Вековен дъжд

Двадесет и седем

След като отново я превърза, роботът пренесе Оже в пасажерското отделение на очукания кораб. Флойд вече беше вътре, привързан в най-дясното от трите кресла и продължаваше разговора си със Скелсгард. Поне отвътре корабът изглеждаше нов, въпреки очукания си външен вид. Креслата бяха изработени от тежък материал и дебело подплатени, с огромни, пресичащи се предпазни колани и ограничители за главите на пътниците. Пред всяко кресло, сгънат странично, когато пасажерът не бе на мястото си, имаше сложно устроен панел, натъпкан с контролни уреди и наблюдателни екрани, забележимо по-здрави и обемисти от всичко, което Флойд бе виждал дотогава. Разполагаха и с малки прозорчета, заобиколени от още измервателни прибори, премигващи светлини и монитори. Зад креслата имаше тясна стълбичка, водеща — поне доколкото можеше да прецени от мястото си — до поредица от багажни отделения, разположени до тоалетна и кухня/лазарет — и двете с размерите на кучешки колибки. Предполагаше, че е лазарет заради червения кръст на бял фон върху един от комплектите, окачени на стената недалеч от него. До останалата част от кораба нямаше достъп от пасажерското отделение, но вероятно тя беше заета от машинен отсек и горивни цистерни, или каквото там използваха за задвижване. В тясното пространство се чуваше мърморене и бръмчене на помпи и генератори. От време на време се разнасяше глухо дрънчене или вой на скрит механизъм.

— Колко ти е казала Оже? — попита Скелсгард.

— Зашеметяващо малко.

— Къде ти каза, че ще я отведе този кораб?

— Не ми каза — отговори Флойд.

— Ха. — Последното очевидно развесели жената. — Е, и какво е най-правдоподобното ти предположение?

— Предполагам, че ще поемем през подземен тунел. Може би ще излезем някъде в Атлантическия океан и ще изминем останалия път с подводница. Или ще ни посрещне ескадрон от летящи прасета.

— Нещо ми подсказва, че имаш своите съмнения.

— Наречи ме господин Подробност — каза Флойд, — но не можах да се въздържа да не си отбележа, че преди малко споменахте нещо за Земята и Марс.

— Това са кодови названия, глупаво момче.

— Няма как да не бъдат — съгласи се той.

— Добре. Слушай сега, и си записвай още по-внимателно. Това трябва да го знаеш и насън, в случай че Оже не е на линия. Ще прекарате в кораба приблизително тридесет часа. Няма да ви бъде леко. Колко зле ще бъде, зависи от късмета ви и от действията на робота при навлизането. Ако бях на твое място обаче, нямаше да изпускам управлението и за миг.

— Имам слаб пикочен мехур.

— Кажи на Флойд за ръчното управление — обади се Оже, докато роботът извиваше тялото си, за да се провре в кораба и я полагаше на койката вляво.

— Флойд — произнесе Скелсгард, — искам от теб да разгънеш контролния панел пред седалката си така, че да се спусне в скута ти. След това го прикрепи с помощта на обезопасителните скоби.

— Готово — отговори Флойд.

— Хвани джойстика с ръка и го стисни. Дисплеят вдясно от теб трябва да изобрази координатната мрежа на енергийните стресови нива, зелено върху червено. Ясно?

Флойд се подчини.

— Виждам мрежа — каза той. — Виждам и доста други неща.

— Всичко е наред. Сега, виждаш ли синия маркер с формата на ромб между двете жълти скоби?

— Виждам няколко ромба.

— Размърдай джойстика странично. Иконата, която се движи, е онази, за която трябва да се тревожиш. Засега не обръщай внимание на неподвижните маркери. И в никакъв случай не се главоболи с всичките му там цифрички.

— Координатната мрежа се променя. Все едно е нарисувана върху горещ карамел, а аз я разбърквам с лъжица.

— Такава е идеята. Сега отвори червеното капаче на гърба на джойстика и постави пръст върху десния бутон. Десния, не левия. Натисни го внимателно и ми кажи какво се случва с мрежата.

— Движи се. Всичко се движи, измества се наляво.

