Вековен дъжд

Двадесет и девет

Най-накрая Оже успя да накара алармата да замлъкне. Флойд въздъхна облекчено, когато врявата престана и в кабината отново се възцариха обичайните звуци. Караха го да си представя машинно отделение: бяха като далечен, успокояващ ритъм на дизелов двигател.

— Иска ми се да ми бяха разяснили как да интерпретирам тази глупост — каза Оже, докато напрегнато се взираше в прелитащите цифри с чело, прорязано от леки бръчки. — Имам чувството, че проклетото ехо се приближава. Но е невъзможно, нали?

— Ще приема думите ти на доверие — вдигна безпомощно рамене Флойд.

— Ако ни следваха отломки, нямаше да ни наближават. Бихме изгубили повечето от тях при преминаването през обменната галерия. И като се вземат предвид сблъсъците на отломките със стените на тунела, е повече от разумно да предположим, че би следвало да изостават, а не да ни изпреварват. Да не говорим, че все повече щяха да намаляват.

— Тогава е време да зачеркнем теорията за отломките. Може би не разчиташ правилно данните — предположи Флойд. — Или нещо не е наред с кораба и просто му се привижда ехо.

— Наистина ми се иска да е така — каза тя.

— Може пък да се тревожиш излишно. Факт е, че поне според собствените ви думи, не можем да направим кой знае какво, освен да се отпуснем и да се наслаждаваме на пътуването. Случаят в общи линии е такъв, нали?

— По някакъв начин това изобщо не ме успокоява.

— Тогава ще се опитам да те успокоя, докато не успееш да проумееш цифрите. Говорехме за мен, струва ми се: по-специално за това, как в действителност не съм съществувал.

— Най-добре да не засягаме тази тема, Флойд. — Оже не успяваше да отдели вниманието си от загадъчния обстрел от нови и нови данни. Продължаваше да се взира в тях с неотслабваща бдителност като човек, който всеки момент очаква да съзре проблясващо злато във водата на планински поток. — Грешка беше, че изобщо ти казах.

— Съжалявам, малката, но вече раздразни любопитството ми. Хората обикновено се стряскат, когато някой им заяви, че са умрели още преди години. Ще се доизясниш ли, или се налага да пусна чара си в действие?

— Не и чара ти, Флойд, не съм сигурна, че бих могла да го понеса.

— Тогава ми кажи какви са тези слухове за смъртта ми. Кога точно са ме хвърлили в ковчега?

— Не зная — отговори тя. — Дори не съм сигурна дали си се вредил за ковчег. Опасявам се, че Уендел Флойд просто не е оставил забележими следи в историята, за да ни е известна тази подробност. Припомни ми на колко си, Флойд — четиридесет, четиридесет и една?

— Тридесет и девет. Наистина умееш да ласкаеш хората.

— Значи си бил роден — кога? Някъде около хиляда деветстотин и двадесета?

— Право в десетката — отговори той.

— Което означава, че в края на века Флойд е бил на осемдесет години. Може да е загубил живота си по време на Втората световна война, или пък е живял щастливо и мирно и е починал, заобиколен от любящото си семейство. Или пък е приключил дните си като кисел, асоциален копелдак, когото всички са чакали да ритне камбаната.

— Винаги съм изпитвал тайно уважение към киселите, асоциални копелдаци — подхвърли Флойд.

— Каквото и да се е случило — продължи Оже, — е бил обикновен човешки живот. Родил се е, живял е и е умрял. Вероятно е ощастливил някои хора и е отнел радостта на други. Вероятно са си спомняли за него в продължение на няколко десетилетия, след като е починал. Превърнал се е просто в едно от лицата от старите фотографии — от онези, които изникват по време на пролетно почистване и все не успяваш да си спомниш откъде са, нито кой кой е. Толкова. Уендел Флойд. Той живя. Той умря. Било е живот. Край на историята.

