурно преживява истински ад.

— И всичко това едва ли й помага особено. — Кюстин погледна Оже с неудобство, може би чудейки се колко и какво се е случило помежду им по време на пътуването до Берлин. — Все още очаква отговор от теб — прибави внимателно. — Онази малка дилема не е изчезнала от само себе си, докато отсъстваше.

— Зная — произнесе тежко Флойд.

— Рано или късно трябва да вземеш решение. Така е най-справедливо.

— Няма да мога да си събера мислите, докато не се измъкнем от тази каша — каза Флойд. — А това означава да очистя името ти. Няма много голям смисъл да ти прехвърлям детективския бизнес, ако ще го ръководиш от затвора, нали така?

Кюстин поклати глава:

— Зарежи това, Флойд. Винаги могат да намерят начин да ме повалят по гръб. До средата на седмицата вече ще съм напуснал Париж. Имам приятели в Тулуза… човек, който може да ми осигури нови документи за самоличност.

— Преди малко пак разговарях с Майол. Все още мисли, че можем да те откачим от въжето, ако успея да намеря заподозрян.

— Представено по този начин, ми звучи като работа за пет минути.

— Но не е. Преди обаче да помогна на теб, трябва да помогна на мадмоазел Оже.

— Тогава я отведи в болницата, без значение дали ще протестира.

— Тя се изрази съвсем ясно, Кюстин — нещо в онзи тунел на метростанцията е в състояние да й помогне. Ето защо отиваме право на „Кардинал Льомоан“.

— Кога я простреляха?

— Вчера — преди почти двадесет и четири часа.

— Тогава със сигурност не е на себе си. Обикновено в тези случаи на пациента не може да се има голямо доверие, Флойд.

— Аз й имам. Повтаря едно и също, откакто я простреляха. Тя знае кое е най-добре за нея.

— Коя е тя?

— Не зная — каза Флойд. — Но след всичко, което видях, започвам да изпитвам съмнения относно историята за Дакота.

Кюстин и Мишел ги стовариха пред входа на „Кардинал Льомоан“ и бързо се изгубиха в задръстването. Беше девет сутринта, по време на най-оживеното движение, и никой не обърна особено внимание на Флойд и на Оже. Травмата на Флойд беше очевидна, още повече сега, след като бе изгубил шапката си. Но един човек с бинтована глава едва ли бе в състояние да привлече интереса на когото и да било за дълго време. Спор в бар, кавга с любовница или съперник… възможностите бяха неизброими, а и съществуваха поне толкова причини да не задаваш въпроси. Колкото до Оже, Флойд бе почистил, стерилизирал и бинтовал раните й веднъж преди да напуснат Берлин, където използва за превръзки парчета от бандажа на сакото си, и втори път, преди влакът да пристигне в Париж. Под няколкото пласта дрехи импровизираната превръзка не се забелязваше и единственото, което в този момент я отличаваше, беше сковаността и известната бледност на лицето. Флойд взе здравата й ръка под своята и я поведе към облицованите с плочки дълбини на станцията заедно с потока от останалите пътници.

Ако куршумът, или куршумите, бяха причинили сериозни поражения, вече щеше да е мъртва. Вътрешният кръвоизлив убиваше доста бързо. Сепсисът обаче, беше друга работа. Не беше съвсем сигурен колко време отнемаше докато се развие, но знаеше, че може да се окаже бавен и болезнен начин да си заминеш.

— Надявам се, че си права — каза той на английски, като приближи уста до ухото й.

— Аз съм добре. Довери ми се, окей?

— Да разбирам ли, че там долу има други хора, които ще се погрижат за теб?

— Да.

— И че по-скоро би се оставила в техните ръце, отколкото в тези на хората от болницата?

— Да.

— Трябва ми някакво доказателство — настоя Флойд. — Не мога просто да те оставя да влезеш в тунела и да се надявам на най-доброто.

Той я накара да спрат насред стълбите, принуждавайки другите пътници да ги заобикалят.

— Ще ми кажеш къде мога да те открия по-късно, нали? Трябва да те видя отново, за да се уверя, че всичко е наред.

— Ще бъда добре, Флойд.

— Все пак искам да те видя.

— Само за да си сигурен, че съм добре?

— Повече от това. Знаеш как се чувствам. Може да греша, но смятам, че зная как се чувстваш и ти.

— Нещата между нас никога няма да се получат — каза тя.

— Но поне можем да опитаме.

— Не — заяви твърдо Оже. — Защото така само ще отложим неизбежното. Няма да се получи. Никога няма да се получи.

