Вековен дъжд

Двадесет и шест

Флойд забеляза как тъмнината пред тях започна да просветлява, подобно на първия намек за деня в последните часове преди пукването на зората. Гласовете на преследвачите им се чуваха близо, сякаш вече бяха достигнали вратата. Оже беше права: нямаше да им отнеме много време, преди да ги открият тук, особено ако смятаха, че са по петите на убийци.

— И така, кой е изпратил тези деца? За кого работят?

— Не съм сигурна. Не ме посветиха в тези подробности. Хората ми ме изпратиха тук с проста задача и тя беше да взема кутията с документи на Сюзан Уайт. Не споменаха нищо за усложнения.

— Но са знаели, че ще има такива?

— Шефовете ми? И още как. Бих казала, че шансът да са знаели повече, отколкото ми разкриха, е доста голям.

— Изглежда са те подхлъзнали, Оже.

— В по-голяма или по-малка степен, и аз стигнах до това заключение.

— Готова ли си да ми кажеш коя си и кои са шефовете ти? В крайна сметка не са били искрени с теб, така че едва ли им дължиш нещо.

— Ако бяха искрени с мен, никога нямаше да дойда.

Най-после бяха достигнали източника на светлината. От едната страна на шахтата имаше тежка врата — огромна, дебела и кръгла, като врата на сейф или люк на танк. Бледата светлина се разливаше от пролуката й и леко потрепваше, подобно на отражението на плувен басейн.

— Това не е добре — каза тя. — Тази врата трябваше вече да е затворена.

— Какво е станало с приятелите ти?

— Очаквах вече да са пристигнали… поне някакво подкрепление, ако не друго. До миналия петък разполагахме с цял екип тук.

— Какво се е случило миналия петък?

— Децата проникнаха в шахтата през свой собствен тунел. Убиха Бартън и Авелинг, двама от колегите ми. Скелсгард пострада, но беше добре. Успях да я измъкна и й казах да изпрати помощ. Наложи се да оставя вратата отворена, тъй като от другата страна нямаше кой да я заключи.

— Кога очакваше да пристигне помощта?

— Щеше да им отнеме поне шейсет часа. Кавалерията би пристигнала най-рано около полунощ миналата вечер, но можеше да има забавяне от другата страна, преди да успеят да изпратят някого по обратния път. След като пристигнеха от другата страна на тази врата, биха я затворили както трябва.

— Може би ако влезем, ще получим по-ясна представа какво се е случило?

— Гледката няма да ти хареса, предупредих те.

— Вече съм в играта. Да вървим.

Отместиха вратата достатъчно, че да се промъкнат през нея. Флойд помогна на Оже да прекрачи металния праг и да се изкачи до издигнатата площадка. Последва я, като присви очи срещу странната светлина, която изпълваше камерата.

— А сега ми помогни да затворя вратата — каза тя.

С дружни усилия я изблъскаха, след което Флойд намести тежкото резе на мястото му.

— Това ще ги задържи за няколко часа — произнесе Оже. — Ще се наложи да докарат инструменти за рязане през тунела, а дори така не се знае колко време ще им е нужно, докато я преодолеят.

— Но в края на краищата ще успеят.

— Да, но ще трябва да издържиш някак не повече от три дни. Дотогава ще сме изпратили обратно хора, за да ти помогнем да се прехвърлиш в безопасност. В съседната зала има провизии и вода.

— Каква съседна зала?

Камерата, в която се намираха, беше с размерите на гараж за една кола. Стените й бяха издялани в тъмна, лъскава скала. Подът бе направен от издраскан метал. Покрай стените бяха подредени няколко шкафа и работни плотове, отрупани — поне доколкото можеше да прецени — с радиоапаратура. Цели купища, свързани по най-разнообразни и изненадващи начини, но нищо, приличащо на суперсекретното шпионско оборудване, което бе очаквал. Единственото странно нещо в помещението — и то повече от странно — бе странната плоча или огледало, окачено на стената в дъното. Светлината идваше от него. Имаше съвършено празна, плоска повърхност и бе високо колкото човешки бой, ала макар на пръв поглед да му се струваше лишено от всякакви характеристики, съвсем скоро човек си даваше сметка, че в него има нещо едва доловимо, несигурно усещане за дълбочина и изместваща се перспектива. Повърхността му бе обрамчена от тежка конструкция, която се сливаше безследно със стените на пещерата и бе излята от прозрачен материал с цвета на тъмен мед, искряща от намек за работещия механизъм, скрит дълбоко в нея.