— Както се очакваше. Виждаш визуална репрезентация на геометрията на тунела пред кораба, приблизително на една светлинна микросекунда по дължината на гърлото. Системата ти показва предвиждане за отместването ти, базирано на тази геометрия. — Флойд отвори уста, ала Скелсгард го изпревари: — Не тревожи красивата си главица с подробностите. Ключовият момент е, че геометрията не е стабилна и ако позволим на кораба да лети сам, непрекъснато ще се забива в стените на тунела. Не искаш това да се случва, тъй като налягането ще нараства експоненциално, колкото по-близо се намираш до тях. Направляващите шипове на кораба ще абсорбират отскачането от страните на тунела, но телеметричните данни, с които разполагам, ми подсказват, че шиповете вече са пострадали значително по пътя до вас. Бронята на корпуса също ми се вижда измачкана.

— Данните са точни — обади се Оже. — Не съм сигурна дали корабът ще издържи дълго, дори и без неизбежните сблъсъци.

— Ще ви стискаме палци. Може дори да кажем някоя молитва. — Вероятно примирена с неизбежното, Скелсгард внезапно стана сериозна и заговори тихо, но делово: — Важното е, че софтуерните кръпки, които качихме, би трябвало да свършат относително добра работа дори и при постоянно променяща се геометрия, така че няма да ви се наложи да пилотирате ръчно през целия път до дома.

— Това ми звучи добре — каза Флойд. — Не мисля, че бих се справил без почивка в продължение на трийсет часа.

— Но все пак от време на време ще ви се наложи да изключвате автопилота. Симулациите, които тествахме откъм нашия край, показаха, че системата за насочване не се справя добре с внезапни промени в тунелната геометрия, особено когато вертикалният ъгъл надхвърля седемстотин и двайсет градуса.

— Не се справя добре? — попита Флойд.

— Забива.

— Корабът се забива?

— Софтуерът.

— Кое!

Оже ги прекъсна:

— Иска да каже, че системата за насочване ще спре да работи без предупреждение.

— Мога ли да я пусна отново?

— Да — отговори Скелсгард. — Трябва да стартираш незабавно презареждане. Това е лесната част — Оже ще ти покаже как да го направиш. Трудното е, че от теб се иска да върнеш кораба по курса, преди да сте се отъркали в стените на тунела.

— Отъркването ми звучи като болезнена работа. И какъв вид ъгъл надхвърля седемстотин и двайсет градуса, като заговорихме за това?

— От онзи вид, от който ще те заболи главата от мислене, така че недей.

Флойд пак размърда джойстика, за да привикне към усещането.

— Колко време имам да върна кораба обратно по курса, преди да се отъркаме?

— Зависи. Десет, може би петнайсет секунди. Предостатъчно, че да изключиш автопилота и да коригираш траекторията. Когато системата за насочване забие, ще чуете звуков сигнал, чиято цел е да ви предупреди, че сте на път да се превърнете в интересно петно от вътрешната страна на тунела.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Само колкото за един живот време, но това е положението. Наглеждай координатната мрежа и се опитвай да предвиждаш градиента на изместването, преди да те изненада неприятно. Обикновено първият признак е издуване на линиите. Времето за реакция на кораба не е достатъчно бързо, така че бъди по-пестелив, като въвеждаш корекции. Винаги му позволявай да откликне на румпела, преди да въведеш следващата промяна.

— Сега вече говориш на език, който разбирам.

— Някога пилотирал ли си трансатмосферен превозвач?

— Не, струва ми се — отговори Флойд.

— Работил е на траулер — обясни Оже. — Преди това мисля, че е управлявал някакъв вид шлепове. Като лодките са — допълни.

— Лесно ли завиваха тези шлепове? — попита Скелсгард.

— Не — отговори Флойд. — Всъщност им трябва около една морска миля, за да забавят. Налага се да предвиждаш всеки завой по реката още преди да си го видял.

— В противен случай, се отъркваш в брега — кимна одобрително Скелсгард. — Е, тогава мисли за кораба като за голям, стар шлеп с някои необичайни характеристики, а за стените на тунела като за брегове, които наистина, ама наистина не искаш да закачаш. Представи ли си го?

— Мога да опитам — каза Флойд.

— В такъв случай може би имаш шанс да докараш това бебче у дома.

Флойд сви рамене, като остави джойстика да се върне в първоначалната си позиция. Скелсгард полагаше огромни усилия да звучи оптимистично, ала през бодростта й се забелязваше болезнена тревога.