— Но ако наистина го искаше…

— Флойд, чуй ме. Наистина мислех всичко, което ти казах в Берлин. Дори може би те обичам. Но това не променя факта, че никога не можем да бъдем заедно.

— Защо? Не сме толкова различни.

— По-различни сме, отколкото предполагаш. Досега вероятно си подразбрал едно-две неща за мен. Повярвай ми, каквото и да си мислиш, че знаеш, не може да си по-далеч от истината.

— Тогава ми кажи истината.

— Не мога. Мога да ти кажа единствено, че каквито и чувства да изпитваме един към друг, не можем да бъдем заедно.

— Някой друг ли си имаш у дома?

— Не — каза леко притихнало тя. — Всъщност нямам. Имаше, но предпочитах работата си и постепенно го отдалечих от живота си. Но в твоя живот има друг, Флойд.

— Имаш предвид Грета? Съжалявам, но между нас нещата отдавна приключиха.

— Тя е красива и умна, Флойд. Щом ти дава шанс да започнете на чисто, аз бих го приела.

— Нейният шанс означава, че трябва да загърбя всичко и всеки, когото познавам в този град.

— Все още ми звучи като примамливо предложение.

— Просто се опитваш да ме отдалечиш от себе си.

— Толкова лошо ли постъпвам?

— Не мога да пренебрегна онова, което изпитвам към теб. Грета е тази, която ме напусна. И сам виждам, че е красива и умна, но вече не е част от живота ми.

— Тогава си глупак.

Оже се изплъзна от него и отново започна да се спуска надолу към претъпкания подземен перон. Миг по-късно Флойд я настигна и отново я хвана под ръка.

— Така и не отговори на въпроса ми — каза той. — Ще те видя ли отново, когато те излекуват?

— Не — каза тя. — Няма да ме видиш повече.

— Ще те причаквам на всяка станция в Париж. Ще успея да те открия.

— Съжалявам. Иска ми се да имаше друг начин да приключим всичко това, но не желая да ти давам напразни надежди. Мисля, че заслужаваш повече.

Когато достигнаха перона, пред него тъкмо спираше влак.

— Оже — каза Флойд. — Не можеш да се криеш вечно в този тунел. Ще те чакам толкова дълго, колкото се наложи.

— Недей, Флойд — произнесе тя. — Не пропилявай живота си заради мен. Не си струва.

— Грешиш. Винаги би си струвало.

Внезапно нечия ръка сграбчи ръкава й, обръщайки я с гръб към Флойд. Той стреснато вдигна очи, усещайки как друга ръка хваща неговата. Мъжът, който държеше Оже, носеше бомбе и дълъг шлифер върху тежък костюм от шевиот. Друг цивилен полицай бе уловил Флойд.

— Инспектор Белиар — кимна Флойд.

— Радвам се, че съм ви направил впечатление — обади се младият полицай, който държеше ръката на Оже. — Изплатиха ли ви обезщетението за онази счупена украса?

— Реших, че мога да живея и без нея. Кой ти подшушна за нас? Майол?

Зад него нечий друг глас протътна:

— Всъщност Флойд, направих всичко по силите си да ти помогна. За нещастие не взех под внимание вероятността да подслушват телефоните в собствения ми отдел. След като се свърза с мен от гара Север, са ти назначили опашка.

Белиар изгледа кръвнишки Майол:

— Предупредих ви да не идвате тук. Освен това ви предупредих да не си пъхате носа в случая с Бланшар!

— Флойд е периферен свидетел по собственото ми разследване — произнесе сладкодумно Майол. — Имах пълното право да го разпитам.

— Известно ви е, че премълчава информация за местонахождението на Андре Кюстин.

— Интересува ме само аферата Монруж. Кюстин не влиза в правомощията ми, както вече съвсем ясно дадохте да се разбере.

Белиар излая някаква заповед по посока на своя човек, след това се обърна още по-разпенено към Майол:

— Ще продължим малката ни дискусия в Ке, където ще ни разясните защо се опитахте да саботирате операция на Криминалния отряд. Междувременно да намерим някое по-дискретно място, където да се разправим с тези двамата.

Точно тогава Оже реши да действа. Тя се изплъзна от хватката на Белиар и се стрелна към тълпата от пътници, които все още се суетяха по перона. Флойд я изгуби от поглед точно когато вратите на влака се затвориха със съскане. Белиар извади пистолета и значката си и тромаво тръгна към влака, като крещеше на хората да се разкарат от пътя му. Достигна вагона точно навреме, за да стовари като чук пистолета си върху прозореца му. Ала влакът вече започваше да се движи и набираше скорост. След малко и последният му вагон се изгуби в тунела.