Не приличаше на нищо, което дотогава бе виждал през живота си.

— Това е камерата със сензора — обясни Оже, като отдели лепкавото парче от подплатата на Флойд, което й служеше за бинт. После отново го притисна към раната и пристегна по-здраво импровизираната превръзка. — И тук има комплект за първа помощ, но от другата страна на сензора ще разполагаме с далеч по-голям избор.

— Кое?

— Онова нещо там — каза тя, като посочи източника на потрепващата светлина. — Наричаме го сензора. Мисля, че от другата страна ще бъдем в по-голяма безопасност.

— Продължавай — произнесе той, загледан като хипнотизиран в изместващата се, резонираща повърхност.

— Не сме напълно сигурни към какви правила се придържа — обясни Оже. Думите й някак не успяха да му вдъхнат увереност. — Доста е стриктно по отношение на нещата, които допуска в Париж, но явно не е особено придирчиво към онова, което минава по обратния път.

— Звучиш така, сякаш дори не си сигурна как работи.

— Наистина не съм, никой не е — отвърна простичко тя. — Дори не знаем кой го е построи, нито кога.

— Всичко това започва да става прекалено странно за мен — каза Флойд.

— Тогава се обърни и излез при хората вън. — Оже кимна към сензора. — Всъщност нямам и най-малка представа дали изобщо ще те пусне да минеш.

— Но ще пусне теб?

— Да — каза тя. — Минавала съм вече три пъти през него, без да пострадам. Но двамата с теб сме различни. Онова, което важи за мен, не е задължително да важи за теб.

— Колко различни бихме могли да бъдем?

— Повече, отколкото си мислиш. Но има само един начин да разберем. Ще мина първа и ще те изчакам от другата страна. Ако не си се появил до минута или две, ще… — Ала Оже не успя да довърши онова, което искаше да каже.

— Какво има? — попита Флойд.

— Не е толкова просто. Никога не сме виждали сензорът да отказва да пропусне живо същество. Нямам представа какво ще направи, ако реши да те отхвърли. — Тя преглътна. — Възможно е гледката да не е особено живописна. Когато опитвахме да пренесем машини от другата страна — оръжия, комуникационно оборудване, такива неща, — обикновено не го позволяваше.

Флойд започваше да се чувства така, сякаш се бе самопоканил на вечерно соаре в разгара на игра на думи, без да е наясно с правилата.

— По някакъв начин ги е блокирал ли?

— Унищожаваше ги — обясни Оже. — Превръщаше ги в безполезни буци от метална шлака. Разбъркваше ги на атомно равнище на случаен принцип, изтривайки дори най-микроскопичните им структури. След тази процедура нищо не работи. Единственото, което ни позволява да пренасяме, са прости инструменти. Екипировка за изкопни работи. Ножове. Дрехи. Хартиени пари. Ето защо в тази камера няма нищо кой знае колко интересно. Всичко, което виждаш, е взето от Париж, донесено тук незабелязано и преработено така, че да ни върши работа.

Флойд се взря в потрепващата повърхност. Беше настоявал да получи отговори от Оже от момента, в който я бе срещнал, като неизменно бе запазвал собствените си предварителни представи за истината, ала сега, когато най-после му съобщаваха тази истина — на премерени, внимателни порции, без съмнение, — изведнъж се оказваше, че тя изобщо не съвпада с картината, която бе изградил в съзнанието си. Беше от онзи вид истини, от които ти се иска да се свиеш под някой камък. И най-лошото бе, че в гласа й се долавяше умореното убеждение и спокойствие на човек, който е далеч от всякаква мисъл за измама.

В този момент бе напълно откровена с него, или поне толкова откровена, колкото имаше смелостта да бъде.

Под Париж съществуваше нещо, което нямаше право да съществува, а Оже искаше Флойд да пристъпи през него.

— Ако ме пропусне през себе си, ще ми хареса ли онова, което е от другата страна?

— Не — отговоря тя. — Няма. Напълно съм убедена. Но там ще си в далеч по-голяма безопасност, отколкото тук. Дори онези мъже да проникнат в това помещение, ще им се наложи да се решат да пристъпят през сензора. Мисля, че ще издържиш достатъчно дълго, докато се върна с подкрепления.

— Тогава да приключваме. Ти мини първа. Ще се видим от другата страна.

