Тронът

8Трейдфорд

От дългото носене във вързопа ризата ми цялата се беше измачкала. Поизпънах я, като сбърчих нос от миризмата на мухъл. Казах си, че чистият въздух ще я проветри. Направих каквото можах за косата и брадата си. С други думи, вчесах косата си и я завързах на опашка, после сресах брадата си с пръсти. Измих се и се запътих към светлините на града. Този път щях да съм по-подготвен. Името ми щеше да е Джори, реших аз. Бях ратник и имах известни писарски способности, ала пиратите ме бяха прогонили от дома ми. В момента пътувах за Трейдфорд, за да започна живота си наново. Можех убедително да играя тази роля.

С окончателното спускане на нощта в крайречния град запалиха още светлини и видях, че грешно съм преценил големината му. Изпитах известни опасения, но се убедих, че ще е много по-бързо да го пресека, отколкото да го заобикалям. След като Нощни очи го нямаше, нямах причина да удължавам пътя си. Взех решение и уверено закрачих напред.

Градът се оказа много по-оживен след залез-слънце от другите селища, през които бях минавал. Усещах празничното настроение на минувачите. Повечето отиваха към центъра и когато се приближих, видях, че там горят факли. Хората бяха облечени в пъстри дрехи, носеше се смях и музика. Вратите на хана бяха украсени с цветя. Стигнах до ярко осветен площад. Тук свиреше музиката и празнуващите танцуваха. Бяха изнесени бурета с пиене, маси с хляб и плодове. Потекоха ми слюнки от вида на храната. Хлябът ухаеше особено апетитно за човек, отдавна не вкусвал нито залък.

Застанах в края на навалицата, заслушах се и установих, че капаманът на града празнува сватбата си. Предположих, че „капаман“ е някаква фароуска благородническа титла и че хората се отнасят добре към него заради щедростта му. Една възрастна жена ме забеляза, приближи се до мен и пъхна в шепата ми три петачета.

— Върви при масите и се нахрани, младежо — мило ми каза тя. — Капаман Логис заповяда всички да празнуват с него. Върви, не се срамувай. — Жената успокоително ме потупа по рамото, като за тази цел трябваше да се изправи на пръсти. Изчервих се, че ме взима за просяк, но се отказах да я разубеждавам. Щом ме смяташе за такъв, значи на такъв приличах и беше по-добре да приема тази роля. Все пак, докато прибирах трите петака в кесията си, изпитвах странно угризение, като че ли я бях измамил. Направих както ми каза и се наредих на опашката при масите, за да си взема хляб, плодове и месо.

Там имаше няколко млади жени и едната припряно ми подаде пълна чиния, сякаш не желаеше да установява какъвто и да било контакт с мен. Благодарих й, което предизвика кикота на приятелките й. Тя ме погледна оскърбено, като че ли я бях взел за уличница, и аз побързах да се отдалеча. Седнах на една маса и забелязах, че никой не се приближава до мен. Момчето, което носеше халби с пиво, любопитно ме попита откъде съм. Отговорих му само, че пътувам на север по реката и търся работа.

— А, в Трейдфорд винаги имат нужда от хора — добродушно ми рече младежът. — Дотам е по-малко от един ден път. По това време на годината можеш да се цаниш на полска работа. Ако не, нали строят Кралския кръг. Там взимат всеки, който може да мъкне камъни или да върти лопата.

— Великия кралски кръг ли — попитах аз.

Момчето вирна брадичка.

— За да могат всички да присъстват на кралското правосъдие.

После тръгна към един човек, който вдигна празната си халба, и пак останах сам. „Там взимат всеки.“ Значи наистина изглеждах толкова странен. Е, какво да се прави. Храната ми се услади. Съвсем бях забравил аромата на хубавия бял хляб. Потопените в соса на месото залци изведнъж ми напомниха за готвачката Сара и нейната щедрост. Някъде на север по реката в Трейдфорд тя месеше тесто за сладки или шпиковаше месо, преди да го постави в някой от тежките си черни казани и добре да го покрие, за да го остави цяла нощ да къкри на слабия огън. Да, а в конюшнята на Славен Хендс правеше последна обиколка преди лягане, също като някога Бърич в Бъкип, за да се увери, че всяко животно има прясна вода и яслите са добре затворени. Там щяха да са още десетки бъкипски коняри и конярчета, лица и сърца, добре известни ми от годините, прекарани под опеката на Бърич. И домашните прислужници, Славен бе взел със себе си и тях. Госпожа Чевръстка сигурно беше там, както и Брант, Лоудън и…

Внезапно ме обгърна самота. Ужасно ми се искаше да ги видя, да седя на някоя маса и да слушам безконечните клюки на готвачката Сара или да лежа по гръб на сеното с Хендс и да се преструвам, че вярвам на фантастичните му истории за жените, с които бил спал след последната ни среща. Опитах се да си представя реакцията на госпожа Чевръстка към сегашното ми облекло и неволно се усмихнах на разгневената й физиономия.

Унесът ми бе прекъснат от крясъците на мъж, който бълваше отвратителни ругатни. Дори най-пияният моряк, когото бях срещал, не би се държал толкова просташки на сватба. За миг всички нормални разговори замлъкнаха.

