Вековен дъжд

Осемнадесет

Когато вдигна очи към отварящата се врата на бирарията, наближаваше два часът. Почти не бе отделял поглед от вратата, откакто поръча последното си кафе. Клиентите влизаха и излизаха, а на масата пред него имаше още три празни кафени чаши заедно с една бирена халба с полепнала пяна от вътрешната й страна и застояли трохи от безвкусния му сандвич. Навън продължаваше да вали, а водата се оттичаше през рамката на входа от пробития улук над него. Клиентите ставаха вир-вода, но явно никой нямаше желание да се оплаче. Дори Грета при пристигането си изглеждаше далеч по-облекчена, че е успяла да го открие, отколкото раздразнена от времето.

— Мислех си, че вече ще си си тръгнал — каза тя, като разтърси чадъра си. Дрехите й бяха потъмнели от дъжда, а накъдрената й коса — покрита със ситни дъждовни капчици.

— Реших, че ще бъде най-добре, ако се придържам към първоначалното място за среща — отговори Флойд. Той взе палтото си от съседния стол, където преди това го бе хвърлил, за да запази масата само за себе си. Това му бе позволило да наблюдава входа и хотела отсреща в надеждата, че ще успее да забележи появата на Верити Оже. — Признавам обаче, че започвах да се тревожа да не би да съм объркал бирарията. Какво стана?

— Излезе — обясни Грета, като се настаняваше с видимо облекчение. — Почти веднага щом се чухме, я видях да излиза от хотела.

— Нещо за пиене?

— Бих убила за едно кафе.

Флойд даде знак на келнера да се приближи и направи поръчката.

— Разказвай. Очевидно си я проследила. Успя ли да разбереш дали е напуснала хотела за постоянно, или смята да се върне?

— Не носеше нищо друго освен дамска чанта. Изглеждаше така, сякаш излизаше за пет-десет минути. Но не исках да поемам излишни рискове.

— Взела си правилното решение. Проследи ли я?

— Мисля, че от сутринта насам вече се справям по-добре с тази задача. Държах се на разстояние и се стараех да променям външния си вид на всяка пресечка: Скривах се под чадъра, нахлупвах си шапката, слагах си слънчевите очила, такива неща. Не мисля, че ме забеляза. — Грета сипа в кафето си лъжичка захар и го изпи почти на една глътка.

— Къде отиваше тя?

— Последвах я по целия път до „Кардинал Льомоан“. Там обаче я изгубих.

— Как така я изгуби?

— Това е най-странното — отговори Грета. — Бях по петите й по целия път до метростанцията. Проследих я до перона, без да се приближавам прекалено много. Там се скрих зад една от машините за шоколадови закуски. Дойде влак, а после друг. Тя не се качи на нито един от двата, но пък те бяха в една и съща посока.

— Странно — каза Флойд.

— Не толкова странно, колкото онова, което се случи след това. Само в рамките на две секунди вече я нямаше. Просто не беше на перона.

— Без да е идвал или заминавал влак?

Грета снижи глас, сякаш беше наясно колко абсурдно звучаха думите й:

— Сигурна съм в това. Освен това съм сигурна, че там няма друг изход. При всички случаи трябваше да мине точно покрай мен.

Флойд отпи от кафето си. След четвъртата чаша небцето му беше престанало да усеща вкуса. Сега напитката беше просто лекарство, което подхранваше яснотата на съзнанието му.

— Не може просто да се е изпарила във въздуха.

— Не съм казвала, че е. На перона обаче имаше и други хора и реших да зарежа всяка предпазливост и да ги разпитам дали не са забелязали нещо. В този момент не ми се струваше, че имам много за губене.

— И вероятно си била права — каза Флойд. — Какво разбра?

— Поне един от свидетелите беше сигурен, че е видял Оже да скача на релсите и да изчезва в тунела в края на перона.

Флойд обмисли чутото, докато довършваше кафето си.

— Има нещо в „Кардинал Льомоан“ — каза той. — Бланшар твърдеше, че е виждал Сюзан Уайт да се държи изключително странно около тази станция. Беше я забелязал да влиза с натоварен куфар, а след няколко минути да излиза с празен. Няма начин да е съвпадение.

— Каква работа може да има една жена в тунелите на метрото?

— Същата, каквато и всеки друг: специално в този тунел има нещо важно.

— Или и двете са били луди за връзване — каза Грета.

— И тази възможност не мога да отхвърля. Видя ли я да излиза пак?

— Чаках четиридесет и пет минути. В продължение на една-две минути имаше някакво прекъсване в разписанието на влаковете, ала след това отново започнаха да се движат нормално. Минаха двадесет или тридесет влака, но така и не видях някой да излиза от тунела.