Белиар се обърна към човека си:

— Искам всяка станция по тази линия да бъде запечатана. Няма начин да се измъкне от метрото.

— Ще се погрижа да не стигне далеч — отговори мъжът, остави Флойд и тръгна към един служител на метрото, който ги наблюдаваше с объркано изражение.

— Дори не знаеш коя е — обади се Флойд.

— Стори ми се, че не желаеше да разговаря с нас — отговори Белиар. — Това ми е достатъчно да я заподозра в нещо.

— А аз?

— Как ви звучи укриване на беглец?

Майол се наведе и заговори бързо:

— Флойд… този път няма да излезеш победител. Ще намерят американката и Кюстин. Не си влошавай положението допълнително.

Флойд погледна другия цивилен полицай, който все още бе зает да обсъжда нещо със служителя от метрото. Сега или никога. Той се отскубна от Белиар и Майол и колкото можеше по-бързо се смеси с чакащите на перона. Белиар извика нещо и тръгна след него. Флойд виждаше подскачащото му бомбе на две или три глави след себе си. Наведе се и продължи да си проправя път напред, без да обръща внимание на раздразнените викове на хората около себе си.

— Флойд! — чу вика на Майол. — Не постъпвай глупаво!

В станцията с трясък нахлу друг влак и на перона се изсипаха още пътници. Блъскащата се тълпа беше точно онова, от което се нуждаеше. Разстоянието между него и Белиар се увеличаваше, давайки му достатъчно време да извади автоматичния пистолет от джоба на сакото си. Нямаше представа какво да прави с него, но му вдъхваше увереност.

Достигна края на перона и рискува един бърз поглед през рамо. Подскачащата шапка на Белиар все още беше на десетина крачки от него. По-лошо, полицаят все още го преследваше с пистолет в ръката. Дулото на оръжието се намираше на височината на главата му и сочеше към тавана.

Тълпата бе образувала временен параван. Повечето хора дори не подозираха за разиграващата се драма. Временното объркване позволи на Флойд да се разположи в самия край на перона, точно когато влакът устремно го подминаваше и излизаше от станцията. Последният вагон се гмурна в тунела със стоманен грохот. Флойд проследи как червените му задни светлини постепенно започнаха да изтляват и се запита дали му стискаше да ги последва.

— Стой! — извика Белиар.

Флойд се извърна, като вдигна собствения си пистолет и насочи дулото право в полицая. Майол беше на няколко крачки зад Белиар и клатеше смаяно глава. Все повече пътници започваха да обръщат внимание на сцената. Около тримата мъже се образуваше празно пространство.

— Назад! — нареди Флойд. — Отстъпи и не спирай да ходиш.

— Няма да стигнеш далеч — предупреди го Белиар. — След няколко минути хората ми ще покрият всеки възможен изход на метрото.

— Значи нищо не ти пречи да се позабавляваш, докато ме гониш.

— Пусни оръжието — обади се Майол, ала в тона му се долавяше по-скоро молба.

— Казах да отстъпите. Това важи и за вас, мосю. — Флойд се прицели малко по-нависоко и пусна един куршум, за да подсили ефекта от думите си. — Ще го използвам, така че не ме предизвиквайте.

— Мъртъв си — произнесе Белиар, ала вече отстъпваше с вдигнати ръце, а пистолетът се клатушкаше на един от пръстите му.

— Тогава ще се видим в костницата — отвърна Флойд.

Движеше се бързо. Спусна се до равнището на релсите и се плъзна в мрака на тунела. Зад себе си, откъм перона, чу да се разнасят развълнувани викове. Някой наду на няколко пъти полицейска свирка. Влакът пристигна в станцията и мотрисата му забави точно пред гърлото на тунела. На перона, близо до предната част на влака, вече се събираха мъже, някои от тях в униформи. Един застана на колене и прониза треперещо мрака на тунела с лъча на фенерчето си. Флойд се притисна плътно към тухлената стена само на няколко сантиметра от търсещата светлина.

След секунда предните светлини на влака притъмняха като гаснещи въглени.

Бяха изключили тока.