От едната страна на площада, в края на осветеното от факлите пространство, видях каруца. В каруцата имаше огромна клетка, в която бяха затворени трима претопени. Не можех да различа нищо повече, освен че са трима и че не ги усещам с Осезанието си. Една жена се приближи до клетката с тояга в ръка, удари по решетките, заповяда на нещастниците да мълчат, после се обърна към двама младежи, които подскачаха зад каруцата.

— А вие ги оставете на мира, глупаци такива — скара им се жената. — Те са за Кралския кръг, каквото и правосъдие или милост да ги чака там. Но дотогава ще ги оставите на мира, разбирате ли ме? Лили? Лили, донеси кокалите и ги дай на тези същества. А вие се разкарайте оттук, нали ви казах! Не ги дразнете!

Двамата младежи отстъпиха пред заплашителната й тояга, като се смееха.

— Не виждам защо да не се позабавляваме с тях — възрази по-високият от хлапаците. — Чух, че в Ръндсфорд градските власти си строели собствен съдебен кръг.

Второто момче наперено кършеше рамене.

— Аз пък съм за Кралския кръг.

— Като състезател или като подсъдим — подигравателно подвикна някой и двамата младежи се засмяха. По-високият шеговито сръга другаря си.

Останах на мястото си. В мен се надигаше ужасно подозрение. Кралският кръг. Претопени и състезатели. Спомних си хищния поглед на Славен, докато наблюдаваше как хората му ме пребиват, застанали в кръг около мен. Обзе ме тъпо вцепенение. Видях, че жената, Лили, отива при каруцата и хвърля на пленниците чиния с кокали. Те се нахвърлиха върху тях, като ръмжаха и се блъскаха, за да заграбят повече плячка. Мнозина от празнуващите се събраха наоколо, като ги сочеха и се смееха. Призля ми. Не разбираха ли, че тези хора са претопени? Те не бяха престъпници. Те бяха нечии съпрузи и синове, рибари и земеделци от Шестте херцогства, чието единствено престъпление беше, че са попаднали в плен на алените кораби.

Не водех сметка за броя на претопените, които бях убил. Изпитвах отвращение към тях, да, но същото отвращение изпитвах и при вида на гангренясал крак или краставо куче. Убиването на претопени нямаше нищо общо с омразата, наказанието или правосъдието. Смъртта бе единственото спасение от тяхното състояние и трябваше да се прилага колкото се може по-бързо, като милост към семействата, които ги бяха обичали. Тези младежи говореха така, като че ли убийството им бе някакъв спорт.

Бавно седнах. В чинията ми имаше още храна, но бях изгубил апетита си. Здравият разум ми подсказваше, че трябва да ям, когато имам възможност. За миг просто вперих очи в храната. Насилих се да опразня чинията си.

Вдигнах глава и забелязах, че двама младежи ме зяпат. Срещнах погледите им, после си спомних каква роля играя и отново сведох очи. Очевидно ги бях развеселил, защото наперено се приближиха. Единият седна срещу мен, другият — прекалено близо до мен. И за огромно забавление на другаря си започна да бърчи лице и запуши носа и устата си с длан. Поздравих ги с добър вечер.

— Комай и за теб е добра. Отдавна не си плюскал така, а, просяко — попита онзи насреща ми, русокос селяк с лунички по лицето.

— Така е, и благодаря на вашия капаман за щедростта му — предпазливо отвърнах аз. Вече се озъртах за начин да се измъкна.

— Е, какво те води в Ябълково — попита другият. Той беше по-висок от мудния си приятел и доста по-мускулест.

— Търся работа. — Погледнах го в очите. — Казаха ми, че в Трейдфорд взимали всички.

— И за каква работа те бива, просяко? За плашило ли? Или може би с вонята си вадиш плъховете от къщите? — Той опря лакът на масата, прекалено близо до мен, после се напрегна, сякаш за да ми покаже якия си мускул.

Поех си дъх, после още веднъж. Изпитвах нещо, което от известно време не ме бе спохождало. Едва доловим страх и онези невидими тръпки, които ме побиваха, щом някой ме предизвикаше. Ала усещах още нещо, което почти бях забравил. Гняв. Не. Ярост. Онази безмозъчна ярост, която ми беше давала сили да вдигна брадвата и да отсека ръката на човек от рамото или да се нахвърля върху него и да го удуша, колкото и да ме бъхти с юмруци.

С известно благоговение приветствах завърналата се ярост и се зачудих какво я е разбудило. Дали споменът за приятели, които завинаги ми бяха отнети, или бойните сцени, на които напоследък толкова често присъствах с Умението си? Нямаше значение. Мечът висеше на кръста ми и се съмнявах, че тези тъпаци са го забелязали или че имат представа как мога да го използвам. Навярно никога не бяха въртели друго острие, освен коса, навярно никога не бяха виждали друга кръв, освен кокоша или говежда. Никога не се бяха събуждали нощем от кучешки лай, чудейки се дали идват пирати, никога не се бяха прибирали от риболов, молейки се, когато заобиколят носа, градът все още да си е на мястото. Блажено невежи селяци, затлъстели в спокойното крайречно градче, далеч от сражаващото се крайбрежие, селяци, които не знаеха по-добър начин да се докажат от това да дразнят някой странник или затворени в клетка мъже.