— И на никого не е хрумнало да докладва за това на служителите на метрото или на полицията?

— Не и на мъжа, с когото разговарях — отвърна Грета. — Не беше от типа, който би тръгнал да прави нещо толкова отговорно.

Флойд поиска сметката.

— Добре. Според мен сега имаме две възможности, ако отново искаме да намерим Оже. Можем да покрием хотела, в случай че се върне, или да покрием „Кардинал Льомоан“ с надеждата, че ще излезе от тунела. Или че отново ще влезе например, ако сме успели да пропуснем появата й предния път.

— Ами следващата станция нагоре по линията? Дали не е изминала целия път дотам?

— Надявам се да не е. Във всеки случай в това виждам дори още по-малко смисъл даже в сравнение с влизането й на първо място. Допускам, че е имала уговорка да остави или да вземе нещо някъде във вътрешността на тунела.

— Говориш за „покриване“, сякаш разполагаме с неограничен брой хора — произнесе Грета. — Докато всъщност сме само двама, а единият от нас и бездруго трябва да се връща, за да се грижи за леля си.

— Известно ми е — отвърна Флойд. — Не искам нищо повече от теб. Дори и онова, което свърши дотук, беше от огромна полза.

— Само че я изпуснах — каза Грета.

— Не. Установи със сигурност, че нещо около Верити Оже не се връзва с разказа й. Досега имаше малък шанс да ми е казала истината — че Сюзан наистина е била отдавна изгубената й сестра.

— А сега?

Флойд избърса горната си устна от пяната от кафето.

— Сега? Сега вече бих се обзаложил на каквото поискаш, че и двете са се занимавали с шпионаж.

— Много задълбаваш — произнесе тя. — Ако Кюстин беше тук, щеше да ти каже съвсем същото: събери доказателствата и ги предай на съответните хора, Флойд. Все още никой ти няма зъб.

— Трябва да отърва Кюстин от въжето, Грета. И мога да го постигна, само ако проследя тази жена.

— Харесала Ти е, а?

Флойд посегна за палтото си:

— Не беше мой тип.

— Може, но все пак ти е харесала.

Той поклати глава, като се разсмя на самата мисъл за това. Но не успяваше да се насили да погледне Грета в очите.

Контролните светлини на транспортния съд в бронираната стъклена крушка на възвратния мехур примигваха хипнотизиращо.

— Завъртаме — произнесе Скелсгард, приведена над един от терминалите на горния етаж. — Сигурна ли си, Оже?

— Просто ми кажи какво да правя. Аз ще се погрижа за останалото.

Жълто-черната люлка започна да се извърта, обръщайки кораба на 180 градуса. За разлика от лъскавите машини около него самият транспортен съд приличаше на отдавна забравена реликва от музея за космическа история: от онзи вид капсули, които навремето бяха навлизали обратно в атмосферата на Земята, пилотирани от авантюристи, разчитащи единствено на логаритмичните си линийки, за да направят изчисленията, които да ги върнат обратно у дома. Оже не спираше да си напомня, че корабът бе понесъл всички тези поражения само по пътя на идване и че по време на излизането си от другия край на тунела, приблизително тридесет часа по-късно, ще изглежда два пъти по-очукан.

— Корабът ми изглежда наред — заяви Скелсгард, като плъзна пръст през данните на монитора пред себе си. — Което е хубаво. Имаме си достатъчно проблеми с гърлото, че да се тревожим и за него.

— Мислиш ли, че ще издържиш по целия път обратно?

Скелсгард кимна.

— Ще издържа. А и нямам голям избор, нали?

— Няма друг начин — заяви Оже. — Но това не означава, че не искам от теб да изпратиш спасителен екип насам в момента, в който се появиш от другата страна.

— Ще бъдат на път възможно най-бързо. Имаш думата ми.

— Добре. Хайде да те настаняваме.

Оже помогна на Скелсгард да мине по горната площадка, водеща към шлюза в стената на възвратния мехур. Скелсгард ставаше все по-слаба, забеляза тя: дори и след като се погрижи за нея с комплекта за първа помощ, определено започваше да губи свяст. Оже се надяваше, че поне ще успее да я изпрати по пътя й, преди да е изгубила съзнание. А и още някои разяснения около манипулацията на гърлото нямаше да й бъдат излишни.

Шлюзът се разтвори на тежките си пневматични панти. Оже си спомняше съвсем смътно как бе изпълзяла от кораба на идване. Струваше й се толкова отдавна. Внимателно помогна на Скелсгард по пътя през херметичния мост, водещ до очакващия я кораб.

