Вековен дъжд

Четиринадесет

— Нямам представа защо сте тук — каза Флойд, — но там, откъдето идвам, имаме обичая да чукаме, преди да влезем някъде.

— Така и направихме — напомни му учтиво младият инспектор.

— Имам предвид, че трябваше да почукате и да почакате да ви поканят да влезете. Всъщност специално на вас дори бих ви препоръчал първо да се обаждате по телефона, за да си уговорите среща. Наричат го възпитание.

Инспекторът се усмихна.

— Така и направихме. За нещастие линията беше заета всеки път, когато опитвахме да се свържем. Разбира се, това ни убеди, че тук има някой. В противен случай щяхме да ви посетим чак в късния следобед.

— И целта на посещението ви е?

— Приемете извиненията ми — каза младият цивилен полицай. — Аз съм инспектор Белиар от Криминалния отряд. — Той спря пред бюрото на Флойд и вдигна порцелановия кон, който използваше за преспапие, затискащо куп от индигови копия, очакващи подписа му. — Хубава антика — каза Белиар. — От нея ще излезе чудесно оръдие на убийство. — Той подхвърли коня на един от придружителите си, който се засуети с фигурката и успя да я изпусне на пода, където тя се разби на десетина назъбени парчета.

Флойд с усилие на волята успя да въздържи раздразнението си — очевидно единственото, което се искаше от него в този момент, бе да изгуби контрол.

— Стори ми се, че го направихте нарочно — заяви той. — Разбира се, и двамата знаем, че беше злощастна случайност.

— Ще ви издам служебна бележка. Можете да поискате компенсация от Ке.

— А издавате ли служебни бележки за изгаряния от токов удар? Може да ми потрябва една.

— Какъв странен въпрос — произнесе Белиар, като се усмихна сухо. Той се премести до прозореца и вдигна щорите, за да погледне навън. Флойд видя, че за момент нито Белиар, нито хората му го наблюдаваха и използва тази секунда, за да напъха бележката на Кюстин обратно под телефонния апарат с надеждата, че никой от мъжете няма да забележи внезапното раздвижване и лекото издрънчаване на вилката.

— Предполагам, сте дошли да тормозите сътрудника ми?

Белиар се извърна от прозореца, като издуха прахта от пръстите си.

— Да тормозим сътрудника ви, мосю Флойд? Защо, за Бога, бихме искали да го правим?

— Защото винаги така правите.

Младият мъж почеса върха на носа си. Лицето му бе изключително изпито, почти неокосмено, подобно на един от онези манекени, които Флойд често виждаше на витрините на мъжките галантерийни магазини. Дори веждите му изглеждаха като изрисувани.

— Странно, че споменахте за сътрудника си — каза Белиар, — защото искахме да поговорим тъкмо с Кюстин.

— Чувал съм за вашите „разговори“ — отвърна Флойд. — Обикновено включват бързо препъване надолу по стълбите.

— Колко сте циничен — укори го добронамерено инспекторът. — Не ви отива, мосю Флойд.

— Напоследък ми е втора природа.

— Е, времената в Париж се промениха.

Флойд вдигна един молив и го завъртя между пръстите си:

— Мисля, че старите времена ми понасяха по-добре. Миришеха по-приятно.

— Може би просто трябва да проветрите малко — заяви Белиар, разтваряйки прозореца на кантората. — В стаята влетя внезапен силен порив на вятъра, който накара документите по писалището да се разхвърчат, а междинната и входната врата — да се затръшнат. Белиар се обърна и тръгна към Флойд, без да си прави труда да заобикаля бележките и листовете хартия, пръснати по пода. — Ето. Вече е по-добре. Не времената намирисваха, а кантората ви.

— Щом казвате.

— Да престанем с игричките, става ли? — Инспекторът застана от другата страна на бюрото точно срещу Флойд и заби длани в ръба му. Гледаше го право в очите. — В сградата на Бланшар е имало убийство.

— Известно ми е — каза Флойд. — Аз съм глупакът, който се е заел с разследването му.

— Не това убийство. Говоря за другото отпреди три часа.

— Не ви разбирам.

— Бланшар е мъртъв. Намерили са го на паважа под собствения му балкон, също като злочестата мадмоазел Уайт. — Белиар хвърли поглед на един от хората си. — Знаете ли, може би все пак е имало нещо нередно в цялата тази работа.