„Ех, де всички момчета в Шестте херцогства да бяха толкова невежи!“

Сепнах се, сякаш Искрен беше поставил ръка на рамото ми. Едва не се озърнах назад. Вместо това останах неподвижен и започнах да го търся в себе си, ала напразно.

Не бях сигурен, че мисълта идва от него. Може и да беше моя. И все пак бе напълно в неговия стил и не можех да се съмнявам в източника й. Гневът ми се стопи също толкова внезапно, колкото го бяха предизвикали, и аз ги погледнах с известна изненада, че все още са до мен. Момчета, да, просто големи момчета, неуморни и копнеещи да се докажат. Невежи и груби, каквито често са младите хора. Е, нямаше да им помогна да докажат мъжествеността си, нито да пролея кръвта им точно на сватбата на техния капаман.

— Струва ми се, че злоупотребявам с вашето гостоприемство — сериозно заявих аз и се изправих. Бях се нахранил и знаех, че нямам нужда от полупълната халба пиво до чинията ми. Те ме измериха с погледи и единият видимо се стресна, когато забеляза меча на хълбока ми. Другият стана, сякаш за да ме предизвика, но приятелят му едва забележимо поклати глава. След като шансовете ни се изравниха, мускулестият селяк с презрително изсумтяване ми направи път, като че ли за да не се изцапа от дрехите ми. Беше ми странно лесно да не обърна внимание на тази обида. Не заотстъпвах назад, а им обърнах гръб и се отдалечих в мрака. Никой не ме последва.

Запътих се към реката. Докато крачех, решителността ми все повече се затвърждаваше. Значи не бях далеч от Трейдфорд, от Славен. Изпитах внезапно желание да се приготвя за него. Щях да си взема стая в хан, хубава стая с баня, и щях да се изкъпя и избръсна. Исках да ме види, да види белезите, които ми бяха останали от него, и да знае кой го убива. А после? Ако доживеех до това „после“ и ако някой можеше да ме познае. Нека се знаеше, че Фиц се е завърнал от гроба, за да изправи този самозванец пред правосъдието на истинския крал.

С повдигнат дух минах покрай първите два хана. От единия се носеха викове, които говореха или за свада, или за прекалено много развеселени посетители. И в двата случая нямаше да мога да спя спокойно. Дъските на верандата на втория бяха хлътнали и вратата висеше накриво на пантите. Реших, че това не предвещава нищо добро за самите легла. Избрах странноприемница с табела, на която бе нарисувано котле, и с горящ факел, който насочваше нощните пътници.

Подобно на повечето по-големи сгради в Ябълково, ханът беше построен от речни камъни и хоросан. В дъното на стаята имаше голямо огнище, но в него пламтеше слаб огън, само колкото да поддържа къкренето на обещания котел с яхния. Въпреки че току-що бях ял, ароматът изостри апетита ми. Тук бе тихо, тъй като повечето клиенти бяха на сватбата на капамана. Ханджията изглеждаше добродушен човек, но видът ми го накара да се намръщи. Поставих на масата пред него един сребърник, за да го успокоя.

— Искам стая за през нощта. И баня.

Той скептично ме измери с поглед и твърдо заяви:

— Ако първо влезеш в банята.

Ухилих се.

— Няма проблем, уважаеми господине. Ще си изпера и дрехите. И не се бой, че ще оставя гадини по чаршафите.

Ханджията неохотно кимна и прати едно момче в кухнята за гореща вода.

— Отдалеч идеш, а?

— Отдалеч, че и отгоре. Но в Трейдфорд ме чака работа и искам да изглеждам добре — усмихнато отвърнах аз, доволен, че казвам истината.

— А, работа те чака значи. Е, разбирам тогава. Да, най-добре е да отидеш чист и отпочинал. В ъгъла има гърне със сапун. Не се притеснявай да го използваш.

Преди да ме остави помолих да ми даде бръснач, защото в банята имаше огледало, и той с удоволствие изпълни молбата ми. Момчето го донесе с първото ведро гореща вода. Когато напълни ваната, вече бях подрязал брадата си, за да я избръсна по-лесно. То ми предложи да ми изпере дрехите за един петак и аз с радост му позволих. Хлапето ги взе със сбърчен нос, което ми показа, че мириша много по-лошо, отколкото предполагах. Очевидно пресичането на мочурището ми се бе отразило по-сериозно, отколкото си мислех.

Без да бързам, хубаво се накиснах в горещата вода, обилно се насапунисах с полутечния сапун от гърнето, после се изтърках и се изплакнах. Два пъти трябваше да си измия косата, докато пяната стана бяла, вместо сива. Водата във ваната беше по-гъста от мътната речна вода. За пръв път се избръснах толкова внимателно, че се порязах само два пъти. Когато сресах косата си назад и я завързах на воинска опашка, от огледалото ме погледна почти непознато лице.

От месеци не се бях виждал в огледало. Лицето ми бе по-слабо, отколкото очаквах, скулите ми напомняха за онези от портрета на Рицарин. Белият кичур коса ме състаряваше и приличаше на козина на росомаха. Челото и бузите ми бяха силно загорели от живота на открито, ала кожата на брадата ми беше по-светла и долната половина на белега ми изглеждаше синкава. Ребрата ми се брояха. Наистина, мускулите ми бяха заякнали, но нямах достатъчно мазнина, за да намажа и тиган, както казваше готвачката Сара. Постоянното пътуване и храненето предимно с месо бяха оставили белега си.

