Тронът

19Преследването

Нощта бе ясна и студена. Силната лунна светлина беше достатъчна, за да ни показва пътя, но само толкова. Известно време просто седях в каруцата, слушах тропота на конските копита и се опитвах да проумея случилото се. Славея взе одеялата, които бяхме донесли от килията ми, и ги изтупа. Даде ми едното и наметна другото на раменете си. Седеше свита настрани от мен и се взираше назад. Усещах, че иска да остане сама. Оранжевото сияние в далечината помръкваше. Скоро умът ми отново заработи.

— Кетъл — извиках. — Къде отиваме?

— Надалеч от Лунно око — отвърна тя. Гласът й излъчваше безкрайна умора.

Славея се размърда и ме погледна.

— Мислехме, че ти ще знаеш.

— Къде отидоха контрабандистите?

По-скоро усетих, отколкото видях, че певицата свива рамене.

— Не пожелаха да ни кажат. Заявиха, че щом отиваме при теб, трябва да се разделим с тях. Изглежда, вярваха, че Бърл ще прати ратници по дирите ти, независимо колко тежко е пострадал Лунно око.

Кимнах.

— Прави са. Той ще ми стовари вината за цялото нападение. И ще кажат, че нападателите всъщност са били от Планинското кралство, ратници, пратени да ме освободят. — Понадигнах се и се отдръпнах от Славея. — И когато ни заловят, ще убият и вас.

— Нямаме намерение да ни настигнат — отбеляза Кетъл.

— И наистина няма да ни настигнат — обещах аз. — Ако сме разумни. Спри конете.

Старицата почти нямаше нужда да ги спира. Те отдавна бяха забавили ход и крачеха уморено. Подадох одеялото си на Славея и отидох при конете. Нощни очи скочи от каруцата и любопитно ме последва.

— Какво правиш — попита Кетъл, когато започнах да разпрягам животните.

— Приготвям ги за езда. Можеш ли да яздиш без седло? — Докато говорех, с помощта на новия си нож прерязах юздите. Щеше да й се наложи да язди без седло, независимо дали можеше.

— Предполагам, че ще трябва — навъсено заяви тя и с усилие слезе от колата. — Но единият кон трябва да носи двама и няма да стигнем много далеч.

— Вие със Славея ще се оправите — обещах й аз. — Просто продължете напред.

Певицата стоеше в каруцата и ме гледаше. Нямах нужда от лунната светлина, за да знам, че на лицето й е изписано удивление.

— Изоставяш ли ни? След като се върнахме да те спасим?!

Не виждах нещата така.

— Вие ме оставяте тук — твърдо отвърнах аз. — След като обърнете гръб на Лунно око и се насочите към Планинското кралство, Джаампе е единственото голямо селище. Движете се бързо. Не отивайте направо в столицата. Тъкмо натам очакват да се запътим. Намерете някое от по-малките селища и за известно време се скрийте там. Повечето планинци са приветливи хора. Ако не чуете слухове за преследване, идете в Джаампе. Но се отдалечете колкото може повече оттук, преди да спрете и да помолите за подслон и храна.

— А ти какво ще правиш — тихо попита Славея.

— С Нощни очи ще продължим сами. Както трябваше да направим отдавна. Така пътуваме най-бързо.

— Аз се върнах за теб — настоя тя. Още малко и щеше да се разплаче. — Въпреки всичко, което ми се случи. Въпреки… ръката ми… и всичко останало.

— Той ще ги отклони от следите ни — внезапно се обади Кетъл.

— Имаш ли нужда от помощ, за да се качиш на коня — тихо я попитах аз.

— Нямаме абсолютно никаква нужда от твоята помощ — гневно заяви Славея и тръсна глава. — Само като си помисля за всичко, което преживях, докато те следвах. И за онова, което направихме, за да те освободим… Ако не бях аз, щеше да изгориш жив в килията!

— Зная. — Нямаше време да й обяснявам. — Сбогом — промълвих аз. Оставих ги и навлязох в гората. Нощни очи вървеше до мен.

Кетъл, изглежда, бързо беше разбрала плана ми. Още щом овладееха пожарите, а може би и по-рано, Бърл щеше да се сети за мен. Щяха да открият убития от вълк старец и нито за миг нямаше да повярват, че съм загинал в килията си. Щяха да организират преследване. Да пратят конници по всички планински пътища и скоро да настигнат Кетъл и Славея. Освен ако преследвачите не се отклоняха по по-труден път. През пресечена местност, право към Джаампе. На запад.

