Вековен дъжд

Тридесет и едно

Нямаше какво повече да направят, за да забавят въртенето на кораба. Оже остави жалузите отворени и от време на време някой от двамата се покатерваше, за да надникне навън. По-лесно и безопасно обаче, беше да останат привързани към креслата. Колкото и увреден да беше, транспортният съд поне за момента оставаше цял: от излизането им над Марс не бяха отказвали повече системи и налягането в кабината беше стабилизирано до една трета атмосфера. Въздухът беше прекалено рядък за дишане, така че не сваляха маските, но поне не бяха изложени на пронизващия студ на космическия вакуум. Отоплителната система се захранваше от акумулатори, които все още функционираха. Температурата беше ниска, но не и непоносима.

— Засега сме в безопасност — обяви Оже. — Трябва само да изчакаме, докато някой разбере къде сме.

— Някой ще ни спаси?

— Можеш да се обзаложиш. Ще претърсят всеки сантиметър от космоса, за да ни открият. Дори транспондерът на старото корито да не работи, ще ни засекат с техните сензори. Въпрос на време е.

Увереността в гласа й бе леко напрегната, като тънък лед, който всеки момент се канеше да поддаде.

— От думите ти мога да заключа, че имаш някаква теория за начина, по който сме се спасили? — попита Флойд.

— Хората на Авелинг трябва да са взели решение да унищожат Фобос — отговори тя. — Петното от прах и газ е онова, което е останало от спътника. Навярно сме се ударили в част от отломките, но за щастие нямаме сериозни повреди.

— Вдигнали са във въздуха цяла луна? Не мислиш ли, че е малко драстично?

— Можели са да ни спасят само по този начин — каза Оже. — Трябва да са засекли ударната вълна от носа ни и са осъзнали, че се приближаваме прекалено бързо, за да успеем да забавим във възвратния мехур. Единствената функция на мехура обаче, е да поддържа вакуума при гърлото на прохода. Ако елиминираш изолационната камера — и заедно с нея Фобос, — мехурът става излишен. Вакуумът на космоса върши същата работа.

— Но нали каза, че едва ли ще имат достатъчно време да реагират, преди да ги връхлетим? — попита Флойд.

— Възможно е да са разполагали с процедура, предвидена за точно такива спешни случаи — отвърна тя. — Мерки за светкавична евакуация, които да изкарат всички от луната в рамките на не повече от две минути. Ядрени заряди, заложени по цялата повърхност, готови да я раздробят на парчета с едно натискане на копчето. Това ни е разчистило пътя на излизане.

— И всичко това само за две минути?

— Няма друго обяснение, Флойд.

— Е, аз мога да се сетя поне за едно: някой друг е взривил луната, а нашето пристигане няма нищо общо със случилото се.

— Не, Флойд — произнесе търпеливо Оже, сякаш изнасяше лекция на дете по някакъв сложен и тайнствен въпрос, касаещ света на възрастните. — Никой друг не е взривил луната. По тези места не вършим такива неща. Може да сме в криза, но никой разумен човек… — Внезапно тя замръзна и се намръщи.

— Оже?

— Мамка му. Мисля, че си прав.

— А се надявах да не съм.

— В облака от отломки имаше експлозии — каза тя, като си припомни стакатото от проблясъци, — сякаш във вътрешността му все още ставаше нещо. Сякаш продължаваха да се сражават.

— Кой би могъл да е унищожил луната?

— Ако не е било умишлено, ако причината не са били ядрените заряди, тогава на това са способни единствено слашърите. — Тя последва уморителната пътека на собствения си умствен процес. Беше прекалено изтощена, за да разсъждава ясно — в противен случай никога не би допуснала с толкова лека ръка възможността да са взривили Фобос специално заради нея. — Последният проблясък — каза. — Най-яркият от всичките?

— Да?

— Мисля, че това бе моментът, в който проходът се затвори за последно. Движехме се с гребена на вълната по целия път дотук. Изскочихме, след което колабиращият край на тунела се е блъснал в собственото си гърло. Нещо подобно на ластик, който се удря в ръката ти, когато пуснеш единия му край. Мисля, че експлозията е отнесла всички сражаващи се единици в облака от отломки.

— А пътят ми за дома?

— Няма го. С връзката е свършено.

— И аз така си помислих.

— Съжалявам, Флойд.

— Не съжалявай за нищо. Сам се набърках в тази каша.

— Не, не е вярно. И аз съм длъжна да поема част от вината. Не биваше да ти позволявам да пресичаш сензора. И при никакви обстоятелства не трябваше да те оставям да се качиш на борда на този кораб.