Шокиран, въпреки предупреждението на Кюстин, Флойд едва успя да формулира следващите си думи:

— Бланшар е мъртъв? Убит?

Белиар го погледна с бледите си проницателни очи, сякаш се опитваше да прецени до каква степен новината е поразила Флойд:

— Да — произнесе той. Тънките му безкръвни устни помръдваха едва-едва, ала звукът от тях достигаше до Флойд със закъснение, като че му се налагаше да пропътува някаква бездънна пропаст. — И лошото в случая е, че последният човек, с когото са го видели, е бил вашият сътрудник Кюстин. Всъщност дори са го видели да напуска сградата доста забързано.

— Кюстин не би направил такова нещо — отвърна автоматично Флойд.

— Звучите ми изумително убеден в думите си. Откъде можете да сте толкова сигурен, освен ако самият той не ви е предложил някакво обяснение или алиби?

— Защото познавам Кюстин. Сигурен съм, че не би сторил нещо подобно.

Гърлото му внезапно бе пресъхнало. Без да иска нечие разрешение, той си наля чаша коняк и я пресуши на един дъх.

— Откъде сте сигурен? Трябва да сте изключително близък с него?

— Достатъчно близък — отсече Флойд, — но така или иначе не би имало голямо значение, защото пак не се връзва. Бланшар ни нае да разрешим случай с убийство. Защо му е на някой от нас да убива собствения ни клиент?

— Може би е имал някакъв скрит мотив? — предположи Белиар. — Или убийството е било импулсивно: израз на внезапна, заслепяваща ярост, изцяло непредумишлено?

— Не и Кюстин — каза Флойд. Очите му се насочиха към телефона, изпод който бялото ъгълче на бележката все още се показваше, въпреки опита му да го скрие. От мястото си Белиар нямаше как да го забележи и вероятно не би му направило впечатление, дори да го видеше, но ако все пак решеше да го разгледа… Флойд усети как замайването го връхлита като отприщените води на язовира „Хувър“.

— Няма значение какво ви е казвал. Андре Кюстин беше човек на насилието — каза почти съчувствено Белиар. — По време на един от неговите разпити умря човек. Знаехте ли това? Невинен човек, както се оказа. Не че невинността му беше някаква утеха, докато Кюстин чупеше един по един пръстите на ръцете му.

— Не! — извика ужасено Флойд.

— От изражението ви мога само да заключа, че не го е споменавал. Срамота. Можехме да избегнем целия този разговор, ако го беше направил.

Докато усещаше как се отделя от собственото си тяло, сякаш наблюдаваше случващото се някъде от високо, Флойд произнесе:

— Какво искате да кажете?

— Само това, че Бланшар може би още щеше да бъде жив. Очевидно Кюстин отново си е изпуснал нервите. — Белиар нацупи устни неодобрително, все едно някой го беше накарал да изслуша долнопробна шега. — Няма начин да разберем какво го е предизвикало.

— Не разбирате ли, идиоти такива? — произнесе Флойд. — Случаят на Сюзан Уайт беше свързан с убийство, а сега имаме в ръцете си още едно. Не се опитвайте да го припишете на Кюстин, само защото има минало, само защото имате неуредени сметки с него. Преследвате грешния човек, докато истинският убиец се измъква безнаказано.

— Хубава теория — съгласи се Белиар. — И бих се изкушил да й отделя от времето си, ако не съществуваше една дребна, но досадна подробност.

Флойд затвори телефонния указател, като се постара действията му да изглеждат механични.

— И тя е?

— Ако вашият човек Кюстин е невинната страна в случая — ако просто се е оказал на грешното място в грешния момент, — защо тогава толкова е бързал да напусне местопрестъплението?

— Не зная — отговори Флойд. — Ще се наложи да го попитате сами. Не, всъщност зная: Кюстин не е глупак. Съвсем ясно си е давал сметка, че ще се опитате да му припишете всичко, заради доброто старо време.

— Тогава допускате, че е избягал от местопрестъплението?

— Не допускам нищо — отвърна Флойд.

— Кога видяхте Кюстин за последно?

— Днес сутринта. — Флойд забеляза, че един от полицаите си записва думите му в подвързан със спираловидна тел бележник, използвайки черна автоматична писалка. — Оставих го пред дома на Бланшар, имах други задължения за деня.