Флойд се затича напред в сгъстяващия се, лепкав мрак. Изпод краката му се разнасяше хрущене на чакъл. Държеше лявата си ръка върху стената, а с дясната опипваше пътя си напред. С всяка следваща стъпка му се налагаше да се бори с усещането, че неминуемо му предстои да пропадне в пропаст. Някъде напред се разнесоха още изстрели. Зад него раздвижените силуети на преследвачите му вече закриваха изгледа към станцията. Във въздуха шареха множество лъчи на фенерчета. Опипваха мрака като противовъздушни прожектори.

Чу Майол да вика:

— Флойд! Предай се, докато все още можеш!

Флойд продължаваше да навлиза навътре в тунела. Не смееше да извика името на Оже, за да не наведе Белиар на мисълта, че има шанс да не е избягала с влака.

Чу още един изстрел, последван от нечовешки писък. Звукът се разнасяше още по-навътре в тунела.

Вече нямаше как да се въздържи да не я повика:

— Оже!

Може би си го бе въобразил, но му се стори, че чува как някой на свой ред вика името му. Дясната му ръка стисна по-здраво пистолета.

Насили се да тръгне право към звука, макар всеки мускул в тялото му да се опитваше да го накара да обърне гръб и да се насочи към светлината и безопасността, в ръцете на закона. Може би нямаше да го наранят, особено ако хвърлеше оръжието. В настоящото му състояние, с бинтованата му глава и всичко останало, вероятно щяха да се отнесат дори човешки с него. Просто се беше объркал малко, това беше всичко. Удар по главата, известна дезориентация: щяха да проявят разбиране, нали? Сега, след като вече се чувстваше на себе си, разбираше съвсем ясно, че нямаше работа в тунела и можеше да поднесе единствено засраменото си извинение. Като разумни мъже, представителите на реда биха погледнали на нещата от друг ъгъл.

— Флойд? — изсъска нечий глас. — Флойд… ти ли си?

Гласът й звучеше жалостиво и отслабнало. Трудно беше да се отгатне дори на какво разстояние бяха един от друг, особено с цялото бясно движение зад гърба му.

— Оже?

— Тук са, Флойд. В тунела са.

Знаеше, че тя не говори за полицията. Ускори крачка, докато кракът му не напипа нещо меко. Не успя да се въздържи и ахна изненадано. Коленичи, подпрял пета на най-близката релса. Протегна ръка и започна да изучава формата на предмета. Разпозна ръка, сетне шия, а накрая и лице.

— Уморена съм — каза тя, като се облегна на него. — Мисля, че няма да стигна сама.

— Чух изстрел.

— Имаше няколко от тях. Май че ги уцелих всичките. — Тя се закашля. — Не биваше да идваш след мен. Не исках да слизаш тук.

— Никога не ме е бивало в сбогуванията.

— Опипай наоколо и виж дали няма да намериш фенерчето ми. Изпуснах го, когато ме нападнаха. Едва ли е далеч.

Флойд затършува из тъмнината. Скоро напипа релсите. Плъзна ръка между тях, молейки се на някой да не му хрумне да пусне електричеството. Пръстите му се сключиха около оребрената ръкохватка на фенера. Вдигна го, разтърси го и откри ключа. Фенерчето премигна и отново се пробуди към живот.

Той го изключи.

— Намерих го. Сега какво?

— Помогни ми. Не е далеч.

Мъжете едва ли бяха на повече от петнайсет-двайсет метра зад тях. Не бързаха много и гласовете им звучаха предпазливо, сякаш бяха доловили някаква опасност, стаена в мрака по пътя им.

— Колко далеч? — попита Флойд, като все още не искаше да я мести излишно.

— Двайсет метра. В стената има дървена врата. Ще я усетиш. Помогни ми да вляза през нея. После я затвори и се омитай оттук. Оттам нататък ще се погрижа за себе си.

Той й помогна да се изправи покрай стената и двамата тръгнаха напред. Гласовете и фенерчетата зад гърбовете им приближаваха, сякаш подновили усилията си. Очите на Флойд започваха да се нагаждат към слабата светлина, долавяйки смътни, плуващи сенки в тъмнината. Рискува да премигне веднъж с фенерчето, като използваше собственото си тяло, за да закрие светлината от преследвачите им. Лъчът се появи и изчезна.

— Ето — каза Оже. — Проход в стената. Видя ли го?

— Да. — Флойд погледна назад. Гласовете бяха на не повече от девет или десет метра зад тях.

— Отвори я със сила. Мушни ме вътре. После си спасявай кожата.