— Исках да попитам — произнесе той. — Ако сега разговаряш с нас, защо няма да можем да се чуваме и по време на пътуването? Нали се сещаш, както когато момчетата в контролната кула напътстват преди кацане самолетите по филмите? Когато пилотът е получил сърдечна криза и някой обикновен човечец е на управлението?

— Губим комуникации в момента, в който изстреляме кораб по дължината на тунела — обясни Скелсгард. — Все пак ще имам възможност да наблюдавам състоянието на връзката, дори и да не можем да се чуваме. Едва ли някой тук ще успее да дремне през следващите трийсет часа.

— Не се тревожете за нас — каза Оже. — Ще се приберем здрави и читави. Само гледайте да сте отпочинали, когато изскочим от другия край. Ще имам нужда от друг кораб, подготвен за излитане в обратната посока и робот, който да го пилотира.

— Мислех, че трябва да те прегледа лекар.

— Не говоря за себе си. Флойд не може да остане от другата страна. Трябва да го върнем в Париж.

Скелсгард кимна.

— Да, да се опитаме да ограничим щетите.

— Гласувам за ограничаване на щетите винаги и навсякъде — съгласи се Оже.

— Аз също — каза Флойд. — Но защо ли се чувствам като част от тези щети?

— Скелсгард — произнесе Оже, — изслушай ме. Струва ми се, че знам защо Сюзан е била убита. Онова, което са изработвали в Германия? Мисля, че са били части за резонантна антена за гравитационни вълни.

— Хмм — отвърна замислено Скелсгард. — Кажи ми повече.

— Три сфери, пръснати на ключови места из Европа, охладени почти до абсолютната нула и оборудвани така, че да резонират, ако през тях преминат гравитационни вълни.

— Твърдиш, че има цели три?

— Една в Берлин, една в Милано и една в Париж. Според мен са се спрели на три, за да изключат фоновите смущения: всеки сигнал, регистриран и от трите сфери, би бил значим.

— Освен това ще им помогне да определят посоката, ако разполагат с достатъчно точни часовници и на трите позиции.

— Възможно е да са се снабдили с такива.

— Все пак си остава сложна работа, Оже. Ще им се наложи да провесят тези неща във вакуум и да ги свържат с доста чувствителни акустични усилватели, преди изобщо да си помислят за някакви полезни данни.

— Но поне е изпълнимо с технологията на 32, може би с едно-две допълнения. Далеч по-просто, отколкото да строят лазерен интерферометър или орбитална изпитателна маса, при положение че никой все още не е изобретил лазера или изкуствения спътник.

— Имаш право… Чувала ли си за Вебер? Живял е горе-долу в същата епоха. Изобретил детектор за налягане, който работел при стайна температура, използвайки парче плътен алуминий. Същият основен принцип.

— Работел ли е?

— Не съвсем. Не бил достатъчно чувствителен. Идеята била на прав път и повела след себе си охладените резонантни детектори, които вече вършели работа, но чак след около петдесет години.

— Някой тук изпреварва историята — каза Оже. — Построили са такъв детектор и дори работят с него.

— Кой мислиш, че стои зад всичко това?

— Слашъри. Същите, които са дошли по време на окупацията на Фобос. Най-малкото имат пръст в това.

— Обаче защо? Какъв е смисълът? Можем да изследваме колкото си искаме за гравитационни вълни и от околностите на истинската Земя.

— Не става въпрос за астрономия — произнесе Оже. — Мисля, че въпросът се свежда по-скоро до триангулация.

— Току-що ме изгуби, Оже.

— Помисли малко. През обвивката на АГС обекта не може да проникне каквато и да е електромагнитна радиация, което означава, че няма начин да определят разположението на 32 в галактиката. Гравитацията е друго нещо. Тя се просмуква. Вярно, също и неутринните частици, но да построиш детектор за неутрино, с който да се ориентираш за посока, е поне толкова трудно, колкото да построиш антена за гравитационни вълни. Проблемът е, че първото е далеч по-трудно за криене от очите на обществото.

— Но защо… а, чакай. Сега разбирам. Включваш това чудо и започваш да се ослушваш за добре познати източници на гравитационни вълни. Ярки, високопериодични двойни звезди: двойна дегенерация на замиращата спирала, нещо от този сорт.

— Да — каза Оже. — Просто подбираш резонантните честоти — които са уникални като пръстови отпечатъци. Измерваш силата им и с помощта на трите сфери можеш да изчислиш от коя посока идват. Събираш всички парчета на едно място, изчисляваш данните и получаваш…

— Физическите координати на АГС обекта — произнесе зашеметено Скелсгард.