— „Други задължения“ — повтори Белиар с подигравателна нотка в гласа. — Звучи толкова професионално, като го представяте по този начин. А Кюстин какво трябваше да прави междувременно?

Флойд сви рамене: в този момент не виждаше смисъл да лъже.

— В случая Уайт имаше нещо, което ни тревожеше. Кюстин искаше да огледа по-добре радиоапарата в стаята й.

— И кога за последно го видяхте или се чухте с него?

— Опитах да се свържа с дома на Бланшар точно преди да се появите. Никой не вдигаше.

Белиар го погледна с развеселена светлинка в очите:

— Не отговорихте на въпроса ми.

Флойд още веднъж си напомни, че последното, което искаше, бе да си изпусне нервите пред хората от Ке, и отново си наложи спокоен и разумен тон като на човек, който няма какво да крие:

— Това беше последният ми контакт с Кюстин.

— Много добре — заяви Белиар. — А имаше ли някакъв знак, че Кюстин е идвал тук във ваше отсъствие? В края на краищата е ваш сътрудник, така че допускам, че е разполагал с ключове от кантората?

— Нищо не ме наведе на тази мисъл.

— Нищо не е било пипано или взимано, никакви съобщения?

— Нищо от този сорт — отговори Флойд възможно най-отегчено.

Белиар даде знак на униформения полицай да престане да си води бележки:

— Приключихме тук. — Той извади една визитна картичка от вътрешността на сакото си: — А сега е мой ред. Намерихме една от визитките ви в тялото на Бланшар, а друга се оказа в свидетеля, забелязал Кюстин да напуска местопрестъплението. За да запазим добрия тон, ви предлагам своята.

Флойд я взе.

— Някаква конкретна причина да ми потрябва?

— Кюстин може да се опита да се свърже с вас. Не е необичайно, особено когато някой се укрива от закона. Нищо чудно да му потрябват някои лични вещи или да се нуждае от пари. Възможно е да поиска да сподели своята страна от историята с приятел.

— Вие ще бъдете първият човек, на когото ще позвъня, ако Кюстин се свърже с мен.

— Гледайте да не забравите обещанието си. — Белиар посегна към шапката си, но спря: — Едва не забравих. Исках да ви помоля за една дребна услуга.

— Целият съм в слух.

— Трябва да се обадя по телефона ви. Един от екипите ни проучва местопрестъплението и искам да се свържа с тях, преди да предприема следващия си ход, в случай че са се натъкнали на нещо. В колата имам радиостанция, но пътят до долу е дълъг, а и няма да мога да избера директно апартамента на Бланшар.

— Заповядайте — кимна Флойд, усещайки как кръвта в жилите му изстива най-малко с десет градуса. — Надявам се това да бъде отчетено като съдействие на властите.

Белиар вдигна слушалката и започна да набира.

— Без съмнение. И не ми позволявайте да изляза оттук, без да съм разписал онази служебна бележка за счупения кон.

Ъгълчето на бележката от Кюстин, надничащо изпод апарата, ставаше все по-голямо в очите на Флойд. Приличаше му на развято бяло знаме. Ако откриеха тази бележка, помисли си той, с двама им беше свършено. Щяха да го отведат в Ке и да усложнят живота му дотам, че в крайна сметка да им даде достатъчно информация, за да намерят Кюстин. А ако умреше преди това, просто щяха да назначат достатъчно хора по задачата, за да я доведат до успех. Вече бяха надушили кръв: шанс да накажат Кюстин за начина, по който ги беше предал — ако не на практика, поне в мислите си, — преди да се пенсионира принудително. Бяха жадували отмъщението си дълго и нямаше никакъв шанс да проявят милост.

Белиар започна да говори. Френският му бе толкова бърз и съкратен, че Флойд почти не успяваше да го разбира — силно подправен с полицейски жаргон, едва ли не напълно нов език. Инспекторът се наведе през бюрото и започна да придърпва апарата към себе си — милиметър по милиметър, — като постепенно разкриваше все по-голяма част от бележката.

Чу как някой се опитва да отвори външната врата, която беше заключена. Разнесе се глас, говорещ на груб провинциален френски. Белиар даде знак на един от полицаите да отвори, без да спира да издава заповеди в слушалката. Флойд едва успяваше да сглоби разговора от страна на инспектора: нещо, свързано с радиоапарат, намерен разбит на паважа до тялото на Бланшар. Изглежда този път не можеше да има съмнение за насилствената смърт на жертвата. Никой не се беше опитал да прикрива действията си.