— Погледни истината в очите, хлапе: никога нямаше да стигнеш дотук без мен.

Оже нямаше възражение срещу последните му думи. Беше прав: без помощта на Флойд вече щеше да е умряла някъде по протежението на колабиралата хипермрежа, разрязана на парчета сред фойерверките на живота си.

— Това не ме оправдава — каза тя. — Изтръгнах те от всичко и всеки, когото познаваш.

— Нямаше избор.

Тя докосна раната си. Отново беше станала чувствителна и гореща, сякаш възпалението се беше завърнало. УВ таблетките не бяха от онзи вид, който оставаше в тялото вечно. Малките машини вероятно вече се бяха саморазглобили, привнасяйки градивните си елементи към химическия резервоар на тялото й. Досега бе действала съгласно предположението, че ще получи лекарска помощ веднага щом корабът изскочи във възвратния мехур.

— Добре ли си? — попита Флойд.

— Просто съм малко изтощена. Ще се справя.

— Имаш нужда от медицинска помощ.

— И ще я получа в момента, в който ни измъкнат от тази консервна кутия.

— Ако изобщо някой ни търси — каза Флойд.

— Търсят ни. Скелсгард трябва да е предала на Калискан, че сме на път за насам и че носим важна информация.

— Готова ли си да ми кажеш защо всичко това е от толкова съществено значение? Имам предвид, след като вече сме тук…

— Погледни отново през илюминатора, Флойд. Погледни Марс.

Оже разказа на Флойд за Марс. Разказа му за Сребърен дъжд и онова, което беше причинил на този свят.

Сребърен дъжд беше оръжие, създадено по време на последния конфликт между слашърите и трешърите от проби, взети от оригиналните нанотехнологични спори, унищожили живота на Земята. С помощта на подлост и безподобна хитрост, военните учени на СОЗЩ — подпомогнати от изменници сред редовете на хората от Политите, допринесли със собствените си умения в нанотехнологичната манипулация — извлекли грубата същина на първоначалните спори и ги превърнали в нещо изострено и красиво, аналог на самурайски меч. Сетне ги посели в отчасти тераформираната атмосфера на Марс с помощта на безброй керамични сачми, имащи способността да износват черупката си. Сачмите потънали към повърхността, разпръсквайки се на огромно разстояние.

Политите и за миг не допускали, че враговете им биха използвали срещу тях нанотехнология — единственото, което трешърите ненавиждали повече от всичко друго.

Следователно трешърите разполагали с необходимия елемент на изненада.

Сребърен дъжд бил оръжие, което се засичало изключително трудно. Експертите от Политите на Марс очаквали нещо далеч по-грубо, така че филтрите им за нанотехнологични агенти не успели да пресрещнат нападателя — лукав и смъртоносен предвестник на собствения им край. Спорите прониквали в живите организми безшумно и по напълно безобиден начин. Не просто в хора и животни, а във всяко живо нещо, което колонистите били убедили да пусне корени на Марс. Оръжието се просмуквало през запечатани врати и шлюзове; през кожа и клетъчни мембрани, дори през защитните механизми на нервните тъкани. Даже рояците от нанотехнологични машини в организмите на слашърите не разпознали натрапника — изпипано, изключително прецизно оръжие.

В продължение на цели дни не се случило нищо. Спорите се процеждали в света на колонистите на всички равнища. В иригационните съоръжения, използвайки каналите, за да се придвижват на големи разстояния; посредством физически контакт между хора и животни; с помощта на климатичните процеси — едновременно с вятъра; репликирайки се по ефикасен и систематичен начин, но без да използват прекалено много ресурси, които биха издали присъствието им. Постепенно хората започнали да се оплакват от проблеми със здравето — нищо сериозно, обикновени признаци за настинка.

С тази разлика, че никой гражданин на Политите не си спомнял кога за последно някой е боледувал от настинка…

Тактиците от СОЗЩ били програмирали активирането на Сребърен дъжд за 28 юли 2243 година. По чиста случайност денят и месецът съвпадали със събитията от Нанокоста: разполагането на Сребърен дъжд било продиктувано от чисто стратегически съображения. Веднъж щом съвпадението станало очевидно обаче, генералите не сметнали за необходимо да променят плановете си. Вместо това щели да изпратят послание — косвено, или не — на Политите. Това е цената, която плащате, заради злото, сторено от бащите на идеологията ви.