Извърнах се и кисело се усмихнах. Страховете ми, че мигом ще ме познае всеки, който ме е виждал някога, най-после се успокоиха. Самият аз едва можех да се позная.

Облякох си зимните дрехи, за да отида до стаята си. Момчето ме увери, че ще окачи прането ми до огнището и до сутринта ще е сухо. После ми даде свещ и ми пожела лека нощ.

Стаята се оказа оскъдно мебелирана, но чиста. В нея имаше четири легла, ала тази нощ аз бях единственият гост. През единствения прозорец нахлуваше студен речен въздух. Постоях малко и погледах навън. На север по реката видях сиянието на Трейдфорд. Беше голям град. По пътя дотам също мъждукаха светлинки. „Добре че пътувах сам“ — казах си и сподавих болката от загубата, която изпитвах винаги щом си помислех за Нощни очи. Хвърлих вързопа си под леглото. Одеялата бяха груби, но миришеха на чисто, както и натъпканият със слама дюшек. След месеци спане на земята той ми се стори почти също толкова мек, колкото някогашното ми пухено легло в Бъкип. Духнах свещта и легнах, като очаквах веднага да заспя.

Вместо това продължих да зяпам тавана. Чувах непознатото скърцане на сградата, шумовете на хората в другите стаи.

Мислите ми заблуждаха към Нощни очи. Зачудих се какво прави и дали е добре. Понечих да го потърся, после се отказах. На следващия ден щях да съм в Трейдфорд, за да направя нещо, в което той не можеше да ми помогне. Нещо повече, в момента се намирах в район, който не бе безопасен за него. Ако утре успеех и после се отправех към Планините, за да потърся Искрен, можех да се надявам, че той ще си спомни за мен и ще се върне. Ала ако загинех, той щеше да е по-добре далеч от мен.

Лесно беше да стигна до това заключение и да се уверя, че решението ми е правилно. Трудното бе да остана твърд. Нямаше смисъл да плащам за легло. Трябваше да прекарам нощта в път, защото така повече щях да си почина. Чувствах се съвсем самотен. Дори в тъмницата на Славен, докато очаквах смъртта си, можех да се пресегна към своя вълк. Тази нощ бях сам и обмислях убийство, което не бях в състояние да планирам. Боях се, че Славен е охраняван от котерия умели, за чиито способности само можех да гадая. Въпреки топлия летен въздух ме побиваха тръпки и ми призляваше всеки път, щом помислех за това. Решението ми да убия Славен оставаше неизменно — разколебана бе само увереността ми, че ще успея. Досега сам не се справях много добре, ала си казах, че на другия ден ще направя всичко възможно, за да накарам Сенч да се гордее с мен.

Когато се замислих за котерията, изпитах неспокойната сигурност, че съм се заблуждавал относно стратегията си. Дали бях дошъл тук по собствена воля, или с помощта на Умението Уил фино ме бе убедил, че е най-безопасно да отида при него? Докосването му беше толкова незабележимо, че човек не усещаше почти нищо. Изведнъж ми се прииска да се опитам да се пресегна и да видя дали ме наблюдава. После започнах да се съмнявам, че желанието ми всъщност се дължи на влиянието на Уил върху мен, което ме изкушаваше да открия ума си за него. И така мислите ми се въртяха в затворен кръг, докато накрая почти усещах колко съм му смешен.

След полунощ най-после ми се приспа. Без угризения изоставих мъчителните си мисли и се хвърлих в дълбините на съня като гмурец, решен да стигне до морското дъно. Прекалено късно осъзнах императивите на това потъване. Щях да се съпротивлявам, ако можех да си спомня как. Вместо това познах драпериите и трофеите по стените в голямата зала на Рипълкип, главния замък на херцогство Беърнс.

Крилата на високата дървена порта висяха на пантите си, жертви на таран, който лежеше между тях, изпълнил ужасната си задача. Във въздуха се стелеше дим и езиците му облизваха знамената от някогашни победи. Навсякъде бяха пръснати трупове на защитници, опитали се да задържат напора на пиратите, пред който бяха поддали тежките дъбови греди. На няколко крачки оттам продължаваха да се сражават беърнски ратници, ала редицата им беше разпокъсана. Насред един от малките възли на битката бе херцог Жилав — от двете му страни бяха двете му дъщери, Мигновена и Вяра. Размахваха мечове и напразно се опитваха да защитят баща си от натиска на врага. Момичетата проявяваха умение и свирепост, каквито изобщо не би ми хрумнало, че притежават. Приличаха на ястреби, с лица, обрамчени от къси лъскави черни коси, с присвити от омраза тъмносини очи. Ала Жилав отказваше да се остави под тяхната закрила, отказваше да отстъпи пред гибелната атака на пиратите. Стоеше разкрачен, целият облян в кръв, и размахваше бойната си брадва.