— Готов ли си?

— По-готов няма да бъда.

— Трябва да премина, Флойд. Надявам се късметът да не ти изневери.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Хайде, върви.

Тя се залюля неумело към сензора, като се държеше за перилата над него със здравата си ръка. Блестящата мембрана отначало се разтегли като парче гума, съпротивлявайки се на опита й да я пробие. Сетне я обгърна рязко, поглъщайки по-голямата част от тялото й, докато от нея не остана само темето, лакътят и токът на едната й обувка. Наоколо й се образуваха концентрични вълни, след което бе изчезнала напълно, а мембраната се изпъна с отскачане като трамплин. Флойд остана сам.

Пъхна пробно пръст през неподатливата повърхност на сензора и усети съвсем леко пощипване. Натисна по-силно. Пощипването се усили. Спря, извади пръста си и измъкна една клечка за зъби от джоба на ризата. Като държеше клечката за зъби за единия край, промуши другия през повърхността, докато отново не започна да изпитва любопитното пощипване. Извади клечката и я огледа изпитателно. Изглеждаше по абсолютно същия начин, а когато я пъхна в уста, вкусът й не се различаваше по нищо от този на всички останали, които бе дъвкал досега. Независимо от всичко обаче, нещо все пак го накара да я изхвърли.

Отново прободе сензора с пръст до основата на нокътя, без да обръща внимание на пощипването, докато все повече потъваше навътре като в мокра глина. Повърхността се изпъна навътре, докато не се образува вдлъбнатина, която на дълбочина достигаше до лакътя му. Изпитал внезапен страх, той прекрати натиска, преди мембраната да е захапала ръката му.

— Просто го направи — каза на висок глас и се хвърли през повърхността на сензора.

Флойд изхвърча от другата страна. Строполи се на купчина, като успя да удари бинтованата си глава в металния под. В продължение на цяла минута успяваше единствено да стои неподвижно, докато мозъкът му обработваше един по един множеството постъпващи сигнали за болка. Главата го болеше на мястото, където я бе ударил в пода. В устата му също имаше нетърпима болка, което означаваше, че навярно си бе прехапал езика или вътрешността на бузата. Долавяше болка в лактите и коленете си, както и откъм гърба, от мястото, върху което се бе стоварил напряко върху релсите. Ръката го болеше там, където детето я бе затиснало с обувката си, за да го прикове към земята. Не долавяше ужасяващата агония на ампутация обаче. Може и да беше изгубил пръст или два: това поне му звучеше правдоподобно. Ала когато успя да раздвижи ръце, всичките му пръсти изглежда си стояха по местата. Определено бяха натъртени и изранени, но пак щеше да свири поне на нещо, дори отсега нататък да му поверяваха само маракасите.

Той надигна глава и успя да отлепи тялото си от пода до седнало положение. Огледа се и откри Оже в един стол, отпусната и изтощена, но будна.

— Флойд? — каза тя. — Добре ли си?

— Отлично — отговори той, като потърка чело.

— Като мина през това нещо… как се почувства?

Флойд изплю един окървавен зъб и продължи:

— Странна работа. Сега съм тук с теб и ми се струва, че са изминали само две минути, откакто двамата стояхме от другата страна, но някаква част от мен е убедена, че не съм те виждал от половин живот насам.

— Значи с теб се случи — каза Оже. — Онова, което никога не се случи на мен. Застигна те още при първото преминаване. — Звучеше едновременно впечатлена и изпълнена със завист.

— Спомням си само — обясни Флойд, — че се чувствах като направен от стъкло, а през мен преминаваше светлина. Сякаш висях в лъча й в продължение на цяла вечност. Питах се дали някога ще има край.

— Друга част от мен обаче, нямаше желание да си тръгва. Видях… цветове, цветове, каквито никога не съм подозирал, че съществуват. След което изведнъж всичко приключи. Открих, че лежа тук с разранена уста. Знаеш ли, ако успееш да консервираш това усещане… — Той успя някак да свие скромно рамене. — Явно проклетията не е чак толкова придирчива в края на краищата.

— Усети ли нечий ум? Може би повече от един?

— Чувствах се съвсем нищожен и деликатен, като нещо, гледано през микроскоп.

— Беше експеримент — произнесе безизразно Оже. — Никой като теб не е преминавал през сензора. Досега не го бяхме опитвали. Просто не очаквах да имаш такова преживяване още по време на първото преминаване.