Нямаше да е лесно. Не знаех точно какво ме очаква по пътя до столицата на Планинското кралство. Най-вероятно нямаше градове, защото тази земя бе рядко населена. Повечето й жители бяха ловци и номади, които гледаха овце и кози и живееха в уединени хижи или селца в райони с много дивеч. Едва ли щеше да има откъде да се снабдявам с храна и провизии.

Повече ме безпокоеше това, че може да се озова на хребет, от който да не мога да се спусна, или да се наложи да прекося някоя от многобройните бързи и студени реки, които яростно се пенеха в клисурите и тесните долини. „Няма смисъл да се безпокоиш, докато не се озовем в задънено положение — отбеляза Нощни очи. — Ако се случи, просто ще намерим заобиколен път. Това може да ни забави. Но ако стоим тук и се безпокоим, никога няма да стигнем.“

Затова двамата поехме в нощта. Когато пресичахме поляни, проучвах звездите и се опитвах да държа курс колкото се може по-точно на запад. Теренът се оказа труден, както очаквах. Нарочно избирах маршрути, по-подходящи за човек и вълк, отколкото за конници. Оставяхме следите си по покрити с шубраци склонове и гъсталаци в тесни клисури. Докато си пробивах път през такива места, се успокоявах с това, че Славея и Кетъл все повече се отдалечават от преследвачите. Опитвах се да не мисля, че Бърл ще прати достатъчно хора, за да се насочат и по техните дири. Не. Трябваше да си осигуря преднина и да примамя Бърл да прати всички след мен.

Единственият начин да го направя, който успях да измисля, бе да го убедя, че представлявам опасност за Славен. Опасност, която трябва незабавно да се елиминира.

Вдигнах очи към поредния хребет, където се извисяваха три гигантски кедъра. Там щях да спра, да запаля огън и да се опитам да използвам Умението. Нямах самодивско биле, затова после трябваше добре да си почина.

„Аз ще те пазя“ — увери ме Нощни очи.

Кедрите бяха огромни и клоните им бяха толкова гъсти, че под короните им нямаше сняг. Почвата бе покрита с благоуханни клонки. Натрупах си нещо като ложе от тях и събрах дърва за огън. За пръв път погледнах в кесията, която бях откраднал. Имаше огниво. Както и пет-шест монети, няколко зара, счупена гривна и кичур коса, увит в парче плат. Това точно обобщаваше войнишкия живот. Изкопах малка дупка и зарових косата, заровете и гривната. Опитах се да не се чудя дали жената е оставила дете или любим. Напомних си, че за смъртта й не съм виновен аз. И все пак някакъв леден глас нашепваше в ума ми думата „катализатор“. Ако не бях аз, тя щеше да е жива. За миг се почувствах стар, уморен и болен. После се насилих да прогоня от мислите си и жената, и собствения си живот. Разпалих огъня и хвърлих в пламъците достатъчно съчки. Натрупах останалия си запас от дърва наблизо, увих се в плаща си и легнах на кедровото си ложе. Поех си дъх, затворих очи и призовах Умението.

Сякаш се запремятах в бърза река. Не бях подготвен за толкова лесен успех и течението едва не ме отнесе. Някак си тук реката на Умението изглеждаше по-дълбока, дива и силна. Не знаех дали се дължи на укрепването на собствените ми способности, или на нещо друго. Решително насочих волята си срещу изкушенията на Умението. Отказах да си помисля, че мога да се насоча към Моли и нашето дете, да видя със собствените си очи как дъщеря ми расте и как се справят двете с майка й. Не се пресегнах и към Искрен, колкото и да копнеех за това. Силата на Умението беше такава, че несъмнено щях да го открия. Ала не за това бях тук. Бях тук, за да се подиграя на врага си, и трябваше да съм нащрек. Вдигнах всички възможни стени, които нямаше да ме изолират от Умението, и насочих волята си към Бърл.

Пресегнах се и предпазливо заопипвах за него. Бях готов мигом да спусна стените си, ако ме нападнат. Лесно го открих и почти се сепнах, когато установих, че не усеща докосването ми.

После болката му ме прониза.

Отдръпнах се по-бързо от уплашена морска анемона. Отворих очи и ги вперих в кедровите клонки, покрити със сняг. По лицето и гърба ми се стичаше пот.

„Какво беше това?“ — попита Нощни очи.

„И аз зная колкото теб.“

Бях изпитал чиста болка. Независима от тялото, болка, която не се дължеше на скръб или страх. Абсолютна болка, сякаш целият гореше.

Причиняваха я Славен и Уил.