Под защитата на брадвата му лежеше тялото на неговата най-голяма дъщеря и наследница. Острие на меч се беше забило дълбоко между рамото и шията й, разсичайки ключицата и гърдите й. Тя бе мъртва, безнадеждно мъртва, но баща й нямаше намерение да отстъпи от тялото й. Сълзите се смесваха с кръвта по бузите му. Гърдите му се надигаха като мях с всяка глътка въздух и възлестите мускули на старото му тяло опъваха разкъсаната му риза. Той отблъскваше двама пирати с мечове: единият мрачен младеж, решен на всяка цена да победи този херцог, а другият — коварен мъж, който стоеше настрана от разгара на схватката, стиснал меча си и готов да се възползва от всяко свободно пространство, отворено от младежа.

Веднага разбрах, че Жилав няма да издържи още дълго. Уморените му пръсти се хлъзгаха по окървавената дръжка на брадвата и всяка глътка въздух бе мъчение за пресъхналото му гърло. Той бе стар и сърцето му беше разбито — знаеше, че дори да оцелее в тази битка, алените кораби вече са превзели Беърнс. Душата ми заплака от неговата мъка, ала Жилав направи една невероятна крачка напред и замахна с брадвата, за да сложи край на живота на навъсения младеж, който се биеше с него. Докато острието на брадвата се забиваше в гърдите на пирата, другият пристъпи към него, прониза го с меча си и отскочи. Старецът последва умиращия си противник на окървавените плочи на своята крепост.

Заета със собствения си съперник, Мигновена хвърли поглед при мъчителния вик на сестра си. Пиратът, с когото се сражаваше, се възползва от възможността и изби оръжието от ръцете й. Тя отстъпи назад пред свирепата му усмивка и извърна глава от смъртта си навреме, за да види, че бащиният й убиец хваща Жилав за косата и се готви да му вземе главата за трофей.

Не можах да го понеса.

Хвърлих се към брадвата, която херцогът бе изпуснал, и стиснах хлъзгавата й от кръв дръжка, сякаш беше десницата на стар приятел. Стори ми се странно тежка, ала я вдигнах и отбих меча на нападателя си така, че да отскочи назад към собственото му лице. Потръпнах, когато усетих как лицевите му кости изхрущяват под силата на удара. Нямах време да мисля за това. Метнах се напред, замахнах силно и отсякох ръката на мъжа, който се канеше да отреже главата на баща ми. Брадвата изкънтя в каменните плочи на пода. Внезапно ме опръскаха капки кръв от меча на Вяра, забил се в рамото на нейния съперник. Той се извиси над мен, затова се претърколих настрани, скочих и забих острието на брадвата си в корема му. Пиратът изпусна оръжието си, притисна с ръце изсипващите се от раната вътрешности и се свлече на пода.

В малкия мехур на битката, който заемахме, настъпи безумен миг на пълна неподвижност. Вяра ме гледаше удивено. За момент на лицето й се изписа триумф, след миг заменен от дълбока скръб.

— Не можем да им позволим да вземат телата им — внезапно викна тя, вдигна глава и късата й коса се развя като грива. — Всички бойци на Беърнс! При мен! — Властно извика Вяра.

Погледнах я. Зрението ми се замъгли и за миг виждах всичко двойно. Замаяната Мигновена викна:

— Да живее херцогинята на Беърнс! — Двете се спогледаха и в очите им видях, че нито една от тях не е очаквала да доживее този ден. После неколцина беърнски ратници се затичаха да изпълнят заповедта на господарката си.

— Баща ми и сестра ми — заповяда Вяра на двама от тях. — Отнесете телата им. Другите — при мен! — Мигновена скочи, озадачено погледна тежката брадва и се наведе, за да вдигне меча си.

— Нужни сме там — посочи Вяра и сестра й я последва, за да подсили отстъпващата беърнска бойна редица.

Проследих Мигновена с поглед — жена, която не бях обичал, ала на която винаги щях да се възхищавам. Ужасно ми се искаше да тръгна след нея, но сцената ми се изплъзваше и потъваше в дим и сенки. Някой ме хвана.

„Много глупаво от твоя страна.“

Гласът в ума ми прозвуча радостно. „Уил“ — отчаяно си помислих и сърцето ми се сви.

„Не. Но спокойно можеше и да е той. Забравяш стените си, Фиц. Не можеш да си го позволиш. Колкото и да ни зоват, трябва да си предпазлив.“ Искрен ме побутна и усетих, че тялото ми отново ме приема.

— Но ти го правиш — възразих аз, ала чух само собствения си глас. Отворих очи. Навън цареше мрак. Нямах представа дали са изтекли минути, или часове. Знаех само, че съм благодарен, че все още е тъмно и мога да поспя, тъй като непреодолимата умора, която ме смазваше, не ми позволяваше да мисля за нищо друго.

Когато на сутринта се събудих, бях съвсем объркан. Много отдавна не се бях будил в истинско легло, а още по-малко — толкова чист. Насилих очите си да се фокусират и се загледах в чворовете по таванските греди. След малко си спомних, че съм в хан, близо до Трейдфорд и Славен. Почти в същия момент си спомних, че херцог Жилав е мъртъв. Сърцето ми се заблъска в гърдите. Стиснах клепачи, за да прогоня спомена за битката, и отново усетих чука и наковалнята на главоболието. Обвинявах за всичко това Славен. Той беше направил това — за да разбие сърцето ми и да остави тялото ми разтреперано от слабост. Тъкмо в утрото, когато се бях надявал да стана силен и освежен, готов да го убия, аз едва намерих сила да се претърколя.