— Мисля, че няма да е зле да сложа шина на крака ти, преди да те пристегнем към креслото — каза тя.

— Няма време. Не искам да забавям спасителната ти операция и секунда повече от необходимото. Пък и не мисля, че успяха да счупят нещо, въпреки че добре го нарязаха. Престани да се тревожиш за мен, става ли? Вече ми помогна предостатъчно.

Във вътрешността на кораба ги очакваха трите противоускорителни кресла, които Оже бе опознала толкова добре по пътя им за насам. Без да обръща внимание на стенанията на ранената жена, тя я настани на най-дясното, подсигури предпазните й колани и разгъна навигационното и комуникационното табло пред нея. После се пресегна за системата на катетъра, допускайки, че по време на полета Скелсгард едва ли ще има сили да допълзи до тясната тоалетна в дъното.

— Искаш ли да те включа, преди да потеглиш?

— Ще се справя и сама — намръщи се Скелсгард. — Но дори и да не успея, мисля, че достойнството ми няма да пострада чак толкова. Някакви последни думи, които да отнеса на Калискан?

Оже извади единствения лист, който бе успяла да спаси от документите:

— Ще изчакаш ли само минутка? Трябва да запиша нещо.

— За всеки случай, ако все пак изпадна в кома?

— Това е само едно от притесненията ми, но преди всичко искам да не го забравя.

Оже излезе от транспортния съд и се качи до един от терминалите на горния етаж, където беше видяла забравен бележник. Откъсна празен лист и започна да записва всичко, което си мислеше, че е разбрала дотук от документите на Сюзан Уайт. След това разгъна спасения лист, който бе взела от тунела. Оказа се писмото от берлинската леярна. Изглади го пред себе си и върху втори лист от бележника си записа всички по-главни подробности, в това число адреса и името на човека, отговорил писмено на Уайт. Сетне бързо се върна обратно в кораба. За нейно облекчение Скелсгард все още беше в съзнание.

— Това е единственият автентичен документ, който военното бебе пропусна да открадне — обясни тя, като пъхна листа в джоба на гърдите на Скелсгард. — Не забравяй, че е тук.

— Няма.

След това Оже сгъна листа от бележника и го пъхна при писмото.

— Това пък е всичко, което мисля, че съм разбрала. Не е кой знае колко, но Калискан може би ще успее да сглоби останалото и сам. Във всеки случай нищо чудно да съм научила много повече след завръщането си от Берлин.

— Какъв Берлин?

— Реших да проуча една от следите, на които Сюзан така и не е успяла да отдели време.

Скелсгард поклати предупредително глава.

— Това е изключително опасно. Ако нещо се обърка, в Париж поне няма да си на повече от час разстояние от портала. Колко време ще ти отнеме, докато се върнеш от Берлин?

— Няма значение: порталът и без това не ми е от полза, докато корабът не се завърне. Почти съм сигурна, че ще успея да отида и да се върна от Берлин и пак ще ми остане време.

— Искаш да кажеш, че нямаш абсолютно никаква представа?

— Нямам време да планирам всичко до последната подробност — призна Оже. — Зная само, че в Берлин има някаква следа и че Сюзан Уайт е възнамерявала да я проучи, преди да изгуби живота си. Дължа й поне това, трябва да опитам да разбера какво става тук. Довечера има нощен влак и възнамерявам да бъда на него. До утре сутринта ще бъда в Берлин. С малко късмет до вечерта ще пътувам обратно за Париж.

— С малко късмет — повтори Скелсгард.

— Виж, не се тревожи за мен. Просто гледай да стигнеш до Фобос и се погрижи Калискан да види документа. Имам чувството, че писмото е далеч по-важно, отколкото можем да си представим.

Скелсгард стисна ръката й:

— Наистина не е необходимо да ме изпращаш вместо себе си.

— Зная.

— Но го оценявам. Постъпваш храбро.

Оже на свой ред стисна ръката на жената.

— Стига, наистина не е кой знае какво. Пък и ще мога да разгледам още малко от този свят, преди да ме върнат.

— Почти ме убеди.

— Говоря сериозно. Колкото и на една част от мен да й се иска да отпътува заедно с теб, друга част няма търпение да попие колкото може повече от атмосферата на 32. Разполагам само повърхностни наблюдения, Скелсгард. А има още толкова много неща за разглеждане.

— Грижи се добре за себе си, Оже.

— Ще се грижа. — Тя отстъпи от кабината. — Добре. Да те затваряме и да започваме шоуто.

— Запомни всичко за настройките на гърлото, нали?

— Ако по пътя започне да друса повече от обичайното, поне ще знаеш защо.

— Както винаги, пълна с оптимизъм.