Флойд улови фенерчето със зъби. Остави Оже облегната на стената, запъна с рамо старата дървена врата и я налегна с цялата си сила. Вратата се отвори. Започна да помага на Оже да мине през нея, като се надяваше тя да знае какво прави и почти си беше повярвал, че е така. Сетне нещо рязко го отхвърли назад и го накара да се просне напряко през релсите. Усети как гръбнакът му се стоварва върху твърдото желязо. Фенерчето изпадна от устата му и изтрака върху стоманата сред звън от натрошено стъкло.

Пистолетът се изтърколи от пръстите му.

Флойд с мъка си пое дъх. Още не бяха пуснали тока. Размърда ръце, опитвайки да се изправи. Едва различима в обгръщащия ги мрак, над него се издигаше формата на дете. То заби обувката си в ръката на Флойд, за да му попречи да достигне пистолета. Виждаше само толкова, колкото да различи вампирската усмивка на лицето му, хлътналите му бузи и мъртвите, дълбоки очни ями. Светлината от преследвачите им попадна върху детето и го накара да замръзне като статуя. Гледаше право в мъжете. Изсъска като змия и нещо проблясна в ръката му.

Детето се раздвижи, насочвайки дулото на малкото си оръжие по протежение на тунела към преследвачите им. Оръжието стреля, изплювайки няколко куршума с едно-единствено кратко избухване.

Флойд чу как един от мъжете изкрещя от болка, а миг по-късно над главата му засвистяха куршумите на ответния залп. Никой не улучи детето, което за пореден път насочи оръжието си и произведе нов взрив от последователни изстрели, като косеше вляво и вдясно с дулото хората. Флойд чу още викове от болка и писъци. По земята падаха фенерчета и светлината им безмълвно умираше.

Като изпъшка от усилие, той успя да издърпа ръката си изпод крака на детето. Пръстите му докоснаха за миг ръкохватката на пистолета, протегнаха се отчаяно и успяха да придърпат оръжието малко по-близо. Сетне го уловиха по-сигурно. Насочи пистолета, като придържаше китката си с другата ръка. Детето погледна надолу и в същия миг самодоволното му изражение се замени с изумление.

Флойд натисна спусъка. Пистолетът изщрака в ръцете му. Не последва изстрел.

Усмивката отново плъзна по устните на детето. То сведе дулото на собственото си оръжие към Флойд. Пръстите му се бяха увили около дръжката като бледи змиорки.

Разнесе се още един взрив от остри изпуквания.

Детето се разтърси като кукла, надигнато във въздуха, докато куршумите разкъсваха тялото му. Оже продължи да стреля и не отдели пръста си от спусъка, докато оръжието й не замлъкна. Дулото му грееше нажежено. Останките на детето — нарязани дрехи и плът, смесени в неотличима маса — плеснаха на пода на тунела като пържола на месарски тезгях.

Флойд се изправи със залитане на крака и последва Оже през прохода в стената.

— Флойд, не можеш да влезеш по-навътре.

— Смяташ, че бих си опитал късмета навън ли? Сигурно си мислят, че аз съм стрелял!

— Повярвай ми, дори и така е по-добре да останеш навън и да се опиташ да се разбереш с тях.

— Само че първо ще стрелят и чак тогава ще ме разпитват.

Тя нададе вик от безсилие.

— Ако ме последваш, ще нагазиш в много дълбоки води.

— Мисля да се пробвам.

— Тогава затвори вратата, преди онези мъже да са ни последвали тук.

Той изпълни нареждането.

— Мислиш ли, че ни видяха да влизаме?

— Не зная — отговори тя. Гласът й бе отслабнал. Дишаше хрипливо и накъсано. — Но ще искат да разберат какво е станало с нас. Ще разгледат всичко под лупа в тунела. Със сигурност ще открият вратата.

— В такъв случай се надявам да имаш друг изход оттук.

— Аз също.

Намираха се в далеч по-тесен тунел, по чийто под не се забелязваха релси. Във вътрешността му едва ли би се побрал влак. На самия Флойд се налагаше да стои приведен, но дори по този начин главата му постоянно драскаше грубата повърхност на тавана. Оже го поведе нататък, като само от време на време спираше, за да събере сили.

— Имахме късмет — каза тя. — Децата вече не виждат много добре на тъмно. Зрението им отслабва със старостта.

— На колко години са?

— Били са тук най-малко двадесет и три години, може би повече. Грохвали са с всеки изминал ден.

— Нещо ми подсказва, че вече си готова да говориш.

— Само след минутка, Флойд, ще разполагаш с всички отговори, които винаги съм ти казвала, че не искаш да научаваш.