— Драга моя, и едно преминаване през това нещо ми беше предостатъчно. — Той се озърна, оглеждайки подробностите на помещението, в което беше попаднал. За разлика от предишното, това поне приличаше на подземното шпионско убежище, което бе очаквал. Беше много по-голямо и изпълнено с машини и оборудване, каквото никога не бе виждал. — Моля те, кажи ми, че това е някакъв вид филмова площадка — каза той, като се подпря на ръба на една маса.

— Истинско е — отвърна Оже и на свой ред се изправи с усилие. — Единственият проблем е, че приятелите ми още не са пристигнали. Но има и добри новини.

— Наистина ли?

— Корабът се е върнал. Просто не разбирам защо никой не е дошъл с него. Трябвало е да оставят само едно свободно място.

Флойд бръкна в устата си и извади последните няколко парченца от счупения зъб. В този момент стоматологията беше една от последните му грижи.

— Да не би току-що да те чух да казваш „кораб“?

— Онова нещо — произнесе Оже.

Тя посочи към централната част на залата. Нямаше начин да го пропуснеш. Приличаше на гигантски мехур или електрическа крушка, голяма почти колкото къща; висеше на равнището на очите над шахта, изпълнена с машини, екипировка и работни плотове. Мехурът бе обгърнат от извити метални подпори, запънати в стените на камерата. От противоположната си страна се издължаваше, оформяйки цилиндрична шахта, минаваща през стената. Там, където повърхността му влизаше в досег със стената, се виждаше сложно излята кора от същата странна субстанция, която Флойд бе забелязал около сензора. Като се загледа по-внимателно, осъзна, че кората напълно покриваше вътрешността на шахтата навътре в стената — искрящи, плътно застъпващи се плочи. Някои бяха заменени с метални панели, но голяма част стоеше напълно оголена.

Във вътрешността на мехура имаше нещо. Беше нащърбено и потъмняло, обект с размерите на камион, на пръв поглед оформен от метални листове, сковани набързо от група ентусиазирани неандерталци, цилиндричен, доста наподобяващ куршум. По повърхността му се виждаха илюминатори и израстъци с неясно предназначение — повечето изкривени и оплетени, — както и непознати за Флойд означения с обгоряла боя. Апаратът беше впрегнат в нещо като сбруя, наподобяваща люлките, с които товареха бомби по самолетите.

— Доста е пострадал, докато пристигне — отбеляза Оже.

— Това е кораб? — попита Флойд.

— Да — каза тя. — Но не бързай да се разочароваш. Съвсем случайно това е билетът ми връщане.

— Изглежда така, все едно някой го е взел за едно кръгче и добре се е позабавлявал.

— Явно нещата са загрубели, щом е понесъл такива поражения. Надявам се да издържи по обратния път.

— Къде ще те отведе? — попита Флойд. — Америка? Русия? Някое място, за което дори не съм чувал?

— Ще ме отведе надалеч от Париж — отговори уклончиво Оже. — Засега това ти е достатъчно, не се главоболи излишно. Ще се върна след по-малко от шейсет часа, а ако не аз — някой друг. Който и да е, ще води със себе си подкрепления — достатъчно помощ, че да те отведе обратно до повърхността, без да станеш на парчета.

— Това обещание ли е?

— Най-доброто, което мога да ти дам. В момента дори не съм сигурна дали това чудо няма да се разлепи, преди да ме закара у дома.

— Има ли друга алтернатива?

— Не. Този кораб е единственият ми изход оттук.

— Да се надяваме, че късметът няма да ти изневери.

Флойд огледа останалата част от помещението. Очите му отскачаха от един непознат предмет на друг. Множеството работни плотове бяха покрити с редове от клавиши за пишеща машина, но групирани плътно един до друг, с далеч повече клавиши, отколкото имаше нужда. Върху повечето бяха отпечатани загадъчни символи — поредици от букви, цифри и детски драскулки. Навсякъде се виждаха ключове и контролни шалтери, каквито досега не беше виждал, изработени от някакъв вид прозрачен, опушен материал. Имаше и плоски, вертикални листове цветно стъкло, разположени над плотовете. Върху тях с ярко, луминесцентно мастило бяха отпечатани текст и илюстрации — основно графики и диаграми. Забелязваха се решетки, премигващи светлини, контакти, стойки, поддържащи издължени предмети, които вероятно влизаха в контактите. Микрофони на гъвкави дълги стволове — тях поне разпознаваше — и бележници, пръснати по плотовете. Той вдигна най-близкия и прелисти страниците от тънка като коприна хартия, изписани с колони и колони от неразбираеми драсканици, които обаче очевидно бяха разположени съгласно някаква предварителна схема, прекъсвани единствено от елегантни каскади от наклонени скоби и типографски символи. Друг бележник съдържаше цели страници от лабиринти, решетъчни диаграми, наподобяващи карти на някакъв безумен метрополис.