Лежах и треперех, не от Умението, а от болката на Бърл. Умът ми не можеше да схване чудовищните й мащаби. Опитах се да подредя в главата си всичко, което бях усетил в този кратък миг. Уил и навярно някаква сянка от Умението на Карод обездвижваха Бърл за това наказание. Карод излъчваше зле прикрит ужас и недоволство от тази задача. Навярно се боеше, че някой ден това ще се обърне срещу него. Най-силното чувство на Уил бе гняв, че Бърл ме е държал в ръцете си и някак си ме е изпуснал. А под гнева се криеше интерес към онова, което Славен правеше на Бърл. Уил не изпитваше удоволствие от него. Засега.

Ала Славен изпитваше.

Някога бях познавал Славен. Не много добре, наистина. Някога той просто беше бил по-младият от чичовците ми, онзи, който изобщо не ме обичаше. Той по детински го беше проявявал с грубо блъскане и скришно щипане, с дразнене и злобни обиди. Поведението му не ми бе харесвало и аз не го бях обичал, но това беше почти разбираемо. Обикновена момчешка завист, че любимият първороден син е създал още един съперник за грижите и вниманието на крал Умен. По някое време той просто беше бил разглезен, груб и себичен млад принц, който завиждаше на по-големите си братя, задето са преди него на опашката за престола.

Ала беше човек.

Жестокостта, която бях усетил в него сега, ми бе почти непонятна. Претопените изгубваха своята човечност, но в празнотата им оставаше сянката на някогашната им личност. Ако Славен беше отворил гърдите си и ми бе показал гнездо на усойници, нямаше да се смая повече. Той се беше отказал от всичко човешко, за да прегърне нещо по-тъмно. И това бе човекът, когото Шестте херцогства наричаха свой крал.

Това беше човекът, който щеше да прати войници по дирите на Славея и Кетъл.

— Връщам се — предупредих Нощни очи и не му дадох време да възрази. Стиснах клепачи и пак се хвърлих в реката на Умението. Широко се разтворих за нея и привлякох студената й сила в себе си, без да се замисля, че прекалено много от нея ще ме погълне. В мига, в който Уил ме усети, им казах:

— Ти ще умреш от моята ръка, Славен. Също толкова сигурно, колкото и това, че Искрен ще царува. — И хвърлих отгоре им насъбраната си сила.

Стана инстинктивно, като свиване на юмрук. Не го бях планирал, но изведнъж разбрах, че същото е направил в Трейдфорд и Искрен. Нямаше послание, нищо друго, освен яростно изливане на сила срещу тях. Широко се разтворих и им се показах, после, когато се обърнаха към мен, пожелах да хвърля срещу тях цялото Умение, което съм поел. И също като Искрен, не запазих нито капка от силата си. Мисля, че ако беше само един, щях да успея да унищожа Умението му. Вместо това четиримата си поделиха удара. Никога няма да узная какво въздействие е оказала атаката ми на Бърл. Навярно ми е бил признателен за намесата, защото тя наруши концентрацията на Уил и го освободи от сложното мъчение на Славен. Усетих, че Карод изпищява от ужас и прекъсва използването на Умението. Мисля, че Уил щеше да ме предизвика, ако Славен немощно не му бе заповядал: „Спри, глупако, не рискувай живота ми, за да си отмъстиш!“ Само след миг всички бяха изчезнали.

Когато се свестих, още беше ден. Нощни очи лежеше едва ли не отгоре ми и по козината му имаше кръв. Безсилно го побутнах и той незабавно се раздвижи. Изправи се и подуши лицето ми. Усетих по него мириса на собствената си кръв и ми призля. Рязко се надигнах и светът се завъртя около мен. Постепенно усетих настойчивите му мисли.

„Добре ли си? Трепереше и после от носа ти потече кръв. Нямаше те, изобщо не те чувах!“

— Всичко е наред — с пресипнал глас го успокоих аз. — Благодаря, че си ме топлил.

От огъня бяха останали само въглени. Предпазливо се пресегнах и хвърлих върху тях няколко съчки. Чувствах се така, сякаш ръцете ми са някъде много далеч от мен. Когато огънят се разгоря, седнах и се стоплих. После се изправих и със залитане отидох да разтъркам лицето си със сняг, за да измия вкуса и мириса на кръв. Напълних и устата си, защото езикът ми бе подут и ме болеше.

„Имаш ли нужда от почивка? От храна?“ — загрижено ме попита Нощни очи.

Да. И на двата въпроса. Но първо трябваше да бягаме. Не се съмнявах, че постъпката ми ще ги насочи по следите ми. Бях постигнал каквото бях искал, при това по-добре от очакванията си. Бях им дал причина да се страхуват от мен. Сега вече никога нямаше да се успокоят, докато не ме погубят. Освен това ясно им бях показал къде съм. Не биваше да съм тук, когато пристигнеха хората им. Върнах се при огъня и го затрупах с пръст. За всеки случай го стъпках. После побягнахме.