Униформеният полицай отключи вратата и я открехна леко. Флойд, забеляза, че навън стои друг полицай, който вероятно дотогава бе чакал долу в колата. Сетне дръжката на вратата рязко бе изтръгната от ръката на полицая, подхваната от поредния яростен порив на вятъра, изпълнил апартамента. Изпопадалите по земята листове хартия още веднъж се вдигнаха и запремятаха във въздуха. Именно в тази неочаквана вихрушка Флойд забеляза как бележката на Кюстин изведнъж се изтръгна изпод телефона, прелетя през стаята и се изгуби през отворения прозорец като издухан молец.

Белиар приключи разговора си и върна телефона на бюрото на Флойд:

— Може би все пак не биваше да отварям прозореца — каза той, гледайки към хартията по килима. — Ще ви отнеме цял месец и няколко недели в повече, докато подредите всичко това.

— Няма проблеми — отговори Флойд, чудейки се колко ли очевидно е облекчението му. — Време беше да ги подредя.

Белиар извади от джоба си кочан със служебни бележки.

— Колко струваше конят?

— Не се тревожете — отвърна Флойд. — И бездруго се канех да го изхвърля.

След като заключи вратата зад хората от Ке, Флойд отиде до прозореца, все така отворен към следобедния град и отмести прашните щори. Проследи как черната полицейска кола долу запали тътнещия си двигател и полека се отдалечи. Внимателно огледа улица „Драгон“ нагоре и надолу, като мислено си отбелязваше марките на паркираните автомобили и по-специално на онези от тях, които не беше виждал дотогава или просто му се струваха не на място сред дупките и задръстените канали на западналия квартал. Три магазина по-нагоре по улицата имаше още един тъмен седан. От мястото си не успяваше да разпознае марката му, но доста наподобяваше на колата на Белиар — по всяка вероятност необозначен полицейски автомобил. Зад мазните проблясъци на предното стъкло се виждаше човек, който търпеливо седеше с ръце в скута.

Нямаше как да не им го признае. От убийството на Бланшар не бяха изминали повече от четири часа, но експедитивните момчета от Ке вече бяха назначили ударен екип от Криминалния отряд. Ясно беше, че не им се бе наложило да търсят прекалено надалеч за улики — не и след като Кюстин и Флойд толкова услужливо бяха раздали визитните си картички в околността на местопрестъплението, но все пак му бяха прикачили опашка — може би дори повече от една. Флойд много добре знаеше как работеха в Ке: ако смяташ, че те наблюдава един, е почти сигурно, че има още някой, може би дори трети човек, който следи всяка твоя стъпка.

Той остави щорите да се спуснат обратно на мястото си. Чувстваше се като изсмукан, сякаш някой му бе нанесъл съкрушителен удар право в стомаха. От момента, в който беше влязъл в кантората си, натоварен с покупки и далеч по-малко проблеми от настоящите, всичко се беше променило. Защо добрите новини никога не поставяха нещата в перспектива по същия начин като лошите? Защо винаги се налагаше да се справяш с още и още проблеми?

Седна обратно зад писалището и се опита да събере мислите си. Основните подробности по разследването си бяха същите, но вече ставаше дума за двойно убийство, а полицията, макар и със закъснение, бе решила да прояви интерес към него. Или — по-вероятно — се бяха уловили за буквата на закона само за да накажат Кюстин. По всичко изглеждаше, че все още не смятаха първото убийство за особено значимо.

Ала въпреки че писмото вече го нямаше, Кюстин бе успял да му даде важна следа. Въобще не ставаше дума за пишеща машина, а за сложно устройство за шифровани съобщения. Няколко неща изведнъж придобиваха далеч по-голяма значимост — и до едно подкрепяха теорията му за шпионаж.

Сюзан Уайт беше настроила радиоапарата си така, че да прихваща кодирани емисии. Точките и тиретата, приличащи на морзов код, бяха само началото на далеч по-сложна шифрограма. Морзовият код, ако добре си спомняше годините по море след отпътуването си от Галвестън, беше просто способ за предаване на думи посредством радиовълни. Всеки, разполагащ с книга за разчитането му, можеше да разгадае подобно съобщение, дори и да нямаше опит, което беше достатъчно за обикновено семейно забавление в събота вечер, но далеч не бе достатъчно, когато нещата опираха до секретни предавания. Ето къде се вписваше машината „Енигма“. Сигналите, идващи от радиоапарата, по всяка вероятност вече бяха кодирани от изпращача. Разбитата машина „Енигма“ на Уайт беше начинът, по който тя бе декодирала съобщенията.