След време прислужникът ми донесе дрехите. Дадох му две петачета и малко по-късно той се върна с поднос. Видът и миризмата на овесената каша ме отвратиха. Изведнъж разбрах погнусата към храната, която винаги бе проявявал Искрен през летата, когато неговото Умение беше отблъсквало пиратите от нашите брегове. Единственото нещо на подноса, което ме интересуваше, бе чашата и каната с гореща вода. Станах и приклекнах, за да извадя вързопа си изпод леглото. Пред очите ми плуваха бели петна. Когато развързах вързопа и намерих самодивското биле, вече се задъхвах така, като че ли съм тичал на състезание. Трябваше да призова на помощ цялата си способност за съсредоточаване, за да насоча мислите си надалеч от болката в главата ми. Насърчен от пулсирането в слепоочията си, натроших в чашата много самодивско биле. Дори доближих дозата, която Сенч даваше на Искрен. Откакто вълкът ме беше напуснал, страдах от сънищата, които ми носеше Умението. Както и да издигах стените си, не можех да се спася. Ала кошмарът от снощи бе ужасен. Подозирах, че причината е участието ми чрез Мигновена. Тези сънища сериозно пресушаваха и силата ми, и запасите ми от самодивско биле. Нетърпеливо чаках кората да разтвори тъмните си съставки в димящата вода. Когато престанах да виждам дъното на чашата, я вдигнах и я изпих. Горчивината почти ме накара да повърна, но това не ми попречи да долея още гореща вода върху утайката.

По-бавно изпих тази втора, по-слаба доза, като седях на леглото и зяпах през прозореца. Оттук се разкриваше великолепна гледка към речната долина. Виждах нивите, кравите в оградените пасища край Ябълково, далечния дим на малките крайпътни ферми. Нямаше повече пустош, нямаше повече тресавища, които да ме разделят от Славен. Вече щях да пътувам като човек.

Главоболието ми поотслабна. Насилих се да изям студената каша, без да обръщам внимание на заплахите на стомаха ми. Бях си платил за нея и се нуждаех от силите, които щеше да ми даде. Облякох дрехите, които ми беше донесло момчето. Бяха чисти, но това бе всичко, което можеше да се каже за тях. Ризата беше измачкана и преливаше в няколко нюанса на кафяво. Панталонът бе протрит на коленете и седалището, крачолите бяха прекалено къси. Докато нахлузвах самоделните си обувки, осъзнах колко са смешни. Отдавна бях престанал да мисля как изглеждам в очите на другите и с изненада установих, че съм облечен по-зле и от най-окаяния бъкипски просяк. Нищо чудно, че снощи бях предизвикал и съжаление, и погнуса. И аз щях да изпитам същото към всеки, облечен по този начин.

Мисълта да сляза долу с тези дрехи ме накара да потръпна. Алтернативата обаче беше топлото ми вълнено облекло, в което цял ден щях да се потя и да изнемогвам от зной. Най-разумно бе да остана както си бях. И все пак се чувствах толкова смешен, че ми се щеше да мога незабелязано да се измъкна от хана.

Докато бързо завързвах вързопа си, за миг се уплаших, когато осъзнах колко много самодивско биле съм изпил наведнъж. Чувствах се нащрек — нищо повече. Преди година след такава доза щях да се обеся на таванските греди. Твърдо си казах, че е същото като с дрипавите ми дрехи. Нямах друг избор. Кошмарите нямаше да ме оставят на мира и нямах време да лежа, за да дам възможност на тялото си да се възстанови само, нито пък разполагах с пари за стаята и храната си. Ала докато нарамвах вързопа и слизах по стълбището, си помислих, че денят започва зле. Смъртта на Жилав, падането на херцогство Беърнс, смешните ми дрехи и самодивското биле. Всичко това страшно ме угнетяваше.

Имах ли реален шанс да преодолея стените и охраната на Славен и да го убия?

Мрачното настроение, веднъж ми бе казал Бърич, било един от страничните ефекти на самодивското биле. Е, просто бях изпаднал в мрачно настроение. Нищо повече.

Сбогувах се с ханджията и той ми пожела късмет. Навън вече прежуряше. Денят обещаваше да е хубав. Уверено закрачих към Трейдфорд.

Когато стигнах в покрайнините на Ябълково, видях обезпокояваща гледка. Там се издигаха две бесилки, от които висяха трупове. Не стига това, ами имаше и стълб за бой с пръчки и два позорни стълба. Слънцето още не бе изсушило дървото — очевидно бяха нови, но си личеше, че вече доста са били използвани. Бързо минах покрай тях, ала не можех да не си спомня, че за малко и самият аз щях да увисна на въжето. Бе ме спасила само незаконната ми кралска кръв и древният закон, който забраняваше обесването на някой от Пророците. Спомних си и очевидното удоволствие на Славен, докато ме биеха.

Зачудих се къде е Сенч. Ако ратниците бяха успели да го заловят, не се съмнявах, че Славен бързо ще сложи край на живота му. Опитах се да не си представям как ще се изправи на ешафода под яркото слънце, висок, слаб и побелял.

Или краят му щеше да е по-бавен?