— Нищо чудно вече да ги имат — кимна Оже.

— Но защо? Защо някой би си дал целия този труд?

— Защото много им се иска да го намерят — каза Оже. — Отвън.

— Исусе — произнесе Скелсгард. — Какво изобщо смятат да правят с тази информация?

— Точно тази част ме тревожи най-много. Виж, може би не е кой знае какво, но поради някаква причина Сюзан е написала „Сребърен дъжд“ в едно от писмата, които е смятала да изпрати до Калискан.

В продължение на няколко секунди Скелсгард остана безмълвна.

— Исусе на квадрат. Сигурна ли си?

— Мисля, че може би ще се опитат да го инжектират в АГС обекта. Това е нанооръжие, така че не може да влезе през сензора. Което им оставя само една възможност: да намерят АГС-а и да пробият дупка в него.

Скелсгард издиша шумно. Беше изчерпала арсенала си от възклицания и ругатни.

— На кого искаш да кажа? Ти предполагаше, че Сюзан е подозирала някой от нас.

— Мисля, че е имала право. Поемам риск и като разговарям с теб, разбира се. А сега ще поема риск за втори път, като ти предложа да отнесеш тази информация на Калискан възможно най-бързо.

— Ще направя каквото мога. Както казах, от тази страна на ръкава положението не е съвсем цветущо.

— Разбирам. Просто дай най-доброто от себе си. Междувременно виж дали можеш да потвърдиш правдоподобността на малката ми теория. Може пък да ударим на камък; може пък изобщо да не е антена за гравитационни вълни.

— Смятай, че съм се заела — каза Скелсгард. — Поне ще има с какво да откъсна мислите си от лошите новини.

— Радвам се, че помогнах.

— Пази се, Оже. Все още ти дължа услуга.

Трийсет минути по-късно корабът беше стегнат — както се изрази Оже — и готов за потегляне. Люлката завъртя целия апарат на 180 градуса, така че изгледът през предните прозорци в кабината сега бе обърнат към стъклената шахта, която тръгваше от главния мехур и се врязваше в стената на камерата. Отвъд шахтата стените ставаха огледални, но не се срещаха в безкрайността, а завършваха пред нещо като ирис. Роботът беше слязъл, прокрадвайки се като личинка с вълнообразни движения на перленото си тяло. Флойд не го виждаше никъде, но Оже го увери, че той ще се погрижи за подробностите по заминаването им, докато наглежда няколко работни плота едновременно.

— Скелсгард? — каза Оже от креслото си в лявата част на кабината. — Още ли си на линия?

— Още… — В същия момент гласът й се разби в стакато от натрошени парчета, сякаш чуваха неподредени части от съобщението й. — … но е най-добре да тръгнете по-рано, отколкото по-късно. Условията сериозно започнаха да се влошават.

— Не е ли по-добре да изчакаме да се поуспокои? — попита Оже.

— Щом преминете гърлото, ще бъдете в относителна безопасност.

— Защо ли това не ме изпълва с увереност? — попита Флойд.

— Няма значение — каза Оже. — Робот, подготви ли процедурата по навлизането?

Пискливият глас на машината я увери, че всичко е в норма:

— Стабилността е оптимална на локално равнище — каза, каквото и да означаваха думите му.

— Затегна ли коланите, Флойд?

— Готов съм.

— Ще ни притисне здравата. Очаквай най-лошото. — Сетне тя повиши глас: — Добре, робот, инжектирай ни, когато си готов.

— Инжектиране след пет секунди — каза машината.

Ирисът пред тях се открехна леко. Флойд присви очи срещу интензивния мътен блясък, който се изсипа през разтворените листове на механизма. Светлината се разпространяваше замайващо надолу по огледалната шахта. Някъде зад кораба механичните звуци се усилиха, след което се чу поредица от удари и издрънчавания, сякаш някакъв чудовищен часовник се подготвяше да отмери времето.

— Три секунди — обяви роботът. — Две. Една. Инжектиране.

Натъртеният гръбнак на Флойд изкрещя протеста си право в мозъка му. Имаше чувството, че семейство от горили се упражняваше в свирене на ксилофон върху прешлените му. Понечи да каже нещо, или просто да издаде безполезен стон на животинско недоволство, ала откри, че нямаше сила да отвори уста; дори дробовете му бяха притиснати като изпразнени мехове. Главата и вратът му се стовариха назад в предпазните каиши и в същия миг почувства как надолу по брадичката му потече цяла шепа слюнка. Зрението му се смрачи около едно централно ядро от светлина.