Оже изблъска вратата, докъдето можеше, след което я пусна и остави сервомеханизмът да се погрижи за останалото. След секунда от Скелсгард я деляха само няколко сантиметра брониран метал, но вече се чувстваше откъсната от всичко и всеки. Мина обратно през шлюза, след което стартира поредицата от команди, която щяха да прекъснат херметичния мост и да го изтеглят. През издраскания, помътнял прозорец на вратата на шлюза Скелсгард й махна за последно. Оже се приближи до главния пръстен от командни терминали и се постара да изчисти ума си напълно от всичко друго освен от процедурите, необходими за изпращането на кораба по пътя му.

Нито една от отделните стъпки не беше особено трудна. Началната стабилизация на гърлото и изстрелването се поемаха от предварително зададени програми, които сработиха точно според предвижданията й. Във вътрешността на прозрачните бронзови чуждоземни машини започнаха да прескачат искри и да прехвърчат нажежени кехлибарени ивици, които неусетно ускоряваха движението си. Заобикалящите ги човешки приставки бръмчаха и премигваха с червени и зелени светлини и бясно отчитаха ставащото с циферблатите си. На терминала пред нея аналоговите измервателни прибори забиха стрелки в червените зони, ала Скелсгард я бе предупредила затова, така че Оже запази присъствие на духа. Решетката на платформата под нея започна да вибрира отчетливо. Тя увеличи мощността на машините, контролиращи гърлото и в същия момент някакъв сандък с инструменти се изплъзна от поставката си през залата и се стовари на земята, разпилявайки ключове по пода, като я накара да подскочи изплашено.

Върху панела пред нея една по една пламнаха светлини в оранжево: отворът на гърлото вече бе широко разтворен и готов да приеме кораба. Приборите, отчитащи геодезичното натоварване, показваха достатъчно ниски стойности, че да не го разкъсат на парчета, при положение че успееше да се гмурне право през средата, без да докосне някоя от страните.

Оже откри чифт защитни очила и огъна ствола на микрофона към устата си:

— Отчиташ ли всичко, Скелсгард?

Отговорът избръмча през високоговорителя над терминала. Звучеше изтъняло и далечно, като от стотици километри разстояние:

— При мен всичко е наред. Да приключваме.

Оже още веднъж се увери, че оранжевите светлини греят неподвижно.

— Инжектиране след пет секунди.

— Спести ми предстартовото броене. Просто го направи.

— Добре тогава.

Раздвижването бе далеч по-внезапно, отколкото очакваше Оже. Люлката изведнъж се понесе напред, ускорявайки кораба все по-бързо и по-бързо. Преди Оже да е успяла да мигне, и люлката, и корабът бяха излезли от основната част на мехура и целият механизъм крещеше от усилието на мощното раздвижване. От мястото си горе Оже проследи как корабът се втурна през огледалния тунел към портала, като по пътя си набираше скорост като торпедо. Две или три секунди по-късно люлката достигна максимума на водещата релса и рязко преустанови ход, подхвърляйки кораба в мързелива балистична траектория. Гърлото на дупката — разкрито от отворения ирис — приличаше на водовъртеж от нажежени до синьо и виолетово статични разряди, зейнали пред носа на кораба като уста на морска звезда. От корпуса на транспортния съд изскочиха странични стабилизатори, които задраскаха по скосените стени на тунела, изхвърляйки фонтани от искри и нажежен метал. Миг по-късно се бяха превърнали в карамелени факли, но вече бяха изпълнили предназначението си — да предпазят кораба от смъртоносен досег със страните на гърлото. Сред истински дъжд от златисти искри, транспортният съд се устреми напред с максимална, почти невероятна скорост и бързо се превърна в малка точка, изчезваща някъде в далечината.

Навсякъде около нея се чуваха предупредителни клаксони и алармени звънци. Нечий механичен глас започна да издава предупреждения за претоварване. Ала някъде отвъд цялата глъч се чу друг, още по-далечен глас:

— Оже… чуваш ли ме?

Оже се наведе по-близо до микрофона, като едновременно с това проверяваше часовника на китката си:

— Май успяхме да те засилим благополучно. Как беше?

— Беше… интересно. — Гласът на Скелсгард бе силно накъсан от смущения. Комуникацията през връзката беше достатъчно затруднена и без кораб на път, а сега беше почти невъзможна.

— Скелсгард, не знам дали все още ме чуваш, но започвам контролирано затваряне на гърлото след петнайсет секунди.

В отговор от високоговорителя изпука нещо неразбираемо. И без това едва ли нещо вече можеше да се промени.