Когато спорите най-после се активирали, всеки инфектиран организъм умрял в един-единствен, избухващ миг, благодарение на малките бомби с часовников механизъм, задръстили клетките му. Записите от системите за наблюдение показват как хората просто замръзнали насред крачка, насред изречение, насред последната мисъл в живота си. След това започнали да падат на земята. Всеки биологичен процес в телата им бил прекъснат като самоотлъчила се компютърна програма. Никаква кръв, никакви видими, медицински доказуеми фази на разложение. Просто се превърнали в нещо като прах с неясната форма на трупове. Когато системите на градовете и селищата започнали да се сриват, а защитните им механизми за регулиране на климата да отказват поради липса на грижи, купчините прах просто изчезнали, отнесени от вятъра.

Стратезите на СОЗЩ не искали да унищожат всяко живо същество на планетата: около Марс се въртели доста от собствените им интереси, за да стигнат толкова далеч. В случай че Сребърен дъжд направел опит да се изплъзне от контрола им (дотогава нямали възможност да го изпробват при такива големи мащаби), просто щели да освободят други спори, създадени със задачата да неутрализират първото оръжие, преди да е причинило непоправими вреди. Само че не им се наложило да го направят. Сребърен дъжд свършил работата си съгласно предвижданията им.

В последвалите дни военните сили на слашърите останали в състояние на парализа в резултат на чудовищното престъпление. На Марс намерили смъртта си шейсет хиляди души — повече от всички жертви взети заедно от началото на конфликта. Ала точно когато слашърите възнамерявали да нанесат унищожителен контраудар срещу Плетеницата, използвайки оръжия, пазени в дълбок резерв, сред трешърите се разразили не по-малко шокиращи събития. Официалните представители на властта осъдили действията на стратезите, разработили и освободили Сребърен дъжд над планетата. След един относително кървав преврат отговорните за престъплението били изправени пред съда, а по-късно екзекутирани. Наказателните мерки заситили желанието за мъст на слашърите. Няколко седмици по-късно двете страни се споразумели по основните точки на мирен договор, според който Марс се връщал под контрола на трешърите, смятано от 2244 година, в замяна на значителни отстъпки в полза на слашърите. И макар да не можело да се каже, че Марс се е възстановил напълно, процесът на оздравяването на планетата поне бил започнал. Програмата за тераформиране продължила, като така и не била доведена до крайната си цел, но в крайна сметка колонистите се нуждаели от нещо, за което да се борят. В регионите на Солис Планум и Тера Кимерия изникнали нови, амбициозно замислени селища, а обновяването на космическия порт във висока орбита, изоставен по време на войната, привлякло свежи капитали.

Дори днес обаче, двадесет и три години по-късно, Оголената зона си оставаше безжизнена. По чиста случайност или по нечий предварителен план, генетично модифицираните култури не вирееха там. Никое от селищата в рамките на отпечатъка, оставен от Сребърен дъжд, не се бе пробудило за нов живот. Дори в този момент градовете се издигаха там, заровени в марсианския прах като белите кости на забравени призраци, изоставени точно по начина, по който ги е заварило зверското престъпление.

Оже отново си припомни съня за Париж и малкия барабанчик, крачещ по „Шанз-Елизе“.

— Случи се преди двадесет и три години — завърши тя. — Официално оръжието вече не съществува. Дори плановете за него са били унищожени, или поне се предполага, че е така. Само че Сюзан Уайт не е написала онези думи върху пощенската картичка без причина. Някой е успял да се сдобие с него. Възможно е дори да го е подобрил. И следващата му жертва няма да бъдат няколко хиляди марсиански колонисти, а три милиарда души — цялото население на твоята версия на Земята.

— Но защо?

— За да изтрият онова, което поначало не е трябвало да съществува. За да изтрият тези три милиарда живота, сякаш са самоотлъчили се програми в огромна компютърна симулация. За да върнат обратно часовника до мига на моменталната снимка и да се сдобият с девствено копие на Земята, необременена от досадните й живи, дишащи обитатели.

— Това е чудовищно — произнесе ужасено Флойд.

— От една страна. От друга е просто въпрос на почистване — все едно да тушираш фотография. Помниш ли какво каза онова военно бебе в Берлин? Вие сте просто три милиарда точки.

— Трябва да им попречим.

— Опитваме се. Но може да сме закъснели. Ако вече разполагат с физическите координати на АГС обекта, сега им остава единствено да се доберат дотам и да освободят Сребърен дъжд над планетата.

— Тогава трябва да ги изпреварим.

— Хубава идея, Флойд. Но ние не знаем къде е АГС-ът. Галактиката не е малка.

— Тогава ние трябва да се доберем до тези координати. Все някак са ги изнесли от планетата, нали?