Движехме се толкова бързо, колкото позволяваха силите ми. Естествено, аз бавех Нощни очи. Вълкът ме гледаше съжалително, докато с мъка се изкачвах по склоновете, затънал до хълбоци в снега, по който той тичаше с лекота. Често го молех да си починем и се облягах на някое дърво, а Нощни очи продължаваше напред, за да потърси най-подходящия път. Когато и денят, и силите ми свършваха и спирах, за да запаля огън за през нощта, вълкът изчезваше и се връщаше с месо за двама ни. Най-често това бяха зайци, но веднъж донесе тлъст бобър, отдалечил се прекалено много от заледеното си езеро. Преструвах се, че пека месото, ала само го опърлях на огъня.

Бях твърде уморен и гладен. Месната диета не ми позволяваше да натрупам мазнини, но ме държеше на крака. Почти не спях, защото постоянно трябваше да поддържам огъня, за да не замръзна, и по няколко пъти нощем ставах да раздвижвам краката си. Издръжливост. Всичко се свеждаше до това. Не до бързина или по-голяма сила, а до измъчено налагане на волята да продължаваш напред.

Държах мислените си стени спуснати, но въпреки това усещах блъскането на Уил в тях. Смятах, че не е в състояние да ме следи, ако съм нащрек, но не бях сигурен. Постоянната предпазливост също ме изтощаваше. Понякога нощем копнеех просто да вдигна стените си и да го пусна в главата си, за да ме довърши веднъж завинаги. Ала в такива моменти само трябваше да си напомня на какво е способен Славен. Това винаги ме изпълваше с ужас и ме тласкаше все по-нататък, за да увелича разстоянието помежду ни.

Когато на четвъртия ден от пътуването се събудих, знаех, че сме много навътре в Планинското кралство. Откакто бяхме напуснали Лунно око, не бях видял признаци, че ни преследват. Толкова навътре в земята на Кетрикен определено трябваше да сме в безопасност.

„Още колко има до Джаампе и какво ще правим там?“

„Не зная още колко път ни остава. Не зная и какво ще правим.“

За пръв път се насилих да се замисля за всичко, за което досега не си бях разрешавал да мисля. Не знаех какво се е случило с Кетрикен, откакто я бях пратил да избяга. Тя не бе получила вест нито от, нито за мен. Вече трябваше да е родила. Според моите изчисления детето трябваше да е на възрастта на собствената ми дъщеря. Изведнъж ме обзе любопитство. Можех да взема бебето в ръцете си и да си кажа: „Така ще се чувствам и когато прегръщам дъщеря си“.

Само че Кетрикен ме смяташе за умрял. Екзекутиран от Славен и отдавна погребан. Тя беше моя кралица и жена на Искрен. Можех да й разкрия как съм се спасил. Ала да й призная истината щеше да е все едно да хвърля камъче в езеро. За разлика от Славея и Кетъл или който и да било друг, досетил се за истинската ми самоличност, Кетрикен ме беше познавала преди. Това нямаше да е слух или легенда, нито невероятен разказ на някой, зърнал ме само за миг, а факт. Тя можеше да каже на други мои познати: „Да, видях го и наистина е жив. Как ли? Ами спасило го е неговото Осезание, разбира се.“

Влачех се след Нощни очи в снега и студа и си мислех как ще приеме всичко това Търпение, когато вестта стигне до нея. Със срам или радост? Дали щеше да се засегне, че не съм й се разкрил? Така или иначе, накрая новината щеше да стигне до Моли и Бърич. Как щеше да се почувства тя, когато узнаеше не само че съм жив и не съм се върнал при нея, но и че съм се опозорил с Осезанието? Когато бях научил, че е крила от мен бременността си, остра болка бе пронизала сърцето ми. Тогава за пръв път бях осъзнал, че се е чувствала предадена и оскърбена от всички тайни, които съм крил от нея. Ако същото се повтореше и сега, Моли окончателно щеше да ме намрази. И без това нямах много шансове за живот с нея — не можех да ги намаля още повече.

Щяха да научат и всички други: конярите, мъжете, с които бях гребал и рамо до рамо с които се бях сражавал, обикновените бъкипски ратници. Каквото и да мислех за Осезанието, вече бях видял отвращението в очите на един приятел. Бях видял как се променя отношението дори на Славея. Какво щяха да си помислят хората за Бърич? Че е търпял в конюшнята си осезател ли? Щяха ли да разкрият и него? Стиснах зъби. Трябваше да си остана мъртъв. Навярно щеше да е по-добре изобщо да заобиколя Джаампе и да се отправя да търся Искрен. Само че без провизии имах също толкова шансове да успея, колкото Нощни очи да се представи за домашно кученце.