Слезе по спираловидната стълба до долния терминал, отново погледна колко е часът и се зае да намалява стабилизиращото захранване според инструкциите на Скелсгард. Когато най-после го намали достатъчно, клаксоните, звънците и механичните гласове един по един започнаха да замират, оставяйки след себе си нагорещеното бръмчене на заобикалящите я машини. Кехлибарените искри и огнените нишки угасваха. Тя се върна на горния етаж и надникна към инжекционната шахта, но от заминалия кораб не се виждаше и следа. Вместо това люлката бавно се завръщаше в първоначалната си позиция, а кръговият почистващ механизъм отделяше полепналите по стените на тунела останки от стабилизаторите на кораба.

— Скелсгард? Мория? — произнесе в микрофона тя.

Нямаше отговор.

Оже погледна за пореден път часовника си и пресметна шейсет часа напред. Някой можеше и да се опита да изпрати сигнал през връзката, когато корабът на Скелсгард достигнеше отсрещната страна, но щеше да разбере със сигурност дали бяха постигнали успех едва когато във възвратния мехур се изсипеше капсулата на спасителния отряд.

Не смяташе да бъде в Берлин, когато това се случеше.

Третият преход през бариерата на сензора се оказа също толкова безинтересен, колкото и първите два. Потрепери и се надигна от пода, след което се зае да опакова нещата, от които щеше да има нужда за предстоящото пътуване. Откри работещо фенерче и натъпка малко чисти дрехи и местна валута в един червен куфар. Беше взела пистолета от Скелсгард, а в един от сандъците с екипировка в залата със сензора бе открила пълнител с амуниции. Усещането, че е въоръжена, бе повече от приятно, докато подхващаше дългия, изпълнен с мръсотия път обратно към повърхността. Десет минути по-късно беше достигнала тунела на метрото и лъчът на фенерчето й се отразяваше в смъртоносните, електрифицирани релси.

Дъхът застина в гърлото й.

Напълно беше забравила за тока.

Сега, след като Авелинг и останалите вече ги нямаше, нямаше и кой да ги даде на късо, докато се измъкне от тунела. Щяха да изминат поне дванайсет часа, преди да настъпи нощта и влаковете да спрат да се движат, след което пък щеше да се изправи пред допълнителния проблем как да се измъкне от заключената метростанция. Ако не успееше да се измъкне преди отварянето на вратите на следващата сутрин — при положение че не я арестуваха за подозрително поведение, — щеше да е изгубила почти ден от шейсетте часа, с които разполагаше, преди корабът да се върне за нея. Вероятно имаше начин да даде накъсо релсите, но нямаше представа как да възстанови захранването. А ако не се погрижеше за това, съществуваше реалната опасност метроинженерите да станат любопитни и в крайна сметка да открият тунела, водещ към портала.

Оже изчака в укритието на сервизния тунел, докато през тунела не профуча един влак. Яркоосветените вагони прелетяха само на сантиметри от лицето й, карайки я да присвие очи от топлата струя въздух. Още един влак премина с грохот само няколко минути по-късно. Вагоните на втория бяха почти празни, като се изключеха един или двама пътници. Задръстването от средата на деня бе приключило, но влаковете продължаваха да се движат по неизменния си график. Тя мислено изруга безукорната експедитивност на метрото.

Нямаше друг избор: налагаше се да си опита късмета. Предполагаше, че разполага с не повече от минута и половина, за да се добере до „Кардинал Льомоан“, най-много две, ако й се усмихнеше щастието. Можеше единствено да се надява, че някъде по пътя няма да се препъне или да се окаже в капан, ако някой от влаковете минеше по-рано от очакваното.

Приключвай най-после, смъмри се тя.

Възнамеряваше да се затича веднага след като минеше следващият влак. Пое си дъх и зачака. Ала цяла една минута не се появи никакъв влак, както и след още една, и още една след нея. Остана притихнала в очакване в продължение на цели пет минути, докато най-после долови тракането и скърцането на приближаващата мотриса. В изминалите пет минути спокойно можеше да достигне в безопасност до перона, ала следващите два влака профучаха бързо почти един след друг.

Налагаше се да рискува.

Още докато червените задни светлини на последния влак се отдалечаваха в тунела, тя вече бе на път.

Придържаше гърба си плътно към стената, обирайки мръсотията по оплетените тръби и електрически кабели. Държеше куфара колкото можеше по-нависоко, доколкото й стигаха силите, но пак едва го влачеше след себе си. Куфарът се блъскаше и драскаше по стената с всяка нейна крачка. Не спираше да си повтаря, че преди това не се беше препънала и някак бе успяла да покрие разстоянието за времето, което Авелинг й бе отпуснал. И този път нищо не се бе променило, с изключение на това, че наказанието дори и след най-лекото подхлъзване, щеше да бъде далеч по-сурово. Не можеше да си позволи дори една-единствена грешка; една стъпка накриво, и всичко приключваше.