Което означаваше, че определено ставаше дума за шпионаж. Нямаше никакво съмнение. И че нямаше абсолютно никакъв шанс да научи какво бяха съдържали кодираните предавания.

Флойд се изтръгна от дълбокия умисъл, в който бе изпаднал и погледна часовника: три и половина следобед. Влизайки в ролята си на човек, който е изгубил връзка със сътрудника си, реши, че най-правдоподобните му действия в такъв момент биха го отвели обратно до местопрестъплението в опит да разнищи историята. Изпи една чаша вода, след което грабна шапката и палтото си. Канеше се да остави тенекиената кутия с документите на Сюзан Уайт където си беше — на бюрото, ала в последния момент му хрумна друга мисъл: който и да беше отговорен за смъртта на Бланшар, вероятно бе по следите на кутията. Първо живота си бе изгубила Сюзан Уайт, а сега същата участ бе сполетяла и хазаина й. Който и да беше извършил второто убийство, вероятно вече знаеше, че документите са в друг. И с всички тези визитни картички, пръснати из наемателите на сградата, едва ли щеше да му отнеме дълго време, преди да направи връзката с Флойд.

Той взе кутията. Отсега нататък, където и да отиваше, тя щеше да е с него.

Когато зави по улица „Пьоплие“, веднага забеляза, че пред номер двадесет и три има паркирани три полицейски коли. В огледалото за задно виждане мярна как тъмният седан от улица „Драгон“ го подмина и се насочи към кръстовището с улица „Толбиак“, но забави веднага щом шофьорът също го видя. Хлапето очевидно беше зелено, като се вземеше предвид, че Флойд дори не бе направил опит да му се измъкне по пътя за дома на Бланшар. Което почти сигурно означаваше, че към екипа за наблюдение имаше още някой с далеч повече опит.

Флойд паркира на половината път нагоре по улицата, изгаси двигателя и в продължение на няколко изпълнени с мълчание минути наблюдава случващото се. Въпреки че убийството се бе разиграло почти пет часа по-рано, по-вероятно вече шест, на тротоара под балкона все още имаше голяма тълпа любопитни. В следобедната светлина на слънцето сенките им започваха да се издължават. За един изпълнен с мъртвешка несигурност миг Флойд се запита дали тялото все още не е там — премазано и обезобразено от падането. Беше слабо вероятно обаче, и колкото повече се взираше, толкова повече се убеждаваше, че тълпата просто се навърта около входа на сградата с надеждата да научи нещо повече около случая от представителите на Ке — полицаи или следователи, — които явно все още влизаха и излизаха по работа.

Той приглади косата си, сложи си шапката и излезе от колата. Тръгна към зяпачите, осъзнавайки, че никой от тях не му изглежда познат. На пост пред вратата имаше двама униформени служители на реда, които си подхвърляха шеги с тълпата. Флойд внимателно си проправи път през хората, докато не се озова току пред носа на полицаите.

— Мога ли да ви помогна, мосю? — попита по-старшият от двамата.

Флойд му показа документите си за самоличност, както и визитката си.

— Аз съм частен детектив — обясни. — Мосю Бланшар… покойният мосю Бланшар… беше мой клиент.

— Малко си закъснял, а? — отвърна полицаят и думите му бяха съпроводени от одобрителния кикот на колегата му.

Флойд се постара отговорът му да прозвучи също толкова неангажиращо:

— Мосю Бланшар ме бе натоварил с разследването на предишен инцидент в сградата. Сега, след като същото се случи и с него, не мога да не си задам въпроса дали между двата случая няма някаква връзка.

— Клиентът ти е мъртъв — отвърна по-старшият полицай. Имаше застоял дъх и не се беше бръснал. — Това не означава ли, че вече никой няма да ти плаща?

— Даде ми доста щедър аванс — обясни Флойд. — Както и да е, и без това имам личен интерес в случая. Съдружникът ми явно е главният заподозрян.

— Откъде знаеш? — попита полицаят.

— Преди малко ме посети инспектор Белиар. Той ми разясни основните положения. — Флойд снижи глас: — Разпитвахте ли вече тези хора?