— Защо имам чувството, че някой току-що мина през гроба ми?

— Защото вероятно някой е направил тъкмо това — отговори Оже. — Или би го направил, ако гробът ти не беше заровен под стотици метри лед.

— Откъде се взе пък ледът?

— Казах ти, че Земята беше съсипана. Но остави леда. По-важното е, че по някое време в края на трийсетте години на двадесети век нещо се случило с Уендел Флойд.

— Доста неща се случиха в края на трийсетте — отвърна той.

— Но основното събитие е онова, което не си спомняш. Никой не си го спомня. Смешното обаче е, че се е случило на всички едновременно и е било най-важното нещо, което някога е ставало в живота ви. Въпреки всичко обаче е останало напълно незабелязано.

— Случило се е на всички?

— На всеки, който е бил жив в съответния момент. На всичко живо. Всяко животно и растение на планетата. Също и на неодушевените предмети — всяка песъчинка на плажа, всяка тревичка, всяка капка вода в океана, дори на молекулите във въздуха, на атомите в скалите, чак до ядрото на Земята.

— Та какво било това невероятно събитие?

— Приличало е на фотография — каза тя. — Също като в мига, когато светкавицата проблясва и образът се отпечатва върху плаката. Само че не говорим за обикновена снимка. Била е триизмерна снимка, образ с изумителна, чудовищна сложност. Фотография на цялата планета, до информацията от самия квантов хоризонт. Може би дори отвъд Хайзенберговия… кой знае? Познанията ни по физика дори не могат да направят предположение как са успели. Наричаме го моментална квантова снимка, но това не означава, че имаме и най-малка представа какво е било нужно за осъществяването й. Това е просто название, което сме измислили, за да прикрием невежеството си.

— Но как е възможно? — попита Флойд. — Щяхме да разберем. Щеше да е по всички вестници.

— Не е било дело на земна организация. Снимката е била направена от някой с неизмеримо могъщество. Същества от друга планета или друго измерение, или друго време. Нямаме представа кои са били, нито какво ги е мотивирало. Знаем само, че се е случило.

— Отново марсианци?

— Не марсианци. Вероятно дори не е бил някой, в когото бихме припознали интелигентен живот. Навярно са много по-напреднали от нас, Флойд. Поне толкова, колкото ние превъзхождаме гъбичките, или бръмбарите. Богоподобни във всяко едно отношение.

— Така че просто са се появили и са направили тази фотография…

— Моменталната снимка. Както казах, не знаем по какъв начин. Може би са построили структура около цялата планета, само в рамките на няколко часа. Умна, незабележима структура, която някак е успяла да направи записа, без никой да забележи — и по-важното, без снимката да се отрази по какъвто и да било начин на самата планета. Или може би просто са сблъскали планетата с някакъв обект, който се оплел с квантовата й идентификация, и е записал информацията в себе си, запазвайки я за бъдеща употреба. Можем да спекулираме за това „как“ до безкрай, без да се доберем до истината. Онова, което можем да предположим с по-голяма доза сигурност, е „защо“. Мислим, че в основата си мотивите им са били добронамерени. Проявявали са интерес към опазването на данните за Земята, които биха могли да бъдат използвани в случай на бъдеща катастрофа. Наричаме това предположение теория на „резервното копие“. Съгласно това схващане съществата са нещо като архивари на космическото пространство, нещо като системни администратори. Разхождат се из галактиката, посещават светове, достигнали чувствителен етап от еволюцията си и правят техни копия с помощта на процеса за моментална квантова снимка.

— И какво се случва с тези „копия“? — попита Флойд.