Колко ли време бе изминало вече?

Надолу по тунела, точно зад лекия завой, успяваше да различи студеното сияние от светлините на метростанцията. Все още й се струваше отдалечена на цял един живот, по-далеч, отколкото можеше дори да се надява, че ще измине в минутата или там някъде, която й оставаше. Започваше да се паникьосва. Дали по някакъв начин не бе успяла да тръгне в противоположната посока? Дали в действителност не навлизаше още по-дълбоко в тунела, подмамвана от далечните светлини на следващата метростанция надолу по линията? Паниката беше заседнала в гърлото й и вече бе на път да се превърне в ужас, да я накара да се обърне и да хукне обратно.

Не, нареди си твърдо, не спирай да се движиш.

Отминалите влакове потвърждаваха, че се движеше в правилната посока. Но дори и да бе допуснала грешка, вече не можеше да се върне. В момента едва ли имаше по-голям шанс да се добере до безопасността на перона, накъдето и да поемеше. Освен това след всяка следваща крачка по посока на мекото сияние, придобиваше все по-голяма увереност. Светлината вече бе далеч по-ярка, отразявана от повърхността на емайлираните плочки, поръбили гърлото на тунела. Вече дори различаваше хората, застанали на перона. За щастие никой не й обръщаше внимание. Куфарът се блъскаше в стената зад нея и откъртваше цели парчета от старата мазилка.

Сетне хората изведнъж се раздвижиха, поемайки като по даден знак към края на перона. Почти веднага след това тя забеляза ярките фарове на излитащия от срещуположния тунел влак. Мотрисата забави ход и спря на метростанцията, изчака, както й се стори, не повече от няколко секунди и продължи да се движи напред.

Нямаше да успее.

Докато влакът нахлуваше в нейната отсечка от тунела, между релсите и колелата му танцуваха електрически изпразвания. Волтовите дъги имаха жесток синьо-виолетов цвят, който й напомняше за цвета в гърлото на дървоядовата дупка отпреди това. Докато приближаваше, влакът се клатеше наляво и надясно и сякаш запълваше все повече пространството на тунела. Оже мълчаливо се прокле, задето не бе обърнала по-специално внимание по пътя си на връщане за някакво укритие по протежението на стената, където да потърси спасение от връхлитащата машина. Сега не й оставаше нищо друго, освен да остане на място и да се притисне колкото може по-силно към стената зад гърба си. Тръбите и кабелите яростно се впиваха в гръбнака й като шиповете на злокобен средновековен уред за мъчения. Притисна се още по-плътно, опитвайки да се слее със стената, да се разтопи в самата й тъкан като хамелеон. Влакът прогърмя още по-близо, разгонвайки плъхове и полетели боклуци по пътя си. Нямаше начин, помисли си тя, човекът в кабината да не я вижда. Ала влакът все така връхлиташе, а стоманеният му рев изпълваше вселената, възвестявайки неизбежната й гибел.

Оже затвори очи. Нямаше смисъл да ги държи отворени до последния момент. Ревът на влака се превърна в кресчендо, в дробовете й парещо нахлу мирис на нагорещена смазка и нещо жестоко разтърси ръката й, сякаш влакът бе успял да я изтръгне направо от рамото. Ревът не спираше, след което внезапно започна да отслабва. Вибрациите отекнаха за последно по дължината на релсите в тунела, след което отново настъпи тишина.

Оже отвори очи и колебливо си пое дъх. Беше жива. Ръката й бе цяла и дори не я болеше особено. Куфарът обаче лежеше полуотворен на десетина крачки назад в тунела. Чистите дрехи, които беше взела със себе си, бяха разхвърляни през близките релси, оваляни в мръсотията. Между релсите се виждаха два от пакетите с фалшиви пари, а третият бе запратен надолу по дължината на тунела почти на границата на лъча от фенерчето.

Оже грабна най-близкия пакет с пари, ала някакъв инстинкт я накара да остави всичко друго и да се измъкне от тунела по възможно най-бързия начин. Съмняваше се, че парите ще бъдат на място, когато се върнеше обратно, но така или иначе имаше още много там, откъдето идваха. Някой зле платен метроинженер най-вероятно щеше да се зарадва на неочакваната щедра премия.

Точно когато следващият влак забавяше в „Кардинал Льомоан“, Оже достигна изхода на тунела. Побави се в тъмнината, докато влакът спираше и пътниците започваха да се блъскат на вратите в търсене на най-удобната позиция, преди да са се разтворили. Мъжът в кабината вдигна вестник пред очите си и мързеливо се зачете, вадейки молив иззад едното си ухо.