Имаше и още един проблем. Картата.

Искрен бе заминал от Бъкип заради една карта, която Кетрикен беше изровила в бъкипската библиотека. Тя бе избеляла и стара, още от времето на крал Мъдрост, който пръв отишъл при Праотците и ги повикал на помощ на Шестте херцогства. Подробностите й се бяха изтрили, ала Кетрикен и Искрен бяха убедени, че един от обозначените пътища води към мястото, където крал Мъдрост за пръв път се беше срещнал с тези неуловими същества. Моят крал бе напуснал замъка, решен да последва картата в земите отвъд Планинското кралство, и беше взел със себе си нейно копие. Нямах представа какво е станало със старата, може би я бяха пренесли в Трейдфорд, когато Славен бе плячкосал бъкипската библиотека. Ала стилът й и необичайните й особености отдавна ме бяха накарали да подозирам, че е копие на още по-стар оригинал, който може би се намира в Джаампе. През месеците на моето възстановяване в Планините бях имал известен достъп до дворцовата библиотека. Знаех, че е голяма и добре поддържана. Дори да не откриех оригинала точно на онази карта, можех да намеря други на същия район.

По време на престоя си в Планинското кралство бях останал впечатлен от доверчивостта на местните жители. Бях видял малко ключалки и нито един стражник, каквито имахме в Бъкип. Нямаше да е трудно да вляза в кралския дворец. Дори да бяха започнали да поставят охрана, стените бяха направени от пластове дървесна кора, покрити с мазилка и боя. Бях убеден, че по един или друг начин ще проникна вътре. И тогава нямаше да ми отнеме много време да преровя библиотеката и да открадна каквото ми трябва. Междувременно можех да попълня запасите си.

Имах благоприличието да се засрамя от тази мисъл. Знаех също, че срамът няма да ми попречи. Нямах избор. Заизкачвах се през снега към поредния хребет и сърцето ми сякаш безкрайно повтаряше тези думи. Нямах избор, нямах избор, нямах избор. Никога и за нищо. Съдбата ме беше направила убиец, лъжец и крадец. И колкото по-трудно ставаше да избягвам тези роли, толкова по-силно ме тласкаха към тях. Нощни очи ме следваше по петите и се дразнеше от мрачното ми настроение.

Толкова бяхме разсеяни, че когато изкачихме хребета, и двамата се изправихме в цял ръст пред конниците на пътя, който се виеше под нас. Жълто-кафявите им куртки изпъкваха на фона на снега. Вцепених се като уплашен елен. Въпреки това може би нямаше да ни забележат, ако не беше глутницата кучета с тях. Шест животни, не вълкодави, слава на Еда, а късоноги зайчари, неподходящи за такова време и местност. Имаше едно дългокрако куче, висок мършав мелез. Той и водачът му се движеха отделно от останалите. Преследвачите използваха всички налични средства, за да ни открият. Имаше и десетина конници. Мелезът почти незабавно вдигна глава и залая. След миг зайчарите последваха примера му. Водачът им вдигна ръка и посочи към нас. Мелезът и неговият водач вече тичаха нагоре.

— Нямах представа, че там долу има път — задъхано се извиних на Нощни очи, докато бягахме по склона. Имахме съвсем малка преднина. Спускахме се по проправената от самите нас пътека, докато кучетата и конниците трябваше да се изкачват през снега. Надявах се, че докато стигнат до хребета, вече ще сме се скрили в обраслото с храсталаци дере под нас.

Нощни очи ме изчакваше. Кучетата лаеха и чух възбудени мъжки гласове.

„БЯГАЙ!“ — заповядах на Нощни очи.

„Няма да те изоставя.“

„Ако ме изоставиш, няма да имам никакъв шанс — признах аз. Умът ми работеше отчаяно. — Иди до дъното на дерето. Остави колкото можеш лъжливи следи и заобиколи обратно. Когато стигна при теб, ще избягаме нагоре по склона. Това може малко да ги забави.“

„Лисичи номера!“ — изсумтя той, профуча покрай мен като сива вихрушка и потъна в гъстите храсти. Опитах се да ускоря ход. Точно преди да стигна до гъсталаците, хвърлих поглед назад. Кучетата и конниците тъкмо се показваха на хребета. Продължих надолу по стръмния склон. Нощни очи бе оставил следи, колкото цяла глутница вълци. Докато спрях да си поема дъх, той дотича при мен от друга посока.

„Да се махаме оттук!“

Без да дочакам отговора му, с всички сили се затичах по дерето. На самото му дъно снегът беше по-плитък заради надвисналите отгоре дървета и храсти. Движех се превит надве, защото знаех, че иначе клоните ще изсипят ледения си товар отгоре ми. Лаят на кучетата отекваше в студения въздух. Заслушах се в него, докато продължавах напред. Когато чух, че възбудата им отстъпва мястото си на раздразнение, разбрах, че са стигнали до обърканите следи.