— Тези не живеят тук. Разпитите с наемателите се провеждат вътре.

— Дори и така да е, все пак може да са видели нещо.

— Не са. Иначе вече щяха да са се обадили.

Флойд се обърна към насъбралите се около него хора; вече в центъра на вниманието бе той, а не зловещото кърваво петно на паважа.

— Случаят е толкова мой, колкото и техен — обясни на всички, като се постара да срещне погледите на колкото можеше повече от тях. — Преди три седмици тук беше убита жена и славните момци от Ке въобще не обърнаха внимание на случилото се. Ето че сега ставаме свидетели на поредния подозрителен смъртен случай.

Той извади пачка визитки от джоба си.

— Ако не искате още такива събития, сега е моментът да направите нещо по въпроса. Замислете се за последните няколко дни, може би дори последните няколко седмици и се опитайте да си припомните дали нещо не ви се е сторило необичайно. Може да е бил някой, който се е размотавал наоколо, но не е имал работа в района, дори да е било дете. Предполагам, че който и да е отговорен за първия смъртен случай, вероятно има много общо с втория.

Жена на средна възраст с мека шапка се протегна и взе една от картичките.

— Аз видях нещо — каза тя. — Опитах се да кажа на тези хора, но те не проявиха интерес.

— Обадете ми се и ще поговорим — каза Флойд.

— Мога да ви го разправя още сега. Беше едър мъж, като борец. Много добре облечен, но се потеше силно и беше останал без дъх. Изтича на улицата и се опита да спре такси. Започнаха да спорят: някой друг беше спрял таксито преди него и това изглежда не му се понрави. Едва не се сбиха.

— Видели сте го с очите си? — попита Флойд.

— Чух го.

— Кога?

Жената погледна в тълпата към някакъв мъж.

— Кога чухме онази караница?

— Погледнах си часовника — обясни мъжът, като преди това извади изгасналия фас от ъгълчето на устата си. Носеше кариран каскет и имаше тънки мустачки. — Беше точно в…

— Не питах вас, а дамата. — Флойд отново се обърна към жената. — С очите си ли видяхте случилото се?

— Казах ви, че го чух — отговори тя. — Колите надуваха клаксони, имаше разправия и някой спореше на висок глас.

— Но в действителност не видяхте с очите си едрия мъж? — настоя той.

— Не — сви рамене тя с такъв тон, сякаш разликата не беше съществена. — Но той го видя — тя посочи мъжа с фаса, — а след като чух разправията…

— Улицата се намира насред Париж — прекъсна я Флойд. — Едва ли може да измине и половин час, без някъде да се разрази разправия.

— Зная какво видях — настоя лентяят с жената, преди отново да пъхне изгасналия фас в ъгълчето на устата си.

— По време на спора за таксито — продължи да разпитва Флойд — забелязахте ли нещо друго?

Мъжът огледа народа около себе си, сякаш внезапно бе започнал да изпитва опасения, че го подлагат на кръстосан разпит.

— Не — отговори той след продължителен размисъл.

— Странна работа — рече Флойд. — Защото горе-долу по същото време на тротоара е имало труп.

— Ами имаше, но… — започна жената на средна възраст, ала гласът й заглъхна.

— Преди спора за таксито? Или веднага след това? Помислете внимателно, защото е от съществено значение. — Докато говореше, Флойд забеляза, че някъде от задните редици на насъбралите се го наблюдава друга по-млада жена. Не спираше да отваря уста, сякаш бе на ръба да каже нещо, но винаги успяваха да я прекъснат.

Мъж с престилка на касапин вдигна ръка.

— Защо преди малко споменахте за детето?

— Просто се опитвам да покрия всички възможности.

— Аз видях дете. Малко момченце. Беше доста гадно на вид и се мотаеше наоколо.

Преди Флойд да е успял да уточни казаното от мъжа, откъм вратата на сградата се чу друг глас.

— Вкарайте го вътре. Трябва да поговоря с него.

Флойд бързо раздаде останалите визитки, като не спираше да подканя свидетелите да се свържат с него, ако си спомнят нещо повече. Видя как някой подаде една от визитките на жената в дъното. Сетне се промуши между двамата полицаи и тръгна през мрачното, миришещо на плесен преддверие на сградата.