Оже използва удалата се възможност, за да изскочи на перона. Повечето пътници вече бяха слезли от вагоните и се насочваха към изхода. Ако само успееше да се смеси с тях, помисли си тя, имаше шанс да излезе на открито още преди някой да си е дал сметка откъде се е появила. Ала между нея и гърбовете на последните пътници беше широкото открито пространство на перона. Освен това щеше да се наложи да мине точно пред очите на седналите по пейките.

Вратите се затвориха със съскане и влакът се помести. Оже тръгна възможно най-небрежно през перона, съсредоточена в задачата да се добере до тълпата. Веднъж щом излезеше на улицата, щеше да бъде в безопасност: поредната изпаднала жена, още някой, когото минувачите да се преструват, че не забелязват.

— Мадмоазел. Моля, последвайте ме. — Гласът на французина бе спокоен, но заповеден.

Тя потърси с очи човека, произнесъл последните думи и го откри сред седналите по пейките хора. В този момент се изправяше и тръгваше към нея с решително изражение в очите. През цялото време досега бе чел вестник, но вече го беше оставил на пейката и крачеше към нея в тъмносинята си униформа на служител от метрото. В този момент слагаше шапката на главата си.

— Не ви разбрах? — отвърна на френски Оже.

— Мадмоазел, налага се да ме последвате. Боя се, че трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Не разбирам. Какво съм направила?

— Тепърва предстои да го установим. — Той посочи към една врата наблизо, върху която имаше надпис „влизането забранено“. — Ако не възразявате да се отбиете в служебното помещение? Ще бъде най-добре и за двете страни, ако не правите сцена.

Тя не помръдна. Служителят беше нисък мъж на средна възраст с посивяващи мустаци и розов нос, белязан от сложните криволици на пукнати вени. Този човек определено не искаше да прави сцена, помисли си Оже.

— Все още не мога да…

— Получихме съобщение, че преди час или два в тунела е влязла жена — произнесе тихо той. — Бяхме склонни да не му обърнем внимание, но разполагаме с поне двама свидетели. За всеки случай реших да наблюдавам тунела известно време, в случай че някой излезе от него.

— Но не видяхте никой да излиза? — настоя Оже. — Не и аз, във всеки случай. Току-що слязох от влака.

— Зная какво видях.

— Тогава грешите.

Мъжът се помести от неудобство, сякаш все още се бореше със съмнението дали си заслужава да я натика насила в служебната стая, или беше по-добре да сигнализира за помощ на някой друг от служителите.

— Моля ви, не усложнявайте нещата допълнително — каза той. — Разполагаме с пълното право да се обадим в полицията. Ако обаче успеете по някакъв начин да ми обясните ситуацията, може би всичко това няма да бъде необходимо.

— Някакъв проблем ли има? — обади се друг глас с малко по-различен акцент. Оже се огледа. Към тях с ръце в джобовете на сивия си шлифер се приближаваше друг от пътниците. Периферията на филцовата му шапка бе спусната ниско над очите, но успя да го разпознае моментално.

— Уендел — каза тя.

— Какво става тук, Верити?

Тя нямаше представа какво става, ала Флойд очевидно очакваше от нея да поеме ролята си. Роля, чиито реплики знаеше само той.

Оже произнесе заекващо:

— Не съм сигурна, Флойд, този мъж иска да го последвам в онази стая, за да ми задава въпроси.

Флойд огледа мъжа със загрижено, но търпеливо изражение.

— Защо, за Бога, бихте искали да направите подобно нещо?

— Познавате ли тази жена, господине?

— Дали я познавам? Да, струва ми се. Това е жена ми.

— В такъв случай, може би ще бъдете така добър да ми обясните каква работа има жена ви в тунелите на метрото?

— Нямам представа за какво говорите — отговори Флойд. Той свали шапката и приглади косата си.

Мъжът почеса спуканите вени на издутия си нос.

— Зная какво видях. Може би не е зле да продължим този разговор в офиса ми.

— Както желаете — произнесе Флойд, — но ви уверявам, че допускате сериозна грешка.

Оже въздъхна.

— Хайде, Уендел, да приключваме. Може би след това този смешен човечец ще ни остави на мира.

Мъжът им позволи да минат преди него, след което извади от джоба си връзка ключове и отвори избелялата зелена врата, водеща към оголен, почти спартански офис. От тавана като смъртоносна примамка висеше една-единствена гола крушка.

— Седнете тук. — Мъжът посочи дървената разкривена маса и няколкото обикновени стола, които със сигурност бяха виждали и по-добри дни.