„Нощни очи!“

„Тихо, глупако! Кучетата ще те чуят! И онзи другият.“

Сърцето ми за малко да спре да бие. Не можех да повярвам, че съм бил толкова глупав. Тичах през заснежените храсти и напрягах слух да чуя какво става зад нас. Ловците бяха харесали лъжливата следа на Нощни очи и насила бяха повели животните по нея. В тясното дере имаше прекалено много конници. Те си пречеха един на друг и може би отъпкваха истинските ни дири. Това ни спечели време, но съвсем малко. После изведнъж чух уплашени викове и кучетата диво залаяха. Долових смутени кучешки мисли. Беше ги нападнал вълк, който бе профучал през глутницата и конете, хапейки наляво и надясно. Един от мъжете бе на земята и не можеше да догони обезумелия си жребец. Едно от кучетата беше изгубило по-голямата част от клепналото си ухо. Опитах се да затворя ума си за болката му. Клетото животно, то изобщо не бе виновно. Краката ми тежаха като олово, устата ми беше пресъхнала, но се насилих да ускоря ход, да използвам добре преднината, която с такъв риск за живота си ми бе осигурил Нощни очи. Искаше ми се да му извикам да престане да ги дразни, да дойде при мен, но не смеех да издам на глутницата истинската посока на нашето бягство. Вместо това продължавах да тичам напред.

Дерето ставаше все по-тясно и по-дълбоко. По стръмните склонове растяха виещи се растения, къпини и храсти. Подозирах, че се движа по замръзнал поток. Започнах да се оглеждам за някакъв изход. Кучетата отново лаеха, казваха си едно на друго, че този път са тръгнали по истинската следа и гонят вълка, вълка, вълка. Тогава със сигурност разбрах, че Нощни очи пак им се е показал и нарочно ги отдалечава от мен. „Бягай, братко, бягай!“ — пресегна се към мен той, без да го е грижа, че кучетата ще го чуят. Изпълваше го дива радост, истерична глупост. Това ми напомни за нощта, когато бях преследвал Джъстин по коридорите на Бъкип, за да го убия в Голямата зала пред всички гости, пристигнали за коронясването на Славен. Нощни очи бе обзет от безумие, което не му позволяваше да мисли за собственото си спасение. Продължих напред, като сдържах сълзите, които напираха в очите ми.

Дерето свърши. Пред мен се издигаше искрящ водопад от лед, паметник на планинския поток, текъл оттук през летните месеци. Ледът висеше на дълги шушулки по скална пукнатина, в планината. Спрях. Предположих, че се намирам върху дълбок вир, в който можех да се окажа, ако ледът под краката ми поддадеше. Вдигнах очи. Склоновете бяха подровени и обрасли. На други места под снега се подаваха голи скали. Тук-там растяха хилави фиданки и ниски храсти, надвиснали навън, за да уловят слънчевата светлина. Не можех да се изкатеря по тях. Понечих да поема обратно и чух далечен вой, който се надигаше и утихваше. Това можеше да е само мелезът. Нещо в увереността му ме убеди, че е по петите ми. Водачът му окуражително извика и кучето залая, този път по-близо. Обърнах се към склона на дерето и започнах да се катеря. Мъжът извика на другите да го последват — бил попаднал на следите, вълкът нямал значение, това просто била осезателска хитрост. Кучетата внезапно залаяха по друг начин. В този момент разбрах, че Славен най-сетне е открил каквото е търсил. Осезател, който да ме залови. Старата кръв беше купена.

Подскочих и се хванах за една фиданка, надвиснала от склона на дерето. Изтеглих се, стъпих отгоре й, запазих равновесие и протегнах ръце към друга над мен. Когато увиснах на нея, корените й се отскубнаха от скалистата почва. Паднах, но успях да се хвана за някакво дърво. „Продължавай нагоре“ — казах си яростно.

Хванах се за храста, който растеше от подровения склон. Опитвах се да се катеря бързо, за да не увисвам за повече от няколко секунди. Клонки се откъсваха в ръцете ми, изскубваха се туфи суха трева. Чух вик и въпреки волята си погледнах надолу. Там стояха мъж и куче. Мелезът лаеше, а човекът опъваше лъка си. Безпомощно висях над тях.