— Коя си ти? — попита той.

— Жена от две хиляди двеста шейсет и шеста година — отговори Оже.

— Знаеш ли, единственото, което ме тревожи в случая, е, че звучиш така, сякаш си вярваш.

Ала Оже не го слушаше. Беше се приближила до онова, което по всяка вероятност можеше да се класира като най-странният предмет в помещението, като се изключеха корабът и сензорът. Приличаше на скулптура, съставена от десетки лъскави металически сфери, организирани в пирамидална спирала, достигаща на височината на рамото. Във фоайето на някоя корпорация едва ли щеше да направи впечатление някому, ала тук, сред толкова много очевидно тясно специализирано оборудване, изглеждаше не на място, като коледно дръвче в машинно отделение.

Оже докосна най-горната сфера. Устата й успя да оформи: „Какво…?“ и нещото се раздвижи, като се разви частично, докато Флойд не си даде сметка, че пред себе си вижда подобие на змия, съставена от много свързани една с друга сфери. Оже отстъпи нервно назад, а змията най-сетне разви тялото си до пълната му височина и се изправи в заплашителна дъга.

Флойд насочи пистолета към нещото и освободи предпазителя.

— Спокойно — вдигна ръка към него Оже. — Просто робот. Сигурно са го изпратили заедно с кораба.

Флойд предпазливо спусна оръжието.

— Просто робот?

— Слашърски робот — уточни тя, сякаш имаше особено значение. — Но не мисля, че ни застрашава. Ако беше така, вече щяхме да сме мъртви.

— Говориш ми за роботи така, сякаш ги виждаш всеки ден.

— Не всеки ден — каза Оже. — Но достатъчно често, за да знам кога трябва да се страхувам от тях и кога не.

Роботът заговори със забързан, писклив глас:

— Разпознавам ви като Верити Оже. Моля, потвърдете идентификацията.

— Аз съм Оже — отговори тя.

— Изглежда сте ранена. Такъв ли е случаят? — Докато говореше, роботът клатеше празната сфера на главата си наляво и надясно като хипнотизирана кобра.

— Ранена съм, да.

— Засичам чуждо метално тяло, заседнало в близост до раменната ви става. — Гласът на робота съвпадаше с представата на Флойд за говорещ чайник от някой филм на „Дисни“. — Разполагам ли с разрешението ви за незабавна медицинска интервенция? Програмиран съм да извърша необходимите процедури по операцията.

— Мислех, че куршумът е излязъл от другата страна — обади се Флойд.

— Може да са били повече — отговори Оже.

— Разполагам ли с разрешението ви за медицинска интервенция? — повтори роботът.

— Да — каза Оже. В същия миг роботът измести сферите си по пода с драскащ звук. — Не — каза остро тя. — Чакай. Нямаме време за операция. Искам да ме стабилизираш, колкото да изкарам по обратния път до 31. Възможно ли е?

Змията застина и очевидно претегли възможностите.

— Мога да ви стабилизирам — произнесе замислено. — Но препоръката ми е за незабавна операция. В противен случай съществува голяма вероятност от настъпване на смърт, освен ако не се съгласите на УВ терапия.

— Ако това ще ме измъкне оттук, имаш съгласието ми — отговори Оже. После се обърна към Флойд: — Току-що ми хрумна нещо, след като така и така са изпратили робота.

— Целият съм в слух — каза Флойд.

Тя отново насочи вниманието си към робота:

— Подчиняваш ли се на законите на Азимов?

— Не — отговори роботът с нещо като засегнато достойнство.

— Слава Богу, защото може да ти се наложи наистина да нараниш един-двама души. Разпознай този човек като Уендел Флойд. Разбрано?

Празната кръгла глава на робота се завъртя към него. Почти можеше да почувства странния, въпросителен, вледеняващ оглед, на който го подлагаха. Сякаш го наблюдаваше сфинкс.

— Да — потвърди роботът.