— Предпочитам да остана прав, стига да нямате нищо против — отговори Флойд. — Нека сега ви обясня. Преди трийсет минути жена ми се обади по телефона. Работи в галантерията на „Гей-Люсак“. В магазина влизат какви ли не хора и понякога персоналът позволява на клиентите да посещават тоалетната на горния етаж. За нещастие някой от тях оставил чешмата пусната. Защо не му разкажеш останалото, Верити?

— Мивката се запушила — продължи Оже, наблюдавайки внимателно изражението на Флойд, който кимна утвърдително. — Водата преляла и малко по-късно таванът поддаде. Всички долу се оказахме измокрени или измърсени от отломките — ето защо изглеждам по този начин. Стоката беше съсипана. Обадих се на съпруга си, за да го известя, че ще ни освободят по-рано от работа, а той дойде на станцията, за да ме посрещне — нямам желание да се скитам из улиците в това състояние.

— И двамата не сте французи — произнесе мъжът, сякаш новините бяха особено злокобни.

— Не ми е известен закон срещу това — уточни Флойд. — Както и да е, нямам нищо против да ви покажа документите си за идентификация. — Той демонстрира на мъжа личната си карта и една от фалшивите визитки, които пазеше в портфейла си за случаи като този. — Както виждате, работата ми като литературен преводач означава, че прекарвам по-голямата част от деня у дома. Хайде, Верити, покажи на добрия човек и твоите документи.

— Ето — подаде му ги тя, след като известно време рови из чантата си.

Той прегледа документите — изцапани с тъмни отпечатъци от пръстите й.

— Верити Оже — прочете представителят на метрото. — Ще запомня това име. Освен това няма да забравя, че никой от вас не носи венчална халка.

Отвъд затворената врата прогърмя поредният пристигащ влак. Оже се изкушаваше да хукне навън, но се боеше, че мъжът имаше властта да забрани заминаването на влака.

— Вижте — каза тя. — Със съпруга ми говорим истината. Каква работа имам да пълзя в тунелите на метрото? Достатъчно неприятно беше да се возя във влака по този начин и всички да се взират в мен, сякаш съм някаква уличница.

— Уверявам ви, нямаме нищо за криене — обади се Флойд с лъчезарна усмивка. — Както каза жена ми, каква работа би имала да пълзи в тунелите на метрото?

— Но някой е пълзял — настоя мъжът.

— Може и така да е — отстъпи Флойд, — но разбира се, не можете да обвинявате всяка жена, която слиза от влака с прах по дрехите.

— Видях я — започна мъжът, ала в гласа му се долавяше съмнение. — Видях някой да излиза от тунела.

— И в тълпата от пристигащи и заминаващи пътници сигурно сте изгубили човека, обърквайки жена ми с него. — Флойд бе изпълнен с разбиране. — Вижте, не искам да ви усложнявам живота, но жена ми наистина трябва да се прибере у дома час по-скоро, за да се преоблече и да вземе душ. — Той взе ръката на Оже. Пръстите му бяха твърди, но нежни. — Нали, скъпа?

— Тревожа се дали утре изобщо ще имам работа — каза Оже. — Стоката беше съсипана.

— Ще му мислим по-късно. — Флойд отново насочи вниманието си към служителя на метрото. — Ето. Проявихте изключително разбиране. Ще приемете ли това като израз на моята благодарност? — Беше извадил банкнота от десет франка от вътрешността на палтото си и сега, без дори да мигне, дискретно я пъхаше сгъната на четири в джоба на мъжа.

— Вашата благодарност? За какво? Нищо не съм направил.

— Жена ми все още изпитва силен срам от външния си вид — каза Флойд, като снижи глас, сякаш двамата водеха доверителен разговор. — Ще бъде много благодарна, ако ни позволите да излезем през служебния изход, за да хванем по-бързо такси.

— Не бих могъл да…

Флойд пъхна в джоба му още една банкнота от десет франка.

— Зная, молбата ми е странна, но наистина бихме оценили помощта ви. Пийте едно за моя сметка.

Мъжът смръщи устни, претегляйки възможностите си. Достигна до някакво заключение относително бързо:

— И цялата стока е била повредена, казвате?

— Току-що бяхме преместили всичко от склада — обясни Оже.

— Надявам се да не изгубите работата си, мадам. — Той отвори дървената врата и ги съпроводи обратно на перона. — Оттук — каза, като ги поведе в обратна на пътническия изход посока.

— Вие сте добър човек — заяви Флойд. — Няма да ви забравим.

— Можете да бъдете сигурен, че и аз няма да ви забравя, мосю Флойд.