— Моля те — чух се задъхано да прошепвам, сетне се разнесе тихо свистене. Усетих, че стрелата ме улучва, юмрук в гърба, един от старите номера на Славен от детството ми, после ме прониза по-дълбока, по-гореща болка. Едната ми ръка се пусна. Не го бях поискал, просто пръстите ми се бяха разтворили. Увиснах на дясната си ръка. Ясно чувах джавкането на кучето, надушило кръвта ми. Дрехите на мъжа прошумоляха и той извади от колчана си втора стрела.

Отново болка, този път в дясната китка. Извиках от ужас. Краката ми инстинктивно намериха опора върху поддаващия храст, който растеше от подровения склон. Кой знае как, отново се заизкачвах нагоре с опряно в твърдия сняг лице. Немощно си помогнах с лявата ръка. „Свий си краката!“ — заповяда ми Нощни очи. Без да издава нито звук, защото зъбите му бяха забити в ръкава и плътта на дясната ми ръка, той ме дърпаше нагоре. Надеждата за спасение ми даде сили. Диво подритнах и усетих под корема си твърда земя. Запълзях напред, като се мъчех да не обръщам внимание на болката в гърба ми. Ако не бях видял мъжа да стреля, щях да съм убеден, че от гърба ми стърчи кол, дебел колкото ос на каруца.

„Ставай, ставай! Трябва да бягаме.“

Не си спомням как съм се изправил. Чух кучетата да се катерят по скалата зад мен. Нощни очи се отдръпна от ръба и ги посрещна. Разкъсваше ги и хвърляше телата им долу върху останалите. Когато падна мелезът, лаят долу рязко поутихна. И двамата усещахме мъките му и чувахме виковете на водача му, докато животното, с което бе обвързан, умираше в снега. Друг ловец викаше зайчарите си и ядосано обясняваше, че нямало смисъл да ги праща горе, за да ги убият. Стражниците с ругатни обърнаха уморените си коне и препуснаха обратно по дерето, за да потърсят място, откъдето да излязат и да се опитат да открият следите ни.

„Бягай!“ — каза ми Нощни очи. Нямаше да споменем нито дума за онова, което току-що бяхме извършили. По гърба ми пълзеше усещане за ужасна топлина, което в същото време излъчваше студенина. Вдигнах ръка към гърдите си. Почти очаквах да докосна щръкналия връх на стрелата. Но не, той се криеше някъде в плътта ми. Със залитане последвах вълка. Прекалено много усещания се рояха в съзнанието ми, прекалено много видове болка. Ризата и плащът ми теглеха стрелата и върхът й повтаряше движението й дълбоко в тялото ми. Бях разсичал елени, убити със стрели, спомнях си черната подпухнала плът, пълна с кръв, около раните им. Зачудих се дали стрелецът ме е улучил в белия дроб. Улученият в белия дроб елен не стигаше далеч. Дали усещах вкус на кръв в гърлото си?…

„Не мисли за това — свирепо ми нареди Нощни очи. — Отслабваш и двама ни. Просто върви. Върви и не спирай.“

Значи не по-зле от мен знаеше, че не мога да тичам. Вървях и той вървеше до мен. Известно време. Сетне вървях, без да виждам в мрака, без да ме е грижа накъде се движа, и него го нямаше. Потърсих го, ала не го открих. Някъде в далечината отново чух лая на кучетата. Продължавах да вървя. Блъсках се в дървета. Клони дращеха лицето ми, но това не ме безпокоеше, защото бях напълно безчувствен. Ризата на гърба ми лепнеше от замръзнала кръв, която жулеше кожата ми. Опитах се по-плътно да се увия в плаща си, ала внезапната болка едва не подкоси краката ми. Какъв глупак бях. Бях забравил, че така ще дръпна и стрелата. Глупак! Продължавай да вървиш. И аз продължавах.

Отново се блъснах в дърво. Отгоре ми се изсипа сняг. Залитнах и продължих. Дълго. После седях в снега и все повече замръзвах. Трябваше да продължа да вървя.

Отново вървях. Не много дълго, струва ми се. Свлякох се на колене под клоните на огромно вечнозелено дърво, където снегът беше плитък.

— Моля — казах аз. Нямах сили да плача за милост. — Моля. — Нямах представа към кого се обръщам.

Между два дебели корена видях дупка, покрита с борови иглички. Сврях се в нея. Не можех да легна, защото стрелата стърчеше от гърба ми. Но можех да опра чело в дружелюбното дърво, да скръстя ръце на гърдите си и да свия крака към брадичката си. Беше студено, ала аз бях прекалено уморен. Потънах в сън. Когато се събудех, щях да запаля огън и да се стопля. Представях си колко щеше да ми е топло, почти го усещах.