— Това е големият въпрос. Най-доброто ни предположение — и разполагаме с известна информация, която го подкрепя — е, че копията са пръснати из галактиката, запазени в нещо като складове. Мисли за тези складове като за личен сейф в банката. Във всяка една от тези кутии се съхранява по една фотография. В някоя от кутиите може да има образ на Земята от трийсетте на двадесети век. В друга — моментална снимка на Земята отпреди шейсет и пет милиона години, а защо не и от древната история на съвсем различна планета? Смятаме, че сме открили някои от тези кутии. Наричаме ги аномално големи структури, или АГС сфери. Обекти с големината на звезди от очевидно извънземен произход: огромни, бронирани сфери, достатъчно обширни, че да поберат в себе си цели планети плюс относително голяма част от обкръжаващото ги пространство.

— Някога надниквали ли сте във вътрешността на тези кутии?

— Най-доброто, което сме могли да постигнем досега, е било да направим неясна снимка на една от сферите. Вътре, в самия геометричен център, се намира плътен обект, чийто коефициент на поглъщане на неутрино частици съвпада със сечението на предполагаемо скалист свят. Данните за плътността и размера на планетата обаче, не съответстват на тези на някой от познатите ни светове.

Флойд рискува да допринесе с мнението си:

— Моментална снимка на друг свят?

— Да. Замръзнал във вътрешността на структурата като съвършена триизмерна фотография. Разбира се, ако преровим Галактиката достатъчно обстойно, в крайна сметка може и да намерим оригинала — света, който е бил копиран. Ако допуснем, че го разпознаем, когато се натъкнем на него.

— Кажи ми до какво води всичко това. Защо някой би искал да прави снимки на планети и да ги съхранява в гигантски черупки? И какво общо, по дяволите, има това с мен?

— Не се ли досети вече? — попита леко раздразнено тя. — Флойд е бил копиран: той и всеки жив човек на планетата. След като моменталната снимка била направена, Флойд продължил живота си, какъвто и да е бил той. Историята продължила да се търкаля и светът свършил през две хиляди седемдесет и седма година. Ала копието на Флойд по някакъв начин се пробудило към живот неколкостотин години по-късно и точно в този момент аз разговарям с него, опитвайки се да му обясня защо не е онова, което си мисли, че е. — Беше произнесла думата „онова“ с подчертана изразителност, сякаш съзнателно искаше да го нарани.

— Не е възможно да съм копие — заяви Флойд. — Помня всичко. Помня детството си и всичко след него чак досега.

— Това не доказва нищо. Бил си копиран заедно със спомените на Флойд, до последната подробност.

— Един момент. Ако копието е било направено преди неколкостотин години, защо не е умряло досега?

— Би трябвало да си мъртъв — каза Оже. — И щеше да си, ако на копието е било позволено да продължи да живее незабавно след като са направили моменталната снимка. Но не се е получило така. Копието — съвършеният триизмерен образ на Земята и нейните обитатели — изглежда е останало замръзнало допреди двадесет и три години, поддържано в някакъв вид летаргия на квантово равнище. — Флойд видя как тя затвори очи, сякаш се опитваше да се усмихне. — Като непроявена фотография — прибави.

— Но някой се е появил и я е проявил.

— Да. Квантовите равнища от този вид са изключително деликатни, да не говорим за копие на цял свят: къщичка от карти за игра, готова да рухне при първата кихавица. По някакъв начин обаче онзи, който я е създал, е успял да я изолира достатъчно, че да я запази за известно време. Слабите радиационни сигнали, които минават през черупката — гравитационни и неутрино емисии, — очевидно не са успели да нарушат стазата, или както там би предпочел да го наречеш. Обаче нещо е предизвикало отключването й. По твоя календар, когато се срещнахме, беше хиляда деветстотин петдесет и девета, съгласен?

— Да.

— Също така знаем — след като се запознахме с историческите събития в твоята времева линия, — че светът ви повече или по-малко е следвал правилния път поне до средата на трийсетте. Към края на четиридесета година нещата се променят — немската инвазия през май същата година се проваля, — което ни навежда на мисълта, че през годините са се натрупали достатъчно дребни събития, които в крайна сметка са упражнили значително влияние. Много вероятно моменталната снимка да е била направена около хиляда деветстотин тридесет и шеста година, преди двадесет и три години, поне по твоя сметка.