Движеха се.

Движеха се толкова бързо, че вече дори не бяха в камерата. Отдавна бяха прекосили стъклената шахта и огледалната част на тунела и сега ускоряваха през сърцето на разтварящия се ирис, към безподобната ярост на светлината отвъд.

Точно тогава стана наистина неравно.

Ускорението, което го притискаше към креслото, започна да отшумява и на мястото му се възцари усещане за сънлива лекота в стомаха, сякаш пропадаха, ала в този момент корабът се олюляваше ту наляво, ту надясно и всяко следващо залитане бе придружено с разтърсващо зъбите скърцане на разкъсан метал. Сигурно такова, помисли си Флойд, беше усещането да се отъркаш в айсберг с презокеански параход. Представи си как парчетата от собствения им кораб се откъсват в яркия ад, или каквото и да беше онова, през което летяха.

Вече въобще не му се вярваше да се намират в тунел под Париж. Дори тунелът под Атлантическия океан му се струваше по-скоро забавна идея.

— Затварям щитовете… сега — обяви Оже. — Изгледът не помага много. Особено след десетия час от пътуването.

Тя докосна превключвателите над главата си, като използваше здравата си ръка и стоманените клепачи щракнаха над илюминаторите. Вътрешните светлини се откроиха, обливайки всичко в дискретно сияние. Флойд се взираше внимателно в координатната мрежа, готов да раздвижи джойстика в ръката си.

— Известно време ще управлявам аз — каза Оже, като пое контрола посредством сходен панел, разположен срещу креслото й. — Ти наблюдавай и се учи.

— Имам няколко въпроса, които много ми се иска да задам — каза Флойд.

— Добре — съгласи се тя. — Мисля, че си го заслужил.

— Къде ще ни отведе тунелът?

— До Марс — отговори Оже. — По-специално до Фобос, един от естествените спътници на Марс.

— Значи все пак не сте говорили с кодови названия?

— Не — отговори тя.

— Поне тази част ми беше ясна. Освен това реших, че не си марсианка.

— Не, не съм.

— Но не си и от Дакота?

— Не, Дакота беше лъжа. Но съм от Съединените щати. — Тя му се усмихна нервно. — Но не онези, за които си мислиш, макар че биха могли да се нарекат далечни роднини по политическа линия.

— А името ти?

— Тази част е истина. Името ми е Верити Оже и съм гражданин на Съединените околоземни щати. Работя като изследовател към Института по старините. Родена съм в орбиталната общност Плетеница през две хиляди двеста трийсет и първа година. На тридесет и пет съм, разведена, с две деца, които не виждам толкова често, колкото ми се иска.

— Странното е — каза Флойд, — че не се усъмних в думите ти и за миг. Имам предвид — какво друго обяснение би могло да има?

— Изглеждаш доста спокоен — отбеляза тя.

— След онова, което видях, единственото възможно обяснение е, че си пътешественик през времето.

— Аха — произнесе Оже. — Там е проблемът, нали разбираш. Искам да кажа, пътуването през времето определено е намесено, но не точно по начина, по който си мислиш.

— Не е ли?

— Не. Но си наполовина прав. Виждаш ли, един от двама ни в този кораб е пътешественик във времето. И това не съм аз. Да продължавам ли?

— За момент си помислих, че най-после съм те разгадал — каза Флойд.

— Стъпка по стъпка — напомни му Оже. В същия момент откъм някакъв панел се разнесе писък и десетина червени светлини започнаха да премигват едновременно. Оже прехапа устни и наклони джойстика. Флойд усети как корабът се понесе на една страна: от чувството му призляваше, сякаш се намираха в кола, плъзгаща се по лед.

— Това ли беше… как го нарече тя? Избиване?

— Програмата току-що заби, да — отговори Оже. Превключи цяла група от прекъсвачи и отвори един прозрачен капак, за да натисне голям червен бутон. — А това е процедурата по презареждането, така че внимавай.

— Току-що потеглихме.

— Зная — отговори Оже. — Чакат ни още трийсет часа, преди всичко това да приключи. Опасявам се, че пътуването до дома ще се окаже далеч по-интересно, отколкото се надявах.