— Флойд, говорим за три числа. Дори не е необходимо да са големи. На никой не му е притрябвало да указва позицията на АГС-а до сантиметър. Все едно да търсиш остров в Тихия океан. Трябва ти само приблизителната точка, колкото да отхвърлиш останалите възможности.

— Тогава ще търсим приблизителна точка.

— Може да бъде навсякъде, скрита под каквато и да е форма. Може да е телефонен номер, или нещо не толкова очевидно.

— Но тези числа трябва да бъдат все някъде. Възможно ли е да са ги скрили в нещата, които е изпращала у дома Сюзан Уайт?

— Тя беше на наша страна, Флойд.

— Не казвам, че е подозирала какво пренася. Просто, че несъзнателно се е оказала куриер за лошите.

— Все пак си остава безнадеждно начинание. Дори да знаехме със сигурност, че цифрите са били някъде сред онези документи… откъде да започнем? Координатите може да са записани в най-малката микроточка, или сред телефонните номера в обявите на вестник.

— Казвам само, че трябва да направим нещо.

— Съгласна съм — отвърна тя, — но може би засега основният ни приоритет е някой да ни спаси.

Нещо привлече вниманието й: незначителна промяна в характера на светлината, нахлуваща в кабината. Все още се въртяха, Слънцето продължаваше да наднича при всяко обръщане през илюминатора, ала сега към тази светлина се бе прибавило и розово сияние, което не отслабваше, сякаш транспортният съд бе обвит в свое собствено зарево.

— Още ли си на мнение, че някой ще дойде да ни прибере? — попита Флойд.

— Със сигурност ни търсят — отговори Оже.

— Дори и взривяването на тази луна да не е било част от първоначалния план?

— Някой пак ще иска да разбере какво се е случило с нас. — Ала дори докато произнасяше последното, усещаше как последните остатъци от увереността й започват да се изпаряват. Съществуването на портала в хипермрежата се пазеше в дълбока тайна. Повечето от онези, които знаеха за него, вероятно се бяха оказали в капан на Фобос по време на атаката.

— Оже?

— Мисля, че май имаме далеч по-голям проблем, отколкото очаквах. Авелинг и Бартън са мъртви. Като се изключат Ниагара и Калискан, нямам представа кой още би могъл да знае за нас.

— Ниагара и Калискан?

— Ниагара е слашърската ни къртица, човекът, който ни захранваше с технологични познания, за да успеем да приведем в действие портала на Фобос. Калискан е човекът, който ме изпрати да прибера вещите на Сюзан. Ниагара може и да е бил на Фобос, когато луната е експлодирала, но Калискан вероятно още се намира в Плетеницата.

— Тогава можем само да се надяваме, че не те е забравил.

— Флойд, има нещо нередно в цялата работа. — Тя затвори очи, за да приглуши внезапно усилилата се остра болка в рамото си. — Колкото повече мисля за случилото се, толкова повече се убеждавам, че нищо не е било плод на случайността.

— Кое по-точно?

— Колапсът на прохода. Вярно, връзката беше изключително нестабилна, но роботът можеше спокойно да компенсира. Не е възможно да не е успял да затвори гърлото съгласно изискванията на процедурите за безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че роботът е бил изпратен там, за да унищожи връзката.

— Но той ти помогна.

— Да — каза тя. — И вероятно наистина възнамеряваше да спаси живота ми. Предполагам, че дори не е имал представа, че някой е променил инструкциите му. Заповедта за саботаж вероятно е била заровена дълбоко под повърхностния програмен слой.

Розовото зарево се усилваше: покрай бронираната рамка на илюминатора се протягаха ярки игриви пръсти. Оже не успяваше да се отърси от усещането, че нещо не е наред, но не успяваше да си обясни какво.

— Защо му е на някой да саботира връзката, ако това е единственият път обратно до Париж? — попита Флойд.

— Точно това ме тревожи най-много. Не просто защото навежда на мисълта, че някой в организацията е искал да прекъсне връзката, но също и понеже това значи, че връзката вече не е необходима на слашърите.

— Защо биха се отказали от нещо подобно?

— Не биха — отвърна Оже. — Не и ако вече не разполагаха с друг начин да се доберат до Париж.

— Искаш да кажеш, че вече разполагат с координатите на АГС-а?

— Или това, или скоро ще ги получат.

Неосъзнатата тревога на Оже най-после успя да си пробие път на челно място сред замъглените й от болката мисли. Внезапно усети как изстива от ужас. Дори пронизващата болка от раната вече не беше способно да я притесни толкова силно.