— Щом казваш — сви рамене с неохота Флойд, без обаче да изглежда особено убеден.

— От друга страна, да вземем същия период от нашата хронология. Известно ни е, че времето за твоя свят протича със същата скорост, както и за моя. Сега сме две хиляди двеста шейсет и шеста година. Извади двадесет и три години и сме се върнали в две хиляди двеста двадесет и трета година, което повече или по-малко съвпада по време с момента, когато слашърите бяха окупирали Марс и луните му, в това число Фобос.

— Накъдето летим — прибави Флойд, дори и само за да покаже, че внимава.

— Да. И някак не мога да се съглася, че това е съвпадение. Предполагам, че моменталната снимка е започнала да еволюира напред във времето от момента, когато слашърите са отворили портала на Фобос. Малка част от външната вселена е започнала да се просмуква в АГС обекта, карайки образа да се срине до нормалното състояние на материята. И снимката се пробудила към живот.

В съзнанието на Флойд внезапно се беше настанило ужасяващо видение. Беше си представил нещо като театрална сцена, населена с механични танцьори, застинали статуи, покрити от праха на годините. И ето че куклите се бяха пробудили, в началото бавно, повтаряйки движенията си с хореографска точност под съпровода на дразнещо бавен панаирджийски орган. Докато измъчената, хриптяща музика ускоряваше темпото, танцьорите също започваха да се движат по-бързо, да се въртят в собствената си орбита като полудели. Опита се да отърси образа от ума си, ала малките фигурки не спираха да танцуват, набирайки скорост.

— Дори това да беше истина — каза Флойд, — дори аз и всичките ми познати да сме спели през всички тези години — всички тези столетия, — нямаше ли да си спомним поне нещо?

— Абсолютно нищо — отговори Оже. — Прескочили сте триста години между два удара на сърцето, Флойд — ти и всички останали на планетата. Може би си изпитал моментно дежа вю, или нещо от този сорт, за което французите си имат дума, но нищо повече.

— Значи всички на планетата биха изпитали същото?

— Може би. Но колко от вас биха му обърнали внимание?

— Нали не очакваш от мен просто да приема всичко това? — произнесе той.

— Флойд, не искам от теб да приемаш каквото и да е. — За момент в гласа й се долови отчаяно съжаление към него. Последното го накара да изпита непреодолимото усещане, че му казваше самата истина и нищо повече.

— Аз не съм копие на Уендел Флойд — заяви той с нарастваща паника в гласа, въпреки отчаяните усилия, които полагаше да се овладее. — Аз съм Уендел Флойд.

— Ти си съвършено копие. От теб се очаква да се чувстваш точно по този начин.

— Какво съм тогава? Някакъв вид призрак? Непотребна имитация?

— Възможно е някои хора да погледнат на теб именно по този начин.

— А ти така ли гледаш на мен?

— Не — отговори тя след кратко колебание. — В никакъв случай.

— Сега вече разбирам защо толкова се тревожеше дали ще успея да мина през онзи сензор — каза Флойд.

— Нямаше откъде да зная какво ще се случи. Дотогава никой не беше правил опит да доведе човек от 32.

— Сензорът се отнесе с мен като към всяко друго човешко същество. Това не ти ли е достатъчно?

— Да — каза тя. — Предполагам. Изслушай ме, Флойд: никога няма да откриеш мястото си в моя свят. Твоят свят е обратно в Париж, също толкова реален, или не, колкото би могъл да бъде.

— Не се тревожи — произнесе той. — Възнамерявам да се върна по един или друг начин.

Нещо отново привлече вниманието й: някакъв проблясък сред лавината от цифри, надпреварващи се през екраните. Превключи няколко редици прекъсвачи и отново се загледа в данните. Лицето й се бе превърнало в маска от напрегната, тревожна съсредоточеност.