„Братко!?“

„Тук съм — отвърнах спокойно. — Ето тук.“ Пресегнах се и успокоително го докоснах. Идваше. По козината на гърлото му бе замръзнала слюнка, но нито един зъб не бе успял да пробие кожата му. Имаше рана отстрани на муцуната, ала лека. Беше ги водил в кръгове, сетне бе нападнал конете им изотзад и ги беше зарязал в покрита със сняг долина. Бяха оцелели само две от кучетата им и единият от конете куцаше толкова зле, че конникът яздеше зад гърба на свой другар.

И сега идваше при мен, като с лекота тичаше по заснежените склонове. Беше уморен, да, но в него кипеше енергията на триумфа. Нощта бе свежа и ясна. Той надуши миризмата и след миг видя блясъка на очичките на заека, който се криеше под един храст с надеждата, че вълкът ще го подмине. Не го подминахме. Последва неочакван скок настрани и заекът се озова между зъбите му. Стиснахме го за главата и с рязко замахване му строшихме гръбнака. Продължихме напред, захапали приятно висящата от устата ни тежест. Хубаво щяхме да се нахраним. Нощната гора сияеше като тъмно сребро.

„Престани. Не прави така, братко.“

„Как?“

„Обичам те. Но не искам да съм теб.“

Останах там, където бях. Дробовете му работеха толкова силно, свободно поемаха студения нощен въздух покрай главата на заека в устата му. Раната на муцуната му леко пареше, мощните му крака бързо носеха тялото му напред.

„И ти не искаш да си мен, Променящи се.“

Не бях сигурен, че е прав. С неговите очи се видях и се подуших. Бях се вмъкнал между корените на грамадното дърво и се бях свил като изоставено кутре. Във въздуха силно миришеше на кръвта ми. Премигнах и в следващия миг видях лакътя си. Бавно и мъчително вдигнах глава. Всичко ме болеше и болката се излъчваше от забитата в гърба ми стрела.

Усетих миризма на заешки вътрешности и кръв. Нощни очи стоеше до мен, стъпил с предните си лапи върху трупа, който беше разкъсал. „Яж докато е топъл.“

„Не зная дали ще мога.“

„Искаш ли да ти го сдъвча?“

Не се шегуваше. Но единственото, което ми се струваше по-противно от яденето, бе мисълта да ям повърнато месо. Успях да поклатя глава. Пръстите ми бяха почти вцепенени, ала хванаха малкия черен дроб и го поднесоха към устата ми. Беше топъл и кървав. Изведнъж разбрах, че Нощни очи е прав. Трябваше да ям. Защото трябваше да остана жив. Той бе разкъсал заека на парчета. Взех едно и впих зъби в топлото месо. Без да се замисля, едва не бях напуснал тялото си, за да вляза в неговото съвършено здраво вълче тяло. Веднъж вече го бях правил с негово съгласие. Но сега знаехме, че не бива. Щяхме да споделяме живота си, но не и да станем другия. Не и без да изгубим и двамата.

Бавно се надигнах. Мускулите на гърба ми раздвижиха стрелата. Усетих тежестта й, представих си я как стърчи и едва не повърнах. Насилих се да се успокоя. Изведнъж, странно, в главата ми се появи образът на Бърич. Ужасяващата неподвижност на лицето му, когато свиваше коляно и гледаше как старата му рана се отваря. Протегнах ръка зад гърба си и пръстите ми докоснаха лепкавата стрела. Дори лекият допир предизвикваше болка. Стиснах стрелата, затворих очи и се опитах да я издърпам. Дори да не ме болеше, щеше да е трудно. Светът около мен се разлюля и когато отново застана неподвижно, бях на четири крака.

„Да опитам ли аз?“

Без да променям позата си, поклатих глава. Все още се страхувах, че ще припадна. Съсредоточих се. Ако я издърпах, със сигурност щях да припадна. Ако течеше много кръв, нямаше да мога да я спра. Не. Беше по-добре да я оставя там. Събрах целия си кураж. „Можеш ли да я счупиш?“

Той се приближи. Усетих главата му до гърба си. Нощни очи захапа стрелата. Разнесе се остър звук като от кастрене на фиданка и отново ме прониза болка. Зави ми се свят, но някак си се пресегнах, освободих подгизналия си от кръв плащ и се увих в него. Целият треперех. Затворих очи.

„Не. Първо запали огън.“

Вдигнах клепачи. Беше прекалено трудно. Събрах съчките наоколо. Нощни очи се опита да ми помогне и донесе няколко, но въпреки това ми трябваше цяла вечност, докато пред мен затанцува мъничко пламъче. Прибавих още съчки. Когато огънят се разгоря, разбрах, че наближава утрото. Бе време отново да поемем на път. Останахме само колкото да доизядем заека и да стопля ръцете и краката си. После Нощни очи безмилостно ме поведе напред.