— Флойд, ще ми направиш ли една услуга? Ще се покатериш ли да надникнеш още веднъж през илюминатора?

— Защо? Мислиш, че навън има някой?

— Просто го направи. — Тя напрегнато го проследи, докато изпълняваше молбата й.

— Сега обаче ми кажи какво точно трябва да виждам?

— Виж дали Марс изглежда по-голям в сравнение с последния път, когато го видя.

Флойд надникна навън, след което се вторачи в нея, докато през лицето му като по часовник преминаваха светлини и сенки. Изражението му й подсказа всичко, което искаше да научи.

— Това не е добре, нали? — попита той.

— Връщай се в креслото. Бързо.

— Какво има?

— Не обикаляме в орбита около планетата. Щом Марс изглежда по-голям отпреди, значи го приближаваме. Падаме към повърхността. Мисля, че вече сме навлезли в горните слоеве на атмосферата му.

Флойд се върна в креслото и без бавене пристегна предпазните колани около себе си.

— Откъде знаеш?

— За известно време нямах представа. Просто имах неприятното усещане, че е възможен и този сценарий. Фобос обикаляше в орбита около Марс, движейки се с точната скорост за височината, на която се намираше. Само че ние излетяхме през портала с различно ускорение спрямо това на спътника — най-малко стотици метри в секунда. Каквато и да е била траекторията ни, едва ли е съвпадала с неговата. Съществуваше вероятността да сме изкарали късмет и да се носим в правилната посока, тоест надалеч от Марс…

— Но днес явно нямаме късмет.

— Не — каза тя. — Явно нямаме. Излезли сме под грешен ъгъл, с погрешно ускорение. Навлизаме в атмосферата.

— И това е поне толкова лошо, колкото звучи, нали?

— Някога пожелавал ли си си нещо, когато видиш падаща звезда, Флойд? Е, сега ти се открива идеалната възможност. Дори ти е позволено да бъдеш на мястото на звездата.

— Какво ще стане?

— Ще изгорим и ще умрем. Ако имаме щастие, преди това ще изгубим съзнание от силата на ускорението.

— Интересна дефиниция за щастие.

— Корабът не е проектиран за приземяване в атмосфера — каза Оже. — Без значение под какъв ъгъл навлиза.

— Не може всичко да приключи така, Оже. Не и по този начин. Не и след като стигнахме толкова далеч.

— Няма какво да направим — отговори тя. — Нямаме възможност да направляваме спускането. Не можем да намалим или да увеличим скоростта. Не можем да преустановим въртенето на кораба. — Заревото, в началото слабо, вече се бе усилило и премигваше в отсенки на синьо и розово като одеяло от пастелна светлина, заметнато около кораба. Беше хипнотизиращо и красиво. При други обстоятелства можеше дори да му се възхити. — Може би, ако корпусът ни не беше станал на швейцарско сирене — каза тя, оставяйки на Флойд да си вади заключенията.

— Но той е.

— Съжалявам — каза тя. — Вината е моя.

Заревото се бе превърнало в ослепително бяла светлина и в следващия миг целият транспортен съд се разтърси ожесточено. Вече се преобръщаха неконтролируемо и навсякъде около себе си Оже чуваше писъците и стенанията на протестиращия метал, докато аеродинамичният и термалният шок започваха да си играят с тъканта на кораба. Ускорението ги притисна изненадващо бързо и по нищо не напомняше на гладките преходи, които си спомняше от пътуванията си до Земята. В един момент към креслото я притискаше лекото, но постоянно ускорение на ъгловия момент, а в следващия нещо се опитваше да я изхвърли едновременно във всички посоки и единствено предпазните колани успяваха да удържат тялото й на място. Заби глава в облегалката, опитвайки се да предпази врата си от счупване, ала въпреки това черепът й сякаш се опитваше да се отдели от тялото при всяко разтърсване на корпуса. Полетът им стана още по-неконтролируем, а грохотът — оглушителен. Откри, че й е все по-трудно да принуди дробовете си да вдишват. Почувства замайване. Съзнанието й ту потъваше, ту изплуваше за кратки, накъсани епизоди.

— Флойд… — успя да произнесе тя. — Флойд, чуваш ли ме?

Когато той отговори, едва успя да го чуе през крясъка на умиращия кораб.

— Справи се добре, Оже.

Никога нямаше да разбере как бе успял, но по някакъв начин Флойд протегна ръка и стисна нейната. Усети как пръстите му се затягат, приковавайки я към това място от времето и пространството, докато всичко останало във вселената се разпадаше сред огън и светлина.