— Здравей, Флойд. Не мога да не забележа, че напоследък пръскаш визитки като конфети — произнесе същият глас, все така скрит в тъмнината.

— Последният път, когато проверих, все още нямаше закон срещу това.

— Правилно го формулира — отвърна мъжът. — Напоследък човек не може да бъде сигурен в нищо, включително и в закона. Затвори вратата след себе си.

Флойд откри, че изпълнява каквото му бяха наредили. Гласът беше едновременно заповеден и успокоителен. Освен това беше глас, който бе чувал и преди.

— Инспектор Майол?

— Мина доста време, а? Колко време мина от нападението с нож в „Монсо“… пет, шест години?

— Най-малко.

— Грозна история, както и да я погледнеш. Все още не съм напълно убеден, че закопчахме правилния човек.

Флойд беше само косвено въвлечен в случая с намушкването — един от тогавашните му клиенти беше свързан с жертвата, — но това бе достатъчно, за да го потърсят от Големия дом. Тогава Майол доста учтиво му бе наредил да престане да се разхожда по пръстите на краката им. Флойд беше схванал намека.

— Предполагам, че вече хубаво сте си поговорили с колегата Белиар?

— Разясни ми гледната си точка — сви рамене Флойд.

— Белиар има своите методи, аз също.

Майол бе олицетворение на злия полицейски служител: имаше слабо лице с изпъната кожа, през която костите на черепа му сякаш се силеха да изскочат, зла малка уста и зли очички, наблюдаващи света иззад очила без рамки. Последните шест години не бяха смекчили изражението му ни най-малко. Той свали меката си филцова шапка и почеса обръснатия си скалп.

— Надявам се методите ти да са по-напредничави — отвърна Флойд.

— Приятелят ти е загазил здравата — заяви без да увърта Майол. — Особено сега, след като със случая се е заел Белиар.

— Останах с впечатлението, че и аз не съм се изплъзнал напълно.

— Белиар е един от многообещаващите младежи на управлението. С правилния костюм, с правилните шапка, кола и жена. Дори има правилните политически връзки.

— Шателие?

— Кой друг.

Нещо в тона му най-сетне накара Флойд да се отпусне.

— Да разбирам ли, че не пееш на един глас с тях?

— Времената се менят — отвърна Майол. — Градът не е същият като преди няколко години.

— Смешна работа, същото каза и Белиар.

— Без съмнение обаче го е казал така, сякаш това е нещо хубаво. — Майол отново си сложи шапката и внимателно я натисна надолу. Тъканта й покри твърдите остри косми около ушите му с ясно доловим драскащ звук. — Говоря сериозно за Белиар. Това не е човек, който искаш да ти бъде враг.

— Ти си негов началник.

— На думи — каза Майол. — За съжаление на мен ми липсват амбицията и връзките му. Четеш ли вестниците, Флойд?

— Следя забавните страници.

— Не би трябвало да работя по този случай. Официално дори не съм тук. Предполага се, че в момента преследвам контрабандисти в Монруж.

— Четох за това. Освен това разбирам, че си споменал името ми, когато Бланшар е търсел частен детектив.

— Ти беше очевидният избор. Смъртта на американката ме тревожеше: нещо в този случай не излизаше както трябва. Но началникът на прокурорския отдел беше доволен от заключението за нещастен случай, така че не можех да направя нищо повече.

— Сега обаче на полицията ще се наложи да вземе и двата случая на сериозно, нали?

— Зависи дали имат интерес да ги разрешат.

— Стори ми се, че Белиар е решен да постигне резултати.

— Да, но какви резултати? На първо време сгреши, като игнорира първия случай: пропусна идеалната възможност да лепне убийството на някое от дежурните малцинства. Сега обаче, след като в картинката се появи и Кюстин, ще навакса пропуснатото.

— Толкова много ли го мрази?

— Всички го мразят.

— А ти?

— Познавах Кюстин. Преди десет години работех с него в Седемнадесети участък. — Майол извади от вътрешността на сакото си тънка метална табакера с релеф на русалка. Предложи цигара на Флойд, който отказа, преди сам да щракне със запалка, инкрустирана със слонова кост. — Беше добър следовател. Труден човек, но можеше да се разчита на него.

— В такъв случай знаеш, че не е способен на нещо подобно?

— Тогава защо е избягал?