— Все още ли приближава? — попита Флойд.

— Започвам да се притеснявам. Прилича ми на… — Ала Оже разтърси глава, сякаш се опитваше да отхвърли неприятна мисъл. — Невъзможно.

— Кое е невъзможно?

— Трябва да е станала някаква грешка — каза тя.

— Готов съм да поема риска. Какво те безпокои?

— Мисля, че онова, което виждаме зад себе си, е краят на тунела. Държи се като отражателна повърхност, запращайки сигнала обратно към нас.

— Но нали напуснахме Париж още преди часове?

— Зная. Но е възможно там да се е случило нещо ужасно малко след като сме поели по пътя си. Ако се съди по цифрите, изглежда тунелът колабира, сгъва се точно зад гърба ни.

— Възможно ли е това?

— Предполагам. Скелсгард твърдеше, че може да се получи проблем, ако гърлото се затвори прекалено бързо веднага след проникването. Изглежда роботът не е успял да се справи с процедурата по инжектирането. Или е бил програмиран да вземе най-подходящото решение, за да ни изведе от Париж, дори това да е значело, че трябва да пожертва себе си и връзката…

— Тоест?

— Тоест, се плъзгаме по тръба, която не спира да се скъсява, а глухият й край ни настига.

— Това не ми звучи добре.

— На мен също. — Оже почука с пръст по друг екран. — Но тези цифри потвърждават думите ми. Показват скоростта ни през хипермрежата и приблизителното време на пристигане. Набираме скорост, а времето за достигане до спътника намалява все повече.

— Това хубаво ли е?

— Не. Защото не може да се дължи на нещо, което прави транспортният съд, нито на друг кораб или купчина отломки зад гърба ни. Вероятно причината е в нещо наистина фундаментално в поведението на хипермрежата. Мисля, че е геометрията на стените — избутват ни напред като семка. Колкото повече ни доближава отрязаният край, толкова по-бързо ни изблъскват приближаващите се стени. — Тя се обърна към Флойд. — Но корабът не е предвиден да устои на такива скорости. Не съм сигурна какво ще стане, когато кривината стане наистина критична и се окажем притиснати в самия край на тунела.

— Можем ли да направим нещо по въпроса?

— Не много — отговори Оже. — Мога да включа насочващите тръстери и да се опитам да ни изтласкам пред онова, което ни следва. Но тръстерите не са замислени за продължителна употреба. Ще успеем да спечелим няколко минути, може би половин час.

— Здравата сме загазили, а?

— Да — отговори тя. — А аз съм ранена и вече започвам да чувствам умора. Но ще успеем да се измъкнем някак, не се тревожи.

— Звучиш ми доста убедено.

— Не съм изминала целия този път за нищо — заяви тя с решително изражение. — Няма да позволя на някакви дребни пространствено-времеви неуредици да ми развалят деня.

— Защо не си починеш малко — предложи Флойд, — виж дали можеш да подремнеш, преди да стане напечено? Мисля, че за момента ще успея да се справя с кораба.

— Добър шофьор ли си, Флойд?

— Не — каза той. — Просто ужасен. Кюстин винаги ми повтаря, че карам като баба в неделен следобед.

— Е, това ме изпълни с увереност — отвърна тя, като с нежелание му отстъпи управлението и се опита да се настани по-удобно.

Флойд улови джойстика и усети леко поднасяне, щом корабът премина под негов контрол. Може би си въобразяваше, но вече започваше да се усеща слабо друсане. Сякаш гладката част на шосето беше свършила и сега се носеха през черен път. Дисплеите и измервателните прибори в кабината му се струваха леко замъглени. Той примижа, но не успя да проясни зрението си. Някъде зад металната обшивка на интериора нещо започна да издава тънък вибриращ звук, като че готово да се разкачи. Флойд стисна още по-здраво джойстика, чудейки се колко ли зле щяха да станат нещата, преди да се подобрят.