Разтърсих глава, за да пропъдя тези мисли, и продължих покрай дрипави плашила, чиито парцали се вееха на вятъра като забравено на простора пране. Вътрешният ми глас с черен хумор отбеляза, че дори те са облечени по-добре от мен.

Често трябваше да правя път на каруци и добитък. Търговията между двата града процъфтяваше. Ябълково остана зад мен и известно време вървях покрай добре поддържани ферми с житни ниви и овощни градини. Малко по-нататък подминах провинциални имения, удобни каменни къщи със сенчести дървета и цветни градини. По пасищата забелязах коне за езда и лов. На няколко пъти бях сигурен, че различавам бъкипски животни. Скоро тази гледка отстъпи на огромни поля, засети с лен и коноп. Навлязох в по-скромни имоти и накрая стигнах до предградията на Трейдфорд.

Късният следобед ме свари в сърцето на град с павирани улици, гъмжащи от хора. Смаяно се озъртах. Никога не бях виждал подобно нещо. Тук имаше безброй дюкяни, кръчми, странноприемници и конюшни за всякакви кесии, разположени в равнинна местност, тъкмо обратното на бъкските селища. Стигнах до квартал с градини и фонтани, храмове, театри и училища. Чакълести алеи се виеха между цветя, статуи и дървета. Хората, които се разхождаха по алеите или караха колите си по улиците, носеха премени, подходящи за най-тържествените случаи в Бъкип. Някои бяха облечени във фароуски златистокафяви ливреи, по-разкошни от дрехите, които някога бях притежавал.

Ето къде бе прекарвал летата на детството си Славен. Той винаги беше презирал Бъкип, бе го смятал за затънтено село. Опитах се да си представя момче, което есен напуска всичко това, за да се завърне във ветровит замък, издигнат на брулена от дъждовете и бурите морска скала над мръсно пристанищно градче. Нищо чудно, че при първата възможност беше преместил двора си тук. Внезапно усетих, че започвам да го разбирам. Това ме разгневи. Добре е да познаваш човека, когото се готвиш да убиеш, ала не е добре да го разбираш. Спомних си, че е убил собствения си баща, моя крал, и това отново затвърди решимостта ми.

Докато обикалях из тези благоденстващи квартали, неведнъж привличах съчувствени погледи. Спокойно можех да си изкарвам прехраната като просяк. Потърсих по-скромни райони, където се надявах да чуя нещо за Славен и за организацията на трейдфордския му замък. Запътих се към кея, където очаквах да се почувствам в свои води.

Там открих истинската причина за съществуването на Трейдфорд. Река Вин се разливаше в безкрайни плитчини, отсрещният бряг беше забулен в мъгла и водата сякаш стигаше до хоризонта. Видях да прекарват оттатък цели стада добитък, а малко по-надолу по течението няколко гемии се възползваха от по-дълбоките води, за да превозват по реката безкраен поток от стоки. Това бе търговската граница между Тилт и Фароу, мястото, където се срещаха овощни градини, ниви и добитък, където се разтоварваха стоки от Бък, Беърнс или от далечните земи и продължаваха своя път към благородниците, които можеха да си ги позволят. В по-добри дни тук бяха пристигали стоки от Планинското кралство и земите отвъд него: кехлибар, скъпи кожи, предмети от слонова кост и редки видове кора от дърво за кадене от Дъждовните земи. Тук също произвеждаха финия фароуски лен и обработваха конопа за въжета и корабни платна.

Предложиха ми няколко часа работа — разтоварване на чували жито от малка гемия. Приех я, повече заради разговора, отколкото заради петачетата. Не научих много. Никой не споменаваше за алените кораби и за войната по крайбрежието, само се оплакваха от ниското качество и високите цени на тамошните стоки. Почти нищо не се говореше за крал Славен, освен че жените го харесвали и че носел на пиене. С удивление чух, че го наричат Маунтуел, името на майчиния му кралски род. После реших, че това ме устройва — още нещо, по което се различавахме.

Много се приказваше обаче за Кралския кръг и чутото ме ужаси.

Шестте херцогства отдавна познаваха идеята за двубой в защита на истината. Спомнях си високите стълбове на Свидетелските камъни в Бъкип. Твърди се, че когато двама мъже се срещнат там, за да разрешат с юмруци някакъв спор, самите Ел и Еда присъстват на боя и насочват правосъдието. Камъните и обичаят са много древни. Когато в Бъкип говорехме за Кралското правосъдие, често ставаше дума за тайната работа, която двамата със Сенч вършехме за крал Умен. Понякога идваха хора, които излагаха молбата си пред краля и бяха готови да се подчинят на неговото решение. Ала друг път той сам научаваше за някоя извършена неправда и пращаше мен или Сенч да се справим със злодея. В името на Кралското правосъдие бях отнемал човешки животи и милостиво бързо, и мъчително бавно. Душата ми трябваше да се е вкоравила.