— Може да е напуснал местопрестъплението — заяви Флойд, — но само защото е проявил достатъчно здрав разум да не се навърта наоколо. Не той е блъснал Бланшар през балкона.

— Все някой го е направил — отговори Майол и изтръска пепелта на пода. — Приятелят ти е идеалният заподозрян.

— На мен пък ми се струва, че по времето, когато тялото се е озовало на тротоара, Кюстин вече е бил в таксито.

— Което обаче не го оневинява. Няма да знаем с абсолютна сигурност, докато не получим експертизата от аутопсията, но все още е напълно възможно той да е убил Бланшар.

— Не виждам как би могъл да го направи.

— Възможно е да е намушкал или прострелял стареца, без да го е умъртвил веднага. Изоставя Бланшар на границата на живота и смъртта с пълното съзнание, че едва ли ще изкара дълго и се хвърля надолу по стълбите, за да хване такси. Междувременно горе Бланшар събира достатъчно сили да се изправи, но се олюлява, което за нещастие предизвиква падането през балкона. — Преди Флойд да е успял да възрази, Майол вдигна ръка и каза: — Просто един от възможните сценарии, разбира се. Съществуват и други. Идеята е в това, че не е задължително последователността на събитията да противоречи на вероятността приятелят ти да е убиецът. Повярвай ми, разследвал съм далеч по-странни случаи.

— Може би това ти е помогнало да развиеш прекалено живото си въображение — предположи Флойд. — Ето ти още един алтернативен сценарии: Кюстин е бил горе със стареца, без значение дали заедно с него или в съседната стая. Имал е пълното право да бъде там — в края на краищата, бяхме поканени в сградата, за да работим по случая Уайт.

— А незначителната подробност със смъртта на Бланшар?

— Някой друг е извършителят. Кюстин или е станал свидетел, или е влязъл прекалено късно, за да успее да му помогне. Естествено, е побягнал. На негово място всеки нормален човек би постъпил по съвсем същия начин.

— Законът едва ли ще направи разлика в случая.

— Но ти поне го разбираш, нали? — попита Флойд. — Още повече че познаваш Кюстин и си наясно с отношенията му с бившите му колеги… какво друго му е оставало?

Майол обмисли думите му, като тръсна отмерено цигарата си, след което кимна отстъпчиво:

— Но фактът, че миналото на Кюстин ми е известно, или че на негово място бих постъпил по същия начин, не променя нищо.

— Невинен е — настоя Флойд.

— Само че не можеш да го докажеш.

— Ами ако мога?

Жестоките бледи очи на Майол се разшириха съвсем леко иззад очилата:

— С нещо съществено ли разполагаш?

— Още не. Но съм сигурен, че ще успея да изнамеря достатъчно…

— За да го защитиш от Белиар, ще ти трябват нещо повече от косвени улики.

— В такъв случай ще ги намеря.

— Ти си разумен човек, Флойд. — Преди да продължи, Майол дръпна продължително от цигарата си. — Поне това ми стана ясно още в момента, когато пътищата ни се пресякоха по време на случая Монсо. Тогава ти казах да отстъпиш и ти ме послуша. Оценявам го. И зная, че мислиш единствено доброто на Кюстин. Ако си говорим сериозно, дори аз не вярвам, че той го е направил. Но единственото нещо, което ще го откачи от въжето, е друг заподозрян.

— Тогава ще ви намеря друг заподозрян.

— Просто така?

— Както казах: ще направя всичко възможно.

— Имаш ли някой предвид? Ако е така, не е зле да ми го съобщиш още сега. Ако случайно пропуснеш да го направиш, някой може да се заяде, че си укрил доказателства.

— Нямам никой предвид — отговори Флойд.

— Иска ми се да лъжеше, заради Кюстин. — Майол хвърли изпушената си цигара на пода и я стъпка. Обувките му, забеляза Флойд, бяха стари и протрити. — За нещастие по-скоро подозирам, че говориш истината.

— Работя по случая само от няколко дни.

— Но случай вече няма — заяви Майол. — Човекът, който те е наел, е мъртъв.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпитваш загриженост за Кюстин. Може би дори знаеш къде е. Но това е битка, която никой от двама ви не може да спечели. Ако Кюстин има възможност, сега му е времето да напусне Париж. Така бих постъпил аз.

— В момента единствено мъже като Кюстин стоят между този град и вълците.

— В такъв случай може би не е зле всички ние да обмислим заминаването си — отговори Майол.