— Упълномощавам те да защитаваш Уендел Флойд. В залата може да се появят други хора, влезли през сензора. Хората ще се опитат да го наранят или отвлекат. Трябва да го защитиш, като използваш колкото може по-малко груба сила. Разполагаш ли с несмъртоносни оръжия?

— Разполагам с оръжия, които могат да бъдат употребени по несмъртоносен и смъртоносен начин — отвърна гордо роботът.

— Идеално. Искам от теб да запазиш Флойд жив на всяка цена, но гледай да ограничиш труповете. Никакво убиване, освен ако не ти се наложи.

— И той разбра всичко това? — попита Флойд.

— Надявам се, в името на безопасността им. — Тя отново се обърна към робота: — След известно време… някъде след шейсет или седемдесет часа… някой ще се върне с кораб. После ще помогне на Флойд да се върне на повърхността. Ти няма да му попречиш да го направи. Разбрано?

— Разбрано — произнесе роботът.

— Добре. Имаш ли някакви специални заповеди? Кой те качи на борда?

— Получих специални инструкции от Мория Скелсгард.

— Скелсгард се е добрала дотам невредима? — Оже стисна юмрук в очевидно облекчение. — Слава Богу. Поне едно нещо се разви по план. Мога ли да разговарям с нея? Връзката работи ли?

— Комуникациите са активни, но ненадеждни.

— Би ли ме свързал със Скелсгард, стига да е на смяна?

— Момент.

Внезапно някакво раздвижване в помещението привлече погледа на Флойд. Цветните стъклени листове по всички работни плотове изведнъж се изпразниха от съдържание — луминесцентният текст и диаграмите изчезнаха. През панелите прескочиха неразбираеми символи, последвани от бъркотия от цифри и още диаграми, преминаващи прекалено бързо, за да успее да ги разгледа подробно. Сетне панелите отново се изчистиха и изобразиха снимката на една и съща жена, гледаща към него под различни ъгли.

— Оже? — каза жената. — Там ли си, сестро?

Змиевидният робот вече се грижеше за раната й. Беше навил част от себе си около нея, оформяйки нещо като кушетка, върху която внимателно я бе поставил. По-големите му сфери, забеляза Флойд, можеха да се издуват и омекват, за да образуват възглавници. Други сфери, струпани близо до главата, бяха разтворили малки врати в иначе безукорно гладкия си метал. През вратите бяха изникнали множество разгъващи се ръце, завършващи с всякакви видове остри, блестящи устройства.

— Тук съм — обади се Оже. — Радвам се, че си в безопасност.

— Изцяло благодарение на теб — отговори Скелсгард. — Задължена съм ти и ми се иска сега да бях там, за да помогна с каквото мога. Но връзката стана още по-нестабилна от завръщането ми насам. Нямаше никаква гаранция, че корабът ще успее по пътя за 32, без да споменаваме за връщане.

— Забелязах, че е пострадал сериозно — каза Оже. Роботът прогризваше пластовете на превръзките й с изумителна лекота. Флойд можеше да го оприличи единствено на богомолка, хранеща се с листо.

— По обратния път сигурно ще бъде дори още по-трудно. Исках да се върна за теб, но Калискан отказа да рискува повече човешки животи. Ето защо ти изпратихме робота. Надявам се, че не те е изненадал.

— Предполагам, че конфликтът на слашърите се е разраснал?

— Може да се каже. Няма смисъл да отбягваме темата. Новините откъм нашия край не са добри: връщаш се във военна зона. Агресивните партии най-после предприеха действия. Умерените слашъри правят всичко по силите си да ги обуздаят, но не е ясно колко дълго ще издържат на натиска. Не сме сигурни дори колко дълго ще удържим Марс, да не говорим за Земята.

Оже погледна Флойд с неудобство.

— Откъм моя край също настъпиха усложнения. Доведох някой при портала.

— Надявам се, който и да е той, вече да е наясно с играта.

— Мисля, че ще бъде справедливо, ако отбележа, че няма абсолютно никаква шибана представа в какво се е набъркал. Помниш ли онзи детектив, за който ти споменах?

Скелсгард изкриви лице и затвори очи, като някой, който очаква всеки момент да чуе как се пука балон.

— Не съм чула нищо, Оже.

— Нямаше как да се отърва от него. Не се отказва лесно.

— Изключено, Оже. Сензорът…

— Сензорът го пропусна — обясни Оже. — Вече видя кораба и робота. Проблемът е налице.