Но Кралският кръг на Славен беше повече за забавление, отколкото за раздаване на правосъдие. Условията бяха прости. Там пращали всички осъдени от краля, за да ги пуснат срещу освирепели от глад зверове или срещу кралски бойци. От време на време някой престъпник се представял добре и получавал кралска милост или дори ставал кралски боец. Претопените нямали такава възможност. Те били хвърляни на зверовете или ги оставяли да полудеят от глад и ги пускали срещу други престъпници. Напоследък тези процеси привличали толкова много зрители, че тълпите не се събирали на пазарния площад в Трейдфорд, където в момента се раздавало това „правосъдие“, и Славен строял специален кръг. Той щял да се намира удобно близо до неговия дворец и да има яки стени и килии и за зверовете, и за затворниците, както и места за зрителите. Строежът на Кралския кръг водел до разрастване на търговията и осигурявал работни места. След прекъсването на връзките с Планинското кралство всички одобрявали тази идея. Не чух нито дума против нея.

След като разтоварихме гемията, си взех платата и последвах останалите хамали в недалечната кръчма. Освен пиво и бира тук човек можеше да си поръча различни билки и кадилница за димче. Въздухът тежеше от пари и скоро очите ми започнаха да лепнат и гърлото ми засмъдя. Никой друг като че ли не обръщаше внимание, нито дори особено се влияеше от това. В Бъкип никога не беше било разпространено каденето на опияняващи билки и аз не бях свикнал с него. Поръчах си меден пудинг и халба горчива бира, която имаше вкус на речна вода.

Попитах неколцина от хамалите дали е вярно, че търсят коняри за кралската конюшня и къде трябва да иде човек, за да получи такава работа. Фактът, че искам да постъпя при самия крал, ги поразвесели, но тъй като докато бяхме разтоварвали гемията се бях преструвал на малко глуповат, със спокойна усмивка можех да приема грубите им шеги и подмятания. Накрая един ми каза, че трябвало да се обърна лично към краля и ме упъти към трейдфордския замък. Благодарих му, допих бирата си и си тръгнах.

Бях очаквал каменна постройка със стени и укрепления. Вместо това накрая стигнах до хълм, ако ниското възвишение изобщо можеше да се нарече така. Оттам се разкриваше гледка към реката и красивите каменни сгради използваха всичките й предимства. Спрях на оживения път в подножието на хълма и се зазяпах нагоре. Замъкът нямаше нищо общо с отблъскващия военен вид на Бъкип. Настланите с бели камъни алеи, градините и дърветата, които заобикаляха сградите, ги правеха едновременно величествени и приветливи. Трейдфордският замък никога не бе използван като крепост, а беше построен като изящна и скъпа резиденция с каменни релефи и сводести арки. Имаше кули, ала без бойници. Виждаше се, че са издигнати, за да позволят по-добра гледка, по-скоро за удоволствие, отколкото за отбрана.

Имаше и стени, отделящи оживения път от замъка, но те бяха ниски, дебели стени от камък, покрити с мъх и бръшлян, с ниши, в които бяха поставени статуи, обрамчени от цъфтящи пълзящи растения. Широк път водеше право нагоре към главната сграда. Други, по-тесни алеи мамеха човек на разходка сред езерца с водни лилии и красиво подкастрени плодни дръвчета или в по-тихите сенчести кътчета на парка. Някой способен градинар поне преди сто години бе посадил тук дъбове и върби и сега те се извисяваха и шепнеха на речния вятър. Цялата тази красота покриваше площ, по-обширна от голяма ферма. Опитах се да си представя владетеля, който е имал и времето, и средствата, за да я създаде.

Това ли можеше да има човек, ако не се нуждаеше от бойни кораби и армии? Дали Търпение беше познавала такава красота в бащиния си дом? Това ли се бе опитвал да имитира шутът с красивите вази с цветя и аквариумите със сребърни рибки в стаята си? Почувствах се мръсен и недодялан. И не заради дрехите си. В този миг разбрах, че един крал трябва да живее тъкмо така. Сред произведения на изкуството, музика и изящество, възвисявайки народа си, като осигурява място за неговото процъфтяване. Осъзнах собственото си невежество и нещо повече, грозотата на човек, научен само да убива други. Внезапно изпитах гняв към всичко, на което не ме бяха научили, което никога не бях зървал. Дали Славен и майка му нямаха пръст и в това, за да поставят копелдака на мястото му? Бяха ме превърнали в грозен инструмент, също както скалистият, гол Бъкип беше крепост, а не палат.

Но нима красотата щеше да оцелее тук, ако Бъкип не се възправяше като ръмжащо куче на устието на река Бък?

Все едно ме бяха залели със студена вода. Това бе самата истина. Нали тъкмо затова бе построен Бъкип — за да контролира речната търговия. Ако пиратите го превземеха, тези пълноводни реки щяха да се превърнат в лесни пътища за техните плитко газещи кораби. Те щяха да се забият като кама в меката вътрешност на Шестте херцогства. Тези лениви благородници и наперени селски хлапаци щяха да се събудят сред крясъци и дим в нощта, без крепост, в която да избягат, без ратници, които да ги защитят. Преди да умрат, те може би щяха да узнаят какво са изтърпели другите, за да осигурят тяхната безопасност. Преди да умрат, те може би щяха да възроптаят срещу краля, напуснал онези укрепления, за да избяга във вътрешността на страната и да се скрие сред земни наслади.

Ала аз възнамерявах първо да умре кралят.

Предпазливо започнах да обикалям хълма. Трябваше да преценя кой е най-лесният и най-незабележимият вход, трябваше да планирам най-добрите пътища за бягство. До вечерта щях да науча всичко възможно за трейдфордския замък.