— Трябва да го отпратиш.

— Така и смятам да направя. Но в момента сме под обсада. Флойд не може да се върне обратно на повърхността и е твърде вероятно определени хора вече да се опитват да проникнат във външната камера. Не съм сигурна дали ще преминат през сензора, но дадох задача на робота да го защитава, докато успеем да изпратим кораб с подкрепления.

Образът на Скелсгард се разпадна и отново се сглоби. Гласът й звучеше изтъняло, сякаш говореше през гребен.

— Калискан няма да го одобри.

— Аз ще се оправям с него. Ако се наложи, ще се върна и сама. Ако сензорът го позволяваше, бих изпратила проклетия робот да съпроводи Флойд до повърхността.

— Може ли да кажа нещо? — обади се Флойд.

— Давай — отговори Скелсгард.

— Оже не ви съобщава всички подробности. Проблемът е, че тя е ранена доста лошо.

— Истината ли говори той? — попита Скелсгард. Очите й се изместиха в перспектива и се насочиха към Оже.

— Нищо сериозно — отговори тя и веднага се намръщи, когато роботът започна да преглежда раната й. Дори на Флойд се наложи да отвърне поглед: не се спогаждаше особено добре с откритите наранявания и кръвта. Беше му достатъчно, че по-рано се бе наложило сам да я почисти и превърже.

— Това не ми изглежда като „нищо сериозно“ — отбеляза Скелсгард.

— Ще издържа, докато се върна. Така поне ще успея да остана в съзнание за една част от пътуването. Роботът ще ме закърпи. Корабът може ли да се погрижи сам за себе си?

— Не — отговори Скелсгард. — При нормални обстоятелства би могъл, но не и при сегашното състояние на връзката. Съществуващите програми не са замислени така, че да се справят с променящата се геометрия. Качихме му последните софтуерни кръпки и обновления, преди да го изпратим обратно, но на робота му се е наложило да си поизцапа ръцете, за да ти го докара цял.

— Никакъв проблем. Просто ще накараме робота да направи същото по обратния път.

— Няма да има робот — отвърна Скелсгард, чудейки се дали болката и загубата на кръв не се отразяват на краткотрайната памет на Оже. — Дори и да не го беше пожертвала, за да защити твоя детектив, щеше да се наложи да остане на 32, за да стабилизира гърлото и да занижи енергопотреблението след проникването. Нали си спомняш колко сложна работа се оказа да ме изпратиш насам, без порталът да се затвори с катастрофални последици?

— Да — отговори Оже.

— Е, сега ще бъде двайсет пъти по-сложно. Ето къде се вписва роботът.

— По дяволите — произнесе Оже.

— Ако имаше начин да сместим два робота, щяхме да го направим. Донякъде се надявах, че ще си в състояние да пилотираш кораба сама.

— Не мисля, че ще се справя — призна Оже. — Не е изключено да съм замаяна през целия път. Роботът спомена, че възнамерява да ме натъпче с УВ.

— Щом казва, че трябва, бих му се доверила.

— Абсолютно, само че може да не съм в съзнание точно когато трябва.

— В такъв случай — заяви Скелсгард, — имаме проблем.

— Не задължително — намеси се Флойд.

Оже го погледна. Лицата от екраните го погледнаха в съвършен синхрон. Дори роботът му хвърли бърз поглед, а празната сфера на главата му по някакъв начин успя да внуши известен намек за скептицизъм.

— Смяташ, че си в състояние да допринесеш с нещо? — попита Скелсгард.

— Щом Оже не може да пилотира кораба, ще го направя аз.

— Нямаш никаква представа какво изисква това. Дори и да го направиш… мамка му, приятел, не можеш да различиш проход на дървояд от дупката на задника си.

— Не, но мога да се науча. — Флойд беше насочил вниманието си към най-близкия образ.

— Хубаво — каза Скелсгард. — Можеш да започнеш, като ми кажеш какво ти е известно за свързващите равенства на материя/екзотична материя и ще продължим оттам. Да разбирам ли, че имаш някаква бегла представа от механиката на псевдопроходите на дървояди? Или малко избързвам?

— Мога да сменя свещ на двигател — каза Флойд.

Оже нададе кратък, изпълнен с болка вик.

— Ще приложа местна упойка — обяви роботът. — Възможна е временна загуба на способността ви да взимате логични решения.

— Давай смело — каза тя.